Карл Май
Ловци на хора (2)

2. Моккадемът на Светата Кадирине

Необикновена, своебразна шетня се развиваше на широката улица пред пивницата. От нашето място можехме да я наблюдаваме с цялото му удобство, толкова повече че погледът ни имаше възможност да обгръща едно доста голямо разстояние нагоре и надолу по сокака.

На ъгъла на страничната улица, по която преди туй бях дошъл, се виждаха няколко хаммари — магаретарчета, чиято професия тук, изглежда често ги караше да играят неблагодарната роля на берлинските обущарски чираци. Магарето в Юга е съвсем различно животно от Севера, където то се разглежда като чорлав, инатлив символ на ограничен ум. Египетското магаре е един неуморен, винаги бодър слуга на своя господар, който го възнаграждава с малко фураж и много удари, че дори ритници. Даже с най-тежкия ездач на гърба то ситни в тръс часове наред, без да се уморява, като от време на време преминава в немирни скокове във въздуха. Зад него търчи запотен и запъхтян хаммарът, удря го, смушква го, угостява го с ритници или го замеря с камъни, за да ускори повече неговия ход. Тези хаммари са познавачи на хората, те знаят от пръв поглед дали имат пред себе си англичанин, французин, италианец или немец. От езиците на всичките тези народи те владеят по няколко думи и изрази; те изглежда притежават дори някои познания върху географията и историята на въпросните страни, както проличава от начина, по който имат навика да предлагат своите дългоушковци. „Тук са една хубав Бисмарк!“ — крещи един, колчем види да се задава някой чужденец, който му мяза на немец. С „Бисмарка“ той има предвид магарето си. „Тук са хубави генерали Грант!“ — вика втори към някой янки, а англичанинът чува да му се крещи: „Тук имат хубава бифтек, приветстват Палмерстън!“, докато пък един французин с републикански убеждения ще чуе: „Мосю, ето най-велик Наполеон, притежават най-предпочитан животно във Франция!“ Точно пред нас клечаха насред улицата двама арабски фокусници, за да демонстрират номерата си. На няколко крачки от тях един муххадит^[1] беше събрал кръг любопитни, каканижейки им срещу две-три дребни монети няколко вече хиляди пъти слушани приказки. В близост едно негърче танцуваше на кокили и надуваше зурна. Помежду им се провираше дълга върволица плътно забулени жени, яздещи магарета. После по улицата се зададоха високи, тежко натоварени камили — всяка вързана със сламено въже за преднокрачещата. Зад тях пъшкаха хамали с тежки чували и сандъци на главите, които си припяваха междувременно няколко монотонно повтарящи се думи, за да не излязат от такта. Сега приближи един чистач на лули с няколко снопчета дълги, намотани с кълчища телове в мръсните си, миришещи на тютюн ръце. Сподири го един сакка, продавач на вода, който мъкнеше голям глинен съд, за да освежава срещу дребно възнаграждение жадните. От другата страна на улицата се привеждаше доказателство, че тук дори и най-тайните сделки се уреждат открито, с възможно най-голяма дандания. Предните страни на къщите са открити, така че може да се надникне във всеки дюкян, във всяко жилище. Ей там седи на хасъра си един достопочтен гражданин, държи едно мятащо се хлапе между краката си и освобождава чорлавата му коса от онзи дивеч, на който египтянинът е бил богат навярно още по време на фараоните. Живеещият до него старик метна нещо на улицата — беше трупът на котка. Тя щеше да се разлага на улицата, без някой да го е еня за носещата се воня. Ето че някакъв паша, който току-що се е появил, отминава с коня си котешкия труп, без да намира в това някакво нарушение на реда. Свитата му също не удостои мъртвото животинче с някакво внимание, а крачещият отпред бегач не сметна, че си заслужава труда да го отстрани с някакво движение на крака. Точно там, където споменатият дядка „обезлюдяваше“ главата на своя внук, седеше един белобрад, достолепен старец, облегнал гръб на един от дървените диреци. Тихо, като в унес и със затворени очи, оставяше той топчетата на молитвената си броеница да се плъзгат между сухите, треперещи пръсти. Той не виждаше и не чуваше какво става около него, беше се откъснал от земята и духът му витаеше в селенията на рая, предвещан от Мохамед на правоверните.

В този миг отекна силен вик: „Нека е бяла нашата утрин!“ Беше продавачът на мляко, който по този начин привличаше вниманието върху своята стока. „Утоляващи прежаднелия, преливащи от сок!“ — дереше се друг, който излагаше за Продан карпузи. „Тя е поникнала от потта на Пророка, о, ухание на всички ухания!“ — прозвуча гласът на продавача на рози, а шербетчията или продавачът на сироп от стафиди осведоми:

„Удължава живота, прокужда смъртта, пречиства кръвта!“ Срещу бирарията бе застанало едно малко, може би осемгодишно негърско момиченце, от чийто врат висеше на връв една кошничка и сегиз-тогиз викаше обезверено: „Смокини, смокини, сладки като очите ми!“ Кой беше поставил там клетото дете и му бе разпоредил този напев? Сигурно някой пресметлив гешефтар, защото тъмните очи на малката със своя унесен поглед бяха наистина сладки. Беше красиво дете, независимо от черния цвят на кожата си. Боязливо молещият глас и умолително протегнатите ръчички би трябвало наистина да принуждават всеки минувач да жертва няколко пари за смокини. Едва можах да отклоня поглед от малката. Чистият й глас имаше такъв уплашен тон, че това „смокини, смокини“ звучеше в ухото ми като зов за помощ. Реших на тръгване да й дам един добър бакшиш. Бях забелязал, че аз не бях единственият, който се бе почувствал притеглен от детето. Келнерското момче в рамките на един час три пъти бе ходило отсреща при нея, за да си купува по една смокиня. Лакомник ли беше, или го вършеше от детинска симпатия?

Когато той се приближаваше, нейните очи просветваха, а личицето й възприемаше израз на струяща любов. Това се случваше и всеки път, когато тя погледнеше насам и очите й срещнеха неговите. В този момент момчето не правеше нищо, то бе клекнало в един ъгъл, полуобърнато към нас, и… да, наистина, плачеше! Видях как отново и отново подсушаваше с опакото на ръката си бликащите сълзи. Нима можеше самонадеяният хлапак да бъде и тъжен? В такъв случай това, което го вълнуваше и вадеше на показ влага в очите му, не беше някоя обичайна детска сърдечна болка.

Погледът на малката го откри в неговия ъгъл. Тя го видя да плаче и тутакси стрелна на свой ред ръце към очите. Между тези две красиви деца трябва, да съществуваше някаква по-близка връзка. Как всъщност стана и защо го сторих, не съм в състояние да кажа, но аз се изправих и тръгнах към ъгъла. Когато момчето ме видя пред себе си, стана и поиска да се отдалечи, потискайки едно леко изхлипване. Аз го улових здраво за ръката и попитах приятелски:

— Защо плачеш? Искаш ли да ми кажеш?

