Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

5. Рейсът на хадифа

Крачейки край лежащия откъм брега борд, аз погледнах към сушата и видях да стоят там трима мъже, чиито фигури бяха ярко осветени от горящия асфалт. Муца’бирът не беше сред тях. Около нас цареше вечерната тишина, а ние бяхме говорили високо, да, дори се бе крещяло, така че тримата мъже са могли да ни чуят от близкия бряг. Мястото, на което бяхме пристанали, иначе изглеждаше усамотено.

Когато спрях да огледам трите особи, единият пристъпи по-близо и попита:

— Не е ли това дахабийето „Ес Самак“?

— Да — отговорих.

— И ти си пътник?

— Така е.

— Откъде?

— Франк съм, от Алемания[1].

— От Алемания? — провикна се мъжът с тон, от който пролича, че се радва на срещата си с един немец. — Не ми се сърди, че ще те питам накъде се каниш да идеш!

— Към Сиут.

— С този кораб? Пази се!

— От кого?

— От всички, с които си на борда. Когато идвахме насам, видяхме да се промъква един човек, когото много добре познавам. Той, изглежда, искаше да чуе какво си говорите. Беше муца’бирът Нубар.

— Той беше на борда, за да ме окраде, ала не му се удаде.

— Благодари на Аллах, че така се е случило! Лесно можеше да стане по-лошо.

— Имате ли време?

— Да.

— Тогава те моля да дойдеш за миг на борда!

Дадох един тласък на трапа и той легна отсреща, но веднага се почувствах сграбчен и дръпнат назад. Беше рейсът.

— Какво ти скимна? — нашепна ми той, сякаш не искаше да бъде чут от брега. — Кой има право да кани хора тук — ти или аз?

— И двамата.

— Не, само аз. А точно този човек, когото познах по гласа… — Той спря по средата и не посмя да продължи, защото дъската бе получила стабилно положение и тримата тъкмо идваха на борда. Когато кормчията ги съгледа, незабавно изчезна в един люк. „Стюардът“ го последва със същата бързина. За рейса май щеше да е най-добре да можеше да се направи на невидим — тези хора явно му идваха крайно не навреме. Но той не можеше нито да изчезне, нито да ги изгони, и ето как в крайна сметка остана, като сложи длани една върху друга на гърдите, докосна с десница сърцето, устата и челото и се поклони почти толкова дълбоко, както бях виждал да го прави векилхарчът на моя турчин. От този поздрав със сигурност можеше да се заключи, че тримата новодошли, поне предният от тях, не бяха обикновени хора.

Първият беше мъж в разцвета на годините си, крепко сложен и доколкото можех да различа, изискано облечен. Носеше широки бели шалвари, тъмни полуботуши и поръбено със златиста сърма синьо сетре, около кръста шал от червена коприна, на който висеше отстрани закривена сабя, а отпред надничаха инкрустиралите със злато и слонова кост ръкохватки на два пистолета. От раменете му се спускаше бяло копринено наметало. Чалмата на главата му беше от същата материя и със същия цвят. Лицето, чиито тъмни очи се спряха с изучаваща доброжелателност върху мен, беше обрамчено от черна брада. Без да зачете рейса, той ме поздрави:

— Аллах да те дари с щастлива вечер!

— Бъди благословен! — отговорих аз късо, но вежливо. Неговите придружители се поклониха мълком пред мен, което ме застави да им направя същия поклон. Сега той се обърна към рейса и запита строго:

— Познаваш ли ме?

— Щастието да зърна твоя лик, ми се пада повторно — отвърна запитаният по ориенталски маниер.

— За теб не е било щастие. Нямаше ли тук още двама мъже?

— Моят кормчия и прислужникът за чужденци.

— И никой друг?

— Не, Са’адетак. Моряците ми отидоха в кафенето.

— Двамата защо изчезнаха? Къде се дянаха? Да не би в трюма при плъховете?

Рейсът не се осмели да отговори. Наведе глава.

— Значи все пак! Много добре зная какво се канят да вършат. Повикай ги, ако не искаш камшикът да заиграе!

Той посочи единия от придружителите си, от чийто пояс висеше един бич. Мъжът умееше да се държи властно. Рейсът го бе нарекъл Са’адетак, което означава „Твоя милост“ и се употребява в тая форма само спрямо високопоставени персони. Старият се завтече към люка и викна надолу. След известно време изчезналите се появиха и спряха в омърлушена поза и също така унило настроение до мачтата. През туй време непознатият ми махна да го последвам. Качи се горе при руля и ми даде знак.

— Седни до мен, защото ми се струва, че трябва да проведем съвещание! И приеми една европейска пура!

