Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’assassin habite au 21, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Борис Миндов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- copycon (2014)
- Корекция
- Деница Минчева (2015)
Издание:
Станислас-Андре Стеман. Убиецът живее на 21
Белгийска, първо издание
Редактор: Екатерина Делева
Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова
Технически редактор: Надежда Алексиева
Художник: Ангел Домусчиев
Издателство „Христо Г. Данов“, София, 1988
История
- — Добавяне
Глава 7
Очарователна вечер
Професор Лала-Пур, отпуснал глава на облегалката на фотьойла си, докато светлината на лампата падаше точно върху притворените му клепачи, стоеше неподвижен като статуя. Мистър Колинс, напротив, седнал на крайчеца на стола, сякаш бе готов да скочи при най-малката тревога. Доктор Хайд, непроницаем, бе свел чело над своя медицински речник. Мисиз Хобсън притискаше до устните си напоена с одеколон кърпа и погледът ѝ се спираше неволно върху всеки от присъстващите с един и същи настойчив въпрос. Майор Феърчайлд се разхождаше напред-назад с широки крачки, сложил ръце на гърба си. Мистър Андреев бе зарязал своето везмо, за да прегледа „Таймс“, а мисиз Крабтрий, продължавайки машинално своя пасианс, хвърляше гневни погледи към съпруга си, когото бе свикнала да смята за повече или по-малко виновен за всички злодеяния, извършвани от тези разбойници мъжете.
Никакъв звук не се отронваше от устните им. В замяна на това те се ослушваха и за най-малкия шум, идващ от горния етаж.
От около двайсет минути полицията беше на местопрестъплението и тежки стъпки кънтяха по пода на стаята на мъртвеца.
„Стаята на мъртвеца!“ Мисиз Хобсън не можеше да издържа повече:
— Не мога да разбера! Той, който беше толкова жив на вечерята, толкова безобиден на вид… Горкият мосю Жюли!
— Вече казахте това! — промърмори майорът.
Тази нетактична забележка възмути мисиз Крабтрий:
— Винаги съм мислила, че вие нямате сърце, майор Феърчайлд! Опитът доказва, че не съм се лъгала!
— Имам сърце колкото всички тук и вероятно повече от вас! — побърза да отвърне майорът, като внезапно спря да снове около масата. — Въпреки това ценя нещата — включително и човешкия живот — според истинската им стойност. Не забравяйте, че съм прекарал двайсет и две години в Индия и…
— Как можем да забравим това? Та вие ни го напомняте по сто пъти на ден!
Мистър Андреев остави вестника си:
— За бога, стига сте се карали! По-добре да се запитаме кой е убиецът.
— Не е ли това работа на по… полицията? — запита мистър Колинс.
— Без съмнение… Но е и наша!
— За… защо?
— Според твърденията на самата ни любезна домакиня никакво външно лице не би могло да се промъкне тук тази вечер… Разсъдете сами!
— Да не искате да кажете…? — подзе мисиз Хобсън.
Но доктор Хайд я прекъсна със студения си и хаплив глас:
— Андреев има право. Убиецът е непременно някой от нас!
— Доктор Хайд!
— Вие ни обиждате! — извика майорът.
Докторът се подсмихна, чуха се стъпките на много хора, слизащи по стълбата.
— В такъв случай пригответе се да бъдете обидени от всички busies, които тършуват горе! Сигурно и те са стигнали вече до същото заключение.
След тези последни думи един инспектор влезе и каза:
— Груповият началник Стрикланд нареди никой да не напуска тази стая, преди да бъде разпитан от него.
Той се отдръпна, за да даде път на мис Холанд и мис Поутър, които, след като си бяха легнали, явно са били принудени пак да се облекат набързо:
— Що се отнася до мен, поръчано ми е да запитам всеки от вас как е прекарал времето си от вечерята досега.
— И какво? — каза Стрикланд.
Доктор Ханкок затвори очите на мъртвия, чиито очни ябълки току-що бе прегледал, свали пенснето си и обърса стъклата с малко парче кожа, извадено от джобчето на жилетката му:
— Какво искате да узнаете?
— Преди всичко кога е извършено престъплението.
— От разпита на обитателите на тази къща би трябвало да установите това. Според мен то е станало между осем и девет часа, по-вероятно към осем и половина.
— Внезапна смърт?
— Имам всички основания да мисля така.
