Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (11)

Глава 10
Мистър Смит = Колинс

Инспектор Биърд дръпна своя началник за ръкава.

— Да — каза Стрикланд, обръщайки се.

— Моля да ме извините, сър. Долу има един… един…

Биърд се престраши:

— … един репортер, който ви търси.

Стрикланд подуши бедата.

— Отивам! — каза той просто. — Послужил ли си е мосю Жюли с чашата за вода?

— Мисля, че не.

— А намерихте ли таблетката?

— Не. Жертвата трябва да я е глътнала без течност.

Стрикланд беше вече излязъл от стаята. Как е могло да се разчуе, дявол да го вземе? Той бе стигнал до мецанина, когато от хола се дочу весел глас:

— Хелоу, шефе! Нося ви новини!

Стрикланд продължи да слиза, без да бърза, със суров поглед. Трябваше да действува внимателно…

— Добър вечер, Джинджър. Боя се, че още не мога да ви кажа нищо особено. Разследването ни едва-що започна…

Лосън бутна с пръст шапката си на тила:

— На други ги разправяй тия, old fox^[1]!

— Кой ви съобщи?

— Лично виновникът! Мистър Смит Великолепни! „Аз живея на 21, ще ви изпратя мемоарите си…“. Занапред ще го чувате често.

„Закла ме!“ — помисли си Стрикланд. Той се бе надявал да скрие от публиката тайните около случая поне за още няколко дена, да води следствието, както обикновено, а ето че самият мистър Смит разваляше плановете му!

— Кога ви се обади по телефона?

— Към девет и половина. Пърси би се изненадал по-малко, ако научеше за корабокрушението на „Куийн Мери“!

Стрикланд претегляше думите си:

— Да говорим откровено, Джинджър! Ще си сложите ли катинар на устата, ако ви помоля?

Другият поклати глава:

— Този път не, приятелю! Малоун е по петите ми. След по-малко от пет минути той ще ви връхлети, а с него и цял Флийт Стрийт^[2]!

— Разбирам… — каза мрачно Стрикланд. — Халоус!

Това се отнасяше за полицая, който стоеше на пост пред входната врата.

— Слушам, сър.

— Ако отворите още веднъж дори на един-единствен репортер, ще ви счупя главата!

— Добре, ами аз? — каза Лосън.

— Вие сте вече вътре. И няма да мърдате оттук!

 

 

— Мисиз Хобсън!

От внезапното течение вратата се тръшна силно.

— Знаете ли кой се обади по телефона в Скотланд Ярд?

— Не. Женската чувствителност не понася някои гледки. Аз бях загубила съзнание и…

Доктор Хайд благоволи да даде на Стрикланд желаното сведение:

— Майорът искаше да се заеме с това. Андреев го изпревари.

— Бил ли е някой от вас до него, когато се е свързал по телефона?

— Да, аз! — каза плахо Мери.

— Какво направи той, след като затвори телефона?

— Ами… нищо!

— Не поиска ли номер за лична сметка?

— Не. Качи се на първия етаж.

— Къде се намира телефонът?

— В моя буд… — започна мисиз Хобсън.

Но млъкна, изчервявайки се:

— В частния ми кабинет, в дъното на вестибюла.

— Значи всеки би могъл — възползувайки се от всеобщата суматоха — да влезе скришом там и да използува телефона?

— Естествено! Но…

Стрикланд вече не слушаше:

— Да се разберем, Колинс! Къде бяхте в девет и половина?

Дребният човечец направи някакъв смешен отчаян жест, жест, който означаваше: „Боже, пак започва!“

— Аз… Не зная! — измънка той.

— Горе, с другите? Или долу?

— Ъ-ъ… Горе, предполагам!

— В такъв случай няма да ви бъде никак трудно да посочите свидетел, който може да потвърди думите ви?

— Не… Аз… Боя се, че не… Ние бяхме толкова уплашени, че не об… обръщахме внимание к… кой какво прави… Лично аз не бих посмял да се закълна, че еди-кой си е ст… стоял през всичкото време д… до мен.

Стрикланд изсумтя. Той имаше чувството, че върви през лабиринт, където на всеки завой среща едни и същи пречки.

За щастие намесата на журналистите му даваше право да промени тактиката и занапред да разпитва своя човек вече не за събитията през вечерта, а за събитията през изтеклите месеци.

Той извади от джоба си един бележник, прелисти го:

— Какво сте правили на 10 ноември миналата година в единайсет часа вечерта?

— К… как мога да си сп… спомня?

— У приятели ли прекарахте вечерта? В леглото си ли бяхте? Или далеч от Лондон?

— Аз… Не зная вече!… За… защо ми задавате този въпрос?

— А на 12 същия месец към пет часа следобед?

— Аз… не зная вече!

Стрикланд си възвърна надеждата. Трябваше да го пришпорва всеки път, колчем кажеше: „Не зная вече.“

— А на 18 към девет и половина вечерта?

— Аз… не зная вече!