Седнах от дясната му страна, а първият му придружител зае място от лявата. Този мъж беше подобно облечен, само че по-скромно, и също носеше ятаган. Носителят на камшика остана прав встрани. По един знак на неговия господар, той измъкна от пояса една кутия и му я подаде. Повелителят взе от нея две пури — една за мен и една за себе си. Вторият придружител ни даде огън. Мога да кажа, че това бяха евтини пури. Ама колко ли бе заплатил египтянинът за тях! Тъй като наблюдаваше лицето ми, аз издухах дима през носа с възможно най-голямо удоволствие.

Това, изглежда, го зарадва, защото попита като някое момче, което е почерпило друго с парче шоколад:

— Понрави ти се, а?

— Отлична е! — похвалих аз.

— Хората казват, Корана забранявал пурите. Ти какво ще речеш по въпроса?

— Няма как да ги забранява, защото по време на спускането на Корана такива още не е имало.

Той ме погледна в лицето сащисан.

— Аллах! Съвършено вярно! Нека сега само ми дойде някой! Но тютюнът е запретен, както някои тълкуватели твърдят?

Понеже се държеше по такъв начин, аз се усмихнах непринудено.

— Не се оставяй да те залъгват с бабини деветини! Когато европейците за пръв път видели как жителите на Америка пушат, от хеджра[2] били изминали осемстотин и петдесет години.

— Що думаш! Ти знаеш толкова точно годината? Известна ти е също хеджра? Аз съм разговарял с немци, които много по-добре от мен са познавали Корана и всички тълковници. Аллах е велик, а вие немците сте умни. Ти какъв си?

— Употребявам колкото се може повече мастило и годишно похабявам стотици стоманени писци.

— Разбирам! Ти си учен, може би даже някой мусанниф, който се намира тук, за да напише за нас книга?

— Отгатна! — усмихнах се аз.

— Това е хубаво. Това е добре. Това извънредно много ме радва. Аз също съм се наканил да пиша книга.

— Върху какво?

— За робството.

— Това е една изключително завладяваща тема. Надявам се, ще изпълниш доброто си намерение?

— Разбира се! Липсва ми само едно — заглавието! Защото, виждаш ли заглавието е главата на книгата и ако тая глава нищо не чини, то цялото тяло е гламаво. Ама откъде да взема акълийско заглавие? Ти си професионалист. Сигур ще можещ да ми дадеш някой добър съвет?

— Е, има писатели, които пишат много добри книги, пък не могат да им намерят подходящи заглавия и ето как се обръщат към други, чиито глави бъкат от отлични заглавия, но пък не умеят да скалъпят и една разумна страница.

— Може и така да е. Ами при теб как стоят нещата?

— По нашия край имаме една поговорка, която гласи: „Говори си, както Бог дал!“ Разбираш ли я?

— Да. Човек трябва да говори непринудено и естествено.

— Точно така пиша аз.

— Какво заглавие би ми препоръчал?

— Е, например: „Робската епидемия на Судан“ или „Робски пазар и хуманност“.

Някой друг вероятно щеше да се слиса от тези предложения, ала той се плесна запленен по коляното.

— Имам го, имам го! Даже две заглавия наведнъж! И то таман двете, които ми трябваха, само дето не щяха да ми дойдат на акъла. Сега ми липсва само предисловието.

— Дали не ти липсва и въведението, а?

— Действително, защото човек не може все пак да започне току след предисловието. И сетне самото робство, какво и как да пиша за него?

— И накрая заключението! — отбелязах с голяма сериозност.

— Да, заключението е най-главното, защото ако то не е добро, книгата ще мяза на кон без опашка. И най-подир, когато съм готов, кой ще я отпечата? Знаеш ли?

— Засега още не. Но ако имаме възможност да говорим по-честичко по тоя въпрос, сигурно ще ми хрумне правилното решение.

Колко странно! Само преди късо време над мен витаеше смъртна опасност, а сега седях на същото място, водейки беседа, по-забавна от която здраве му кажи. Когато този мъж при пристигането си на борда буквално повали с трясък рейса, ми се стори като някой паша със седем конски опашки, а пък сега чувах, че искал да напише книга, за която му липсвало ни повече, ни по-малко от… всичко. Неговото държане към рейса ме бе накарало да очаквам земетресение, а ето че той си бъбреше с мен, сякаш тъдява нямаше хич никакъв капитан. И как ли му бе текнала идеята на тоя мюсюлманин да се занимава с робството? Аз само се бях пошегувал и последните думи също бях подхвърлил на майтап, ала той веднага го прие на сериозно:

— Та кой пък е казал, че няма да говорим по тоя въпрос? Ти искаш отидеш в Сиут, аз също трябва да се отправя нататък.

