Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’assassin habite au 21, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
copycon (2014)
Корекция
Деница Минчева (2015)

Издание:

Станислас-Андре Стеман. Убиецът живее на 21

Белгийска, първо издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

Технически редактор: Надежда Алексиева

Художник: Ангел Домусчиев

Издателство „Христо Г. Данов“, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Глава 21
Четири „Да“

Най-напред професор Лала-Пур превърна монета от едно пени в букет изкуствени цветя, букета — в слънчобран, слънчобрана — в лейка, лейката — в заек, заека — в кокошка доркинг. Той обясни, че този номер включва още цяла серия възходящи метаморфози, които завършват с появяването на възрастен слон, яхнат от своя водач, но вече се е случвало той да откаже да поеме обратно по изминатия път. Следователно по-добре да повярват на думите му и да спрат дотук… Той запали цигара, пъхна я цялата в устата си, изпусна дима през дробовете си. Показа един празен чайник, обърна го, произнасяйки някакво тайнствено заклинание — майор Феърчайлд, седнал на петия ред, се закле, че това не е пенджаби — и изля от него достатъчно течност, течност, която непрекъснато менеше цвета си, за да напълни шест винени чаши. Сложи една котка и колода от петдесет и две карти в едно ковчеже, заключи го, тръгна към завесата, взе оттам четири аса, вдигна ръка към тюрбана си, извади от него четири попа, наведе се към суфльорската будка, взе оттам четири дами и тъй нататък, докато колодата бе изцяло попълнена. После почука по ковчежето с черната си пръчица с връх от слонова кост и извади отвътре цяло котило бели мишки. (От този момент всички очакваха вече да направи така, че оркестърът да изчезне…) Той слезе в залата, помоли половин дузина зрители и зрителки да напишат на листче имената си, хвърли в един цилиндър сгънатите на четири бележчици, разбърка ги, върна ги наслуки на притежателите им и се качи отново на сцената.

— Мистър Бартън — помоли тогава той, — можете ли да ми кажете колко е часът?

— Разбира се — отвърна мистър Бартън.

Но не можа. Часовникът му бе изчезнал. В замяна на това в малкото джобче на жилетката му имаше брошка с камея.

— Мистър Найт — заговори отново професорът, — ще бъдете ли тъй любезен да ми дадете една цигара?

— Отде знаете, че пуша цигари? — изръмжа мистър Найт.

Той вдигна ръка към джоба си. Табакерата му не беше вече там. Но забеляза карфица за вратовръзка с глава на елен, забодена за ревера на сакото му.

— Мисиз Нътинг, бихте ли проверили какво има в чантата ви?… Дали не липсва нещо?

Мисиз Нътинг, едра дама цялата в пера, нададе сподавен вик.

— Пудриерата ми! Открадната е пудриерата ми!

— Не е ли променила по-скоро вида си?

Мисиз Нътинг продължи да рови в чантата си с разярен вид, а после разсмя всички, като извади оттам една лула от морска пяна.

Под претекст че ги пита за имената им, професор Лала-Пур ловко бе измъкнал от всеки от шестимата зрители по някакъв предмет и умело го бе заменил с друг.

— Хм! — обърна се Стрикланд към Мордонт. — Това е най-сръчният джебчия, когото съм виждал досега!

Те се бяха настанили на шестия ред и следяха едновременно и индуса, и седемте особи, седнали пред тях. Приличаха на овце, струпали се около своя пастир. Пастирът беше мисиз Хобсън; овцете бяха мис Холанд, мис Поутър, мистър и мисиз Крабтрий, мистър Андреев и майор Феърчайлд.

— Да отпразнуваме завръщането на мистър Андреев, като излезем заедно! — бе предложила мис Поутър на обеда. — Кой е „против“?

Всички бяха „за“ с изключение на майор Феърчайлд, от склонност да противоречи винаги, доктор Хайд, по-голям човекомразец от всякога, и мистър Колинс, още несъвзел се от своето арестуване. Но в последния момент и майорът се присъедини към мнозинството.

Номерът на професор Лала-Пур завърши с нещо като феерична експлозия. Серпантини, хвърлени от невидима ръка, увиснаха като увивни растения из залата, разноцветни хартиени цветя и английски знаменца полетяха от четирите ъгъла на сцената, балони от черва се понесоха и залепнаха за тавана. Самият индус изчезна с изумителна бързина.

