Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

9. В Пещерата на мумиите

Древните египтяни не са балсамирали само човешки трупове, а също мъртви крокодили, бикове, котки, вълци, ибиси, чучулигари, прилепи и различни видове риби. Те са вярвали в душевното съществуване след смъртта и на животните и са се стремили да съхранят тялото, та отделилата се душа при своето завръщане да може да го намери. За да получат труповете по-голяма дълготрайност, коремната, гръдната кухина и черепът били запълвани с гъста маса, която се състояла предимно от своего рода асфалт и се водела под името мумийо. Оттам балсамираните трупове са наречени мумии. Труповете бивали изпъвани в цял ръст, а ръцете слагани отстрани или скръствани в областта на скута. Всеки крайник бивал отделно увиван в ленено платно, а после и цялото тяло обвивано с множество бинтове. И според съсловието, към което принадлежали приживе, бивали полагани или в дървени ковчези, които понякога били два-три един в друг, или в каменни саркофази. Само бедняците били погребвани без ковчези или заравяни в пясъка. Има няколко вида мумии. Най-древните са намерени в Мемфис. Те са черни и така изсъхнали, че много лесно се трошат. Мумиите от Тива имат жълт, матово блестящ цвят, а ноктите им са оцветени с къна — обичай, който е популярен и до днес сред жените на Ориента. Най-древната намерена мумия е тази на царица Меренре, живяла преди повече от четири хиляди години. Много мумии носят пръстени и други накити. Край тях биват намирани също остатъци от плодове и житни зърна.

За съжаление още преди столетия древноегипетските градове на мъртвите са били опустошени по такъв начин, че дълбоко да ги окайваш. А в по-ново време арабските грабители на гробове са причинили един страхотен безпорядък във „фамилните връзки“ на балсамираните царе и князе, като вадели мъртвите от ковчезите и ги захвърляли един връз друг. Още в Средновековието хората търгували с мумии. Всеки имал правото да отваря гробовете и да отнася мъртвите. Едва Меемед Али прекратил този занаят, като обявил търговията с мумии за право единствено на държавата. Амбулантната търговия обаче не престанала. Тя само се въртяла тайно и се превърнала в контрабанда. Бедуините и фелахите разпечатвали залите с мумиите и разбивали черепите на мъртъвците, съдържащи късче златна ламарина — налог за преминаване през Реката на мъртвите. По наше време едва ли е за вярване, че дори медицината се заловила с мумиите. А най-първи в редицата били алхимиците, които търсели „философския камък“ и си набавяли цели корабни товари мумии. Последвали ги магьосниците, занимаващи се с производство на „еликсир на живота“. На мумиите били приписвани тайнствени сили. Имало дори учени, които твърдели, че с кръв от бик, човешка пепел, сок от млечка и прах от мумия били в състояние да създадат изкуствен човек!

Немските и австрийски дрогерии си доставяли мумиите през Ливорно и Триест. В началото на седемдесетте години центнер мумия струваше на виенчанина петдесет гулдена. Тъй като сега контрабандата с свързана даже с опасност за живота, цената извънредно много се покачи. Тази висока цена навярно е причината за съществуването на „фирми“, които изготвят фалшиви мумии от пръст. За щастие хората все повече и повече осъзнават лечебното безсилие на мумийния материал, така че сферата на потребление се е ограничила сега само още до няколко алпийски района, където „мум“ се използва като лечебно средство против животински болести.

На следното утро още рано-рано бях готов за моя излет. Исмаил Бен Калил поиска да ме придружи и Селим също тръгна с мен. Може би и дебелият сарайски управител щеше да се присъедини към нас, ако не бе наплашен от „злокобните предвещания“ на лунното затъмнение. Та нали вчера бе узнал какви последици може да влече едно пренебрегване предупреждението на Луната. Той си остана у дома, където се чувстваше що-годе сигурен под защитата на своя амулет.

Двама коняри, който трябваше да гребат и да ни прислужват, ни отведоха до реката, където ни чакаше закотвена една малка лодка. Тя съдържаше редом с няколкото възглавници и другите му там удобства едно достатъчно количество навосъчени факли. С кибрит се бяхме запасили обилно. За всеки случай бяха взети и въжета и върви.

Беше чудно красива утрин, каквато може да се ражда само край Нил. Мъглата се бе вдигнала и над реката лежеше лека омара, която струящите откъм Арабската пустиня потоци слънчеви лъчи превръщаха в прозирно, златисто искрящо було. Отблъснахме се от сушата и се насочихме към средата на течението. Поехме надолу, край Манкабат. На левия бряг сетне се показа Манфалут, а на десния — Маабдех, където пристанахме. От последния нилски разлив брегът все още стоеше значително под водата, ала от нея стърчеше една дига, по която достигнахме до селото. То бе отдалечено приблизително на половин час път от Джебел Абу Фехдах — планинска верига, в която се намираха пещерите, служили на древните египтяни за погребални камери за техните свещени крокодили.