— Да, това е нещо друго! — рекох.

— Ще пътуваме заедно. Ти няма да останеш на това дахабийе.

— Аз и не искам, само че рейсът се опъва да ми върне пътните. Аз именно съм му платил вече до Сиут.

— И си ги искаш обратно? Защо? Имаш ли някаква причина да напуснеш този кораб?

— Хм-м! Някои съображения ми запретяват да говоря за тези неща.

— Защо?

— Защото в противен случай ще бъда принуден да остана дълго тук в Гиза, а нямам време за тая цел.

— Но съображението към мен ти повелява да ми съобщиш за какво става дума. Аз те предупредих за дахабийето, без да знам, че вече си решил да се махнеш от борда. И проявих невежливостта да те разпитвам, без да ти кажа кой и какъв съм. Това сега трябва да поправя. Или ти вече си отгатнал?

Той ме погледна косо, с добродушна лукавост. Не беше някой вкостенял мюсюлманин, а притежаваше живец, енергия и доброжелателство, както бях успял да констатирам. Не беше ленив, тъпоумен син на Ориента, който смята своето Нищо за Нещо и не иска да знае, че зад планините живеят и други хора. Пожелах си от сърце да направя пътуването с него.

— Ти си офицер — отвърнах.

— Хм! — изръмжа той ухилено. — Не баш това, но все пак не отгатна лошо. Името ми е Ахмед Абд ел Инсаф.

Това означава Ахмед, Слуга на справедливостта. Дали винаги бе носил това име, или го бе получил заради сегашната си професия? Аз му назовах своето, след което той ми обясни:

— Аз също съм рейс и ти ще дойдеш на моя кораб.

Нямаше как да не го погледна невярващо. Този мъж капитан на някакво си дахабийе, пренасящо майчин лист и гуми[3] от Горни Нил? Не!

— Съмняваш се? — попита. — В такъв случай нека ти кажа, че нося титлата Рейс Ефендина[4] и съм единственият, комуто е позволено да я носи.

— Капитанът на хадифа! Тогава работата стои по-особено.

— Действително. И тази особеност е тясно свързана с книгата, която искам да напиша. Ще ти го обясня, защото ми допадаш. Търговията с роби е забранена, но все още продължава да се върти. Хабер си нямаш колко хора загиват годишно от тая работа.

— Дали го зная, ще разбереш веднага. Нека говорим само за Египет, където търговията с роби все пак е под възбрана. От Горни Нил годишно биват отвеждани към Червено море 40 000 роби. От тях 16 000 тръгват за други краища, но 24 000 към Египет. Прибави 46 000, които биват прекарвани по Нил и по суша към Нубия и Египет, и излиза, че тази страна получава годишно през четири порта и по четиринадесет сухоземни пътища 70 000 роби. Сега трябва да отчетем, че на един продаден роб се падат четирима други, които са били убити по време на ловитбата или загинали при пътуването. Това дава ужасяващото заключение, че суданци само за Египет губят ежегодно 350 000 души. Да говоря ли по-нататък, не само за Египет?

Ахмед ме погледна с широко отворени очи и премълча.

— Трябва ли да ти кажа, че харемите на Константинопол гъмжат от десет до четиринайсетгодишни черкезки робини, заплатени по двайсет талера парчето, докато само неотдавна струваха осем пъти повече? Ами отделно пък колко негри и негърки има? И при това легациите ни биват уверявани от Високата порта, че търговията с роби вече не съществувала!

— Ефенди, ти го знаеш, ти го знаеш даже къде-къде по-добре и по-точно от мен! — призна той.

— Е, нещата излизат още много по-мерзки, като си помисли човек, че в суданските земи всяка година загиват и пропадат при лова на роби над един милион души. Ето такива числа трябва да приведеш в твоята книга.

— Ще ги приведа, в името на Аллах, ще ги приведа! Не ги забравяй тези цифри, защото при случай ще ми ги повториш. Но аз се прекъснах преди малко, като казах, че търговията с роби продължава да съществува. По Нил се спускат много кораби с роби. Ние имаме полицейски лодки, които са длъжни да бдят. Но капитаните не са почтени — кучите синове въртят с роботърговците обща далавера. Тук трябва да има барем един справедлив и честен мъж, който да стои на страж, и този мъж съм аз. Абд ел Инсаф, Слуга на справедливостта, се казвам, ясно и разбрано! И Рейс Ефендина съм. Капитанът на хадифа. Не съм отдълго на този пост, но хаирсъзите вече ме познават, защото на никого не прощавам, на ни един-единствен, колкото и пари да ми предлага. Корабът ми се казва „Еш Шахин“[5], бърз е като тази ловна птица и връхлита подобно на нея. Той наистина лети като крилато същество и никое дихабийе, сандал, покер не може да му избяга. Искаш ли да го видиш?

