Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (15)

Глава 14
Мистър Смит = Доктор Хайд

Беше десет часът сутринта. Един игрив слънчев лъч бе принудил Робин да смени вече два пъти мястото си. Стрикланд обясняваше на началниците си:

— Шест без един, остават петима. Когато се явих снощи в пансиона „Виктория“, аз имах в известен смисъл избор между майор Феърчайлд, професор Лала-Пур, мистър Крабтрий, мистър Андреев и доктор Хайд. Започнах от майора. Къде е бил и какво е правил към шест и половина? Играл на бридж в „Колониалния клуб“ с еди-кой си и еди-кой си партньор.

— Проверихте ли?

— Фулър провери. Освен ако не е надарен със способността за вездесъщност, майор Феърчайлд може да бъде зачеркнат окончателно от списъка на заподозрените. Бързам да добавя, че той единствен е извън всякакво подозрение.

— Нали отказал да ви обясни защо е излизал от салона вечерта, когато бе убит мосю Жюли?

— Въпрос на честолюбие. Докато Колинс признава, че има особена слабост към портокалите на мисиз Хобсън, то майорът предпочита преди всичко своето шотландско уиски.

Стрикланд се реши да запали пурата, предложена му от сър Кристофър в началото на разговора.

— Да минем на професор Лала-Пур. Към шест часа той се намирал при своя импресарио, мистър Хатуей. Към шест и двайсет минути, ако може да му се вярва, се връщал в пансиона пеша въпреки мъглата.

— Свидетели?

— Нито един.

— Имал ли е физическа възможност да… извърши престъплението?

— Мисля, че да! Мистър Хатуей живее близо до Морнингтън Кресънт и двамата — Хатуей dixit^[1] — се разделили към шест и десет.

— Да се следят.

— И аз съм на същото мнение. А мистър Крабтрий, изглежда, е тичал по магазините цял следобед, за да купи пеньоар на жена си. Той излязъл от пансиона към два часа, върнал се в пет, излязъл пак в пет и четвърт и се прибрал отново за вечеря. Според мен той може да посочи за свидетелки продавачките, към които се е обърнал, но се страхува да не раздразни мисиз Крабтрий.

— Разпитайте тия момичета без негово знание. Няма да е никак трудно да ги издирите.

— И аз мислих за това. Мордонт ще се залови веднага с тази работа.

— Тоя Крабтрий… — каза замислено помощник-комисарят. — Знаете ли как се препитава?

— Разбира се.

В погледа на Стрикланд проблясна насмешлива искрица:

— Продава чрез кореспонденция колани за херния.

— Good heavens! Колко изкарва от това?

— Повече, отколкото предполагате. А жена му е достатъчно богата, за да постъпи на пансион в хотел „Карлтън“, ако пожелае.

Сър Кристофър се намеси:

— Със съжаление трябва да призная, че вашите заподозрени, са еднакво неспособни да си, спомнят какво са правили миналия месец или през декември и ноември. През този период поне с един от тях трябва да се е случило нещо, което да се е запечатало в спомените му.

— Съмнявам се, сър! Невинните само чакат да им дадеш думата. Единствено виновният има интерес да се прикрива с лошата си памет. Пансионерите на мисиз Хобсън водят, общо взето, прост живот, без изненади. При това положение им е трудно да си спомнят каквото и да е обстоятелство, което да докаже тяхната почтеност. В случая не биха имали никаква полза от твърденията си, че са чели в стаята си или са се разхождали по площада еди-кой си ден в еди-кой си час. То трябва да се докаже.

— Хм! Какво каза Андреев?

— Малко. Твърди, че бил в компанията на една омъжена жена — отлично основание да говори с недомлъвки, — когато е станало убийството на мисиз Дънскоум. И това обяснение струва колкото другите. Но ме кара да се замисля. Един опитен лъжец не разграничава истината от лъжата. Кой знае дали въпросната дама не е била именно жертвата?…

— Не мисля — каза сър Кристофър. — Тогава Андреев щеше да ѝ определи среща на друго място, в някое кътче на парка например, където рискът да бъде забелязан би бил по-малък.