То ме погледна в лицето и избърса сълзите от очите си.

— Защото никой не купува от Джангех.

— Имаш предвид малката смокинопродавачка там отсреща?

— Да.

— Е, та нали ти купуваш, видях го вече няколко пъти.

Той изглежда помисли, че с това го виня в лакомия, защото откликна живо и с негодувание:

— Аз не изядох смокините. Аз ще ги върна пак на Джангех, когато отмине повелителят. Купих ги само за да получи парите, защото ако не занесе довечера пет пиастъра, ще яде бой, няма да получи нищо за ядене и ще бъде вързана превита към стълба за ръцете и краката. Аз трябва да нося осем пиастъра. Днес вече получих четири като бакшиш, господарят на бирарията ми дава на ден три, така че се нуждая само от още един. Него все някой ще ми дари и ето защо дадох на Джангех двайсет пари за смокини.

— На кого всъщност трябва да внасяш осемте пиастъра?

— На нашия повелител.

— Който е господар и на Джангех?

— Да. Тя нали ми е сестра.

— И кой е вашият повелител?

— Той е един зъл мъж и се казва Абд ел Барак.

— Той от баща ви ли ви нае?

— Не. Баща ни и майка ни живеят далеч оттук. Той ни купи от мъжа, който нападна нашето село, изгори колибите ни и нас после плени с мнозина други, за да ни изтъргува.

— Значи вие сте роби, клетите! Как са казва страната, в която живеехте?

— Това не знам, тя няма име. Реката се казва Бахр ел Абиад^[2].

— Но как се казва народът ти, можеш да ми кажеш?

— Да. Нашите мъже се наричат донгиоли.

— А теб как те викат?

— Пуло.

— За днес не плачи! Нищо няма да ви се случи. Ето ти десет пиастъра, които можеш да поделиш с Джангех. Тя ще получи храна и няма да бъде вързана извита.

Когато сложих парите в ръката на Пуло, от очите му потекоха радостни сълзи. Той поиска да ми благодари, устните му затрепериха, ала не промълви нито дума. Едно движение, което направи към улицата, ми издаде, че му се иска веднага да се завтече към сестра си отсреща, за да й даде парите. Но той размисли и промърмори:

— Не, не сега, а едвам след като е минал повелителят.

— Защо?

— Защото той ще види, че не е продала за толкова пари, а ги е получила като бакшиш. Пък даровете трябва да предаваме, без той да ги отчита.

— В такъв случай Абд ел Барак сигурно често минава оттук, за да види докъде е стигнала с търговията Джангех?

— Да. Той идва един път преди и веднъж следобед да прибере парите. Аз ги крия от него и му давам само осемте пиастъра. Трябва да давам от време на време нещичко и на Джангех, ако тя е изкарала твърде малко. Останалото заравям. Когато имам достатъчно, ще откупя мен и Джангех и ще тръгна после с нея към Бахр ел Абиад при донгиолите.

Това бе едно много доверително откровение. Пуло ме смяташе за човек, на когото можеше да довери тази тайна, без да се опасява от издайничество.

— И колко вече си спестил? — осведомих се аз.

— Вече почти четирийсет пиастъра.

— А от колко време си при Абд ел Барак?

— Много, много седмици и още много повече дни.

— Една година?

— Това не зная.

Пуло не умееше да определя времето. Ето защо продължих да питам по друг начин.

— Колко пъти си виждал да потегля оттук поклонническия керван за Мека?

— Два пъти.

— Значи си вече от две години при Абд ел Барак, запомни го! Сега ти не ме виждаш за последен път! Аз често ще се отбивам тук да пия бира и вероятно ще мога да ти дам някой добър съвет или пък да помоля вашия повелител да ви освободи.

Върнах се на мястото си, съпроводен от неговия благодарствен поглед. Трябваше ли да кажа на момчето, че той всъщност е свободен, защото ловът на роби е забранен? Не, понеже той така или иначе нямаше да може да се възползва от това сведение. Значи бяха брат и сестра! Бях покъртен. Каква любов и каква привързаност! Пуло подпомагаше Джангех, за да не гледа как страда! Той не беше забравил своята страна, своя народ и своите родители. Искаше да се върне при тях и само за това пестеше. И как обикновено хората описват тези чернокожи? На какво стъпало ги поставят? Би ли могло едно бяло момче на възрастта на това негърче да чувства по-дълбоко, да мисли и действа по-правилно? Определено не! Който счита негъра за неподдаващ се на възпитание, който оспорва благородните пориви на сърцето му, той извършва грях не само спрямо черната раса, но и спрямо целия човешки род.

И тоя Абд ел Барак, сиреч Слуга на благословията! Колко малко подхождаше името на делата му! Всъщност ми се искаше по-подробно да се осведомя за него, ала тук това щеше да обърне внимание. Ако му оставех неговата непринуденост, вероятно щеше да е по-възможно да направя нещо за децата. Защото, че ще се заема по някакъв начин с брата и сестрата, за мен беше твърдо решено. Аз, чужденецът, който едва притежавах необходимите пътни пари да се добера до родината? Защо не! Абд ел Барак нямаше никакво право да третира децата като своя собственост и да ги кара да работят за кесията му. Това беше сигурно. Той щеше да ги освободи, та дори до министерството да се наложеше да отида. Към кой народ принадлежаха децата, по този въпрос не можеше и съмнение да има — те бяха донгиоли, а това племе спада към племето динка, което се нарича още джангех. Последното наименование бе станало в Кайро име на момичето. Динките са безусловно най-красивата човешка раса край Бели Нил. Те са стройни и с висок ръст. Изразът на лицето им излъчва повече мекота и разсъдливост от другите народа на Судан. При това положение не бе за чудене, че момчето не притежаваше тъпоумното, безучастно държане на повечето негърски деца. Ако Пуло имаше възможност да посещава някое немско основно училище, сигурно нямаше да изостава от своите съученици. На такива безмълвни размишления се бях отдал, додето моята замисленост стана неудобна за турчина. Той се осведоми за мълчаливостта ми и аз му разказах какво бях научил от малкия противник на неговите големи мустаци. Мурад дълго гледа умълчан със забоден надолу поглед, така че накрая го запитах:

— Е, какво ще кажеш по въпроса?

— Че те съветвам да не се намесваш в тая работа. Ще си имаш кахъри и неприятности, а може би и нещо по-лошо.

— Ха! Робството е премахнато.

— В книгите и споразуменията. В действителност обаче в Турция и Египет то продължава да си съществува. Тук никоя власт няма да вземе да пита моят негър слуга ли ми е или роб.