В селото попитахме за водач, защото без такъв е невъзможно да се оправиш в обърканите галерии на пещерата. Чужденецът, пожелал да разчита на собствената си съобразителност, би се подхвърлил на опасността да се заблуди и да загине по най-окаян начин. Скоро ни бе доведен един мъж, който изяви готовност да ни покаже пещерата, чието обстойно разглеждане отнемало най-много два часа. Когато го попитах какво ще иска за услугата, той отговори:

— Пет души, на човек по четирийсет пиастри, прави двеста пиастри.

За два часа! Чак пък такова искане не ми е било предявявано, макар че по тези страни просто задължително трябва да смъкваш най-малко половина поисканото.

— Хубаво! — декларирах аз. — Чух колко искаш. Сега ти ще чуеш колко възнамерявам да ти дам. В пещерата ще влязат само трима от нас. Плащам за всекиго по десет пиастри, значи всичко трийсет. Ако накрая съм доволен от теб, ще получиш и бакшиш от десет пиастри.

Това бяха общо осем марки — за един египетски лентяй и за времето от два часа определено едно достатъчно възнаграждение. Той обаче се направи на оскърбен.

— Господарю, как можеш да ми предлагаш такова нещо! Пещерата е нездравословна. Аз си жертвам живота за чужденците и ако не дойда с вас, никога вече няма да зърнете дневната светлина.

— Ще я видим, макар и да се лишим от твоя съпровод, защото ще си вземем друг водач.

— Няма да си вземете никакъв, тъй като аз съм единственият.

— Не лъжи! Всеки жител на селото е бил в пещерата и може да ни служи за водач. Веднага ще ти го докажа.

Наредих на двамата коняри да доведат други хора, които няма да предявят такива претенции. Те тръгнаха, но едва бяха изминали едно нищо и никакво разстояние, мъжът ги върна обратно и ме попита дали бих платил сто и петдесет, после сто, осемдесет и т.н., ала аз останах непреклонен.

— Аз държа твърдо на думата си. Давам ти трийсет и като бакшиш още десет, но само ако съм доволен от тебе.

— В такъв случай ще трябва да се помиря. Дано Аллах ти прости, дето увеличаваш кахърите на един бедняк! На твое място аз щях да дам триста, значи десет пъти повече.

— Понеже не си на мое място, остави ме аз да си плащам. Но нямам нищо против, ако проявиш добрината да го сториш вместо мен.

— Господарю, твоето сърце е твърдо, а словото ти звучи като чаткането на два камъка. Елате, ще ви водя.

Той закрачи напред и ние го последвахме. Минаха през малкото селце и скоро стигнахме до подножието на стръмни възвишения, зад които се простираше пустинята до Червено море. Там се намираше куполообразният надгробен паметник на някакъв факир. Пред него коленичеше върху молитвено килимче един мъж. Когато обърна лице към нас, съгледах едни наистина достолепни черти, каквито рядко съм виждал. Лицето бе обрамчено от бяла като сняг брада, която се спускаше до пояса.

Нашият водач спря да се поклони дълбоко на богомолеца, кръстосвайки ръце на гърдите.

— Аллах да те благослови и да ти прати милост и живот, о, каддис[1]! Нека пътят ти води към Дженнет!

Старият се надигна, приближи бавно към нас, хвърли ни един изучаващ поглед и отговори на поздравилия го мъж:

— Благодаря ти, сине мой! Нека и твоят път води към вечното жилище на Пророка! В пещерата ли искаш да отидеш?

— Да. Трябва да я покажа на тези странници.

— Стори го, за да осъзнаят колко незначително е всичко земно. Дори на тялото да се даде една трайност от хилядолетия, накрая то все пак ще се разпадне, за да се върне земя при земята, прах при прахта. Само Аллах е вечен и единствено на духа на смъртния е разрешил да участва в Извечността.

Той се обърна, после обаче се извърна отново, като подтикнат от някаква внезапна мисъл, впи остро очи в мен и приближи.

— Що за лице е това! Що за черти? Какви мисли витаят зад това чело? Бих желал да ги измеря до дъното и да надникна после в бъдещето ти, понеже на мен ми е дадена дарбата на прорицателството. Или не вярваш, че Аллах ще позволи на един смъртен да погледне в далнините?

— Единствено Бог знае какво ще стане — заявих аз.

— Той го знае, ала от време на време го съобщава на някой от своите вярващи. Ще ти го докажа. Аз не мога да противостоя на твоето лице. То ме притегля, както Слънцето възправя стръка на възбог. Дай ми ръката си! Искам да видя дали нейните линии ще потвърдят онова, което различавам в твоите черти.

