Георги Коновски
Територията (29)

29.

Въпреки неугледния си външен вид, бялата къща беше отвътре нагласена по всички изисквания на хигиената и модата. Изключителна чистота, блестяща белота, дискретна интимност…

Командосът остана отвън, вторият зае позиция малко встрани, младите влязоха. Кимнаха си и всеки се запъти към лъскавата врата със съответния знак…

Джон се огледа вътре — редица мивки, огледала, набор тоалетни принадлежности…

И насреща му — ред кабинки…

Избра третата, влезе…

А там застина…

Върху капака на тоалетната чиния беше седнал Иван и заговорнически държеше пръст на устата. Другата му ръка стискаше малък автомат — подобен на тия, които носеха командосите…

— Иван… — започна Джон.

Онзи вдигна пръст и го размаха. Джон замълча…

Иван приближи глава до неговата и зашепна:

— Джон, имаме по-малко от десет минути, за да изчезнем. Трябва да извикаш Джейн и да дойдете тук. Има изход. А после…

— Защо? — зашепна, заразен от примера му, Джон — Защо? Всичко е наред. Приеха ни, след два дни заминаваме за САЩ…

Иван погледна надолу, после вдигна очи:

— Мисля, че целта не е да заминете. Дори напротив. Уловихме предавания на вашите медии. Всички знаят, че сте мъртви, загинали при катастрофата. Нещо повече… — той замълча — Майкъл е мъртъв. И мисис Смит… Ваш ред е. Не мисля, че Гарбър и Колинз ще бъдат пощадени. Както и Нели…

Майкъл беше смаян. Мълчеше… После вдигна глава:

— Защо?

Иван разбиращо го погледна:

— Свидетели сте. Излишни свидетели… Хванахме някои вътрешни предавания от базата към Филипопол… Мисис Смит е починала, както казаха, в съня си. Майкъл и Тиодър са заминали на акция — веднага, без почивка. И трифибията им паднала. Този път фатално. Останалите не знаем къде са, но…

— Не мога да повярвам… Ние сме граждани на Империята, държавата се грижи за нас…

— Погрижила се е — каза грубичко Иван — Джон, нямаме време! Трябва да тръгваме — ако искате да живеете…

Джон разбра — жестоката истина блесна пред очите му. Сега… Джейн…

Излезе от мъжката тоалетна и внимателно се огледа. Никой… Само лампите осветяваха с ярка светлина бляскавите стени. Тихо почука на вратата. След малко тя се открехна и изплашеното лице на Джейн надникна навън:

— Какво…

— Шшшшт — Джон я прекъсна със съскащ шепот — Измъкни се и ела! Спешно…

Джейн се изненада, когато той я буквално замъкна в мъжката тоалетна, и направо онемя, щом видя Иван…

Българинът набързо й обясни ситуацията. Нямаше време за обмисляне и аргументи…

Иван ги заведе в малката стая между двете тоалетни, премести тежкия наглед шкаф от задната стена и там се откри вратичка — колкото човек да се промъкне. Побутна зад нея и се озоваха навън — до голям сандък, опрян в стената и закриващ изхода…

Джон спря:

— Иван, — каза той — трябва да отида до мистър Крейн. Искам да го погледна в очите, искам да го попитам…

— Безсмислено — прекъсна го Иван — Напълно безсмислено. Рискуваш живота си, както и тоя на Джейн…

— Искам да видя…

В този момент иззад ъгъла на сградата изскочи нисък мургав човек. С два бързи скока се озова до тях, замахна и тънкият му нож потъна в гърдите на Джон…

Късно, твърде късно Иван натисна спусъка…

Двете тела паднаха едно до друго…

Българинът погледна към американеца. С един поглед установи — мъртъв…

А в това време наоколо запищяха куршуми и с глух тропот заудряха стената…

Иван се наведе, потегли за ръка Джейн, вмъкна я обратно в малката стая, после я изтегли през официалния вход. Наоколо нямаше никого — командосите бяха зад сградата, тичащите откъм арената военни също се насочиха към звука на стрелбата…

Под прикритието на храстите, двамата завиха зад дърветата, заобиколиха малък разлив на реката и се озоваха до кацнал в сенките хеликоптер.

Джейн се движеше като кукла…

Не разбираше нищо, не виждаше нищо…

Просто инстинктивно усещаше, че досегашният й живот свърши и започва нов…

Ако успеят…

Ако оцелеят…

Хеликоптерът се вдигна рязко нагоре. Управляваше го млад, слабичък мъж, в камуфлажно облекло. До него седеше един от видените в българското село човек…

Машината се понесе ниско, почти над водите на реката. След няколко минути изви рязко нагоре и полетя по права линия. Мина почти час в мълчание. Иван гледаше лицето на Джейн, тя беше впила поглед в тъмното небе, което заобикаляше неосветената машина…

И нищо не мислеше…

Кацнаха след още час. Някъде в полите на невисока планина, близо до дървена къща, неотличаваща се от видените в утринния мрак бараки. Вече ги чакаха — двама мъже домъкнаха шланга от скрита под куп клони цистерна, пилотът огледа машината, Иван и другият българин не откъсваха поглед от заобикалящото ги вече утро…

— Защо го убиха? — попита Джейн, когато хеликоптерът пак излетя и пое в посока, обратна на слънцето…

— Защото знаехте много — каза Иван — И не само той. Мъртвите са и другите от групата ви. Или ще са мъртви — ако не усетят и не избягат. Но не съм оптимист…

След което й обясни доста елементарната игра на мистър Крейн — разпръскване на опасните свидетели, премахването им бързо и тихо, скриване на станалото посредством някакви други събития…

— Ще обвинят някой от нас… Може и мен — макар да се съмнявам да съм толкова известен… А може дори да жертват джипсито — просто е бил пиян. Малко опасност оцветява екзотиката, добре ще е за туризма…

А хеликоптерът бръмчеше…