— Но ако доложа за конкретен случай и приведа доказателства, властите ще бъдат принудени да вземат мерки.

— Е, да де, ама как ще ги вземат! Да вземам за пример домакинството на най-знатния мъж в Египет! Хадифът само слуги и слугини ли има и вече не роби и робини? Не ми отговаряй с перефрази, а късо с „да“ или „не“!

Замълчах. Какво ли можех да му кажа?

— Не чувам отговор и това е достатъчно ясно. Вярваш ли, че откак е влязла забраната, Судан не доставя вече роби? Или мислиш, не е общоизвестно, че годишно все още хиляди чернилки биват сваляни по Нил тук до делтата? Хората си затварят очите, защото самите се нуждаят от негри. Те имат необходимост от слуги, евнуси за харемите и слугини за жените и понеже не могат да ги получат по друг начин, просто ги купуват. Съветвам те да си дръпнеш ръката от тая работа.

За съжаление не можех да дам право на Мурад Насър, макар и да почувствах раздразнение към него. Вярно, той не беше християнин, а мохамеданин, и като такъв категорично не бе против робството. Още от малък той го знаеше като един необходим и съществуващ по право социален ред, така че заслужаваше извинение.

Почти бях потънал в предишните си размишления, когато една нова поява привлече окото ми. С други думи от страничната уличка се показа един мъж, който бе невъзможно да остане незабелязан. Той имаше висока, плещеста фигура и се намираше в разцвета на мъжката възраст. От пръв поглед се виждаше, че трябва да притежаваше голяма физическа сила. За това свидетелстваше и формата на лицето му, силно развитите челюсти, дебелите устни, изпъкналите скули и широкото, остроръбесто чело. Лицето му имаше тъмнобронзов гланц — сигурен белег, че във вените му тече негърска кръв. Въпреки това доказателство за судански произход той носеше зелени пантофи и чалма със същия цвят, което идеше да покаже, че е потомък на Пророка. Снагата му бе загърната във фин, блестящо бял кафтан, в дясната си ръка държеше молитвена броеница, а от врата му висеше на златист шнур един калъф с Хамаила — коран, писан в Мека и закупен там при пилигримството. Високо изправен, той пристъпи с горди, бавни крачки от пряката и тръгна към бирарията. Неговата стойка, физиономия, цялото му същество говореше с най-голяма яснота: „Ето ме, кой може да се сравнява с мен? Коленичете в прахта!“

Този човек още на мига ми стана във висша степен противен. Той имаше, както хората казват, „мутра за плесници“. В този момент не подозирах колко основателна беше моята чисто емоционална антипатия и още по-малко можех да знам, че ни е било писано неколкократно и сериозно да попадаме един на друг.

Когато приближи, присъстващите, с някои малки изключения, се надигнаха от местата си, за да му се поклонят дълбоко, слагайки последователно ръка на сърцето, устата и челото си. Оня отвърна с едва доловимо кимване, тръгна между поздравяващите и давайки знак на малкия черен келнер, изчезна зад многократно споменаваната задна врата. Видях, че лицето на момчето прие изпълнен със страх израз. Пуло погледна насреща към сестра си, която отиде колебливо при него. Видях сълзи в очите й, забелязах даже, че трепери. Той хвана Джангех за ръката и излезе с нея през задната врата.

Дали този мъж беше Абд ел Барак? Положително! Той идваше, за да инспектира приходите на децата. Заслушах се напрегнато назад, като че някакво предчувствие ми казваше, че ще бъда необходим. Не се запитах дали имам правото, или чак пък задължението да се намеся в дадения случай — беше като някакво вътрешно чувство, на което трябваше да отстъпя.

И ето че до ухото ми достигна едно тихо, уплашено скимтене. Скочих и в следващия миг стоях на вратата. Зад нея се намираше нищожно малък двор. Там съгледах мъжа със зеления тюрбан. Той беше сграбчил с две ръце Джангех за косите и я държеше високо във въздуха. Тя едва се осмеляваше да изразява болката си с едно полуподтиснато скимтене. Пред него бе коленичило момчето и викаше умолително:

— Пусни сестра ми, пусни я, ще ти заплатя заради нея!

Въпреки това бабаитът люлееше махаловидно насам-на-там момичето за косите. Същевременно се ухили подигравателно на брат й.

— В такъв случай значи все пак имаш повече пари, отколкото казваш? Помислих си го. Давай ги! И ако…

Спря по средата, защото аз бързо бях влязъл. Без да освобождава клетото дете, той се обърна грубо към мен:

— Кой си ти? Какво дириш тук?

— Пусни веднага детето! — повелих аз.

Египтянинът оголи зъби като някой хищник, но аз не му обърнах внимание, а го угостих, понеже не побърза да откликне на заповедта, с един юмручен удар в гърдите, при което пръстите му се отвориха и момичето падна и остана да лежи на земята, не смеейки от страх да мръдне. Той отстъпи две крачки назад, сниши се, сви юмруци и поиска да се нахвърли върху мен.

— Стой! — предупредих. — Бива ли един потомък на Пророка да се впусне в дърпаница?

Подейства за миг. Той се изправи рязко от приведената си стойка, ама що за физиономия видях пред себе си! Тя не се поддаваше на никакво описание. Кръвта се бе оттеглила от нея и по тая причина първоначалният цвят се бе променил в мръсносиво. Устните му се бяха отворили и позволяваха да се видят два реда дълги жълти зъби. Очите му святкаха, а дъхът излизаше кажи-речи хъркащо от гърлото.

— Кучи син! — изсъска ми. — Ти посегна на един шериф^[3]. Познаваш ли ме?

— Не — отвърнах спокойно, без да го изпускам от очи.

— Аз съм шериф хаджи Абд ел Барак, моккадем на светата Кадирине „Сейид Абд ел Кадер ел Диелани“!

Я гледай! Той беше значи върховният глава на тукашните членове на онова религиозно братство, което бе наследило бродещия нощем като дух бинбашия. Когато един такъв върховен глава произхожда от основателя на братството, той бива наричан в Египет шейх, но иначе моккадем^[4]. Тоя моккадем тук бе очаквал, че като спомене името си и аз ще се поваля с трясък, само че случаят хич не беше такъв. Като християнин аз бях напълно индиферентен към висшите ислямски титли, а пък и в нравствено отношение тоя Абд ел Барак не беше човекът, който можеше да ми окаже някакво въздействие. Ето защо останах невъзмутим.

— Вярвам ти, но защо не постъпваш като потомък на Пророка, като достойният върховен глава на едно толкова благочестиво и прославено братство?

