Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (16)

Глава 15
For he is a jolly good fellow^[1]

Мисиз Хобсън в любимата си копринена рокля, най-фината и най-шумолящата, с дантелен нагръдник, стоеше насред трапезарията, под платното на Джон-Луис Браун — зелени поля и червени дрехи, — на което тя караше посетителите си да се любуват, преди да им покаже дори спалните. А „рожбите ѝ“ — както наричаше понякога пансионерите си, — строени в редица, трима от дясната ѝ страна, четирима от лявата, образуваха почетен шпалир.

Мистър Колинс никога нямаше да забрави тази картина. Едва се появи, разстроен и смачкан, на прага на стаята, и четири гласа запяха в хор: „For he is a so jolly good fellow“. После майорът се отдели от групата, улови завърналия се за раменете и го раздруса, както би направил дог с плюшено кученце, засвидетелствайки му по този начин, че никой от приятелите му не се е съмнявал в неговата невинност. Дамите държаха да го целунат, всяка по своему — мисиз Крабтрий по двете бузи, мис Поутър със смях, мис Холанд с боязън, мисиз Хобсън кокетно — и той се озова изведнъж седнал пред огромна торта, украсена специално за случая с „Welcome“^[2].

Този топъл прием хвърли мистър Колинс в необикновен смут. Най-напред той се огледа около себе си с блуждаещ, сърцераздирателен поглед. Устните му трепереха, изглеждаше готов да се разплаче. Най-после прокара ръка по челото си, сякаш да прогони досадни мисли.

— Пр… прощавайте! — измънка той. — Но за пр… пръв път в живота ми пр… проявяват към мен истинско съчувствие!

Изглежда, искаше да продължи, но мистър Андреев го прекъсна:

— Не се разнежвайте, приятелю! В края на краищата ние ви дължим това!

Той потриваше рамото му.

— 3… защо?

— Как! Благодарение на вас пансионът „Виктория“ и клиентите му се прочуха чак на континента! Мисиз Хобсън може занапред да удвои цените. От това никой няма да избяга.

— Но аз ще избягам! — възрази мисиз Крабтрий.

Насядаха на масата. Дафни, спомнила си тъкмо навреме, че мистър Колинс имаше слабост към Irish stew^[3], бе надминала себе си. Дребният човечец обаче яде малко. Мършавите му рамене сякаш крепяха товар, който ставаше все по-тежък и по-тежък.

— Я ни кажете… — подхвана внезапно майорът. — Вярно ли е онова, дето се говори за тоя „third degree“^[4]?

Мистър Колинс подскочи:

— Не, не… От… отнасяха се прилично с мен…

— И все пак са насочили лампата в лицето ви и са ви разпитвали, безкрайно?

— Да, да… Ес… естествено!

— И вие издържахте докрай?

— Не, аз… Накрая признах.

Майорът помисли, че се задушава:

— Какво, по дяволите, сте могли да признаете, щом не сте виновен?

— Аз… Човек е винаги малко или много ви… виновен, пък и чув… чувствах, че ще ме оставят на мира само ако ка… кажа най-после това, което искат!

— В такъв случай сте имали невероятен късмет, че мистър Смит продължава да убива! Иначе никога нямаше да ви пуснат!

Мистър Колинс поднесе чашата към устните си и повдигна рамене, примирен с фатализма.

— Бога ми, вие не изглеждате много доволен, че се намирате отново между нас! — продължи майорът.

— Напротив, напротив! Но се боя, че… че ще ми трябват няколко дена, за да се съ… съвзема.

— Разбира се! — подкрепи го мис Поутър. — Потиснете любопитството си, майор Феърчайлд! Иначе, току-виж, мистър Колинс взел да съжалява за Скотланд Ярд!… Ето го мистър Джекил! — добави тя машинално, тъй като се позвъни.

В същия миг погледът ѝ падна на стола на доктор Хайд, останал празен, и тя прехапа устни.

Настъпи тягостно мълчание. Освобождаването на Колинс не означаваше, че в стадото не се е промъкнала шугава овца и че до вчера тя не се е криела там… И то каква овца!

