Карл Май
Ловци на хора (3)

3. В „къщата на джиновете“

Трябва да бе към единайсет часа по нашето отчитане на времето и аз сметнах за уместно да направя приготовленията си, които бяха много прости. Най-напред сложих децата да спят. Те легнаха в ъгъла на миндерлъка и аз ги завих с наметалото си така, че лицата им да останат под него — не биваше да видят призрака. После се измъкнах тихо на чардака, за да се огледам на нощното осветление. Лунна светлина нямаше, ала звездите блещукаха толкова ярко, че човек можеше най-малкото на десет крачки разстояние да вижда. През пътната врата призракът нямаше да влезе. Това бе сигурно, понеже тя се заключваше с резета, а и защото там лежеше Селим. Бях убеден, че обесникът си е избрал за креват тъкмо мястото, където привидението не се появява. Джинът несъмнено се прехвърляше през градинския дувар, в който имаше, както вече бе споменато, пробиви. Там човек можеше да го види да идва. Въпреки това аз предпочетох да не се скривам в градината. Може би духът се намираше вече там. В този случай щеше да ме забележи и да се откаже от днешната си обиколка.

Сега отидох до пътната врата да хвърля едно око на Селим.

Той още не беше там, но тъкмо се спускаше по стълбите с малка лампа в ръка, осветяваща матово него и околността. Мътните го взели, тоя юнак здравата се бе екипирал за привидението! На всяко рамо бе провесил по една кремъклийка. От лявата си страна мъкнеше един грамаден саррас. Дългата му бяла одежда бе препасана с ивица плат, от която надничаха ръкохватките на няколко ножа и пищова. В лявата си ръка носеше лампата, а в дясната — една здрава сопа, която трябваше по всяка вероятност да служи за боздуган.

Когато ме съгледа, Селим така подскочи от страх, че щеше да изтърве лампата, око не бях я прихванал и задържал.

— Остави ме на рахат, зъл джин такъв, шейтан! — викна той, при което боздуганът се изплъзна от ръката му.

— Не кряскай толкова, Селим! — предупредих. — Има си хас да ме смяташ за джин!

Същевременно дигнах лампата към лицето си. Като ме разпозна, оня рече, отдъхвайки облекчено:

— Слава на Аллах, че това си ти, о, ефенди! Ако беше джинът, щях да го сразя на място!

— Сигурно с боздугана, който току-що захвърли?

— Да, с него. Той ми се изплъзна, таман когато се канех да замахна. Господарят отиде ли вече да спи?

— Да.

— Другите също и аз се тъкмях да се опъна тук на постелята си.

Селим взе лампата от ръката ми и освети вратата. Там той бе проснал една стара сламена рогозка и върху нея бе метнал едно голямо одеяло, в което можеше така да се увие, че нито той би съумял да открие присъствието на джина, нито пък оня неговото.

— А къде се намира негърът? — попитах.

— Горе в преддверието на жените, където се е барикадирал с тях. Ти защо бродиш тук наоколо, където джинът всеки миг може да се появи.

— Дирех теб. Исках да те питам дали имаш няколко здрави върви или въжета.

— Имам и веднага ще ги донеса.

Дългият иконом донесе исканото и ме посъветва после да отида да си легна. Върнах се в моето жилище — най-напред в задната стая, която бе осветена, за да видя децата. Те спяха дълбоко. Сетне отидох в съседната, тъмна одая и отворих вратата, която извеждаше на чардака в двора. Седнах там на земята и зачаках напрегнато дали призракът днес ще благоволи да се яви. Искрено желаех да дойде, защото много ми се щеше да знам дали догадката ми, че той е член и може би дори главата на братството, е вярна. Ако това беше Абд ел Барак, когато както вече казах, смятах за силен човек, налагаше се да бъда предпазлив и бърз. Той трябваше да бъде изненадан. Възнамерявах да дочакам моккадема в светлата стая, за да видя какво ще направи, като ме разпознае.

Така седях дълго време. Минутите се превърнаха за мен в четвърт часове. Държах очите си насочени към водещия в градината проход. И ето че чух лек шум от онази посока и от тъмнилката на отсрещния чардак се отдели едно издължено, по-светло петно, което се движеше. Беше фигура, която изглеждаше там в полусянката сива, така че сигурно бе облечена в бяло. Но тя не бе сама — последва я втори, че и трети силует. Че три ли призрака пък имаше? В такъв случай моето начинание не бе съвсем безопасно.