— Какво знаеш ти за моето държане и постъпки! Не видя ли, че всички там ме поздравиха и се смириха пред мен? Падай на колене сега и ти! Ти ме удари и аз ще ти кажа с какво покаяние можеш да постигнеш опрощение.

— Аз не коленича пред никой човек, защото не съм мюсюлманин, а християнин.

И тогава той като че опита да стане дваж по-висок и широк.

— Значи християнин, гяур, краставо псе! — ревна към мен. — И въпреки това посмя да се допреш до шериф Абд ел Барак! За теб щеше да е по-добре, ако твоята майка те беше задушила при раждането ти, защото аз ще те окова във вериги и…

— Стига, не се перчи! — пресякох го аз. — Всяка закана от твоята уста е смехотворна за мен. Не си въобразявай нищо! Ти не си нещо повече от мен и нямаш над мен никаква власт. Моят консул е човекът, който може да ме съди, ако съм се провинил в нещо, само че случаят хич не е такъв. Консулът няма да пита дали си шериф, хаджия или моккадем. Пред неговите закони ти не стоиш по-горе от кой да е хамалин или чистач на лули!

— Куче! Син на куче и внук на кучешки син! Това дръзна да ми кажеш?

Тогава аз пристъпих до египтянина, така че сега само една ръка разстояние ни делеше и предупредих:

— Откажи се от тези оскърбления! Повториш ли още веднъж една такава дума, ще те просна на земята и ще отнеса до съда, че си купил роби, за да ги цаниш като келнери и поставяш като продавачки по кьошетата на сокаците. Тогава хората ще преценят дали държането на един мъж, който оставя бедни деца да гладуват и ги връзва превити, когато не му носят достатъчно пари, може да е угодно на Аллах.

Оня трепна като ужилен.

— Кой ти го каза, кой ти го издаде? Само тоя келеш е бил и никои друг. Горко му, като се прибере довечера вкъщи!

— Нищо няма да му направиш, аз ще се погрижа за това.

— Ти си щял да се погрижиш? Ти се каниш да ми предписваш закони, ти, едно християнско куче, което Аллах ще погуби в…

Абд ел Барак не стигна по-далеч. Беше повторил оскърбителната дума и аз бях задължен към себе си и към репутацията на цялото християнство да му дам онова, с което за този случай го бях заплашил. Замахнах й стоварих пестник върху слепоочието му, от което той се срина възнак на земята и остана да лежи там. Съдържателят се бе появил на вратата и чул последната част от свадата. Той приближи, изпълнен със страх, и плесна ръце.

— О, Аллах, Аллах! Ти уби моккадема!

— Не. Той е само замаян и скоро ще се свести. Отнеси го на някое място, където няма да има свидетели на неговото унижение!

— Ще го сторя, ама та бягай незабавно, иначе ще бъдеш отъпкан под краката на разгневените правоверни!

— Не се страхувам, но ако стане известно какво се е случило тук, ще пострада доброто реноме на заведението ти. Ето защо от съображение към теб ще се оттегля.

— Да, стори го, бързо! Не се връщай обратно, където посетителите ще те видят, а мини тук през двора и малката портичка. Оттам ще стигнеш до градината на една порутена къща и през развалините й до един друг сокак. Ама побързай!

Той хвана припадналия под мишниците и го повлече без повече да ми обръща внимание. Аз улових момчето за дясната а момичето за лявата ръка.

— Елате, тръгвайте с мен! Вашият повелител повече няма да ви измъчва!

Тогава Пуло се изскубна, изтича до една купчинка пръст и чирепи в ъгъла, порови в нея, прибра скритите си там пари и сега беше готов да ме следва. Поех по посочения от съдържателя път. Искаше ми се да се върна при моя турски домакин, ала при всички случаи бе по-добре да се откажа от това. Какво ли щеше да стане с мен, ако това събитие се бе случило преди двадесет, та и преди десет години! Съдържателят щеше да свика всичките си гости и аз щях да бъда линчуван на самото място. Но сега той беше достатъчно умен да осъзнае, че и в собствената му изгода лежеше да избегне един такъв инцидент. Какво щеше да става по-нататък, не се питах. Бях действал, както бе повелявал мигът и трябваше да поема последиците.

Стигнах до споменатата градина и видях купищата развалини и остатъци от дуварите на срутената къща. След като ги изкатерихме и прехвърлихме, се озовахме на една тясна, малко оживена уличка. Тя водеше в същото направление като онази, на която се намираше бирарията и не бе трудно да намеря жилището на моя турчин. Като стигнахме до вратата, потропах. Векилхарчът отвори. Пролича си, че е учуден, дето ме вижда да се връщам не в съпровод с господаря му, а с негърски деца. Само че аз турих бърз край на любопитството му, като попитах:

— Известна ли ти е бирарията, където Мурад Насър си пие бирата?

— Много добре, ефенди — потвърди Селим.

— Господарят ти вероятно все още седи там и не знае къде се намирам. Потърси го и му кажи, че съм тук! Но го стори така, че никой да не забележи! Най-добре ще е, ако тайно му дадеш знак да си тръгне.

— Право, много право! — отвърна дългият „домоуправител“, като ми направи един такъв рисков поклон, че остави впечатление, сякаш е от каучук.

После аз се отправих с Джангех и брат й към отредените за мен стаи.

Децата ме бяха следвали мълчаливо. Сега обаче се разприказваха и ми поставиха безброй въпроси. Така измина около половин час, после вратата се отвори и влезе Мурад Насър. Забелязвайки неочаквания прираст на населението, той попита учуден:

— Какво означава това? Тези негри се намират тук? Дошли са с теб? Защо се прибра без мен? Ти избяга из един път през вратата и не се върна. Защо?

— Не знаеш ли какво се случи зад онази врата?

— Нищо не знам. Зачуха се гласове, може би по-високи от обичайното. Поисках да тръгна след теб, но тъй като съдържателят застана на вратата, не се закахърих, че нещо ти се е случило. Та чаках, чаках, додето дойде Селим и ми даде знак отдалеч. Но сега сигурно ще узная какво се е случило?

— Ще узнаеш. Седни при мени и ме изслушай спокойно!

Разказах на Мурад Насър хода на събитията дотолкова изчерпателно, колкото сметнах за нужно. Той беше така ужасен от цялата работа, че слушаше разказа ми, без да обели и дума. Но когато свърших, изби го на речовито вайкане. Пресякох изпълнения му със страх словесен водопад и накрая попитах:

— Нима чак толкова много се страхуваш от тоя Абд ел Барак? По мое виждане той не може ни най-малко да ни напакости.

— Не? — слиса се турчинът. — Оглавяващият едно такова братство, една толкова могъща лига?

— Теб какво ти влиза в работата тая лига? Да не си неин член?