— Любопитен съм.

— Той лежи недалеч оттук до брега. Днес трябваше да пристана в Гиза. Когато се свечери, потърсих брега, защото такива ходове често водят до добър улов. И аз го направих този улов.

— Къде?

— Тук, това дихабийе.

— Възможно ли е? Та то едва днес отплава от Булак!

— Е, да, на борда си то роби няма, но аз вече от доста време съм след него и неговия рейс. Вътрешността му е пригодена за приемане на роби. Видях го.

— Та ти още не си бил долу в трюма!

— Така е. Но защо се изплаши тогава рейсът, когато дойдох? Защо кормчията изчезна веднага в люка? Единствено за да промени или скрие нещо долу. Скоро ще разбереш, че не се лъжа. Но виж, зифтът свършва. Рейсът трябва да напълни пак паниците и ако не побърза, сгрей го с камшика!

Тази заповед се отнасяше за втория придружител, който тутакси изчезна.

Каква среща! Значи моят нов познайник беше офицер от марината и преследваше роботъгровци. Това обещаваше нещо, да, обещаваше даже много неща.

Старият рейс донесе асфалт; не се осмеляваше да вдигне поглед. Когато се бе отдалечил. Рейс Ефендина поде отново прекъснатия разговор.

— Сега знаеш кой съм и каква професия имам. Все още ли мислиш, че е уместно да премълчиш причината за желанието си да напуснеш това дахабийе?

— Сега може би толкова повече. Иначе тук със сигурност бих бил задържан, а пък трябва да продължа за Сиут, за да дочакам там приятеля си.

— В такъв случай ти обещавам, че пътуването ти няма да претърпи никакво забавяне. Аз отивам към Горни Нил, към Хартум, и още по-нагоре и ще спра в Сиут. Вдругиден ще отплавам и ти ще дойдеш като мой гост на борда, защото платени пътници при мен няма. Искаш ли?

Понеже се поколебах със съгласието, той ми протегна ръка.

— Дай си ръката, моля те! Не ти правя аз хатър, а ти на мен.

— Добре тогава, ето ръката ми! Ще пътувам с теб до Сиут.

— На драго сърце бих те взел и по-нататък, но щом се налага да изчакаш някого, трябва да сдържиш думата си. А сега разправи какво се случи тук!

— Няма да е достатъчно. Трябва да разкажа повече, а именно какво се случи преди туй. Но ти сигурно няма да имаш време да ме изслушаш.

— Имам достатъчно време, защото трябва да чакам, додето дойдат моряците. Бих желал да знам защо капитанът е отпратил всичките си хора от борда.

— Само заради мен.

— Тъй ли. Наистина? Това ме прави дваж по-любопитен. Започвай значи! Не е нужно да си слагаш сурдинка на устата. Съседът ми тук е моят кормчия, а човекът там с камшика е Азис, моят любимец, моята дясна ръка, която върши всичко, което й заповядам. Някои роботърговци и робовладелци вече са почувствали на гърба си, че тази ръка е достатъчно бърза, старателна и силна, за да изпълнява моя девиз: „Горко на онзи, който стори зло!“

Вече нямаше как, трябваше да разказвам, и аз започнах доклада си от мига, в който турчинът ми бе махнал да отида в кафенето. Забавно бе да се наблюдава как Рейс Ефендина изразяваше с физиономия, че неговото внимание от минута на минута става все по-живо. Не ме прекъсваше с нито дума. Когато стигнах дотам, как бях послушал рейса, кормчията и каютния прислужник и осведомих какво си бяха говорили, рейсът сложи ръка върху моята и помоли:

— Прощавай за миг! — И обръщайки се към „Дясната ръка“ повели: — Изтърчи бързо до нашия „Сокол“ и доведи десетина мъже да заемат дахабийето! Ще дам възможност на шайката да си спомни за Аллах и всичките негови деветдесет и девет величави качества… А сега, ефенди, продължавай!

— Значи ти не си член на светата Кадирине?

— Не. Аз изобщо не съм член на никакво братство. Мохамед е бил пейгамбер[6] и Йоан е бил пейгамбер; Аллах е Любовта и Справедливостта, а твоят Бог е Аллах. Всички ние хората сме Божии чеда и трябва да се обичаме и бъдем справедливи един към друг. Аз не възхвалявам моята вяра и не поругавам никоя друга, не желая да печеля привърженици за моята и не допускам да бъда спечелен за друга. Моите очи могат да виждат само зримото и ще съгледат незримото едва когато умра. Защо да споря на кой илях[7] е истински право да се кланяме? Ние сме едно-единствено голямо семейство и имаме един-едничък отец. Всяко дете има своите си дарования и разговаря по свой начин с бащата. Дай ми ръката си, ефенди! Ти си християнин, а аз — мюсюлманин, но ние сме братя и се подчиняваме на нашия Отец, защото го обичаме.