Първата фигура се насочи наляво към стаите на турчина. Тя вдигна ръка — знак за другите две, които веднага подхванаха една олелия, напомняща виенето и фученето на силен вятър. За тая цел само устата не стигаше, те трябва да имаха някакви инструменти. Тяхното занимание беше сега за мен второстепенна работа. Аз трябваше да отправя вниманието си към първия призрак. Той се намираше при последната врата. Сега сигурно избутваше резето по споменатия начин, за да влезе в стаята. Оттам вероятно възнамеряваше да прекоси другите помещения на турчина и после щеше да дойде и в моето жилище. Той трябваше да ме завари в кревата. Ето защо станах и се шмугнах, зарезвайки след себе си вратите, обратно в моята осветена стая, където легнах на дюшеклъка и така заметнах завивката върху себе си, че лицето ми да остане открито.

Негърските деца спряха дълбоко. Въжетата бях взел под завивката. Не се наложи дълго да чакам, решителният миг настъпи. Чух шум при водещата към Мурад Насър врата. Тя се отвори и духът влезе. Той се обърна изпървом назад и на ярката светлина на свещта видях в ръката му едно тънко, остро шило, което пъхна в споменатите вече отвори, за да изтика обратно оттатъшното резе.

Нехранимайкото трябва да бе много сигурен в нещата си, защото не сметна нито даже за необходимо по-напред да се огледа. Държах клепките си така, че очите ми да изглеждат затворени, ала въпреки това можех ясно да обхващам всичко с поглед. Същевременно дишах спокойно като спящ.

На мястото на Мурад Насър щях да се ядосам в дъното на душата си или да се засрамя! Тоя джин в никой случай нямаше общоприетия облик на призрак. Беше се загърнал в дълъг, стигащ до земята бурнус със сив цвят, дръпнал качулката на главата си и освен това бе спуснал пред лицето си бяла кърпа, в която бяха изрязани две дупки за очите. Това, разбира се, не беше джин, не беше призрак, а човек, който имаше фигурата на Абд ел Барак.

Отвън шумът на бурята бе преминал в имитиране гласовете на какви ли не животни — един наистина детински начин за събуждане страх от призраци. Но аз сега не можех да обръщам внимание на това, защото моят призрак се отвърна от вратата, огледа се в стаята и бавно приближи. Спря за малко пред мен вероятно за да ме огледа. Как ми се щеше само да можех да видя физиономията му! Но това не бе възможно, понеже тя бе забулена, а и не биваше да отварям толкова широко клепачи. През миглите можех да виждам само дотам, където се намираха ръцете му под бурнуса. Сега отиде тихо при децата отсреща. Наведе се и вдигна края на хайка ми. Видя негърчетата и аз забелязах едно движение на изненада, което не съумя да потисне. Това ми навя убеждението, че имам пред себе си Абд ел Барак. „Джинът“ пусна края и се върна безшумно при мен. Наведе се, при което забралото му провисна отвесно и сега можех да видя брадичката и също устата му. Дясната му ръка се подаде изпод бурнуса. В нея проблесна острието на нож. Това беше опасно и означаваше, че не трябва да се бавя нито миг. Нямаше за какво да се тревожа, защото дори и египтянинът да бе по-силен от мен, ужасът му щеше да е от моя полза.

Не скочих, понеже това щеше да е грешка и щях да се нанижа право на ножа, напротив, отърколих се светкавично от одъра пред краката му, при което ги повдигнах и той се тръшна напред. Ножът излетя от ръката му, а самият той лежеше с глава и гърди напреко на кревата. В следващия миг бях върху Абд ел Барак, обгърнах с лявата ръка гърлото му, стиснах здраво и му нанесох с дясната един крепък удар по тила. Той направи едно слабо, спазматично движение, което не му помогна да се освободи, и после притихна за няколко секунди. Възползвах се от тази пауза да омотая едно въже около горната част на тялото и ръцете му. Сега той заудря с крака. Свързах ги с друго въже и вече се намираше напълно опакован в ръцете ми.

Дръпнах след това кърпата и погледнах, както бях очаквал, в лицето на Абд ел Барак. Очите му горяха насреща ми, ала той не каза нито дума, което ме устройваше, понеже децата не биваше да се събуждат. Налагаше се да изляза и за да не ги принуди със заплахи да го освободят от въжетата, трябваше да му измайсторя една запушалка за устата. Ето защо склещих пак с ръка гърлото му. Абд ал Барак разтвори широко уста да си вземе сулука и аз тикнах свития на топка край на пребрадката му в нея.

След като изтеглих египтянина още по-далеч от децата, за да не може лесно да се изтърколи до тях, излязох на чардака, но не през вратата на осветената стая, защото така щях да бъда открит от другите призраци, а през тъмната съседна одая. Взех със себе си тежката пушка, та да ми е по-удобно за удряне.