Значи хиромантия! Кой ли ти вярва още на такива безсмислици! И все пак този старец никак не изглеждаше като някой шарлатанин, „ясновидец“. Какво да правя? Да го отпратя и по този начин да го засегна или даже оскърбя? Той изпревари моето решение, като улови ръката ми и приближи дланта към очите си. Проучва известно време линиите и я освободи.

— Ръката потвърждава всичко, което ми казва лицето ти. Твоето бъдеще стои открито пред мен като някой дом, чийто праг пристъпвам, за да се огледам в покоите. Все още ли се съмняваш?

— Да.

— Тогава нека ти кажа миналото и настоящето, та да не се съмняваш в предстоящото. Ти носиш облеклото на правоверен и говориш езика на мюсюлманите, ала ти не си последовател на Пророка, а християнин.

И понеже ме погледна въпросително, поклатих утвърдително глава според тамошния обичай. После продължи:

— Има много страни на християните. Сега виждам само две. Всяка от тях стои под владичеството на могъщ повелител — едната има крал, другата император. Двете воюват помежду си. Чувам хиляди топове да реват и виждам мощни конници да тътнат една срещу драга. Кралят побеждава и отвежда императора като пленник със себе си. После съглеждам на главата на краля една имперска корона и долавям ликуването на неговия народ. Ти също ликуваш, защото си син на победилия народ.[2]

Той отново ме погледна, като че очакваше отговор, и аз отново кимнах утвърдително, без да кажа дума.

— Виждам един кораб с големи платна — продължи той. — Рейсът е като меч на справедливостта и ти си негов приятел. Вие ще направите много хора щастливи и ще пожънете чест и слава. Познаваш ли някой такъв рейс?

— Да — признах, при което помислих за Рейс Ефендина.

— Аз ти казах истината и бих могъл да ти покажа сега и бъдещето. Но понеже се съмняваш, ще си замълча и ще ти открия само едно, защото то ще те предпази от голяма беда, може би дори от смърт. Окото на моята душа съзира един син на отмъстителността, който се домогва до живота ти. Той вече често е бивал близо до теб, но Аллах те е закрилял. Ако искаш да му се изплъзнеш, не продължавай засега пътуването си. Сега е пълнолуние, остани до времето на следващата четвърт там, където се намираш! Това исках да ти разкрия. Вярвай ми или не ми вярвай, мен това ще ме възрадва или натъжи. Но начинът, по който ще постъпиш, на теб ще донесе благословия или нещастие. Аллах да те съпътства!

Старецът се обърна, върна се при килимчето и коленичи на него, за да се вглъби отново в молитвата. Не беше поискал възнаграждение. Неговото държане даваше по-скоро да се очаква, че би отблъснал всеки дар. Ето защо не го смутих и последвах с другите водача, който сега отново закрачи начело.

Странна среща. Белобрадият знаеше, че съм християнин. Той ми бе заявил, макар и непряко, че съм немец. Неговият намек за Рейс Ефендина също така си съвпадаше. И после предупреждението за „сина на отмъстителността“, което трябваше да отнеса за муца’бира. Всичко си съвпадаше, а не можех все пак да приема, че съм познат на прорицателя. На мен всяко суеверие е далечно и чуждо, ала този възрастен мъж ми бе оказал все пак едно необикновено въздействие. Осведомих се пътем от водача за него.

— Той е един свят факир, който наистина е в състояние да погледне в бъдещето — гласеше отговорът. — Той странства от селище на селище. Проповедта е неговата работа, а молитвата — неговата прехрана. Тялото му живее на земята, ала духът му се намира вече отвъд тези предели.

Изявлението не звучеше така, като да си бях имал работа с измамник, а и старият не ми бе направил впечатление на шарлатанин. Но какво тогава да мисля? Реших да оставя засега работата да си улегне и да я извадя наяве при по-подходяща възможност или при по-подходящо настроение, понеже сега трябваше да поставя вниманието си на Крокодиловата пещера и пътя до нея.

А този път в никой случай не беше удобен. Водеше стръмно нагоре към платото. То беше покрито с искрящи, прозрачни, ромбоидни кристали, които, подобно исландски топки от черен кремък, лежащи поотделно или едни върху други, които придаваха на местността облик, сякаш тук са си дали сражение две въоръжени с топове армии от великани.

Върху платото се издигаше един хълм, в които забелязахме широко отверстие. Изсъхнали остатъци от мумии, парцали и кости се валяха навсякъде наоколо и даваха да се предположи, че тази дупка е входът на прочутата пещера. Водачът го потвърди, ние се намирахме на самото място. Исмаил Бен Калил се бе погрижил за три ката дрехи, необходими за посещението на подземните помещения. Те се състояха само от чифт ленени шалвари и сетре. Не можехме да останем с дрехите, които в момента носехме, тъй като напълно щяха да се парцалосат в пещерата.