Той ми подаде ръка и аз сложих в нея своята. Ако не го бях сторил, трябваше ли да му кажа, че като християнин не мога да се съглася с него? Не, такива слова не се казват в подобни мигове. Като премълчавах, аз не ставах мохамеданин, но като го оставях да говори, му давах възможност да говори почти като християнин. Отричайки се от нетърпимостта на исляма, той преставаше да бъде мохамеданин. Правеше една голяма крачка към християнството и едно възразяване от моя страна само щеше да го накара да върне тази крачка. Хората се учат не само от словото на учителя, мисионера, а и от делото. Да, делото често въздейства по-могъщо от словото, а понякога и мълчанието е дело, макар и само за да си избегне неприятна сцена.

Продължих разказа си. Точно когато приключих, се върна Дясната ръка, любимецът. Той разпредели десетимата въоръжени мъжа на различни места по палубата, където те, за да не бъдат забелязани от брега, насядаха зад високия релинг. После се качи при нас и доложи:

— Емир[8], плавателният съд е окупиран, но когато идвахме сега, там отсреща под дървото стоеше един мъж и се кьореше към дахабийето. Това ми се стори подозрително и аз заповядах да го заловят, ала той все пак успя да избяга навреме. Ако Аллах ми е дал добри очи, мога да се закълна, че беше човекът, когото вече видяхме, преди да стъпим на кораба.

— Значи апашинът? Колко жалко, че ви се е изплъзнал! Нубар сега знае в чии ръце се намира дахабийето и ще си плюе на петите. Но утре аз ще ида в Кахира и ще наредя да го озаптят.

— Ако го откриеш — подметнах.

— 0-о, ще го открия аз тоя Нубар. Ще вдигна на крак цялата полиция, а къде се хайманосва мошеникът, се знае много добре. И тъй, ефенди, ти свърши. Сега знам какво се е случило, но знам и още нещо, а именно, че си мъж, когото желая да имам на моя „Сокол“. Искаш ли да станеш мой мюлазим (лейтенант)?

— За съжаление ми е невъзможно.

— Зная защо. Мюлазим, това е нищо. Ама не мога все пак да кажа: Ти ще командваш „Еш Шахин“, пък аз ще ти бъда подчинен.

— Нито едното, нито другото е нужно, защото мисля, че ти сигурно си имаш лейтенант.

— Имам действително. Но в такъв случай ми се иска барем да те питам дали нямаш мерак да вземеш участие в пътуването ми до Горни Нил?

— Мерак наистина, но няма как.

— Заради оня турчин? Защото си му дал дума? Да, ти трябва да я удържиш, понеже той е приел негрите у дома си. Как, викаш, му беше името?

— Мурад Насър.

— И откъде бил?

— От Ниф край Измир.

Ахмед заби мълчаливо поглед в земята, физиономията, която сега показваше, не ми хареса. Ето защо попитах:

— Да не би да го познаваш?

— Струва ми се, че вече съм чувал веднъж това име.

— В добър смисъл или не?

— Не в добър. Не мога точно да кажа защо, но някак си така е залегнало в мен. Ако помисля по-дълго, може би ще се сетя. Имаме време за това, та нали ще пътуваме заедно. Да оставим сега тези неща и да се занимаем с настоящето! Ако твоята работа трябваше да тръгне по каналния ред, то независимо от твоя консул щеше да ти се наложи да останеш тук няколко недели. Но понеже ти обещах да го избегна, ще придам на нещата един поврат, който намирам за най-добър. Ние изобщо няма да имаме нужда от теб, а ще ни е необходимо само признанието на тези никаквици и неколцина свидетели, които да го чуят и по-късно повторят. Свидетели тук имам, именно моите хора.

— Значи злосторниците ще бъдат наказани?

— Разбира се! Горко на онзи, който стори зло!

— Също Барак, моккадемът?

— Хм-м! Точно защото тоя Абд ел Барак е моккадем на Кадирине, няма да е лесно да излезем на глава с него, понеже никой, дори повелителят, не би желал да се смрази с едно толкова могъщо братство. Но въпреки това аз ще намеря средства и пътища да се добера до него заедно с моята „дясна ръка“. Сега ме последвай долу до палубата! Ще разпитам тримата грешници.

