Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (27)

Глава 24
Далечна Инид

Мистър Крабтрий се насочи към стълбата, хвърляйки около себе си погледи, изразяващи пълна обърканост. Ах, ако Инид не бе заминала за Чизълхърст! Тя щеше да знае как да постъпи!… Той изкачи две стъпала, изкачи четири, после седна и улови главата си с ръце. Краката не го държаха вече. „Не може да бъде! — повтаряше си той. — Не може да бъде!“ Но всъщност не се съмняваше ни най-малко в значението на своето откритие; мъчеше се да направи някакъв извод от него.

След малко шумолене на копринена рокля го изтръгна от вцепенението: Мисиз Хобсън, излязла от кабинета си, го гледаше с оня майчински вид, от който се отърсваше само в присъствието на Борис Андреев.

— Какво ви има, мистър Крабтрий?… Мога ли ла ви помогна?

Мистър Крабтрий изпита тогава едно от най-силните изкушения в живота си. Той се задушаваше от тайната си. Намираше се в положението на човек, който се разхожда с бомба, готова да избухне в ръката му, и не знае къде да я хвърли, за да не хвръкне във въздуха заедно с нея… Събра сили.

— Това… Това е от главата ми! — смотолеви той. — Ще изляза.

— По-добре си легнете и вземете едно хапче с чаша горещ чай… Чувате ли ме?

Мистър Крабтрий стана с мъка и се улови здраво за перилата.

— Да, да… ще изляза! — повтори той с кротко упорство.

Но понеже в същото време той започна да се изкачва по стълбата, мисиз Хобсън помисли, че се оттегля с чест:

— Легнете си бързо. След по-малко от четвърт час ще имате чай.

Вместо да се прибере в стаята си, мистър Крабтрий отиде и почука на вратата на майор Феърчайлд.

— Кой е? — извика прегракнал глас.

— Аз… Крабтрий…

— Какво чакате, че не влизате?

Майорът, седнал в един фотьойл и увил врата си с вълнено шалче, грееше краката си и пушеше лула с разярен вид. Скулите му бяха яркорозови като на кукла, а очите му сълзяха.

— Проклет да бъде тоя климат в Англия! Предпочитам една силна маларична треска, отколкото хрема… Идвате да видите как съм?

— Съвсем не! — отговори невинно мистър Крабтрий. — Искам да ми услужите с оръжие.

Още веднъж той устоя на желанието да се довери. Истината беше толкова невероятна, че старият офицер щеше да се разкрещи до бога и да провали всичко.

— Кого мислите да убиете?

— Никого. Искам да изляза и… Страхувам се, че ще срещна мистър Смит!

— Well, стойте си вкъщи!

— Погрешно ме разбрахте. Трябва да изляза!

Майорът повдигна рамене:

— Много добре. Тия инспектори, дявол да ги вземе, ми конфискуваха колта за „неопределено време“… Но ми остава бастунът-сабя. Ще го намерите на поставката за чадъри.

Без да каже нито дума, мистър Крабтрий се обърна кръгом.

— Впрочем надявам се, че знаете как да си служите с него?

— Боже мой… Достатъчно е да го забия в сърцето на противника си, нали?

Майорът се закашля толкова силно, че се уплаши да не се задуши.

— Точно така! Точно така! Само се постарайте да ми го върнете здрав.

— Ще се опитам — обеща мистър Крабтрий.

Но на майора се стори, че думите му не звучат убедително.

Мистър Крабтрий се върна бързо във вестибюла. Точно когато сваляше пардесюто си от закачалката, един глас го накара да подскочи:

— Излизате ли, драги?…

Малкият човечец едва се сдържа да не извика. Напразно се криеше, намеренията му бяха отгатнати.

— Не… Тоест: да… Не се чувствам твърде добре…

— Интересно! И аз също… Може би стомахът?

— По-точно главата…

— А мен стомахът!

Кратка пауза. После:

— Облечете се. Ще излезем заедно.

Мистър Крабтрий с мокро от пот чело искаше да се възпротиви. Но сега партерът беше пуст, другият следеше и най-малките му движения… Той закопча несръчно пардесюто си, завърза шалчето, което носеше през цялата зима, тъй като гърлото, му беше чувствително. На поставката за чадъри имаше един чадър и два бастуна. Колебливо протегна ръка към тях.

— Търсите ли нещо?…

Мистър Крабтрий се осмели:

— Да, бастуна на майора!

— Съжалявам. Аз току-що го взех. Но в края на краищата всички бастуни са еднакви. Вземете моя.