— Не. Но нима не забеляза с какво високо уважение се отнесоха с моккадема? Той притежава влияние, което може да стане много опасно за нас.

— Почестите, които другите отдават на шерифа, не ме касаят. За мен най-важни са обноските, които получи от мен, а за тях никой не може да каже, че са били изпълнени с високо уважение. Ти не си му сторил нищо, така че няма защо да се опасяваш от него. Аз съм единствено този, който има основание да се бои от него.

— Но ти си мой гост. Живееш при мене и ето защо аз съм отговорен за всичко, което вършиш!

— Това лесно може да се поправи, като си потърся друго жилище и аз ще го сторя веднага.

Изправих се и дадох вид, че се каня да си вървя. Това бе в разрез с неговите планове. Той ме улови за ръката и помоли:

— Ама да не би да искаш да си ходиш? Остани, остани!

— Не мога, понеже твърдиш, че ще те въвлека в неприятности.

— Не, не, напротив, ти можеш да ми бъдещ от голяма полза. Вероятно ще съумеем така да се спогодим за тези негърски деца, че аз да нямам вреда.

— Ще съумеем. Обещавам ти всичко да поема върху себе си. Ако се наложи да се сблъскаш заради това произшествие с властите, ще се позовеш на моето изявление и по този начин ще снемеш всяка отговорност от себе си.

— Но ако се открие, че си довел децата при мен, въпреки туй най-напред мен ще задържат. Възможно е от това пътуването ми да бъде отложено, което пък ще ми нанесе големи щети, тъй като ме очакват в Хартум в определен ден.

— Ако задържиш тук децата, обещавам ти да тръгна с теб за Хартум. Услуга за услуга.

Лицето му тутакси се проясни и той побърза да използва случая:

— Това обещание сериозно ли е казано?

— Напълно сериозно.

— Тогава съм съгласен. Ето ръката ми! Дай си твоята! Децата остават тук, но ти поемаш отговорността за всичко, което може да възникне, а сетне ще ме съпроводиш в моето пътуване.

— Добре, уговорено, ето ръката ми! А сега нека Селим отиде до хотела да ми прибере багажа!

— Ще му дам заповед за това и после ще се погрижа за вечерята — настана време вече за нея.

Краткотрайният по тези ширини здрач беше настъпил. Отишлият в харема във връзка с вечерята Мурад Насър бе получил заръка да ми съобщи следната вест:

— Ефенди, ти си велик хеким. Твоят лечебен метод помогна, зъбоболът изцяло изчезна. Можеш ли да лекуваш и други болести?

— Да — заявих аз. — Да не би да имате още някой болен в къщата?

— За съжаление! Става дума за сестра ми.

— От какво страда?

— От една болест, за която една жена или девойка не обича да говори. Но ти спечели доверието й и ето как тя ме натовари да бъда откровен с теб. От известно, време тя губи именно украшението на главата си.

— Косата? В такъв случай, ако искаш да помогна, трябва да ми отговориш откровено на няколко въпроса, които има право да постави единствено лекарят.

— Питай спокойно! Ще ти дам сведенията.

— На каква възраст е сестра ти?

Мурад все таки се поколеба да отговори, тъй като въпросът според ориенталските разбирания всъщност съдържаше най-голямата безцеремонност. Напротив, той се осведоми:

— Нима е неизбежно необходимо да го знаеш?

— Разбира се.

— Е, тогава ще ти кажа, че Кумру стои в двайсетте години.

В Ориента едно момиче на двайсет години е вече старо. Аз продължих да питам безпристрастно:

— От плешивост ли страда наистина?

Турчинът плесна ръце и направи физиономия, като да бе получил плесница.

— О, Аллах, Аллах, какъв въпрос! Колко ли нещастни се чувстват кадъните на франките, които биват принуждавани от своите хекими да дават такива сведения.

— Който търси лечение, трябва да бъде откровен.

— Тогава ще ти призная, че по средата на нейната кожа има едно кръгло, лишено от коса място, с големината горе-долу на талер с лика на Мария Тереза.

— Твоята сестра боледувала ли е някога от някое тежко, продължително заболяване?

— Никога.

— В такъв случай вероятно ще мога да помогна, но трябва да видя плешивото място на главата.

— Ти си луд! — Възкликна турчинът ужасен. — Никой последовател на Пророка не бива да види едно момиче, а ти си даже християнин!

— Аз не искам да видя момичето, лицето му, а само малкото петно на главата му.

— Това е още по-лошо. Една ханъма ще предпочете да покаже на някой мъж целия си сурат, наместо плешивината на главата си.

— В случая аз не съм мъж, а хеким. Онзи, който дири помощ, не бива да се бои от очите ми. Или ще се съгласи сестра ти с моето искане, или ще запази плешивото петно, което ще става все по-голямо, додето цялата й глава оголее.

— О, нещастие, о, сърдечна мъка! Какво да правя? Когато годеникът съгледа този недостатък, ще отпрати сестра ми. Това не бива да стане, тя може би ще се покори. Ще отида горе при нея и ще я питам.

Мурад се обърна към вратата и тръгна. Аз бях убеден, че се касае за така наречената кръгообразна плешивост, ала въпреки това държах да бъде изпълнено искането ми. Дебелият трябваше да разбере, че е трудно да се отбие нещо от моите условия. След известно време той се върна и доложи:

— Ефенди, успях. Кумру се съгласи с твоето желание. Тя не бива наистина да те приеме в харемлъка и на нея също и е забранено да влезе в някое помещение, обитавано от мъж, но ще те срещне в една стая, в която никой не живее. Когато Кумру бъде готова със своите приготовления, ще ни уведоми.

Сега Селим се върна с вещите ми „Отел дю Нил“. Той влезе с голяма припряност и съвсем забравил метаните си, ме поздрави:

— Ефенди, голяма беда витае наблизо! Две заптиета те търсят.

— Мен? И ме търсят тук?

— Да. Дойдоха едновременно с мен до къщата.

— Как би могла полицията да ме познава! Назоваха ли ти някакво име?

— Не. Питаха за мъжа, който бил влязъл тук с две черни деца.

— С това действително са имали предвид мен. Ти каза ли им, че съм тук?

— Да.

— Будала! — кресна господарят му. — Не трябваше да го казваш. Било е голям серсемлък от твоя страна.

Селим преви гръб, така че той образува прав ъгъл с краката, и отвърна с дълбоко разкаяние:

— Право, много право!

— Не се карай! — усмирих турчина. — Някой сигурно ме е видял. Полицаите знаят, че съм тук, така че единствената последица от отричането щеше да е влошаването на нещата за мен. Двамата служители навярно искат да говорят с мен?

— Да, незабавно! — отговори вакилхарчът.

— Тогава ги доведи!