Двата „джина“ продължаваха да изпълняват все същата дандания. Видях, че за да бъдат сметнати за животни, бяха застанали на четири крака. Като с сниших възможно повече, аз се запромъквах към тях. Дрехите ми бяха достатъчно тъмни, за да не привлекат вниманието им. Когато приближих на шест-седем крачки до по-близкия, скочих и го повалих с един прикладен удар. Той изкрещя, но остана да лежи. Предупреден от крясъка, другият се изправи. Видя ме и търти да бяга. Хукнах след него покрай празния шадраван. От парапета му бе изпаднал един камък, аз не го видях и се спънах в него, при което тежкият мечкоубиец така се навря между краката ми, че ми отхвръкна от ръката. Изоставих пушката на земята и се втурнах подир бягащия хаял. Той беше по-добре запознат с терена от мен и когато достигнах градината, бе спечелил преднина, която ме подтикна да удвоя бързината. Минахме напреко през градината, през купищата развалини и през буренака към зида. Човекът поиска да се покатери, но аз пристигнах тъкмо навреме да го пипна за крака и дръпна надолу. Това стана с такава сила, че изгубих равновесие, паднах и се озовах легнал под него. Призрак номер три измъкна ножа си и замахна за удар. С едно рязко движение ми се удаде да отбегна удара — острието се плъзна между гърдите и мишницата ми. Халосах мъжа изотдолу с юмрук в носа и опитах да приклещя въоръжената му ръка. Болката от цапардосването в носа удвои силите му и той се изтръгна. За да избегна един повторен удар, аз се изстрелях на няколко крачки и скочих на крака. Човекът-призрак обаче се бе отказал от една по-нататъшна употреба на ножа си — за него, изглежда, офейкването бе по-важно от победата над мен. Преди да съм съумял да наваксам пак преднината му, той се метна на дувара и изчезна отвъд. Чух го да се затърчава в галоп. Нека си бяга! Аз бях радостен, че съм се отървал от ножа му, и се върнах в двора. Призрак номер две все още лежеше, както го бе проснал прикладът. Опипах пояса на припадналия. В него бе тикнат един нож, който взех. После се отправих към пътната врата, където лежеше Селим. Като ме чу да идвам, от ужас го изби в познатата молитва на поклонниците за Мека:

— О, Аллах, закриляй ме от девет пъти убития с камъни Шейтан! Защити ме от всички зли джинове и заключи дълбините на Джехеннема^[1] пред моите очи!

— Не хленчи, ами ставай! — повелих му. — Та това съм аз!

— Ти ли? Че кой пък? — прозвуча изпод одеялото, с което се беше увил. — Зная кой си. Отмини ме, защото аз съм любимец на Пророка и ти нямаш власт над мен.

— Глупости! Не ме ли разпознаваш по гласа? Аз съм Кара бен Немзи ефенди, който живее при вас като гост.

— Не, ти не си този. Ти само си взел неговия глас, за да ме заблудиш. Но ръцете на светите халифи са се разпрострели в моя закрила, а в Дженнет милиони уста мърдат устни в молитва за моето спасение. О, Аллах, Аллах, Аллах, направи греховете ми да станат толкова малки, че да не можеш да ги видиш, и ми помогни да надвия злия джин, който ми нанася тежки удари с ноктестите си лапи!

Мъжът, дръзващ да излезе насреща на всички герои на света, беше бъзливец чиста проба. Уговарянето тук не помагаше нищо. Без да ме е грижа, че Селим ще се възползва от арсенала си, аз го развих и издърпах към двора, където ме последва с хленч. Но като ме разпозна на звездната светлина, той се изпъна гордо.

— Ефенди, какво си позволяваш! Възхвалявай Аллах, че си още жив! Аз веднага те познах по гласа. Ако обаче те бях сметнал за джина, душата ти щеше като пушек да се отдели от тялото ти, защото аз съм страшен в своя гняв и ужасен в яростта си!

— Значи не се боиш от призраци?

— Аз да се боя? Та аз се наемам с всичките джинове и хали на Джехеннема.

— Това ми е много приятно, защото ще трябва да ми помогнеш да пренесем джина в моята одая.

— Джина? — попита дългият обесник угрижено, като из един път се смали с половин метър. — Говориш на майтап. Кой може да носи един джин?

— Аз мога и ти също. Ей къде лежи там, виж го! Ще го пренесем в стаята.

Селим проследи с поглед протегнатата ми ръка и видя лежащата, облечена в светло фигура.

— Помогни ни, о, Аллах, помилвай ни и ни благослови! — извика той, протягайки отбранителни ръце пред себе си. — Никоя заповед на падишаха, никоя повеля и никакъв закон не може да ме закара до мястото, където лежи тарторът на злите джинове.

— Ама това изобщо не е джин, а човек!

— Но ти го нарече призрак!

— Той се правеше на призрак, за да ви всели страх.