Щом вратата се отвори, мистър Крабтрий усети, че мъглата го поглъща. Помъчи се да открие познатия силует на някой инспектор или полицаи. Но нищичко не се виждаше.

— Безсмислено е да се осланяме на нашите ангели-пазители! Те са заети другаде.

— Другаде ли? — повтори мистър Крабтрий със свито гърло.

— Да, преди по-малко от пет минути отсреща на площада избухна адска врява. Крясъци, викове за помощ. И най-безразличните ще се заинтригуват…

Излишно бе мистър Крабтрий да пита кои са виновниците за тази шумотевица. Той знаеше.

— Имам работа към Оксфорд Съркъс! — каза той с тон, на който искаше да придаде твърдост.

Сред тълпата щеше да бъде в безопасност.

— Така ли? А пък аз към Риджънт Парк…

— Тогава довиждане!

Мистър Крабтрий се завъртя кръгом и застана срещу своя събеседник. Лицето, което съзря, му беше непознато. Тъмни очила, малки фалшиви мустачки, ненормално издути бузи.

Усмивката, напротив, не бе се променила. И гласът също. Студен, хаплив, насмешлив, той смразяваше до мозъка на костите:

— Сметнах за необходимо да взема някои предпазни мерки… В случай че ни срещнат заедно… Защото ние няма да се разделяме!

Мистър Крабтрий потръпна:

— Какво смятате да правите с мен?

— Откровено казано, все още не зная. Вие ме хванахте на тясно. Едно е сигурно: няма да ви позволя да развалите плановете ми като картонена къщичка. Но да не се бавим повече… Може да настинете.

Мистър Крабтрий закрачи покорно… към Риджънт Парк. Да се съпротивлява, да вика за помощ, значеше да ускори гибелта си.

Впрочем оставаше му една възможност!… Може би мистър Смит не знаеше, че Риджмаунт Стрийт № 14 бе под наблюдението на полицията? Но може би пътьом щеше да вземе отново любимото си оръжие?

Ето защо, когато наближиха тази улица, мистър Крабтрий започна едва да влачи краката си.

— Уморихте ли се вече? — подигра му се другият. — Или ще пожелаете да свия наляво?

Тъмните очила и пробляскващите бели зъби придаваха на лицето му, забулено от мъглата, злокобен вид.

— Не разчитайте на това, драги! Полицаите, струпани на Риджмаунт Стрийт, по-скоро ще видят как растат портокали, отколкото да стъпя там! — Зарадван от разочарованието на своя спътник, той добави: — Справедливо е вие пръв да знаете това. Мистър Смит е мъртъв. В Лондон вече няма да бъде открит труп с пречупен гръбнак… Дори вашият!

— Искате да кажете, че… че смятате да си послужите с… с тази сабя?

— Може би!

Мистър Крабтрий почерпи от крайния си ужас смелост да възрази:

— Ако ме убиете, полицията — рано или късно — ще открие истината!

Другият поклати глава:

— Напротив! С вашето изчезване всичко ще се уреди! — (Той сякаш обсъждаше тази възможност със самия себе си.) — Ще решат, че инспектор Хапгуд е излъгал от страх да не загуби службата си, когато заяви, че не сте виновен за убийството при Гроувнър Гейт, и ще сметнат, че вие сте убиецът!… Естествено ще трябва да направя така, че да не намерят трупа ви.

Мистър Крабтрий се облегна на една фасада, дъхът му секна. Не помнеше по-ужасен кошмар от този диалог.

— Ще ви запитат как сте прекарали тази вечер!

— И какво?… Вие много добре знаете, че разполагам със свидетели, готови да се закълнат, че не съм се отделял от тях!

Уви, това беше горчивата истина! Мистър Крабтрий щеше да падне, ако оня не го бе уловил под мишница:

— Малко смелост, по дяволите!… Остава само да ви предупредя за нещо. Ние ще срещаме минувачи, а може би и полицаи! При най-малкия невнимателен жест от ваша страна, при най-слабия вик ще ви промуша с тази сабя!…

— Вие… Вие няма да посмеете!… Ще ви арестуват веднага!…

— Нищо не се знае! Аз тичам бързо. Къде ще ме намерят след това? Не забравяйте, че съм гримиран… Но да допуснем най-лошото! Преди да ме уловят, вие, вие ще бъдете мъртъв!

