Георги Коновски
Територията (24)

24.

Вечеряха, огледаха пак багажа — малко беше, но нали трябваше с нещо да се занимават до тръгването. Ирис и жените си поплакаха, Нийл мълчаливо стисна ръцете на тръгващите.

Два или три часа след мръкване, Иван почука на вратата и всички тръгнаха след него. Групата придружаваха четирима от българите. Нийл и Ирис останаха назад, сляха се с тъмнината…

Иван ги поведе някъде настрани — не по пътеките, които Гарбър и Майкъл обходиха заранта. Заобиколиха някакви скали и поеха по неголяма пътека, която беше почти обрасла с храстчета. Това затрудняваше движението, но всички разбираха, че този преход е с определена цел — да бъдат объркани сетивата им, да дадат по-малко точни сведения при евентуални разпити…

Българите бяха предпазливи…

Иначе нямаше как да оцелеят толкова време…

Двама от придружителите носеха вече оглеждащия се Тиодър. Те решително отблъснаха Майкъл и Джон още при тръгването.

Иван поясни:

— Ние сме опитни, имаме сили. Вие се пазете — чака ви доста път…

И наистина — пътят беше сложен, труден, дълъг…

Вървяха, слизаха, катереха се, в някои моменти се налагаше четирима да поемат носилката. На три пъти преминаваха през тесни потоци, а веднъж се прехвърляха през пропаст — с помощта на въжета и по положени над зейналата бездна дълги стволове…

Джон подкрепяше Джейн, по едно време взе и раничката й, но малко по-късно тя си я върна и мило му обясни, че не е нежна госпожица, може и сама да се оправя…

Все пак, той й помагаше, колкото можеше и доколкото тя приемаше това…

Мисис Смит вървеше наравно с всички. По едно време дори подкрепяше Колинз, комуто не беше леко да се движи с общото темпо при тоя оздравяващ, но с рана крак…

Някъде към заранта Джон забеляза, че отиват все по-нагоре. И внезапно се озоваха на връх планината — над тях само небе…

Тихо, спокойно…

Починаха си, пийнаха от водата в издълбаните от някакъв плод (Иван го нарече „кратуна“) манерки, после започна слизането…

Джон смяташе, че ще е по-лесно, а се оказа трудно. Трябваше да следи в краката си, да не се хлъзне, да не се понесе скоростно надолу…

Гарбър се изпързаля така, но за щастие не се нарани. Само дрехите му станаха почти невидими в нощта — бяха сиви, станаха кафяво-черни от влагата по тревата и пръстта…

Утрото настъпи някак си изведнъж — слънцето надникна зад останалата подир тях планинска верига, тревите, храстите, дърветата блеснаха изумрудено, а отпред заискри река…

Някъде зад нея се видя стоманена кула, а около й — дълга метална ограда…

— Това е — каза Иван и всички спряха — Ето я вашата база. Не е нещо важно, има стотина войници, но всеки ден прелита трифибия, а и със сигурност имат връзка с щаба ви…

Положиха носилката с Тиодър на земята и започна сбогуването. Иван погледна към слънцето.

— Не бързайте… Седнете, хапнете, после идете… А ние тръгваме…

Джейн направо увисна на врата му, Нели бърбореше някакви благодарности, мисис Смит по католически прекръсти мъжете…

Американците склониха глави, стиснаха ръцете на спасителите си. После българите тръгнаха към слънцето и се изгубиха в близката гора…

Майкъл пръв седна до носилката и извади малко хляб и сирене. Подаде на Тиодър, отчупи и за себе си…

Останалите го последваха…

Не беше удобно да се излягат на все още мократа трева, затова приклекнаха в кръг и се спогледаха.

— Дадохме им достатъчно време — каза Гарбър — Вече може и ние да вървим…

И поеха към кулата…

Тя се оказа не толкова близо, колкото им изглеждаше. Наложи се да направят малка обиколка — пред тях внезапно се разпростря малко блато. После излязоха на оглежданата и с просто око огромна гола равнина…

И от базата ги забелязаха. Изглежда известно време ги оглеждаха — разбраха по присвяткващите огънчета в стъклата на биноклите. После металната врата се отвори и от базата излетя бърза кола, която с голяма скорост се насочи директно срещу им…

Колата явно беше бойна — зад голямата картечница се бяха изправили двама войника и втренчено гледаха направо, пред тях друг управляваше, а четвъртият държеше автомат в бойно положение…

Спряха на двадесетина метра пред тях и единият извика на американски:

— Останете на място, само един да се приближи…

Майкъл тръгна напред, другите застанаха на място — леко отпуснати, демонстрирайки според указанията му колко са безопасни…

При колата се проведе бърз разговор, единият военен вдигна до ухото си малък телефон, после колата внезапно се завъртя и пое към кулата…

Майкъл им махна да отидат — защо да се връща…

— Ей сега ще вземат решение и ще дойдат да ни приберат…

Не минаха и няколко минути, от вратата изхвръкнаха три автомобила. Двете бойни коли завиха наляво и надясно, заеха позиции за охрана, а третата — голяма, почти автобус, дойде право при тях…

От нея скочиха няколко човека в униформи, грабнаха носилката, помогнаха на останалите да се качат бързо вътре и сетне с рязък завой поеха към базата…