Селим тръгна, а Мурад Насър рече страхливо:

— Аз се махам! Хората трябва да останат с убеждение, че аз нищо не знам за тая уйдурма, че нямам нищо общо с нея.

— Не. По-добре ще е да останеш.

— Защо?

— За да чуеш как ще издърпам и себе си, и теб от примката. Никой не бива нито за мен, нито за теб да говори, че се страхуваме от полицията. Аз постъпих според правото и закона, а с присъствието си ти фактически декларираш, че си съгласен с мен.

— Така ли мислиш? Е, добре, възможно е да си прав, така че ще остана.

— Ха така! Седни си спокойно до мен! Любопитен съм по какъв ли начин ще представят тези полицаи работата.

В хода на този разговор лулите ни бяха угаснали. Тъй като негърът не ни беше под ръка, запалихме си ги сами и с изпълнени с възможно най-голямо достойнство пози проследихме влизането на служителите. Те бяха арнаути, въоръжени до зъби. Не казаха нито дума и плъзнаха изпитателни погледи из стаята. После единият пристъпи няколко крачки към мен, сучейки мустак, и запита:

— Това ли са негрите?

Аз се престорих, че нито съм го видял, нито чул.

— Та това ли са негрите? — сопна ми се оня, сочейки децата. Аз и сега запазих мълчанието си. Тогава той приближи до мен, сбута ме с крак и попита разлютен:

— Ти да не си глух и кьорав?

В същия миг бях на крака и повелих:

— Назад, арсъз! Как посмя да докоснеш един франкски ефенди с мръсната си нога?

Физиономията ми явно не е била особено радушна, защото мъжът отстъпи чевръсто до спътника си при вратата, но сметна за подобаващо на достойнството си да ме предупреди:

— Пази си езика! Ти ме нарече арсъз! Знаеш ли кой съм аз?

— Един шавиш, който ще рече низш служител от полицията, с когото аз като чужденец нямам никаква работа. Ако някой желае нещо от мен, нека се обърне към моя консул, който ще ми прати един от своите гавази.

— Така и ще стане. Но преди туй ние трябва да разследваме нещата.

— Нямам нищо против, стига да бъде вършено, както си му е редът. Вие нахълтахте тук, както се влиза в обор. Не знаете ли какво е това поздрав?

— Значи мислиш, че ние на всичкото отгоре трябва да бъдем вежливи с един престъпник? — попита шавишът подигравателно.

— Престъпник? Кого имаш предвид с тази дума?

— Теб!

— Мен? Уличен ли съм в престъпление? Аз ще се оплача от вас чрез моя консул на началника ви. Никой кадия^[5] няма право да нарича даден човек престъпник, преди да е произнесъл присъдата, а вие сте само низши полицаи, докато аз съм един ефенди, намиращ се под висока закрила. Вие ни отказахте даже обикновения поздрав. Докато не станете по-почтителни, нямаме никаква работа с вас. Напуснете жилището ми и елате едвам когато осъзнаете какво означава да буташ един европеец с крак!

Отворих вратата. Те се спогледаха, без да се отзоват на нареждането.

— Вън!

Викнах думата по такъв начин, че Мурад Насър подскочи стреснато от мястото си. Не по-малко изплашени, полицаите се измушиха през вратата, която затворих след тях.

— В името на Аллах, какво ти скимна! — изрече турчинът. — Сега лошо ти се пише!

— Моето поведение, напротив, ще има най-добри последици — ухилих се аз.

— Не се заблуждавай! Такова нещо аз не мога да си позволя, дето съм все пак поданик на султана!

— Тук си прав. Но онова, на което не бива да се осмели поданикът на султана, може да си го разреши един франк, за когото важат не вашите закони, а само тези на неговата страна. Който идва при мен, трябва да поздрави, а който ме бута с крак, по принцип зашлевявам. В случая не го сторих единствено от съображение към теб. Сега нека си седим спокойно!

— Спокойно! — проплака той. — Аз мисля, че при нас скоро ще стане много неспокойно. Ти беше дързък и ще се разкайваш.

— Аз пък, напротив, съм убеден, че…

Бях прекъснат. Вратата се отвори полека, полицаите влязоха отново, поклониха се и поздравиха с едно „саллам“. Моята заплаха, че ще се оплача, беше оказала очакваното въздействие.

— Саллам! — отговорих аз и Мурад Насър на свой ред поздрави.

— Ефенди — поде онзи, който досега беше говорил, — ние сме натоварени да разберем къде се намират двамата млади негри, които ти си отвел от бирарията.

— Както виждате, те се намират при мен.

— Значи това са те? — попита шавашът, посочвайки Джангех и брат й.

— Да, те са.

— В такъв случай ще ги вземем с нас, за да ги заведем при техния господар, шерифът хаджи Абд ел Варак, прочутият моккадем на светото братство Абд ел Кадер ел Диелани.

— Той ли ви заповяда да ги отведете при него? Той началник ли ви е?

— Не.

— Тогава не можете да приемате от него никакви заповеди.

— Обръщаме ти внимание, ефенди! Ти си чужденец и не познаваш законите на страната.

— Излиза, че май ги познавам по-добре от вас.

— Ти си посегнал на шерифа!

— Точно както ти посегна на мен, с тая разлика само че ти ме бутна с крака си, без да съм ти сторил нещо, докато аз повалих моккадема, защото въпреки предупреждението ми, той повторно ме оскърби.

— Но какво право имаш ти над тези две негърски деца?

— Същото право, което има над тях и Абд ел Барак: наех ги да ми служат.

— Ама те все пак са негови слуги.

— Не, вече не, защото те решиха отсега нататък да останат при мен.

— Това е невъзможно, понеже Абд ел Барак няма да ги освободи. За целта той се нуждае от срок с предизвестие.

— Аха, умно е подхванал значи нещата! Но това няма да му донесе никаква полза. Главили ли са се тези деца при него?

— Не знаем.

— Или са му били предадени от техния баща?

— И това не можем да кажем.

— Тогава нека шерифът докаже, че има право да изисква да му ги върна. Като техен господар той трябва да може да удостовери, че ги е наел. Вероятно притежава някакъв договор или пък има свидетели, чрез които ще съумее да го докаже.

— От подобно нещо той не се нуждае. Те са живеели при него и са му прислужвали, ето защо принадлежат на него.

— А сега живеят и служат при мен, ето защо принадлежат на мен.

— Ние обаче имаме заповед в случай на нужда и със сила да ги закараме при техния господар.

— Тая заповед от вашия началник ли я получихте?

— Не. Ние действаме по заръка на шерифа.

— За мен донесение направено ли е?

— Още не. Абд ел Барак ще го повдигне, в случай че не му предадеш децата.

— Хубаво! Нека изчакаме значи, додето го стори. После съдията ще реши на кого принадлежат децата. Откъде всъщност знаете, че те се намират тук при мен?