— Тогава ми кажи по-напред как се казва, къде живее неговото племе и какви имена са носели неговият баща и бащата на баща му! Едвам подир туй мога да го сметна за човек.

— Това са чисти идиотщини! Той е човек. Аз го победих, поваляйки го с пушката. А там вътре в стаята лежи втори, комуто по подобен начин провървя.

— В такъв случай ти си изгубен. Те само привидно са се оставили да ги победиш и ще се нахвърлят върху душата ти, за да я разкъсат на парчета и разпилеят по всички ветрове.

— Иди си тогава пак при постелята и се пъхни под одеялото! Ама никога вече да не си ми казал, че си най-прочутият герой на твоето племе!

Зарязах страхливеца да стърчи на мястото си, отидох до дух номер две, метнах го на рамо и го отнесох в моята стая, където го остави! на пода. Последните ми думи все пак не бяха останали без въздействие върху Селим. Той дойде след мен, макар и колебливо, и погледна боязливо през полуотворената врата. В близост до нея лежеше Абд ел Барак. Селим го разпозна по лицето. Поставяйки много предпазливо, засега само единия крак в стаята, попита удивено:

— Това не е ли Абд ел Барак моккадемът на светата Кадирине? Как се е озовал той тук и кой го е вързал?

— Аз, понеже той е джинът, който бродеше из тази къща. Той влезе при мен и поиска да ме намушка. Тогава аз го обезвредих. С него имаше още два джина — този тук, когото проснах с приклада си, и още един, който ми се изплъзна през градинския дувар.

Сега изглежда на „великия герой на своето племе“ му просветна. Той влезе напълно и се изтъпанчи пред мен.

— Ефенди, ти не си правоверен наистина, но очевидно Аллах те е взел под особената си закрила, иначе сега щеше да си труп и да лежиш вън вдървен като кютук, проснат от моята храбра ръка, която е непобедима.

— За да стане човек герой като теб, не е необходимо да приема друга вяра. Върви сега да доведеш господаря си! Искам да му покажа от какво естество са призраците, които се канеха да го пропъдят от тази къща.

— Ще го повикам. Преди туй обаче аз самият трябва да поговоря с този мъж, който ни поднасяше, че принадлежи към Царството на отделените души.

Селим изобщо не се замисляше, че като оглавяващ Кадирине, Абд ел Барак притежаваше значителна власт; перченето за него бе станало втора природа. И тъй като сега му се предоставяше една добра възможност за това, той не я остави да отмине неизползвана. Протегна юмрук към Абд ел Барак.

— Отдавна да си бил вече в тая ръка. Само че ти не си достоен да бъдеш докоснат от нея. Ето защо аз те съхраних за тоя ефенди, който те надви, макар и не толкоз лесно и бързо, както бих свършил аз с теб. Ти си за мен като някоя умряла риба, чиято воня човек не може да понася. Ти няма да имаш потомци и за твоите предци никой няма да се сеща. Когато патладясаш, душата ти ще броди като джин през цялата Вечност. Това ще бъде възнаграждението за делата ти, докато моите ще бъдат отбелязани в Книгата на героите и включени в поемите за победители и завоеватели!

Никой театрален герой не би могъл по-величествено да изчезне зад кулисите, както премина Селим сега през вратата, за да повика Мурад Насър. Абд ел Барак го изпрати с поглед, който не вещаеше нищо добро. Сега не можех да се занимавам с него, а трябваше да насоча вниманието си към второстепенния призрак, тъй като човекът все още не помръдваше. Дали пък не го бях пречукал? Все пак малко ме хвана страх. Погледнах черепа му — беше отекъл, но не строшен. Сърцето биеше осезаемо и ритмично. Аха! Дали типът само се преструваше, за да избегне, поне на първо време, унижението? Хванах го за гърлото и стиснах. Оня тутакси ококори очи и изпълнен със страх изгъргори:

— На помощ, на помощ, о, Аллах, на помощ! Задушавам се! Умирам!

Дръпнах си ръката от гърлото му и заплаших:

— Който се преструва на мъртъв, ще трябва да умре! Дръж си зъркелите отворени, ако не искаш завинаги да ти ги склопя! За призраците милост аз нямам.

Чернокожите деца се бяха събудили. Те седяха в ъгъла си и зяпаха с облещени очи странната за тях сцена. Няколко думи от моя страна бяха достатъчни да ги успокоят.

Сега можех да извадя запушалката от устата на Абд ел Барак. Ако допреди бях все още угрижен, че би могъл да стане опасен за мен заради инцидента в бирарията, сега всяка подобна мисъл беше изчезнала. Аз държах човека в ръцете си и можех да приема, че той ще се пази да предприеме открито нещо срещу мен. Но затова пък толкова повече трябваше да държа сметка за тайната му враждебност.