Мистър Крабтрий не се усъмни нито за миг, че спътникът му ще изпълни заплахите си. Сега той се държеше на крака по някакво чудо. „Ако извикам — повтаряше си, — ще ме убие веднага! Ако мълча, ще ме убие след час!“

Инстинктът за самосъхранение му подсказа единствения разумен изход: да печели време, да дебне случай, за да избяга. Пътят от Ръсъл Скуеър по Риджънт Парк е дълъг. Може би…

Силен удар го върна към действителността. Някакъв разхождащ се човек, заблуден от мъглата, се бе блъснал в него и се извиняваше, вдигнал пръст до шапката си:

— ’beg your pardon^[1]!

— Бихте ли ми дали огънче?…

Мистър Крабтрий помисли, че сънува. Самият той бе заговорил, самият той показваше пакет „Гоулд Флейк“ в подкрепа на молбата си!

Минувачът извади от устата си някаква жалка угарка.

— Мръсно време! — каза той учтиво.

Мистър Крабтрий запали цигарата си, двоумейки се какво да извика: „Спасете ме“ или: „Ето го мистър Смит!“

Преди да успее да викне едното или другото, втори минувач се приближи до първия и го попита за пътя до Лонг Ейкър.

Човекът с угарката се извърна. Мистър Крабтрий се остави да бъде повлечен…

— Още един такъв номер и ще ви прикова за първата срещната врата!

Малкият човечец измисли нов начин за отбрана:

— На ваше място бих размислил добре, преди да действам!

— Защо?…

— Преди да изляза от пансиона, аз се качих при майор Феърчайлд и му разкрих вашата тайна. Ако не се върна до полунощ, той ще съобщи на Скотланд Ярд!

— Не е лошо!… Само че за да ви повярвам, не е нужно да подслушвам на вратата, за да прекъсна вашите изповеди… Измислете нещо друго!

Мистър Крабтрий измисли нещо друго. Няколко минути по-късно, когато слизаше от един тротоар, той се просна с цял ръст, надавайки вик от болка. Наблизо бе забелязал такси, което не можеше да се движи поради мъглата, а шофьорът тъпчеше на място, пушейки цигара.

— Изправете се! — заповяда мистър Смит полугласно. — Или, бога ми!…

— Не мога! — Запротестира мистър Крабтрий.        — Ох, ох! Ох! Глезенът ми!

И запъшка така, че да ти скъса сърцето.

Шофьорът на таксито не бе пропуснал нищо от случката. Тон се приближи, без да бърза:

— Нещо счупено ли имате, gov’nor?

— Съжалете ме! — замоли се Крабтрий. — Закарайте ме в болницата!

Но гласът му бе заглушен от мистър Смит, който каза:

— Благодаря ви… Приятелят ми просто е препил!

Шофьорът не изглеждаше напълно убеден:

— Ще ви помогна да го изправите.

Точно когато се навеждаше, мистър Смит докосна ръката му:

— Викат ви!

И беше вярно. Един „клиент“ бе отворил вратичката на колата и викаше: „Такси!“

Шофьорът се отдалечи неохотно.

— Не може да се кара в такова време, сър, чуха го да мърмори. — Може да се блъснем в Уестминстърското абатство!

В това време мистър Смит бе изтеглил сабята от бамбуковата ѝ ножница. Мистър Крабтрий усети острието в слабините си.

— Ставайте!

Той се изправи, мъртвешки блед, отчаян… Трети опит за бягство би бил равносилен на самоубийство!

Панталонът и долната част на пардесюто му бяха съвсем изкаляни. „Ако Инид ме видеше…“ — помисли си той. После: „По-добре да почакам да изсъхне!“ От време на време още се мяркаха бегли, сякаш подгонени сенки. Но той не им обръщаше вече никакво внимание. Сигурно нямаше да забележи и полицая Съмърс, ако мистър Смит не бе впил пръсти в ръката му, казвайки:

— Внимавайте! Полицай! Гледайте право пред себе си!

Мистър Крабтрий се вторачи право пред себе си. Но когато се изравниха с полицая, той изплю върху обувките му дълга плюнка… Пак подсъзнателно!

— Хей, вие там!… Знаете ли колко струват такива шеги?

Мистър Смит пръв се спря:

— Моля ви да извините моя приятел, officer^[2]! Той съвсем не искаше да ви обиди… Ще ви признаем всичко, вдругиден се жени и тази вечер погребва ергенския си живот.

Полицаят Съмърс си въобразяваше, че разбира от всичко. Той реши да даде на мистър Крабтрий възможност да се измъкне от това положение:

— Значи да смятам, че все едно не сте ме видели?