— Аз те видях да завиваш с тях насам в улицата и да влизаш в тази къща. Ти ги водеше за ръка, което привлече вниманието ми. После минах край бирарията тъкмо когато Абд ел Барак излизаше. Той ме повика, за да ми даде поръчението, за чието изпълнение аз забрах още един аркадаш.

— Сега всичко ми е ясно и искам да ти поставя един важен въпрос. Познаваш ли законите на тази страна?

— Разбира се, че ги познавам.

— Робството разрешено ли е?

— Не.

— Знаеш ли от кой край са родом тези деца?

— Шериф Абд ел Барак сподели, че били челяд на донгиолите.

— Това е вярно. Само че те не са родени в Египет, а в родината на своето племе. Преди приблизително две години, когато ловът на роби беше вече забранен от падишаха, те са били отвлечени и Абд ел Барак ги е купил. Те не са негови слуги, той ги е превърнал в свои роби, като момчето дори е главил при други хора. Платата пъха в джоба си. Те обаче получават удари наместо ядене, когато не носят достатъчно пари вкъщи. Така стоят нещата. Щом Абд ел Барак иска да има децата, добре, нека се обърне тогава към властите. Аз ще докажа, че той ги е купил и ще поискам да бъде наказан. Не е особено похвално за главата на едно толкова благочестиво братство да се удостовери, че държи роби и нощем ги връзва превити одве, в случай че не са му спечелили достатъчно. Но вие сте пазители на закона и би трябвало да пазите ръцете си от опетняване, като ги предоставяте на разположение на един робовладелец. Аз ще проявя добрината да забравя грубото ви отношение към мен, ето защо се отказвам от първоначалното си намерение да направя оплакване от вас и даже ще ви дам един бакшиш, за да не остане трудът ви напразно.

Извадих няколко сребърни монети, които незабавно се изгубиха в диплите на поясите им.

— Ефенди — рече единият, — ти изговори думи на разсъдливост и мъдрост и аз ще съобщя на Абд ел Барак, че ще постъпи умно, ако се откаже от претенциите си към децата. Аллах да ти даде радостни дни и дълъг живот!

Той кръстоса ръце на гърдите и се поклони вежливо. Неговият спътник последва примера му, след което двамата изчезнаха.

Изумен от този обрат на нещата, моят дебел турчин бе оставил лулата си да угасне. Той ме огледа с ококорени очи и заклати емфатично глава.

— Възможно ли е? Ти, изглежда, въпреки своята грубост спечели. Кара Бен Немзи ефенди!

— Не въпреки, а поради моята грубост. Човек трябва да знае как да се отнася с такива люде. Бакшишът се яви венец на всичко. Пак ти казвам, тукашните служители имат много по-голям страх от един европейски консул, отколкото от султана. Нашите владетели умеят да закрилят своите поданици, докато волята на султана тук е кажи-речи без значение.

— Но дали работата ще свърши наистина с това, ето кое се питам.

— Не, няма да свърши с това. Абд ел Барак няма да посмее да се оплаче пред съда от мен. Той ще се залови тайно да си отмъсти. Оттук насетне трябва да бъда предпазлив.

— При това положение не знам дали мога да ти предложа закрила в това жилище.

— Не си в състояние. Налага се да си подиря друг подслон.

— Ама къде? В хотела или може би при твоя консул?

— В хотела няма да бъда в безопасност, а консула не ми се иска да задявам. Утре ще напусна града.

— Ще напуснеш града? Не мога да се съглася. Това би означавало вече да не се срещнем.

— О, напротив. Аз ще се възползвам от някоя нилска лодка или малък ветроходен съд, за да се отдалеча с децата на известно разстояние нагоре по течението. Там ще те чакам и когато пристигнеш, ще се кача при теб на борда. Нека Селим отиде още днес до пристанището и да се осведоми кога ще потегли някоя лодка. Аз самият не искам да се показвам.

— И се каниш да вземеш със себе си децата?

— Да, защото се надявам в Хартум да ми се отдаде случай да ги пратя при донгиолите. Веднъж като съм се заел с тях, няма да спра насред пътя, я. Вреда от това няма да имаме, по-скоро съм убеден, че в тяхно лице ще имаме верни и бдителни слуги.

— Признавам и ще се погрижа из път нищо да не им липсва — приключи разговора дебелият.

Скоро след това дойде негърът да доложи, че господарката ни чака. Отвън стоеше черната слугиня, която бях освободил от зъбобола. Тя ни свети нагоре по тясното стълбище и ни въведе в една празна стая. Само по средата беше проснат един малък килим.

След като слугинята предаде лампата на дебелия и се отдалечи, влезе едно плътно загърната женска фигура — Кумру, сестрата на турчина. Това означава, че видях само един бял вързоп дрехи, изпод които се подаваха две малки пантофки. Кълбото се придвижи полека до средата на стаята и се отпусна, без звук да издаде, на килима. После от плътната опаковка изскочи една ръка и там, където предполагах, че е главата, крайчецът на покривалото бе съвсем леко издърпай.

— Ето! — кимна ми Мурад Насър. — Искаш ли да го видиш?

Той приближи до фигурата, за да свети, ала извърна лице настрани, та да не попадне погледът му върху срамното петно на главата на сестрата. Аз обаче огледах внимателно деликатното място. Да, там в гъстата коса имаше един съвсем гол участък, какъвто може да възникне от един вид дребни гъбички.

— Ще съумееш ли да го изцериш?

— Надявам се. Вероятно украшението на тази глава ще се появи още до няколко седмици.

— Дано даде Аллах! И аз ще ти благодаря. Как се казва илачът, който се употребява?

— Ти ще го намериш тук в Кайро във всяка аптека. Местните му викат Ел Милх ел хамид и за половин пиастър ще получиш толкова, че ще стигне за цялото лечение. Разтваря се в шише с вода и се натрива няколко пъти на ден голото място. Церът е помогнал вече на мнозина, но при напълно оплешивяла глава няма ефект наистина.

Тези думи предизвикаха радостта на дамата по такъв начин, че тя сега позволи да се чуе гласът й.

— Благодаря ти! — чух я да шушне.

После се надигна и напусна стаята.

Вманиаченият на метани „иконом“ получи заповед, когато слязохме пак долу, на отиване за пристанището да снабди едновременно и лека. Известно време по-късно бе поднесена вечерята. Тя се състоеше от голяма тепсия с висока планина тлъст ориз с кълцано пилешко и втора тава с кебап — печени на дървени шишове мръвки говеждо. Оцених на око печеното някъде към три кила и се сетих за ориенталския обичай, че слугите получават каквото остане от господарите. Всичко това изглеждаше великолепно и вероятно бе приготвено от белите ръце на Кумру.