Мисиз Хобсън спаси положението, като се захвана с мис Холанд:

— Скъпа моя, аз не обелих нито дума оня ден, когато от „Night and Day“ ви донесоха две котета. Не казах нищо и когато завчера мистър Малоун от „Дейли телеграф“ ви изпрати една ангорска котка. Но, да си призная, щом пристигнаха и шестте рижави котета, излязох от кожата си. Тези журналисти, изглежда, са открили фабрика за котки. За бога, или им дайте каквото искат, или ги накарайте да ви дават нещо друго!

След вечеря мистър Андреев се приближи до майора:

— Вие, драги, безспорно имахте право да се съмнявате във виновността на Колинс! — каза той с тон, в който събеседникът му не долови и следа от ирония. — Вярвате ли, че докторът е виновният?

— Като желязо е.

Руснакът сякаш се замисли за миг върху този отговор. После поклати глава:

— Аз не вярвам. Готов ли сте да се обзаложим? Съгласен съм на десет срещу едно.

— Дадено.

Мис Поутър флиртуваше в един ъгъл с професор Лала-Пур:

— Нямате ли нужда от асистентка? Да се изтяга удобно във въздуха, опряла тил в гърба на някой стол и ходила на облегалката на друг? Или да отгатва с вързани очи възрастта на зрителите от първия ред?

— Не, мис Поутър. За жалост.

— Вие падате малко факир, пали?… Да, да, вие сте факир! Бих желала да зная дали Скотланд Ярд е заложил този път на добрия кон?

— Искате да кажете дали е арестуван истинския виновник? Надявам се, естествено.

— Но продължавате да не вярвате?

— Да — призна индусът неохотно. — Арестуването на доктора е резултат от нескопосна лъжа. Естествено мистър Смит не е способен на такова нещо.

Колинс се оттегли пръв, последван скоро от мисиз Хобсън, която имаше работа в кабинета си.

Мистър Андреев тръгна по петите ѝ.

— Извинявайте, скъпа приятелко — каза той, влизайки. — Но вие изглеждате загрижена?

— Наистина ли? Не… — отговори вяло мисиз Хобсън.

— Тъжна може би?

— Н… не — повтори мисиз Хобсън още по-вяло.

От първата им среща тя жадуваше да остане насаме с този човек, да има смелостта да му покаже… Но едва успя да промълви:

— Майорът ни каза… Вярно ли е, че сте били женен за индианка?

— Абсолютно вярно. Тя пееше като славей и се удави в един бързей. Ролята изпълняваше мис Елинор Саймъндс.

Мисиз Хобсън притисна ръка до гърдите си:

— Слава богу!

Руснакът познаваше твърде добре жените, за да не разбере с първите думи какво искаха да му подскажат. Все пак реши да настоява:

— Защо?

Не можеше да постъпи другояче. Трябваше да се увери… Но не успя. „Тази прошарена коса! — мислеше мисиз Хобсън с радост. — Сигурно е с три-четири години по-възрастен от мен…“

— Предполагам, че… Навярно студиото е пълно с хубави жени?

— Да.

— Те… хубави ли са според вас?

— Да — каза повторно мистър Андреев.

Той почака ефекта от тези две „да“, после добави съвсем неочаквано:

— Всички са глупачки!

Мисиз Хобсън усети, че сърцето ѝ се разтуптя:

— Наистина ли?

Дори и да я измъчваха, нямаше да изтръгнат нито дума повече от нея.

— И плоски като дъски! — довърши руснакът с дълбоко убеждение.

 

 

Около двайсет минути по-късно на първия етаж се чу някакъв глух шум. Няколко пансионери — сред които мистър и мисиз Крабтрий, майор Феърчайлд и професор Лала-Пур — излязоха един през друг от салона и притичаха да разберат какво става.

Вратата на стаята на мистър Колинс зееше. Видяха дребния човечец да се изправя с мъка, с помощта на мистър Андреев, разтривайки челюстта си.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита майорът.

— Нищо — отвърна руснакът. — Колинс се подхлъзна, блъсна главата си в ръба на масата… Нали така беше, приятелю?

Майорът изръмжа:

— Аха, тъй ли? А защо падна?

— Аз… не знам! — измънка Колинс. — Изглежда, че ми се зави с… свят…

Личеше колко много искаше да му повярват. Вероятно затова и не убеди никого.