Слязохме по стъпалата, при което Дясната ръка, любимецът, измъкна камшика от пояса си. Този почтен слуга, изглежда, много добре познаваше съдийската слабост или сила на своя деятелен господар. Когато приближихме мачтата, тримата наклякали до нея, станаха. Държането им сега хич не беше самоуверено, а физиономиите им изглеждаха жалки. Рейс Ефендина вдигна ръка и мигом десетимата мъже се стекоха насам, за да образуват един кръг около нас. Съдебният пристав се обърна най-напред към „стюарда“.

— Как се казваш?

— Барик — отвърна запитаният.

— Значи кажи-речи като моккадема! Откъде си?

— От миниехите.

— А пък на тоя ефенди си казал, че си улед маазех на име Бен Шорак! Как си се одързостил да излъжеш един мъж, който във всеки крайчец на пръстите си има повече акъл от теб заедно с всичките ти там предци и потомци, дето никога си имал и ще имаш! Съветвам те да говориш истината, защото аз не съм толкова търпелив като тоя ефенди. Вчера си се бил правил на джин, а?

— Не.

— Добре! Помъчи се да си спомниш! Ние ще ти даваме такт.

По един знак от страна на Слугата на справедливостта четирима мъже събориха отричащия на палубата, притиснаха го здраво към нея и „любимецът“ зашиба „такта“ по такъв начин, че добрият човечец се разкрещя още на петия удар.

— Стой! Ще призная.

— Така си и мислех. Та значи си бил един от призраците?

— Да — изпъшка запитания, който все още лежеше, здраво държан.

— Кои бяха другите два?

— Моккадемът и неговият пръв слуга, който му е същевременно и писар.

— Колко пъти сте се подвизавали като джинове?

— Захванахме се с тая работа малко след смъртта на стопанина на къщата.

— Е, засега свършихме с теб. Изправи се и застани там до мачтата.

Четиримата го освободиха, а Любимеца го угости с още един такъв крепък удар по гърба, че оня подхвръкна нагоре с бързина, каквато навярно никога не е познавал в живота си. Слугата на справедливостта отправи сега поглед към рейса.

— Ти ме познаваш и знаеш каква власт ми е дадена за такива като теб. Отговаряй ми точно, иначе и ти ще опиваш камшика.

Такова нещо още никой не си бе позволявал със стария. Той подскочи гневно.

— Емир, аз съм правоверен мюсюлманин и не роб, а командващият това дахабийе!

Любимеца вече знаеше какво трябва да стори при такъв случай. Той и с поглед даже не попита, а го извъртя така сърцато два пъти с ремъка по гърбината, че старият положително нямаше да посмее вече да протестира.

— Тъй! — ухили се Рейс Ефендина, доволен от служебното усърдие на своя подчинен. — Дали си роб, мюсюлманин или езичник, това си остава за пред Аллах, но за мен и камшика ми е съвършено безразлично. Сега говори, прославен рейс! Откога служи тоя Барик от миниехите на твоя кораб?

— От днес — отвърна онзи със стаен яд.

— Кой ти го доведе?

— Моккадемът.

— Каква му беше тук задачата?

— Барик трябваше да прислужва на Чуждоземния ефенди.

— Да му се докарва, та да се цани при него като слуга и по-късно да го предаде на моккадема, сиреч на смъртта?

— Не зная нищо по тоя въпрос.

— Значи си забравил и ние ще ти сторим услугата да ти подсилим паметта.

Рейсът беше смъкнат на палубата и опита камшика, но само три пъти, после си призна.

— Виждаш колко бързо бе отстранено забраванството! — рече Слугата на справедливостта. — Да, хипопотамската кожа още при първия удар разкрива плътта на живота и закоравелостта на сърцето. Ще останеш да лежиш там и да отговаряш по-нататък. Знаеше ли, че портфейлът трябваше да бъде откраднат?

— Да… да — призна старият колебливо.

— И си предложи ръката за тая работа?

— Не… да, о, да! — изврещя той гръмко, когато усети отново камшика.

— Знаеше ли, че ефендито по-късно трябва да бъде убит?

Признанието последва едва след втория удар.

— Дал ли си съвет, че щяло да е по-добре да бъде убит тук?

Рейсът премълча. „Да“ не му се щеше да каже, а пък от друга страна се страхуваше от средството за принуда, чиято щедра употреба за мен бе прекалено мъчителна. Деятелността на Любимеца обаче бързо-бързо го докара до признание.

— Бих могъл и още неща да те питам — продължи Ахмед, но ти будиш погнуса у мен. Ти си едно страхливо псе, което има кураж, наистина, да върши грехове, ала не и да ги признае. Ти ще се задушиш в собствените си нечистотии. Облегнете го на мечтата! А сега кормчията!