Селим бе излязъл на чардака, за да поиска достъп при Мурад Насър. Сега векилхарчът се появи на междинната ми врата да каже, че господарят му желае, преди да е видял пленените джинове, да говори първо с мен.

— Остани тогава временно тук — отредих на дългуча.

— Право, много право? — отвърна той, като направи първия си от предния ден насам метан. От вълненията през последния час бе забравил да дава израз на обичайна си почтителност.

— Да се надявам ли, че мога да ти повеля пленниците?

— С пълно право, ефенди. Само да гъкнат или направят някое погрешно движение и ще ги удуша. Един-единствен поглед от моите орлови очи стига, за да ги хвърли в най-голям страх и ужас. Но позволи преди туй да ида да си взема оръжията!

— Не ти са нужни, та нали те са вързани! — Бях вързал и другия дух.

— Това знам много добре, ефенди, но оръжията удвояват ихтибара на мъжа и придават на повелите му необходимата подчертаност.

Ясно бе, че Селим се боеше да остане насаме с двамата безпомощни мъже. Та си домъкна той значи целия арсенал, а аз отидох при Мурад Насър, в чието жилище сега за пръв път стъпвах. То беше също така изрядно и удобно подредено като моето. Застанал в очакване сред спалнята си, той започна с думите:

— Какво се случи, ефенди? Не мога да повярвам на чутото. Селим ме уведоми за своите геройски дела, ама по такъв начин, че по отношение основното останах в неяснота.

— Е, и какво пък ти разказа?

— Били са осем джина. Два си заловил ти, един ти се е изплъзнал, а с останалите пет се борил той.

— Това е приказка, която той си е измислил. Неговите пет джина живеят само във въображението му. Имаше само три призрака и с тях си имах работа аз самичък.

— И Абд ел Барак действително се намира сред тях?

— Да.

— Невероятно! Кой би могъл да си помисли такова нещо?

— Аз си го помислих, както навярно си спомняш.

— Нищо подобно не си спомням.

— Не ти ли казах, че не се страхувам от духа, и че вече съм го виждал? С това имах предвид Абд ел Барак. Предположих, че той прави къщата несигурна, прогонвайки първо стопанката и после наемателите, за да встъпи братството час по-скоро във владение на имота.

— Това е невероятно, това е ужасно! А сега ми разправи как се случи всичко!

Информирах Мурад Насър възможно по-късо за събитията. Костваше доста труд да го убедя. За турчина бе почти немислимо, че мъж като Абд ел Барак се е съгласил да играе такава роля. Подканих го да дойде с мен при пленниците, ала той се поколеба.

— Преди да отида при този мъж, трябва по-напред да знам какво ще предприемем с него и неговия помагач. Мислиш ли, че трябва да ги пуснем да си вървят?

— Хм-м! Всъщност би трябвало да доложим работата.

— Нека Аллах ни пази от това! Да уведомим властите за тая игра на джинове, не означава нищо друго, освен да превърнем цялата Кадирине в свой враг, а това аз при всички случаи трябва да избегна, защото ще ми докара големи щети. Моите търговски връзки с Египет за късо време ще бъдат прекратени, а и не само с Египет, тъй като Кадирине разпростира членството си из цяла Северна Африка и дори дълбоко в Судан. И ти също не бива да правиш едно такова могъщо братство свой враг. Убеден съм, че иначе повече няма да видиш отечеството си.

— За съжаление съм принуден да се съглася с теб. Значи не можем да искаме злосторниците да бъдат наказани. Ама пък да пуснем тези негодяи просто ей така, пак не върви, защото те в този случай ще опитат да ни отмъстят. Трябва някак си да се подсигурим срещу тяхното отмъщение.

— Това не би ли могло да стане все пак само с някой подпис?

— Действително, с едно писмено признание, подписано от Абд ел Барак. И ние ще се възползваме от него, в случай че той се отнесе враждебно с нас или пък Кадирине ни се обеси на врата.

— Правилно! Предоставям на теб да нахвърляш китапа. Хартия, калем и мастило има тук.

След като разменихме още няколко забележки на тази тема, ние се отправихме към моята стая, където Селим стоеше пред пленниците с пушки на рамо и застрашителна физиономия. Когато влязохме, го чух да казва:

— Та не бива значи да си мислите, че можете да му отмъстите. Той постъпи много умно, като последва съвета, който му дадох.

— За кого говориш? — попитах, тъй като фанфарните му приказки ми направиха впечатление. Те явно се отнасяха за мен, за някакво решение, което съм взел по негов съвет, както се хвалеше.

Селим направи смутена физиономия и се поколеба с отговора.

— Хайде, давай! — повелих на бърборкото. — Да не би да говореше за мен?

