Георги Коновски
Територията (2)

2.

Слънцето в техния сектор изгряваше точно в седем сутринта. Нито сезонът, нито климатът влияеха на меката, топла светлина. А часът беше определен според проведеното гласуване в сектора. Повечето жители работеха на сходни позиции и нямаше нужда да бъдат събуждани по-рано…

Още предната вечер багажът — три големи куфара, плюс „спасителния сак“, бяха изпратени към летището.

Така че двамата бяха необременени с товар, а и имаха достатъчно време, за да закусят в модното тази година кафене на 244 етаж на небостъргача.

Оттам имаха само пет минути ход със скоростния асансьор до площадката на покрива, а после започваше приключението…

Като начало трябваше да отидат до летището. Което се намираше недалеч, в района Бостън, някога самостоятелно градче, а сега квартал на Северен Ню Йорк. Някакви си час и десетина минути път по аутобана.

Е, можеше да прелетят с местен атомолет, можеше да отидат и със суперскоростното метро, но Джон искаше да покаже на съпругата си гордостта на всеки американец — вилите по Източното крайбрежие. Подобни имаше само на Западното, но там бяха само десетина, докато тук покрай плажовете се разполагаха цели тридесет частни дворци — символ на благополучието и белег на изключителни възможности. Плюс примамливата символичност какво може да постигне американецът, ако се труди непрестанно в офисите и централите на бизнеса…

Сладостта им беше и в тяхната обособеност като награда и знак. Не всеки, съвсем не всеки можеше да натрупа необходимите средства, та да си купи подобна вила. Понякога дори милиардерите нямаха достатъчно авоари и се налагаше да се задоволяват с няколко етажа в небостъргачите на Централен Ню Йорк или Сан Анджелес…

Имаше неща, които и парите не можеха да купят…

Старинният автомобил вдигаше само 800 километра в час по релсите на аутобана. Това даваше възможност на двамата да се любуват на белите вили, кацнали като чайки покрай брега…

— Ще дойде и нашият ден — каза мечтателно Джон…

Джейн само въздъхна. Земята беше така пренаселена, че някъде хората се опитваха да строят жилища надълбоко под земята. Доста рисково при зачестилите земетресения…

Е, имаше и свободни земи — например, тая територия, където отиваха. Но това бяха области, където никой не се наемаше да живее спокойно — без сигурността на американската армия, без гигантските стени, обграждащи САЩ, без законите, позволяващи всеки натрапник във великата империя да бъде ликвидиран като наказание и заплаха за останалите безразсъдни анархисти…

Модерният цивилизован човек не можеше да преживее извън капсулата на цивилизацията…

А диващината на прерии, степи, пустини, джунгли просто не беше за истинския американец…

Освен ако не беше добре обучен, въоръжен и снабден с всичко необходимо за извънредните ситуации…

Каквито вещи, уреди, пособия, оръжия и запаси задължително съдържаше крайно необходимия при подобни на тяхната авантюри „спасителен сак“…

— Какво ли ни чака… — Джейн премести погледа си към своя съпруг.

Джон мъжествено — с което й напомни за любимата Грета — въздъхна. Тия жени… Да беше Пиер — всичко щеше да е ясно и нормално…

Но, все пак, законът ги свързваше и той уважаваше дори страховете на Джейн.

— Едно интересно пътуване, една авантюра, за която ще разказваме в бара, едно откъсване от цивилизацията, за да срещнем изостаналите хора… Където са останали…

— А има ли такива в Джипсиленд?

— Има — Джон беше прегледал добре нужната литература, дори беше прочел скоростно, само за час, трите странички на брошурката с упътванията — Навремето там е живял някакъв тюркски народ…

— Това какво е? — попита Джейн…

— Народ, близък до хората в нашата съюзница Турция. Оная държава, дето е разположена около голямата ни база в Ан… — Нещо му се губеше названието, та извади книжката — Анадола, да… Тоя народ — сега Джон беше уверен, текстът му даваше успокоение — тоя народ се наричал бюлгари или бугри. Но бил нападнат от ония диваци рашъните и се наложило да отиде на юг, в родината си, където останал…

— А ние какво ще гледаме? — Джейн го гледаше с невинните си като прясна девица очи…

— На тази територия са останали истинските древни жители — джипситата. Или по тяхному — циганите. Имат свои племена, устроили са си живота волно сред природата…

Джейн притвори очи…

Зелени долини, сини реки, изумрудено небе, танцьори — както на снимките в проспекта… Екзотика и красота…

За циганите тя знаеше немалко. Колко сериали беше изгледала за тия благородни, трудолюбиви, мирни, смели деца на природата…

Щеше да е прелестно, както казваше Грета…