Онзи вече се бе разтреперил само от гледането. Като чу, че мъченическите въпроси сега ще бъдат отправяни към него, падна тутакси на колене и закрещя:

— О, Аллах, о, Небеса, о, Могъщи сили! Не удряйте! Всичко ще призная!

— Емир — помолих Рейс Ефендина, — имай милост към него! Той не изглежда да е толкова лош. Трябвало е да се подчинява на рейса. Докато подслушвах не каза нито дума, а когато ги обвиних после в низост, призна истинността на обвиненията ми чрез своя страх и ужас от моето мнимо всезнайство. Той е попаднал в лоша среда — това е неговото прегрешение.

— Ефенди е прав. Прав е. Аллах ще го благослови за тези думи! — изхленчи уплашеният човек.

— Добре, вярвам — отсече Рейс Ефендина — и ще ти поставя само един-единствен въпрос. Признаваш ли, че всичко, което ефенди ни разказа, е вярно?

— Да, вярно е всичко!

— Стани тогава! Ще се смиля над теб. Предполагам обаче, че ще отговориш също така искрено и на един друг въпрос.

— Какъв въпрос? Ще кажа всичко.

— Ще го узнаеш. Ти не бива да оставаш при тези закоравели злодеи. Седни до каютата и не мърдай!

Разбрах намерението на Слугата на справедливостта. Кормчията трябваше да бъде държан далеч от неговия рейс, за да не може онзи със заплахи и обещания да го склони да премълчи очакваното от него признание.

Рейс Ефендина нареди сега да потърсят три лампи и когато бяха донесени и-запалени, се спусна с Любимеца и мухамела[9] на „Еш Шахин“ в споменатия вече люк — всеки с лампа в ръка.

Видях, че старият рейс стисна устни — навярно не само от болката, причинявана му от камшичните слинове, но и от страх пред откритието, което сега следваше да се очаква. Не желаех да гледам повече този човек. Някой по-млад престъпник щеше да събуди нашето милосърдие, ала той беше възрастен мъж, който грешеше от истинско желание за злини, макар да стоеше вече с единия крак в гроба. Заслужаваше ли той все още съчувствие. Християнинът може би и тук ще отсъди, меко, но гражданинът, а сигурно и психологът, не можеше да си го позволи. Тръгнах към кърмата при кормчията. Той протегна ръце към мен.

— Ефенди, благодаря ти, задето се застъпи за мен! Аз съм сродник на рейса и не можех да се махна от него. Не съм искал да ти сторя нищо лошо и затова във всичко си мълчах.

— Но трябва все пак да осъзнаваш, че мълчанието ти не беше право!

— Та нали нищо нямаше да мога да променя. Трябваше ли да ти издам рейса?

— Да, и тогава нещата нямаше да се влошат толкова. Ахмед нямаше да се качи на дахабийето; той бе привлечен насам едва от нашите високи приказки. И нямаше да открие също, че този ветроход е робски кораб.

— Роб… ски… кораб! — заекна той ужасено. — Кой… кой… го… твърди?

— Рейс Ефендина, а той е познавач.

— О, нещастие, о, обърканост на моите мисли! Аллах, Аллах! Тялото ми се клатушка, краката ми треперят и душата ми потръпва. Аз потъвам в морето на горестта и въртопът на ужаса ме смила надолу в дълбините на отчаянието! Коя душа ще се смили над мен и коя ръка ще се протегне да ме спаси?

— Мълчи! Не кряскай толкова! Не бива да привличаме внимание върху себе си. Признаваш ли, че дахабийето е предназначено за отвличане на роби?

— За отвличане не, но за превоз на плячката.

— Ти си вече почти шейсетгодишен. Имаш ли близки?

— Един син и няколко внука и внучки, югозападно в Губа-тар, където се намира и жена ми.

— Това е в близост до свободните бедуини улед Али, които познавам. Бягай при тях и остани там, докато тази работа тук се забрави. Имаш ли пари?

— Само няколко пиастъра, ама и тях ги държи рейсът.

Събрах онова, от което можех да се лиша, и му го дадох.

— Забелязах, че зад кормилото е вързана една малка лодка. Спусни се по въжето, за което е закрепена, и бягай после бързо оттук!

— С най-голямо удоволствие, о, с какво удоволствие! До една година всичко ще се забрави и после ще мога отново да се покажа. Ама как да стигна горе до кормилото? Хората ще ме забележат!

— Няма, защото сега ще мина напред и така ще ги занимая, че да насочат вниманието си единствено към мен. Ти внимавай! Веднага щом забележиш, че никой не гледа насам, тичай нагоре по стъпалата.