Водачът се смъкна в дупката, която водеше повече от два метра отвесно надолу. После подпомогна отдолу мен, началника на конюшнята и Селим. Конярите, които останаха вън, ни спуснаха с една врън ленените тоалети и каквото друго беше там необходимо. Намирахме се в три четвърти мрак и сега си сменихме дрехите.

При вида на тесния вход Селим, „най-големият герой на всички племена“, бе позагубил важността си. По път той шумно бе беседвал с конярите, разправяйки им, че бил посетил вече далеч над сто пещери на мъртвите. После неговата речовитост бе секнала, а сега, когато стоеше до мен, ми се стори да го чувам да въздиша.

Запалихме факлите — всеки получи една горяща и две като запас — и видяхме сега къде се намираме. Земната каверна тук бе по-широка отколкото горе и на изток се насочваше една дупка, в която по знак на водача трябваше да се проврем. Той запълзя напред. Селим ме подкани да го последвам, понеже искаше да остане последен. Аз обаче нямах доверие на дългия дявол. Колко лесно можеше страхът да го накара да изостане! Ако не намереше после обратния път, можеше да изпадне в голяма опасност. Той трябваше значи да се вмъкне преди мен в дупката и аз да пълзя след него.

Веднага щом се озовах на длани и колене в тесния ходник, бях обгърнат от горещ, вонящ въздух. Почувствах една обезпокоителна тегота, която само с усилие успях да овладея. И колкото повече напредвах, толкова по-тежък и нетърпим ставаше въздухът.

— Аллах, Аллах! — чух да изпъшква зад мен Исмаил Бен Калил. — Вчера ние сметнахме дупката в Тел ес Сир за входа на Геената. Ами що за вход ще е тогава тази галерия? Тя води към хилядократната, най-дълбоко лежащата Преизподня на Преизподните! Защо изобщо пълзим тук, след като вън си имаме светъл ден и живителен въздух?

Само след кратко време ходникът стана още по-нисък. Вече не можехме да се придвижваме на ръце и колене, а трябваше да легнем по корем и така да се пробутваме. Тогава пред мен прозвуча стенанието на Селим:

— Това е ужасно, косата ми се изправя. Не мога да издържам повече!

Водачът му подвикна нещо, което не можах да разбера, понеже прозвуча твърде глухо в тесния ходник. Селим кипна гневно:

— Какво можеш да ми заповядваш ти! На теб ще ти бъде заплатено и ти трябва да си мълчиш и да се подчиняваш! Аз не се страхувам и излизам насреща даже на Шейтана. Но тази воня тук умъртвява деликатния усет на моя нос, а ако тези тесни черни стени съвсем се сгъчкат, ще бъда разкашкан като някоя риба в челюстите на крокодил. Нататък повече няма да отивам и се обръщам. Животът ми е по-мил от смъртта, а уханието на един чибук по-прекрасно от смрадта на тоя пъкъл. Аз се връщам. Пуснете ме да мина!

Последното Селим викна така, сякаш беше вече почти на ръба на задушаването. Опитах да го успокоя, ала напразно. Той буквално ревеше от страх и ярост и на нас не ни остана нищо друго, освен да се подчиним на волята му. И понеже ходникът беше толкова тесен, че не можеше да се промуши край нас, мирашорът и аз бяхме принудени да запълзим обратно към предната пещера. На водача бе дадено да разбере да ни чака там, където се намираше. Тъй като трябваше да се придвижваме заднишком, пътят ни бе дваж по-мъчителен. Когато стигнахме в предното помещение и Селим можа да се изправи и да задиша един по-добър, макар и не съвсем чист въздух, изпусна дълбока въздишка.

— Слава на Аллах! Още няколко минути и щях да се задуша. Не, не, няма сила, дето да ме накара да направя крачка нататък!

— Това ли е куражът, за който говореше преди малко? — подметнах аз.

— Не говори за кураж, ефенди! — сопна ми се оня. — Изправи ме пред някой истински враг и аз ще извърша чудеса от храброст, но не настоявай да погубвам достойнствата на моето обичащо благоуханието обоняние. Съхранява ли човек най-деликатните възприятия на носа си, само за да позволи тук да му бъдат затрити? Приказвай каквото си щеш, аз оставам тук!

— Той има право, ефенди — пригласи началникът на конюшнята. — Аз имам усещането, като че притежавам пет-шест глави. Очите ме болят от пушека на факлите, а дробовете ми са като завързани. Какво ме е грижа за умрелите крокодили! Ако позволиш, ще те чакам със Селим тук, докато се върнеш.

— Значи и ти искаш да ме изоставиш?

— Не те изоставям. Та нали оставаме в пещерата. След като се насладих на това малко разстояние, аз се чувствам удовлетворен и нямам желание да прониквам по-дълбоко в нейните тайни.