Чувствах се принуден да задам този въпрос най-вече за това, че видях очите на Абд ел Барак отправени присмехулно към мен.

— Не, не за теб — отвърна оня най-сетне. — За Мурад Насър, моят господар. Той тръгва под моя закрила за Хартум и ето защо не е нужно да се страхува от отмъщението на тези хора.

— Ти си едно голямо плямпало и би трябвало да се упражняваш в мълчание, наместо да разправяш на всекиго неща, които и без това ще протекат съвсем другояче, отколкото си мислиш. Иди до вратата на харемлъка и съобщи на негъра какво се случи, та да знаят обитателите как стои работата.

Отпратих го, за да не стане свидетел на разговора ни с моккадема на Кадирине. Ако дърдоркото се бе увлякъл в дрънканиците си да разкаже, че се каня заранта да напусна с негрите Кайро, можех да очаквам всевъзможни препятствия, та и даже опасности. Той беше ходил до пристанището да им потърси някакъв кораб, ала аз все още не бях имал случай да го питам за резултата от отиването му. Когато се махна, развързах Абд ел Барак, така че да може да движи крайниците си и да се изправи в седнало положение. После му показах револвера си и заплаших:

— На първо време ти си още дух, по който ще стрелям, ако направи някое непозволено движение. Очаквам да останеш точно в сегашното си положение.

Египтянинът ме изгледа с поглед, в който се четеше единствено животинска ярост, после обърнатите му устни се ухилиха с превъзходство.

— Ако имаш някаква заповед за могъщия моккадем на светата Кадирине, говори!

— Аз мога да ти заповядвам също толкова малко, колкото ти на мен, но бих желал да ти направя няколко предложения.

— Слушам!

Той скръсти гордо ръце и възприе позата и физиономията на владетел, който удостоява някой поданик с милостта да бъде изслушан. Неговото държане ме накара да съпоставя влиянието на исляма върху хората с това на християнството. Каква любов, кроткост, смирение и блага дружелюбност се наблюдава при членовете на християнските братства и колко високомерно, инатливо и нагло поведение имаше този ръководител на една мюсюлманска лига! И такива са всички те, тези невежи мюсюлмани, чиято набожност се проявява най-вече в сляпото, монотонно припяване на няколко молитви: ожесточени и лишени от всякакво разбиране хора, които гледат с презрение дори на своите едноверци, в случай че не са членове на тяхното братство.

Костваше ми немалко вътрешна борба да му отговоря спокойно:

— Известни ли са ти Кутуб^[2] ел Кадирине, разпространявани като ръкописни брошури из страните, в които има последователи на вашето братство?

— Известни ми са — потвърди моккадемът.

— Кой ги пише?

— Всеки муаллиф може да съчини една такава брошура.

— Е, добре, аз съм такъв писател и желая да напиша подобна брошура.

— Ти? — изсмя се египтянинът. — Та ти си гяур!

— Не изговаряй пак тази дума! Ти узна как наказвам такива оскърбления. Ако напиша някоя брошура, тя ще се чете, остави тая грижа на мен! Заглавието ще гласи: „Абд ел Барак, ел Джинни“ (Абд ел Барак, призракът) и всеки читател ще научи каква окаяна роля е играл тази вечер тук моккадемът на благочестивата Кадирине.

— Посмей само! — сопна ми се оня гневно.

От това разбрах, че подходът ми е правилен. От една заплаха с властите той, както изглежда, се боеше по-малко, отколкото от един такъв резилък пред членовете на неговото братство. Само по този път можеха да се добият от него някакви концесии.

— При това не рискувам нищо — поясних хладнокръвно. — Ще те направя за посмешище пред всичките ти аратлици и ти няма да имаш власт да си отмъстиш. Но от съображение добронамерените членове на твоето братство бих могъл да се откажа да поругавам чрез теб Кадирине. И вероятно ще проявя готовност да изоставя намерението си, ако покажеш, че се разкайваш и се отказваш от отмъщение спрямо нас.

Гневна светкавица пробяга по лицето му при споменаване думата разкаяние. Той обаче превъзмогна гнева си и попита сравнително спокойно:

— В какво трябва да се състои това доказателство?

— Първо в това, че се отричаш от всички права над тези негърски деца.

— Отричам се — отвърна египтянинът с пренебрежителен жест.

— За да отида на сигурно, ще ми дадеш писмено потвърждение, че съм откупил от теб брата и сестрата!

— Ще го имаш.

— По-нататък ще ми изготвиш едно препоръчително писмо със съдържание, че всички членове на Кадирине трябва да ми оказват закрила и съдействие.

— Ще го напиша.

Моккадемът го изказа също така бързо като предишните си отговори. Аз си мислех, че изисквам много. Биваше ли да хващам вяра на незабавното му съгласие? Той ме погледна по начин, който ме направи подозрителен. Този скришен, кос поглед май означаваше засада.

