Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,9 (× 20 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
artdido (2015)
Източник
genek.info

Издание:

Георги Коновски. Бъдеще евентуално

Корица: Деян Костадинов

 

Предоставено от автора.

История

  1. — Добавяне

17.

Джон пръв го разбра.

— Ние знаем, че сте изчезнал народ. Били сте част от турците, после рашъните са ви покорили, наложили са ви своя език…

Иван вдигна ръка:

— Мистър, нямаме много време. Нека оставим тия исторически екскурзии за по-късно — когато ви заведем до нашето село. Сега има по-важни неща. Моля ви — стягайте багажа и се примирете, че няма да спите тази нощ…

Американците се спогледаха. После като един се надигнаха и започнаха бързо да прибират току-що извадените от чантите и раниците вещи. Одеалата пристягаха към багажа, хранителните блокчета внимателно сложиха вътре, съдините с вече малкото вода в тях окачиха на коланите.

Иван ги забеляза и рече:

— Надявам се, че не сте пили вода от реки и кладенци…

Майкъл се изправи — тъкмо затягаше ремъците около Тиодор, и го погледна с известно разбиране:

— Отровна?

— Да! — изрече късо и някак си злобно Иван — Ако искате да живеете, издръжте до заранта, ще сме стигнали до чиста вода…

Сетне отиде до тъмната врата, отмести я и заслиза по стълбите. Джон забеляза, че водачът им не е взел нищо в ръце — освен странното си оръжие…

В мрака изведнъж светна огън. Иван държеше предварително приготвена факла и осветяваше пред слизащите стъпалата. После се насочи към отклоняващия се вдясно коридор и ги поведе нанякъде.

Не беше далеч — скоро започнаха бавно изкачване, а в края му забелязаха мътните звезди на небето. От тъмнината се появиха няколко човека. Двама подхванаха носилката с все още безмълвния Тиодор, двама помогнаха да жените да се ориентират в плашещата с тишината и злокобния мрак среда. Останалите заизтеглиха зад и встрани от малката колона. Иван ги поведе…

Вървяха, вървяха, вървяха…

Мъжете на носилката се сменяха, скоро в употреба влезе и втората — мисис Смит бързо се умори, взе да залита и се наложи въпреки нейното нежелание, да я понесат…

Колинз — мошеник, престъпник или каквото там, но се оказа мъжага. Отказа да го носят още предния ден, успя да мине, мръщейки се, целия труден път, а сега сам тръгна напред. Подскачайки на единия крак, леко накланяйки се, обаче вървеше. Гарбър му помагаше с багажа, а по едно време направо прехвърли всичко върху гърба си…

Пътят като че не свършваше…

По едно време усетиха, че започват изкачване. Иван спря колоната и посочи някъде встрани:

— Трябва да починем малко. Очаква ни доста стръмна пътека — да съберем сили…

Разпръснаха се, но Джон забеляза, че мъжете с Иван заобиколиха в обръч групата, обърнаха гръб на хората и заеха позиции с лице извън кръга. Личеше си, че са опитни воини, познаващи района и знаещи какво се изисква при подобни ситуации…

А после започна изкачването…

То беше тежко…

Пътеката като че се изправи вертикално. И то така, че хората на Иван оставиха само двама в тила, а самият той отиде в челото. Останалите грабнаха носилките, като успяваха понякога с една ръка да подкрепят жените…

Под краката им се изплъзваха камъни, виждаха трудно дори на няколко метра, а когато бледото слънце започна бавно да изпълзява над тях, се ужасиха — пътеката минаваше буквално по ръба на страшна пропаст…

Джон дори се зарадва, че са минали тоя път в тъмното — не беше убеден дали ще успеят на мъглявата дневна светлина да преодолеят страха…

Вече бяха почти на равно място, пропастта се отдалечи нейде вдясно, а растителността видимо се променяше. Дърветата бяха с корони, храстите бяха облечени в зелени тоалети, чуха дори птичи песни…

Зоната оставаше зад гърба им…

Или поне така им се струваше…

Защото явно Иван ги водеше някъде в друг свят — извън Територията, извън сметището и отровите…

Движеха се вече по-спокойно. Дори на два пъти направиха почивки — макар пътят да беше равен, умората все повече наливаше тежести в краката им… Видяха и изворче, но Иван поклати глава, когато Майкъл го запита за чистотата му…

А после навлязоха в гъста гора…

Тя започна някак си изведнъж, зад няколко огромни скали, търкулнали се сякаш по време на играта на великански деца. Пространството се стесни постепенно, канарите отиваха все по-близо до пътеката и все по-нагоре, хората се оказаха в тунел…

Излязоха от него направо в гората. Тунелът продължаваше — но вече от храсти и дървета, преплитащи клони високо горе…

Тук се вървеше по-лесно. Прохладно, чист въздух и… Да, и още едно изворче. То бълбукаше в корените на широкостволо дърво и водата плавно се стичаше върху посипаната със сухи листа земя. Някой беше сложил парче от дървесна кора и това своеобразно чучурче позволяваше човек да напълни шепи и пие удобно…

Иван им посочи изворчето:

— Ето — това вече може да се пие…

Уморените хора като че не разбраха, а после изведнъж се спуснаха към водата. Наистина, някои като Джон, Майкъл, мисис Смит се спряха и отдръпнаха, но повечето се заблъскаха над изворчето. Постепенно от хаоса се откъснаха и други — Джейн, Нели, Нийл…

Останалите шумно гълтаха водата с шепи, обливаха се, опитваха се да не бъдат избутани от удобното място до скъпоценното изворче…

Лека-полека до водата остана само Колинз, който скоро щеше да се издуе като балон. Иван го отдръпна и каза полупрезрително:

— Мистър, изчакайте малко — водата ще е още тук…

После се напиха търпеливите, а накрая и хората на Иван. Самият Иван остана последен…

Позасрамени, но освежени, спасените пътници тръгнаха след водача си напред…

И на около стотина метра от изворчето пред тях внезапно се откри така жадуваното селище…