— Останете си тогава тук! Аз ще осъществя онова, което съм си наумил.

Заварих водача на мястото, където го бяхме оставили. Като узна, че сега ще си има работа само с мен, той прие нещата със задоволство, понеже един създаваше по-малко грижи отколкото трима, а от уговорената сума нямаше да изгуби нищо.

Запълзяхме нататък. Ходникът стана още по-тесен и беше покрит с остри кварцови кристали, които режеха ръцете и дрехите. После поехме през една цепнатина, толкова тясна, че едва съумяхме да се промъкнем. Зад нея се откри едно по-широко, сводесто помещение, изпълнено със скални блокове. Помежду им имаше пукнатини и цепнатини, които се спускаха отвесно в дълбините. Който направеше тук една погрешна стъпка, беше изгубен. По тавана и скалните стени висяха нагъсто един до друг прилепи. Подплашвани от факлите, те излитаха и пърпореха около главите ни с достойна за възхищение ловкост, без да ни докосват. Бяха толкова много, че летежът им звучеше като ехтенето на някоя буйно течаща вода.

Минахме през зеещите процепи в нов тесен ходник, който за съжаление също беше навесен с множество прилепи. Техните екскременти покриваха пода, по който пълзяхме на ръце, а зловонието бе толкова отвратително, толкова всепроникващо, че бях близо до решението да тръгна и аз обратно. Масите от тези животни ставаха все по-гъсти, а ходникът все повече се стесняваше. Ципокрилите нямаха място да се отклонят от нас. Летяха до главите ни, в лицата, в пламъците на факлите, така че в крайна сметка те угаснаха. Трябваше отново да ги запалим. Но едва заискрила някоя кибритена клечка и биваше угасвана от полетял към нея прилеп. Въпреки това продължихме да напредваме, докато стигнахме до една по-голяма камера, където можехме да се изправим и малко по-свободно да дишаме. Но и тук имаше дълбоки цепнатини, пукнатини и пещерни ръкави, които се разклоняваха на различни страни. В това помещение видях първата, напълно запазена мумия. Беше на крокодил с дължина, около пет метра.

Прекрачихме я и пропълзяхме в една по-широка дупка, изходът на някакъв ходник, който ни отведе в нещо като хале. Тук мумиите се намираха в огромно количество, цели вагони, но само отломъци. Имаше цели тела, ала без предни и задни лапи, половин трупове, цели и натрошени крайници — не само от крокодили, но и от други животни и даже от хора. Човек имаше чувството, като че тук буквално се бе състоял някакъв събор.

Захванах се да търся из останките, ала не намерих нищо ценно, макар и да нямах никакво намерение да извършвам някаква покупка. Какво ли щях да правя с една мумия! Тъй като смятах да продължавам на юг, тя щеше да ми бъде извънредно неудобна. Ровенето из тая бъркотия впрочем беше неприятно, и то заради вдигащия се мумиен прах, ужасната жега и страшната воня.

Халето беше, както всички помещения и ходници, през които бяхме минали, покрито с черен лепкав слой, под който, като се изстържеше, са появяваше блестящата кварцова скала. Този слой се състоеше от мумифициращ зифт, който не можеше да се втвърди от горещината и ето как разпространяваше онази натрапчива миризма.

Докато се ровичках из отломките, водачът ме наблюдаваше отстрани. Попитах го дали това е всичко, което пещерата предлага. Той потвърди.

— Това е невъзможно! — възразих. — Трябва да има още много повече в камерите и пещерите, които не си ми показал. Макар тази пещера все още да не е напълно изследвана, преди известно време броят на мумиите е бил преценен на неколкостотин хиляди.

— Погрешно са те информирали.

— О, не. Тук са били мъже, на чиито сведения може да се вярва. Човешките мумии били правилно подредени по смъртни ложата, при което лежели кръстом на слоеве едни върху други. От крокодилите имало мумии, дълги десет метра. По-малките с дължина половин метър и по-къси — били загърнати на вързопи по петнайсет-двайсет в палмови листа. Имало и бали с крокодилски яйца, змии от всякаква големина, жаби, гущери, ластовици и други птици. Тук трябва да има големи зали, натъпкани от горе до долу с мумии, така че човек едва можел да пропълзи през междинните пространства. Къде се намират тези зали и къде са се дянали огромните количества трупове?

Водачът пристъпи към мен и сложи ръка върху Моята.

— Искаш да купиш мумии?

— Не.

— Защо дойде тогава в тази пещера?

— От човешка любознателност.