— И най-сетне ние ще съставим един кратък документ, който ще съдържа описание на това, което се случи днес тук. Този документ ти ще подпишеш.

Тогава мъжът кипна разгневено:

— Вен-неби (в името живота на Пророка), няма да го сторя!

— Не се заклевай в Мохамед, защото няма да можеш да сдържиш клетвата си!

— Ще я сдържа! Защо трябва да се подписвам? Какво се тъкмиш да захванеш с този документ?

— Ако не се държиш враждебно към нас, никой няма да го види. Но ако опиташ да ни навредиш, ще го използваме.

— Какво ще предприемеш, ако не се подпиша?

— В Кахира има и други братства, чиито моккадеми веднага ще наредя да доведат. Тези мъже ще те видят тук и ще научат по какъв начин си се озовал при нас. После навсякъде ще се разчуе, че твоята благочестивост се състои в това, да се правиш на джин.

Това бе последният, но най-високият коз, който изиграх, и очакваният ефект не закъсня. Той заби за известно време поглед в пода, после избухна:

— Трябва да се изправя, не мога да остана седнал!

Абд ел Барак закрачи в голяма възбуда напред-назад из стаята. Сетне спря пред мен.

— И ако сторя всичко, което искате от мен, ще ни пуснете ли безпрепятствено да си тръгнем?

— Да.

— Кълна се в душата си и в душите на моите деди, ти си мъж, от когото човек трябва да се пази!

— Тогава се пази!

— Денят на твоето рождение е един злощастен за мен ден. Ще се покоря и ще изпълня желанието ти. Така че пиши каквото има да пишеш! Аз ще поставя отдолу името си.

С това решение се сложи край на неговата възбуда и той седна отново. Аз сторих същото, след което Мурад Насър ми донесе хартия, мастило и калем. Мина известно време, докато представя на Абд ел Барак трите документа. Той се подписа, без да ги чете, върна ми ги, отдъхна дълбоко и се надигна от мястото си.

— Тъй, сега сме готови. Развържете този мъж и ни пуснете да си вървим!

Освободихме Призрак номер две от въжетата и придружихме двамата до пътната врата, чиито резета Солим издърпа. Когато Абд ел Барак постави крак на улицата, обърна се към нас, направи ми един поклон и каза подигравателно:

— Аллах йисаллимак, Аллах йихфасак! Иншаллах башуфак ан кариб! (Аллах да те закриля, Аллах да те варди! Надявам се, в скоро време да те видя отново!)

После закрачи с другия „призрак“. Аз се върнах в моята стая, а Мурад Насър се запъти към сестра си горе, която сигурно с голямо напрежение очакваше неговия доклад. Хартиите скътах при мен, защото от държането на Абд ел Барак и особено от начина на неговото подигравателно сбогуване можеше да се заключи, че таи разни задни мисли, които ни предупреждаваха за предпазливост. После дойде Селим да се осведоми дали имам все още нужда от него, или бива отново да си легне.

— Трябва да ми отговориш на няколко въпроса — отвърнах.

— Намери ли ми кораб, който тръгва днес от Булак нагоре по Нил?

— Да. Потърсих най-добрия и най-бързия, ефенди, и заръчах места за теб и двамата негри.

— Не си постъпил много умно. Не беше необходимо да се знае още отсега дали ще ида сам, или не. Каза ли кой съм?

— Трябваше да го кажа, тъй като капитанът ме попита.

— Що за кораб е?

— Едно дахабийе, което сигур плава много бързо, защото са му дали името „Самак“^[3].

— А сега най-главното! Докато пазеше пленниците, си разговарял с Абд ел Барак. Разправи ли му, че днес ще напусна града с този „Самак“?

— Не, не казах нито дума.

— Бъди откровен! Много е важно да ми кажеш истината. Няма да ти се разгневя, в случай че си се разбъбрил.

Селим сложи ръце на сърцето си и увери с тон на най-голяма искреност:

— Ефенди, не оскърбявай душата ми, като мислиш, че те лъжа! Ти си приятел на моя господар и затова ти служа също така вярно, както на него. Защо е трябвало да се раздрънквам? Аз съм се родил като син на Мълчанието и устата ми се отваря само за такива слова, които са угодни на Аллах и светите халифи. Заклевам ти се, че не съм обелил и думица!

— Добре! — рекох, макар много да се съмнявах в неговата любов към истината. — Кога ще напусне дахабийето пристанището?

— В три часа според франкските мерки за време. Ти навярно знаеш, че потеглянето на всеки вярващ мюсюлманин става в осем часа арабско време.

— И къде е закотвено дахабийето? Има ли някое кафене наблизо, от което човек може да го види?