— Какво мислите — предложи Стрикланд — за кратко посещение в гримьорната на нашия човек?

Той вече се отправяше към кулисите. Мордонт тръгна подире му, но след като заръча на Стори и Биърд, застанали на пост в коридорите, да наблюдават скришом мисиз Хобсън и спътниците ѝ.

През антракта те останаха по местата си и съвсем неочаквано приходите на бюфета намаляха наполовина. За мнозина от зрителите, които бяха разпознали групата по снимките, поместени във вестниците, представлението бе всъщност в залата.

— Трудно ми е да повярвам, че мистър Смит е нападнал един свой съименник случайно — каза внезапно майорът.

— И на мен! — призна мистър Андреев. — Нашият национален убиец обича драматичните ефекти. Ако не греша дълбоко, той е избрал мистър Алън Смит, за да разтърси общественото мнение..

— Без да го е грижа какво ще си навлече с това?

— Очевидно.

Майорът беше готов да продължи, ала руснакът, наведен към мисиз Хобсън, вече не му обръщаше никакво внимание.

След като ревюто завърши с традиционното God save the king[1], всички посрещнаха професора при входа на артистите и мистър Андреев предложи да завършат вечерта в едно руско кабаре, чийто собственик, бивш полковник от имперската гвардия, бил негов приятел.

— Вървете, щом желаете! — изръмжа полковникът. — Аз предпочитам да си легна.

Тъй като мис Холанд изглеждаше уморена, решиха майорът да я изпрати.

В „избата“ мис Поутър се оказа сякаш случайно седнала до професор Лала-Пур, а мисиз Хобсън — до мистър Андреев.

Последният поръча мезета и водка. Докато демонстрираше пред гостите си как най-добре може се погълне всичко, една млада печална жена се появи и запя „Матушка Волга“. Най-напред в пианисимо, после в алегро. Алегро, пианисимо. Пианисимо, алегро. Един танцьор в казашко облекло жонглира с ножове. Накрая друга млада печална жена запя „Патенцето“… Борис Андреев притича до нея, сграбчи я в обятията си, завъртя я, заприглася ѝ. Ръкопляскаха му.

— С Чарли трябваше да отидем в Санта Лучия… — каза мисиз Хобсън, когато той седна отново до нея.

Тя сякаш продължаваше съвсем естествено някакъв вече започнат разговор.

Андреев я изгледа с интерес. В черната си копринена рокля на тежки плисета, галена от шафрановата светлина на прожекторите, с поруменяло лице и блестящи очи тя беше необикновено очарователна… Не ще и дума, Борис откри, че тя прилича на рускиня.

— Кой е Чарли?

— Моят съпруг. Разболя се още в деня на сватбата ни, а умря три седмици по-късно.

Тя се поколеба:

— Още пазя брошурите, изпратени от туристическата агенция…

Борис Андреев почувства, че се плъзга стремително по наклонената плоскост, по която бе тръгнал. Но не направи нищо, за да се спре, а каза:

— Трябва да ми ги покажете…

Ръцете им се бяха намерили под масата.

 

Когато излезе от „Паладиум“, Стрикланд взе такси и стигна пръв до ъгъла на Хайд Парк, близо до Гроувнър Гейт, където мистър Алън Смит бе направил грешката да се разхожда на смрачаване. Мордонт хвана омнибуса и пристигна втори. Стори се качи на метрото и пристигна трети. Биърд, принуден да върви пеш, пристигна последен.

Трябваше да разберат дали професор Лала-Пур физически е имал време да излезе от театъра и да извърши престъплението преди или след номера си.

— И какво? — каза Стрикланд.

И четиримата бяха с часовниците си.

Те пристъпиха към серия сложни изчисления — събираха времето за отиване и връщането, прибавяха хикс минути за дебненето, хикс минути за нападението и обира, като вземаха в предвид и непредвиденото — и стигнаха до единодушно заключение.

И в четирите случая отговорът бе „да“.

Бележки

[1] „Боже, пази краля“ — английският национален химн. — Б.пр.