— Как така — хлъц! — не съм ви видял? — възрази мистър Крабтрий с преплитащ се език. — За всичко това е виновен Хари! — Той посочи спътника си. — Полицаите го отвращават! „Я погледни тоя дебеланко! — ми рече. Обзалагам се на една лира, че няма да посмееш да го заплюеш!“ По дяволите, всеки си има достойнство! „За една лира — отговорих — бих се изплюл дори върху кмета на Лондон!“

Руменото лице на Съмърс стана патладжанено-синьо.

— Върху кого?… Good Lord! Я елате и двамата с мен!

Мистър Смит не помръдна изобщо.

— Момент, ако обичате! Явно този човек лъже! Нима ще…

— Казах: Елате и двамата с мен!

Отново благият глас на мистър Смит:

— Къде?

— Много скоро ще узнаете!

Отчаяният мистър Крабтрий се възрадва, той бе говорил както трябва! Но радостта му не трая дълго: за част от секундата той си представи какво щеше да се случи нататък и изобщо не се поколеба. Спътникът … все още го държеше за лявата ръка. Освобождавайки се с рязък замах, той побягна като заек, усетил опасността да бъде одран.

Глухи възклицания, шум от падане. „Клетият! — помисли си той. — Бог да го прости!“

Ужасът, който бе подкосявал краката му на стълбището в пансиона, сега му даваше криле. „Help! Help!^[3]“ — завика той, продължавайки да тича. Но скоро се убеди, че от това се задъхва още повече. Мъглата заглушаваше виковете му, кварталът беше пуст.

Отначало бе чувал само шума от собствените си стъпки под миньорния акомпанимент на неравномерното биене на сърцето си. След известно време, което му се видя много кратко, ехото сякаш ги умножи безкрайно… Не само че го преследваха, но и скоро щяха да го настигнат.

Помъчи се да затича по-бързо. Попречи му остър бодеж в ребрата. И скоро болката стана толкова силна, че той се преви на две.

За щастие отдясно се показа тясна пресечка. Той се втурна по нея, оглеждайки тревожно фасадите…

Всички те бяха неприветливи и тъмни. Тук затворени капаци, там прозорци без пердета. По-нататък полусрутена къща. Това, което бе взел за улица, се оказа задънен сокак, всички обитатели на който, изглежда, бяха избягали.

Враждебна сляпа уличка, където всеки момент можеше да бъде заклан, далеч от всякаква човешка помощ.

По времето, когато Ърнест Крабтрий късаше панталони по пейките на колежа, никой не би се осмелил да предрече, че един ден той ще благославя големия Джонс.

И все пак!…

В този критичен миг си спомни тъкмо за него.

Не за подигравките му — за всекидневния му тормоз. А как свиреше без никакъв инструмент:

„Слагаш пръст така… Пръст иначе…“

Струя светлина върху тротоара. Дебел глас, който идва сякаш изпод земята:

— Wattsamatter^[4]?

Със сърце, препълнено до пръсване от собствената му лебедова песен, мистър Крабтрий се наведе. В кухнята-изба на къщата, на която се бе облегнал, току-що се бе отворил прозорец, един полицай по риза обличаше куртката си, слагаше каската си.

— Бързо! Бързо! — молеше мистър Крабтрий. — Мистър Смит иска да ме убие!

Той долови шепот, сподавено възклицание, после шум от стъпки, който ту се отдалечаваше навътре в къщата, ту се приближаваше. Най-после входната врата се разтвори широко и оттам излезе един юначага, висок повече от шест стъпки. Беше с пламнали бузи, с револвер в ръка, а за него се бе вкопчило пълно момиче с раздърпан корсаж, което хленчеше:

— Не отивай, Бърт!… Той ще те убие!

Здравенякът „Бърт“ огледа бързо сляпата уличка и се обърна учудено към мистър Крабтрий:

— Well…

В този момент трима души се бяха спрели нерешително, изплували от мъглата. Първият държеше в ръка оголена сабя — беше Борис Андреев. Вторият който преди десетина минути бе отклонил вниманието на минувача с цигарата, питайки го за пътя до Лонг Ейкър — беше мистър Колинс. Третият — който бе повикал шофьора на таксито — беше доктор Хайд.

— Кой иска да ви причини зло? — попита „Бърт“. — Кого трябва да арестувам?…

Мистър Крабтрий, чиито крака се подкосяваха вече от толкова вълнения, постепенно губеше съзнание:

— Арестувайте и тримата!… Мистър Смит не е един човек… Те са трима!