Стрикланд посочи оръжието на престъплението, което специалистът дактилограф въртеше предпазливо в ръцете си:
— Сигурно това ви е познато?
Доктор Ханкок отново сложи очилата си:
— Разбира се. Това е един от ония остри ножове, известни в хирургията под названието катлинги.
— Трудно се набавя, нали?
— За човек, който не е медик, да.
Стрикланд заряза доктора.
— Има ли отпечатъци, Харис?
— Никакви, сър. Виновникът сигурно е избърсал оръжието и го е пипал само с ръкавици.
— Позволете… — промърмори доктор Ханкок.
Той се приближи до мивката в ъгъла, където бе оставено хирургическото ножче, и се преви на две, за да го види по-добре.
— Естеството на оръжието — каза той, когато се изправи отново — ме кара да мисля, че вашият човек си е служил с медицински ръкавици от тънък каучук. Обърнете цялата къща, ако трябва, Стрикланд, но ги намерете! Те може да доведат притежателя до бесилката.
— Как така?
— Когато жлезите на един човек са под въздействието на някакво силно чувство — гняв, страх, желание за убийство, — те секретират по-обилно, а порите, разположени по връхчетата на пръстите, отделят кисела пот. От нея може би има следи по вътрешната страна на ръкавиците.
— Окей, докторе!
Стрикланд повика фотографа, който подреждаше апаратурата си:
— Свърши ли, Джон?
— Да, сър.
— Колко снимки направи?
— Осем.
Сега мъртвецът беше в полегато седнало положение. Стрикланд се наведе над него и претърси джобовете му. Оттам извади една карирана кърпа, едно тефтерче с бележки на френски, обикновен молив с предпазител, връзка ключове, ножче, дребни английски и френски монети, кутия дражета за кашлица.
Когато продължи да търси с надеждата да открие портфейла на жертвата, на килима изпадна едно картонче.
„Чудесно! — помисли си той, като го вдигна и му хвърли един поглед. — Престъплението е подписано!“
Хладнокръвен човек би се запитал дали — по някакво странно съвпадение — на Ръсъл Скуеър 21 не са се подслонили двама престъпници, които не се познават помежду си. Визитната картичка на мистър Смит и открадването на портфейла обаче опровергаваха тази хипотеза.
— От коя стая да започнем обиска? — запита инспектор Фулър.
Погледът на Стрикланд падна върху катлинга, изцапан с кръв:
— От съседната. Стаята на доктор Хайд.
Инспектор Мордонт се бе настанил в читалнята, която гледаше към улицата. След като записа отговорите на мисиз Хобсън, на мис Холанд и на мис Поутър, той нареди да повикат майор Феърчайлд.
Старият офицер влезе с решителна стъпка и заплашително щръкнали мустаци.
— Извинявайте за чисто професионалното ми любопитство, майор Феърчайлд — каза учтиво Мордонт. — Какво правихте след вечерята?
Майорът изруга през зъби:
— Нищо! Три пъти нищо!… Ако не смятате четенето на „Таймс“ за сериозно занимание!
— Значи ли това, че нито за миг не сте напускали салона в дъното?
— Нито салона, нито фотьойла си! Щях да го направя, ако титлите ми ме предпазваха от вашите подозрения.
— Моля да ме извините, майор Феърчайлд! Но най-малко вие бихте ме упрекнали, че изпълнявам строго нарежданията на моите началници.
Майорът омекна:
— Ето така трябва да се говори, младеж! Не забравяйте, че аз мога да ви помогна много!
— Наистина ли, сър! Вероятно сте забелязали някои неща, които са убягнали от вниманието на други?
— Човек би трябвало да си запуши очите и ушите, за да не ги забележи! На десерта мистър Андреев се похвали, че той бил мистър Смит, а преди по-малко от четвърт час доктор Хайд твърдеше, че убиецът на мосю Жюли се крие между нас!
— Интересно! Напускал ли е някой от пансионерите салона през тази вечер — като изключим мис Холанд и мис Поутър?
Майорът засука замислено мустаците си:
— Чакайте!.. Мистър Колинс се качи в стаята си, за да си вземе, ако можем да му вярваме, пакет цигари… Андреев също ни напусна, не помня вече по каква причина… Мисиз Крабтрий поръча на мъжа си да ѝ донесе трите колоди карти за игра, с които реди глупавия си пасианс… и най-после — фокусникът и докторът сигурно също са влизали и излизали… Не мога да ви кажа по каква причина! Може би просто не ги е свъртало на едно място!