— И все пак поставяш такива въпроси! Ти ми предложи трийсет пиастри. И срещу това изискваш разбулването на тези тайни? Какво те интересуват нашите пещери и какво си се закахърил за мумиите, които според теб трябвало да се намират тук! Ти си един франк и нямаш причина да ме издадеш. Ето защо няма да ти се гневя за твоята пестовност и ще ти доверя нещо. Аз не се нуждая от твоите трийсет пиастри, понеже съм по-богат, отколкото си мислиш, факирът говори дружелюбно с теб и ти позволи — нещо, което никога не е правил с друг — да надникнеш в бъдещето. Ти следователно трябва да си мъж, когото Аллах обича, и затова ще имаш един спомен от тази пещера. Почакай малко! Аз скоро ще се върна.

Той пропълзя с факлата си в една дупка и ме остави сам. Моята вече догаряше и аз запалих от остатъка нова. После седнах на тялото на една мумия, на която липсваха главата и краката. Странни мисли прорязваха съзнанието ми в този миг на самота. Единствения жив сред купища тленни останки, дълбоко в недрата на земята! Кой е бил мъжът, на чието тяло сега седях? Той е живял, обичал, хранил надежди и страдал като всеки смъртен. Може би е стоял до страната на някой фараон, а сега, след четири хиляди години, служеше на един немец за седалка!

Времето минаваше. Минута след минута течеше, а водачът не се връщаше. Беше ли ме измамил със своята любезност? Дали не искаше да ми отмъсти за пестеливостта, оставяйки ме да седя тук, та да, понеже не познавах пътя, загина мизерно? Някой друг при този случай би бил изгубен, ала аз притежавах още една цяла факла и имах вяра в себе си, че ще открия дирята си, а чрез нея и пътя към открито. Недоверието ми обаче беше неоснователно. Дупката, в която беше изчезнал мъжът, просветля. Той се връщаше, носейки в едната ръка факлата, а в другата — малък пакет, обвит във фино мумийно сукно. Сложи го в ръката ми.

— Това е споменът, който отидох да ти донеса. Той е само една малка част от мумия, но ще ти напомня за мен също така добре, както и цял един труп, който само би те обременявал.

— И аз не трябва да го купя, заплатя, а ти ми го подаряваш? — осведомих се.

— Да, подарявам ти го.

— Бива ли да узная причината? Не може да го правиш все пак само защото факирът говори приятелски с мен!

— Не. Причината е тази, че ми харесваш. По пътя чух двамата коняри, които вървяха зад мен, да си говорят за теб. Чутото напълно се съгласува впоследствие с факта, че ти не ми даде като някой неосведомен онова, което поисках. Отнеси спокойно този малък спомен у дома си. Аз не се ощетявам с този подарък. За да знаеш какво е, приложих една бележка, която съдържа истината, защото по отношение тази мумия йероглифите са разшифровани.

— Приемам го, без да поглеждам какво съдържа пакетът, и ти благодаря. Аз отивам към Хартум и се надявам на връщане да мина пак да те навестя. Вероятно тогава ще имам по-голяма възможност да ти предоставя доказателство за моята благодарност.

— Това не е нужно. Ти ще бъдеш винаги добре дошъл при мен. А сега да се връщаме. Ти вече имаш приблизителна представа за естеството на тази пещера, повече не е необходимо да знаеш. В отговор на въпроса, който ми постави преди малко, ще ти кажа само, че в тази местност има мумийни съкровища, за които правителството, забранило търговията и разкопките, си няма и понятие. Ела, следвай ме! Обратният път ще бъде по-кратък от този на идване.

Сега разбрах истински колко се преплитаха различните галерии на пещерата, защото достигнахме входа за една трета от времето, което бяхме употребили, за да стигнем до последното хале. Мъжът сигурно ме бе водил така, че да не минаваме през помещенията, които непосветеният не биваше да види. Мирашорът седеше заедно със Селим в преддверието. Не бяха излезли на открито. По каква причина, разбрах веднага. Двамата ме помолиха да си мълча, че не са видели пещерата със собствените си очи. Конярите не биваше да узнаят, че им е липсвал кураж да проникнат в долния свят.

Изкачихме се горе и мога да кажа, че никога дневната светлина не ми се е виждала толкова ярка и пленителна и чистият въздух толкова освежителен, както сега, когато оставих зад себе си тесните, тъмни и смърдящи на мумифициращи смоли ходници. Закрачихме към селото, факирът вече не се намираше на мястото, където бе говорил с мен. Когато стигнахме долу до водата, видяхме го клекнал в близост до лодката ни, потънал в дълбоко съзерцание. Изглежда, не ни забеляза. Водачът ни бе придружил дотук. Когато понечих да му заплатя уговорената сума, го отклони с две ръце.

— Искаш да наскърбиш душата ми и да засегнеш сърцето ми? Всеки пиастър, който ми предложиш, ще намали приятелството, което изпитвам към теб. А когато се връщаш от Юга, не забравяй да ме споходиш, защото за мен ще е голяма радост да зърна отново лика ти.