 

 

Почти в същото време на инспектор Фулър — натоварен от Стрикланд да намери откраднатите пари на жертвата — му хрумна една идея, която щеше да бъде решаваща за кариерата му. „Убиецът — помисли си той — сигурно е скрил банкнотите не в стаята си, а в оная no man’s land^[3], която е достъпна за всички обитатели на къщата…“. Той минаваше покрай банята. Влезе там.

Въпреки идеалната чистота и безупречния ред, веднага се виждаше, че някой е използвал наскоро мивката. Инспекторът затършува насам-натам, повдигна промокаемото килимче, което образуваше жълто петно върху настилката от черни и бели плочки, провери какво има върху една малка лакирана етажерка. Оставаше му да направи нещо традиционно — да дръпне запушалката на банята — и едва отпушил дупката, изръмжа със задоволство. За малката решетка, която не позволяваше в отточната тръба да влизат твърди предмети, беше вързан конец.

С помощта на пинцет, който намери на един рафт на етажерката, Фулър издърпа връвта. Беше му малко трудно да измъкне от отвора издърпания по този начин предмет. Но щом го зърна, почувствува, че е възнаграден за труда си. Това беше малко и леко руло от мушама.

 

Стрикланд преброи банкнотите — имаше три по десет лири и две по пет — и ги захвърли на масата:

— Сумата е непокътната. Сега трябва да установим кой е влизал в банята вечерта.

Инспектор Мордонт, който отскоро присъствуваше на разпита, се оживи:

— Тук би могъл да ни помогне мистър Андреев. Той се е намирал на стълбата между осем и девет и…

— Доведете ми го.

Мистър Колинс заприличваше все повече и повече на подгонено животно. Като чу името Андреев, той сякаш беше готов да припадне.

Без да го удостоява с поглед, Стрикланд тръгна да посрещне руснака:

— Мистър Андреев? Казаха ми, че сте напуснали салона след вечерята?

— Да.

— Задълго ли?

— Най-много за седем-осем минути.

— Качихте ли се в стаята си?

— Да.

— Видяхте ли някого да влиза или да излиза от банята?

— Д… да.

— Кого?

Руснакът изглеждаше смутен. Той се обърна към Колинс:

— Меа culpa^[4]. Боя се, че издадох тайната, драги!

— Колко беше часът? — настоя Стрикланд.

— Инспектор Мордонт вече ме запита за това… Осем и четиридесет, струва ми се, или и четиридесет и пет.

— Благодаря ви! Каква работа имахте в банята, Колинс?

— Аз… Да си из… измия ръцете.

— Покажете ми ги!

Като чу това, което искаха от него, мистър Колинс направи едно наивно, почти трогателно движение: скри ръце зад гърба си като дете, което се страхува да не бъде наказано. След това, сякаш подчинявайки се на някакъв по-силен инстинкт, бавно ги протегна към инспектора.

Той ги огледа една по една. После каза:

— Според собственото ви признание вие сте останали доста време в стаята си. Защо не се измихте там?

— Не се с… сетих!

— Кажете цялата истина, Колинс! — посъветва го доктор Хайд. — Така ще бъде по-добре.

— Каква ис… истина?

— Много добре знаете!… Първо: чуждият сапун е безплатен. Второ: вашата майка е била някоя си Мактейвиш^[5]!

Мистър Андреев и Мордонт се усмихнаха. Стрикланд — не. За учудване на всички той излезе, но се върна след по-малко от минута:

— С какво мастило си служите, Колинс?

— Но аз… С обикновено мастило.

— Какъв цвят?

Дребният човечец се поколеба.

— Синьо или черно?

— С… синьо.

Стрикланд кимна доволен:

— Тази последна лъжа решава окончателно съдбата ви, Колинс! Вие си служите с виолетово мастило. Подложката за писане върху бюрото ви е изцапана с такова… а също и една от банкнотите; открадната от мосю Жюли!

Докато всички възклицаваха, влезе полицаят Халоус, явно уплашен:

— Моля да ме извините, сър! Но репортерите казват, че ще разбият вратата. Сега те са почти двайсет…

— Много добре. Нека влязат!

Отначало Халоус помисли, че не е чул както трябва. После слезе отново, примирил се с най-лошото. Вратата се тресеше от удари. Той махна веригата, отвори. В същия миг цяла орда демони го изблъска и предвождана от Джинджър Лосън и Теди Малоун, се втурна по стълбището, обсаждайки стаята, където бе извършено престъплението.

Стрикланд стоеше на стълбищната площадка:

— Искате да видите мистър Смит?… Ето го!

Заобиколен от двете страни от Биърд и Фулър. Закрил лицето си с ръце, мистър Колинс никога не бе изглеждал толкова нещастен.

— Това… Това е една печална грешка! — запелтечи той. — Аз се к… казвам Колинс и съм пла… пласьор на радиоапарати!

Джинджър Лосън заговори от името на другарите си:

— На други ги разправяй тия, old fox!… Какво чувство ви владееше, когато убихте за пръв път?

„КРАЯТ НА ЕДИН КОШМАР“ отпечатаха още същата нощ печатарските машини на „Night and Day“, „вестник, който никога не греши“:

„Мистър Смит“ — три часа след като ни предизвика по телефона — попада в ръцете на Скотланд Ярд.