— Кого наричате „фокусник“?
— Професор Лала-Пур. Никак не бих се учудил, ако истинското му име е Браун или Милър и е родом от Пътни[1]! Аз му заговорих на хинди, на гуджарати и на пенджаби… Дума не разбира!
Инспекторът се засуети да му благодари и мястото на майора бе заето от мистър Андреев.
— Не сме ли се срещали пече? — попита Мордонт.
— Съмнявам се.
— Все пак вашият глас ми с познат.
Мистър Андреев подаде на инспектора отворената си табакера:
— Сигурно сте ме чували в „Капитол“, в „Емпайър“ или в някое друго кино. Припомням си езика на моите предци, за да дублирам руските артисти в английските версии на чуждестранните филми. Може би си спомняте „Лястовицата“? Аз дублирах ролята на великия княз.
— Така ли! — извика Мордонт. — И сте дублирали Пиер Авила в „Изгубената корона“! Позволете ми да ви изкажа възхищението си.
— Много благодаря. Значи „Изгубената корона“ ви е харесал? А на мен не. Беше фалшив отначало докрай.
— С изключение може би на финалната сцена…
— Прекалено оптимистична. Лятната любов умира с лятото.
Мордонт си спомни с досада за своята задача.
— Чрез киното навярно сте се запознали с нашите методи — каза той весело. — Затова няма да ми се разсърдите, ако ви запитам дали сте излизали от салона тази вечер.
— Напуснах го за няколко минути.
— С каква цел?
— И аз самият не зная! Неподвижността ме потискаше. Откровено казано, компанията на другите пансионери — също. А никак не ми се излизаше. Затова се качих в стаята си с надеждата да намеря там някакво занимание. Но кореспонденцията ми беше ажур, радиаторите ми работеха лошо. След малко реших да сляза отново.
— Докато се намирахте горе, нищо ли не чухте?
— Струва ми се, че не… Не, нищо.
— И никого не срещнахте по стълбата?
— Не… Тоест да. Докато слизах, мистър Колинс влизаше в банята на мецанина.
— Колко беше часът?
— Е, това не зная!… Станахме от масата в осем без четвърт… Мис Поутър и мис Холанд се качиха да си легнат към осем часа… Майор Феърчайлд излезе от салона…
Мордонт подскочи:
— Сигурен ли сте в това?
— Напълно. Да не би да е отричал?
— Не, не! — каза машинално инспекторът. — А после?
Руснакът въздъхна:
— Отде да помня?… Мистър Колинс поиска своята лайка, после… Аха, сетих се!… Мисиз Крабтрий смята за нужно да ни съобщава колко часа показва часовникът ѝ веднага щом звънне стенният… Още я чувам да казва: „Уверявам ви, че е осем и трийсет и пет, мила моя!“, когато излизах от салона.
— Един полезен факт, мистър Андреев. Кои се намираха в стаята в този момент?
— Хм… Мисиз Хобсън, мисиз Крабтрий, мистър Крабтрий, майор Феърчайлд…
— Значи той се беше върнал?
— Да, отсъствието му не трая повече от седем-осем минути… Бяха също нашият приятел факирът, доктор Хайд… Не, доктор Хайд го нямаше… Заклевам се, че не зная нищо повече!
— Няма значение, мистър Андреев! От вас узнах достатъчно. Остава да ви задам един деликатен въпрос. Вие сте се похвалили на вечерята, че сте мистър Смит… Признавате ли това?
— Естествено.
— Какво ви подтикна да го кажете?
Мистър Андреев отприщи казашкия си смях:
— Прекарайте в този пансион поне три дена, драги, и ще видим на вас какво ще ви се прииска да им кажете!
Мордонт гледаше внимателно събеседника си.
— Разбирам! — отвърна той най-после. — Ще бъдете ли така добър да ми изпратите професор Лала-Пур?
— С удоволствие. Впрочем предполагам, че държите на халката си?
— Жена ми държи — каза Мордонт.
— Тогава скрийте я в чорапите си! Лала-Пур превърна моята в покривчица!
— Ето кутията с инструменти — каза Фулър. Стрикланд протегна ръка:
— Дайте ми я.
Отвори я и я подаде на доктор Ханкок:
— Какво е взето оттук според вас, докторе? — Една празна преградка разделяше наполовина ред лъскави хирургически ножове.
— Един катлинг! — каза Ханкок.