Той ми подаде ръка и се отдалечи. Това отхвърляне на възнаграждението се стори толкова странно на другите, че мирашорът се удиви.

— Аллах върши чудеса! Изпървом този мъж ни поиска десет пъти повече, отколкото се тъкмяхме да му дадем, а сега пък нищичко не пожела да вземе. Каква причина има да ни зачете така, че не посмя да накърни съдържанието на нашите кесии?

— Не знаеш ли? — попита Селим. — Нека ти го кажа тогава аз. Ние проникнахме в търбуха на Земята с кураж, небивал преди нас, изследвахме карантиите на самата Смрад и се покрихме със славата на една несравнима дързост. Това ни е извоювало възхитата на този водач. Той видя какви храбри и дръзновени почитатели на Пророка сме и не се осмели да ни иска греховния мамон. Те това е причината за неговата скромност.

Хвалипръцкото се бе обърнал с тази реч към конярите, които трябваше да разпространят славата му из Сиут. Дългучът беше наистина безценен, безпримерен локумджия! Началникът на конюшнята не знаеше какво да каже на тази безочливост. Той постъпи по най-умния начин просто си замълча, и аз също не сметнах за достойно усилието да отправя някоя забележка.

Когато се качихме в лодката и вече се канехме да се отблъснем от сушата, факирът се надигна от земята, дойде до нас и ме попита:

— Ефенди, вие комай ще пътувате срещу течението?

— Да, ще отплаваме нагоре за Сиут.

— Тогава позволи да се кача и да пътувам с вас! Искам там да се помоля.

Той седна срещу мен, без да дочака разрешението ми. Това не можеше да ме удиви, факирът е мъж, който се е отрекъл от всички суетни неща на земята, за да служи единствено на Аллах. Той живее в доброволна нищета, бива считан за светец и никой добър мохамеданин не би му отказал едно съвсем редно желание. Ето защо бе напълно разбираемо, че той не изчака да отвърна на молбата му. Впрочем аз на драго сърце щях да я изпълня, тъй като ми бе направил едно толкова благоприятно впечатление. Неговото присъствие не ме смущаваше, защото едва бе седнал и приведе силно напред тяло, прикова поглед към дъното на лодката и задвижи молитвено устни, плъзгайки между пръстите топчетата на молитвената си броеница. Беше се „вглъбил отново в Аллах“.

Отказах се да завържа разговор. Гърдите все още ме стягаха от лошия пещерен въздух, а мрачните картини, които се бяха явили пред очите ми, се бяха запечатали в душата ми и ме настройваха мълчаливо. Измъкнах подаръка на водача от джоба и го освободих от обвивката. И ето че наяве излезе една ръка, една дясна женска ръка, отделена като с нож малко зад ставата. Беше малка и изящно оформена. Изглеждаше като ръката на някое дванайсетгодишно момиче. Но като се имат предвид дадените обстоятелства, някогашната притежателка трябва да е била на около седемнайсет години. Цветът беше лимоненожълт с лек бронзов блясък. Пръстите бяха леко извити, както при предлагане или приемане на някой дар. Вътрешната и външната повърхност съдържаха по една добре запазена позлата. Първата представляваше скарабей, свещеният бръмбар на египтяните, символ на Слънцето и сътворението на света. Другата изобразяваше свещената змия. Тъй като само царе и членове на царските фамилии имали право да носят този знак, трябваше да предположа, че държа ръката на някоя принцеса, фараонска дъщеря.

Обвивката криеше една малка бележка, на която бяха записани с арабски шрифт думите: „Това е дясната ръка на Дуат Нефрет, дъщерята на Аменамхе’т III.“ Ако словата казваха истината. Значи бях получил един неоценим дар, защото този Аменамхе’т III е бил най-прославеният от дванайсетата династия. Той е живял приблизително две хиляди години преди нашето летоброене, което означава, че ръката беше на възраст около четири хиляди години. И все пак беше удивително добре запазена. Тя притежаваше цялата пълнота на младежка форма, а къната по ноктите й още можеше ясно да се различи. Ако не беше мумийната й твърдост, човек би могъл да си помисли, че само преди броени мигове е била отрязана от някое фелахско момиче.

Понечих да завия ръката отново в обвивката. Тогава старият факир протегна десница, за да вземе и разгледа подаръка. Докато очите му почиваха върху него, поклати глава. После ми върна мумийната ръка.

— Ръка от харема на знатен мъж. Какво ли може да е давала — любов или омраза? И какво ли е получавала — щастие или нещастие? Ти ще я вземеш със себе си в твоята родина, за да я съхраниш. Но все пак тя ще се разпадне на прах, защото всичко, всичко един ден отмира и само Аллах единствено остава такъв, какъвто е. Ти търсиш тук такива останки?