Бях истински гладен, тъй като преди туй ми се бе паднала само една пилешка кълка. Та човек лесно може значи да си помисли, че не чаках специално подкана. Лъжици и вилици нямаше. Ние се хранехме според местния адет, което ще рече, посягахме с ръце в купчината, овалвахме ориза на топки и го пъхахме в устата. В действителност това „пъхахме“ се отнасяше само за мен, понеже дебелият не пъхаше, ами направо замяташе. Колчем оформяше някоя топка, той отваряше уста, мяташе я вътре, захлопваше отверстието… един натиск, преглъщане и тя поемаше пътя си надолу. Любопитен бях дали някой път ще пропусне целта си, ала бях принуден да съзная, че неговата обиграност в това отношение беше много голяма. Мурад уцелваше отверстието винаги точно.

За честото почистване на ръцете имаше в наличност разрязани наполовина лимони. Аз бързах, колкото ми бе възможно, но не можех да наваксвам на сътрапезника си. Докато се справя с една топка ориз, при него междувременно бяха изчезнали вече четири-пет. За щастие аз не съм голям ядяч и имах следователно надеждата, че при тая камара ориз все ще се заситя. Тъкмо си взех отново шепа от него и почувствах, че срещам някаква съпротива. Дръпнах и издърпах… един, два, три четири тъмни женски косъма от ориза. При това физиономията ми трябва да се бе поудължила, защото привлече вниманието на Мурад Насър и той попита:

— Какво има? Да не си изгори устните?

— Не. Направих едно важно откритие.

Показах му космите. Той ги взе от ръката ми и ги огледа радушно.

— И какво толкоз? Аллах е отредил да растат и двете — оризът и космите. От неговата ръка произхожда всичко.

— Само че Аллах е отредил оризът да расте за храна, а косата — за украса. Помисли за плешивините по безбройните глави! Като знамение ли трябва да се възприема, когато човек намира в ориза нещо, което принадлежи на главата? Длъжен ли съм да ям космите, заради чието изчезване предписах Ел Милх ел хамид?

— Валлах, таллах! Надявам се, нямаш намерение да оскърбиш главата на моята сестра. Тези коси не произхождат от нея, а от Фатма, най-изкусната готвачка в цялото султанство.

— Коя е тази Фатма?

— Любимата слугиня на сестра ми. Тя е майсторица в приготвянето на всякакви изискани манджи, а вкусът на лимонадите й идва като че направо от изворите на Дженнет^[6].

По време на пътуването ти ще ядеш нейните гозби и ще имаш многобройни възможности да възхваляваш нейното изкуство.

О, горко! Да ям от тази Фатма, след като още първата дегустация бе напълно достатъчна да ме доведе до най-хубав глад! Това бе перспектива, която не бе в състояние да ме въодушеви. Повече не доведох езика си в съприкосновение с тоя ориз. Пресегнах се към кебапа, ала трябваше да действам чевръсто, защото шишкото, изглежда, счете за дълг на честта да не ме остави да се задуша от препълване на стомаха. Ако и в други отношения мислеше все така за своята изгода, то по-късно сигурно щях да се кая, задето съм дал съгласието си да пътувам с него. За да не провърви и на моите малки негри като на мен, аз им подхвърлих няколко шишчета и грижовно заоформях оризови кнедли, които те улавяха с голяма ловкост и излапваха.

Невероятно, тепсиите се опразниха! Онова, с което не бе съумял да се справи дебелакът, децата омахаха. Те от дълго време не се бяха хранили както трябва и от благодарност към моето попечителство очите им струяха радост към мен. Виждаше се, че бях спечелил цялата им любов. Те не бяха още много силни в арабския наистина, но бяха разбрали достатъчно от разговора ми с полицая, чу упорито се бях възпротивил да ги върна на техния ужасен господар.

След храна Мурад вдигна показалец, прибави към този жест една много тайнствена физиономия и каза:

— Сега иде ред на най-хубавото. Докато се намирам все още в Кахира, аз ще се отдавам колкото може по-често на тая наслада, тъй като по-късно ще трябва да се откажа от нея.

Той плесна с ръце и черньото донесе четири шишета бира, които дебелият без мое знание бе наредил да снабдят. Е, поне тази родна напитка нямаше да ми пропадне. Та отливах си аз прилежно в чашата и приключих с двете шишета еднакво бързо с турчина.

Тоя започна сега да мисли за днешната поява на призрака или по-скоро за неговата непоява, защото наистина бе убеден, че онзи ще се уплаши от присъствието на един неверник. Запитан за мнението ми, аз го успокоих:

— Аз също не вярвам, че джинът ще дойде, понеже той се страхува от мен.

— Страхува? О, не! Един джин не знае що е страх. Той няма да дойде, защото ти като християнин биваш за него нечист.

— В такъв случай действително го съветвам да не се мърси с мен, тъй като така ще омърся и него, и възпоминанието за него, че името му ще стане за резил на всички мюсюлмани.

— Ти май наистина нямаш страх?

— Не. И бездруго вече не се уплаших, когато видях за сефте джина.

— Как? Ти вече си го видял?

— Да. Поне така предполагам. Или той, иди неговият тартор ми се яви вече веднъж тук в Кахира.

— Аллах! Че кога пък?

— За това по-късно. Така или иначе няма да ми повярваш.

— Ще ти повярвам начаса. Та нали той се яви и на мен. Защо да не са го видели и други?

— Дай по-добре да говорим за належащите неща! Ти нощем на тъмно ли спиш?

— Не, заради джина палим свещи във всички одаи.

— И той въпреки това идва?

— Въпреки това той идва! Минава през зарезени врати и броди край нас из осветените стаи. Ужасно е! фактът, че все още не съм напуснал полесражението пред джина, ще ти подскаже, че с пълно право нося името Насър, означаващо победител.

— Пътната врата също ли се зарезва?

— Разбира се, и то с две големи тежки резета, които не е толкоз лесно да се поместят.

— А къде спи Солим, храбрият векилхарч, който се наема с всички герои на света?

— Зад пътната врата, където всеки ден си приготвя постеля.

— И той също ли е съзирал духа?

— Ката ден, ката вечер. От това може да ти стане ясно, че Селим наистина е безстрашен мъж. Днес ние за пръв път ще можем да се отдадем на почивката, от която досега се лишавахме. Аз съм каталясал и ще се радвам на несмущаван сън. Лека нощ.

Мурад ми подаде ръка и отиде в своето жилище. Чух как зарези след себе си вратата. Не се и съмнявах, че копнее за почивка. Хора, които си похапват яко, след храна са уморени. Но относно това, че призракът днес няма да го обезпокои, бях на друго мнение. Тъкмо днес щеше да дойде той, и то заради мен.