— А може да се е опитал, но безуспешно? Мисиз Дънскоум — както научих в хотела ѝ — трябвало да си замине тази сутрин за Карлайл. Ако хипотезата ми е вярна и ако мистър Смит — който и да е той — по изключение е избрал жертвата си няколко дена предварително, то той не е можел да чака повече. Страхът, че жертвата му ще се изплъзне, обяснява и решението му да извърши ново престъпление, оневиняващо Колинс.

Сър Кристофър губеше търпение:

— Но вие не ни доведохте Андреев!… Доведохте ни доктор Хайд!

— Да, сър. По четири причини. Първо: мосю Жюли — както си спомняте — е бил убит с помощта на катлинг, взет от неговата чанта. Второ: докторът куца и на същото основание, както и Колинс, попада под обвинението на покойния професор. Трето: вчера следобед към шест и половина е бродил в мъглата без никаква явна причина. Четвърто: доктор Ханкок, извършвайки аутопсията на трупа на мосю Жюли, напразно потърси следа от някакъв медикамент, което опровергава историята, разказана от доктора вечерта на 28 януари.

Робин стана адвокат на защитата:

— Естествено е мосю Жюли, чувствувайки се зле, да се обърне към доктор Хайд. Но тъй като е решил да напусне пансиона, за да избяга от мистър Смит, той е могъл, след първоначалната си паника, да се откаже да вземе предписаното му лекарство от страх да не бъде отровен.

— В такъв случай как да обясним това, че таблетката остана неоткрита?

— Мосю Жюли може да я е хвърлил през прозореца…

— Защо? Впрочем ние претърсихме двора толкова внимателно, колкото и спалнята. Но безрезултатно.

— Какво е било времето през оная вечер? Една таблетка би могла да се стопи в дъжда.

— Времето беше сухо и студено.

— Да допуснем, че докторът е виновен. Защо ще измисля тази история, дявол да го вземе?

— От предпазливост. Някой би могъл да го види, че влиза в стаята на мосю Жюли или излиза оттам, без самият той да забележи.

— Значи отрицателният резултат от аутопсията представлява според вас най-сериозната улика против него?

— Да. Старателните ни дирения разпръсват всякакво съмнение. Или мосю Жюли е глътнал хапчето, или пък то е плод само на въображението на доктора.

Стрикланд смачка с досада върха на пурата си в един пепелник и потърси с поглед одобрението на главния полицейски началник.

— И аз бих постъпил като вас! — рече сър Кристофър.

Щом застана пред инспекторите, натоварени да изтръгнат самопризнания от него, доктор Хайд започна да се държи съвсем различно от своя предшественик. Докато последният, въпреки смъртната си умора, се стараеше да им отговаря учтиво и разбрано, то докторът след десет минути се затвори в обидно мълчание. Той гледаше пръстите си, прозяваше се невъздържано, потъваше в дълбоки размишления. Когато погледът му се спреше на някой от полицаите, това изглеждаше случайно и той бързаше да погледне другаде, сякаш се страхуваше още същия миг да не бъде омърсен. Напразно се мъчеха да предизвикат у него възмущение или озлобление. От намеци, изглежда, не разбираше, а заплахите го развеселяваха. От време на време безгрижието му стигаше дотам, че си подсвиркваше една и съща песничка: „Auld lang syne“^[2] като си тактуваше с крак. Тъй че до вечерта в очите на възпитаните Фулър и Стори вече се четеше жажда за мъст.

Стрикланд реши да се уедини с арестанта.

— Тази тактика няма да ви доведе доникъде, доктор Хайд! Рано или късно ще бъдете принуден да ни дадете обяснения. На какво разчитате?

Доктор Хайд благоволи да погледне събеседника си.

— На нищо не разчитам — отговори той с приглушен от прекалено дългото мълчание глас. — Просто чакам.

Стрикланд предусети какво ще последва. Все пак запита:

— Какво чакате?

— Чакам — уточни докторът — мистър Смит да извърши десетото си престъпление.