— Не. Но е много пленително да ги видиш.

— Какво си видял тук? Труповете на крокодили и змии, някоя и друга останка от човешки тела. Това е нищо. На мен са ми известни гробове, в които лежат едно до друго телата на царе и царици и никой франк не е зърнал лицата им.

— Но те са известни и на други?

— Не. Прародителят на моите предци ги е открил и сведението се е предавало на потомците. Аз съм последният и когато отида при Аллах, няма да има човек, който да знае тайната.

— Значи не възнамеряваш да я споделиш с никого?

— Не. Узнае ли я един, ще напристигат чужденците и ще ограбят скъпоценното съдържание на ковчезите, защото освен труповете в тях се намират и множество златни предмети, за каквито франките ламтят. Там има далеч повече от двеста ковчега и на всеки е изрисувана фигура, която носи забрадка на главата и държи в ръката си сърп или някакъв закривен нож.

Това беше извънредно важна забележка. Сърп! Към суверенните знаци на египетските царе принадлежал копешът (сърповиден меч) — също както кривакът и бичът. Ковчезите, за които говореше старикът, одрски мощи ли съдържаха? Той спомена и за забрадка. Царете са носели такива с особена форма.

— Онези, които лежат там, са царе и царици, принцове и принцеси — каза той. — А по стените има картини и знаци, който франките наричат йероглифи. Човек може да разглежда тези неща в продължение на цял ден, без да свърши.

Мъжът го изрече толкова равнодушно. А пък сигурно се касаеше за царски гробове, за надгробни паметници и надписи с изключителна важност. Той единствено знаеше тайната и не възнамеряваше на никого да я издаде. А пък от каква полза би било откритието за науката! Нима въобще не бе възможно да го склони човек да сподели тайната си? Постарах се всячески да продължа разговора и да го задържа към тази тема. Той ме отклоняваше, ала аз отново го подхващах. Така продължи известно време. Белобрадият явно забеляза колко живо ме занимават нещата. Стана замислен, оглежда ме известно време, сякаш искаше да проучи издъно душата ми, после приближи глава към моята и прошушна:

— Истината ли казваш, като твърдиш, че не търсиш старинни предмети?

— Да.

— И все пак ме подпитваш по този начин?

— Това е от чиста жажда за знания. Бих дал много, ако можех да видя тези ковчези.

— Каква полза би имал от това?

— Ще ти обясня. Аз винаги съм обичал да посещавам чужди страни, за да опозная и се науча да говоря езиците на живеещите в тях народи. У дома си сега имам няколко книги, отнасящи се до езика и писмеността на тези, които лежат погребани в мумийните гробове. Дадох си много труд да разбера съдържанието на тези книги, а не зная дали ми се е удало. Ако можех да видя твоите мумийни ковчези, би ми било възможно да проверя дали съм научил нещичко от моите книги. Ако случаят е такъв, ще бъде безкрайно радостен.

Трябваше да се изразя по този начин, защото инак нямаше да ме разбере. Той поклати беловласата си глава, като че се бореше със себе си и после каза тихо, така че само аз да го доловя:

— Ефенди, аз надникнах в твоето минало и в бъдещето ти. Ти ще имаш радостта, за която копнееш. Но правя уговорката, до моята смърт на никого да не говориш за тази тайна.

— Но после ще има правото да я споделя с други?

— После да, по-рано не. Ти си християнин. Аз зная обаче че Аллах те обича. Затова ти ще си наследникът на това, което съм носил мълчаливо в себе си. Използвай го според своето благоволение! Нямам нищо против.

— И кога ще изпълниш желанието ми?

— Утре. Днес нямам време, понеже трябва да се моля. Но ще дойде при теб за няколко минутки, за да ти съобщя необходимото. Къде да те намеря?

— В палата на пашата. Аз съм гост на мирашора, който седи зад теб на пейката. Значи мога да разчитам, че ще дойдеш?

— Ще дойда. Да не говорим повече за това!

Старецът изпадна отново в по-раншния си размисъл, а и с мен не стана по-различно. Замислих се за причината на доверието, което ми оказваше. У мен все пак нямаше нищо особено, което да го подтикне да ми разкрие тайната си. Не бих могъл също да му предложа ни най-малка облага. Стигнах до мисълта, че той трябва да влага някаква специална преднамереност, някаква егоцентрична, може би опасна за мен преднамереност. Но защо? Та нали нищо не бях му сторил. Какво основание би могъл да има да ми навреди? Скоро изоставих тези мисли. Та този благочестив мъж се бе държал толкова дружелюбно с мен, а и неговото достолепие лице нямаше ни една черта, която да говори за лукавство и вероломство.

Бележки

[1] каддис — светец (Б. а.)

[2] Има се предвид Немско-френската война 1870–1871 (Б. нем. изд.)