— Недалеч от мястото, където е пристанало, се намира едно такова кафене и седящите отпред хора могат да обгърнат с поглед палубата му. Искаш ли да отидем дотам? Ще ти го покажа.

— Не, нямам такова намерение. Повече не се нуждая от теб. Надявам се да си ми казал истината и те моля да имаш предвид, че човек много трудно дарява пак с доверие един лъжец.

— Право, много право! — съгласи се Селим, като наведе толкова ниско глава, че периферията на исполинската му коса почти докосна земята. После ме остави сам.

След известно време Мурад Насър ме навести. Имаше необходимост още веднъж да обсъди подробно случилото се, при което се оказа, че е склонен да счита Абд ел Барак за обезвреден.

— Моккадемът разбра, че с нас шега не бива — каза турчинът. — Той се подписа и ще се варди да ни принуди да употребим оръжията, които държим в ръцете си срещу него.

— Аз не мисля така. Неговата първа работа ще е да ни ги измъкне. Той е способен на всичко. Не обърна ли внимание на тона, с който си взе сбогом с нас?

— Това беше яд.

— Не, подигравка. Направи ми впечатление също бързината, с която изяви готовност да подпише препоръчаното писмо. Вероятно си е имал някакви задни мисли, с които тепърва ще се запознаем. Освен това съм убеден, че Селим му е издрънкал намерението ми да напусна днес Кахира. Налага се да се постави дахабийето под наблюдение, като се следи дали Абд ел Барак ще го посети.

— Кой ще се заеме с тая работа?

— Аз не, тъй като нещата касаят мен. Селим е неблагонадежден, а и на твоя негър не можем да разчитаме.

— В такъв случай ще трябва да отида аз самият; това е най-доброто.

— Действително. Корабът се нарича „Самак“ и можел лесно да се наблюдава от близкото кафене. Задачата изисква бдителност и ето защо ще те посъветвам да отидеш сега да почиваш. Вече няма призраци и сега сънят ни навярно няма да бъде прекъснат.

Мурад Насър се сбогува и аз си легнах отново, след като бях настанил моите питомци да спят. Свещта този път бе угасена.

Когато се пробудих, предиобедът вече беше почти отминал. Селим ни донесе закуска и ме уведоми, че неговият господар още рано-рано бил излязъл и пратил вкъщи за мен разни неща. Той ги донесе и аз осъзнах, че дебелият турчин все пак не е чак толкова себичен, както си бях мислил преди туй. Той ми беше пазарил не само провизии за из път, но и други неща, които щяха да облекчат пътуването ми по Нил. И сега всичко вече опираше до пътните разноски. Ако трябваше аз да ги уреждам, в кесията ми щеше да възникне опасна дупка.

Мурад Насър не си дойде за обяд вкъщи. Беше верен на дълга си и щеше да остане възможно най-дълго на своя пост. Появи се едва в два часа и сега бе време и за мен да потеглям. От покупките на турчина багажът ми така се бе увеличил, че трябваше да викам носач. Дори един хубав чибук и везана кесия с тютюйг прибави моят домакин.

Малко преди да тръгнем, определихме да спра в Сиут. Аз не биваше твърде много да се отдалечавам, но пък заради Абд ел Барак не можех и прекалено близо да Кайро да оставам. Мурад Насър вече бе в състояние да определи, че точно след една седмица ще напусне града със сандала „Тер“^[4]. Оттук лесно можеше да се пресметне по кое време мога да го очаквам в Сиут.

При наблюдаването на дахабийето Мурад Насър не бе забелязал нищо подозрително. Той даже лично отишъл на борда да плати пътните ми и тогава също не видял нещо, което да му привлече вниманието. Той запази становището си, че моята угриженост е излишна. Но аз твърде често бях стигал до познание, че един южняк рядко прощава оскърбление, а при Абд ел Барак нещата опираха до нещо далеч повече от една лична обида. Обичаите на Изтока ми запретяваха да предам поздрави за Кумру. А дарителката на косми Фатма оставях с удоволствие. На пътната врата се сбогувах със Селим с добрия съвет:

— Ако в мое отсъствие джинът пак се домъкне, не хленчи, ами по-добре го наложи здравата! И не брой пак три джина за осем! За „най-великия герой на своето племе“ изобщо не подобава да съзира повече врагове, отколкото има в действителност.

— Право, много право! — отговори векилхарчът, като ми изтипоса своя опасен за живота поклон и притегли същевременно ръката ми до устните си.

Един арабски мюсюлманин, който целува ръката на неверник, колко ли често се случва това. Човекът, изглежда, въпреки краткото време на нашето познанство ме бе сключил все мъничко в сърцето си и аз реших за в бъдеще да си затварям едното око пред неговите чудатости.