— Да, да, ефенди! О, каква благодарност…

— Не дрънкай, по-добре действай! Аллах да закриля бягството ти и да не позволява повече да попадаш на такива грешни пътища!

— Никога вече няма да сторя зло! Ефенди, никой мюсюлманин нямаше да бъде толкова милостив с мен, ти обаче, който си християнин, ме…

Повече не чух, защото се бях отдалечил от него, запътвайки се към мачтата, където започнах да разпитвам хората на Рейс Ефендина за техния „Сокол“. Те бяха изпълнени с възхита от отличните качества на своя плавателен съд, в който всички вкупом започнаха да ме убеждават. А когато им съобщих, че ще пътувам с тях, така се струпаха около мен, че на стария кормчия бе предложена желаната възможност за бягство. Видях го да взема на бегом стълбите и да изчезва зад пушека от асфалтовата паница. Който ми кажеше сега, че скоро щях да го срещна, не при бедуините улед Али, а горе в Судан, надали щях да му повярвам.

Ахмед Абд ел Инсаф се върна сега със своите двама придружители. Вече се опасявах, че ще потърси най-напред кормчията и веднага ще открие неговото бягство, ала той дойде директно при нас до мачтата и се обърна към рейса:

— Първом искам да уредя още една странична работа. Колко пари за пътни ти плати този ефенди?

— Сто пиастъра — продължи да твърди дори и сега старият нагъл грешник.

— Ефендито обаче говори за триста. Ти значи посочваш двеста по-малко. Един от вас иска да ме измами. На теб аз не вярвам. По-скоро допускам, че ефендито се заблуждава с двеста в свой ущърб. От това излиза, че те са петстотин, които ти веднага ще му наброиш.

— Това е измама, най-явната измама! — разкрещя се старият, ала тутакси почувства камшика на Любимеца върху гърба си, което набързо го склони към изявлението, че е съгласен да плати.

— Добре! Къде държиш парите си? — попита Слугата на справедливостта.

Рейсът на дахабийето позабави отговора, но бе принуден да признае, че касата му е скрита долу в трюма.

— В такъв случай ще ни придружиш дотам — рече неумолимият съдия. — Закъде бе определено дахабийето ти?

— Само до Хартум.

— Това е лъжа. Даваш ми този отговор, за да не отгатна от какво естество търговия се каниш да въртиш там горе. Каква стока си натоварил?

— Всичко, което там се търси — платове, инструменти, евтини дрънкалки за негрите и други подобни неща. Искам да ги разменя за местни произведения.

— Значи доста безобидно, само че аз не ти вярвам. Сандъците и балите, които видях да лежат долу, имат форма, издаваща, че съдържат съвсем други неща. Та ще наредя значи да ги отворят и горко ти, ако те спипам по забранени пътища!

— Емир, аз се движа само по пътищата на закона — отвърна старият ревностно — и ти спокойно можеш да си спестиш труда по отварянето.

— Наистина ли? По-скоро бих повярвал, че търгуваш с дъски, талпи и други дървении, защото видях долу отрупани цели камари от тях. За каква цел са предназначени?

— Също за продажба. На юг няма бичен дървен материал, ето защо имотните хора, които го ползват за строежа на своите жилища, го плащат много добре.

— Можеш да го кажеш на някой друг, но не и на мен. Как впрочем стана така, че тези диреци, греди и летви са така набичени и така натъкмени, че можеш с тях да измайсториш две или даже три долни палуби?

— Случайност, емир!

— Ако беше верен последовател на Пророка, щеше да знаеш, че случайност няма. Да не би да търгуваш и с железни вериги? От тях също забелязах цял куп в трюма. Дъските и веригите издават твоя същински занаят и всяко отричане е напразно. Аз не се нуждая от признанието ти и ще ти приведа доказателството, че си търговец на роби, с показанията на собствения ти кормчия. Идете да го доведете! Той се бои от камшика и веднага ще каже истината.

Тази заповед бе причина всички очи да се насочат към мястото, където се бе намерил кормчията. Той вече не беше там.

Потърсиха го, но не го откриха. Рейс Ефендина прие нещата по-леко, отколкото бях предполагал. След късо време той заповяда на своите усърдно дирещи хора:

— Не си давайте труда! Виждам, че дъртият е офейкал. Вие не сте били бдителни и на него му се е удало да се прокрадне незабелязано по трапа до брега. Всъщност би трябвало да ви накажа, ама понеже той не беше толкова закоравял хаирсъз като рейса, нека си бяга, а на вас ще простя. Сега да слезем пак долу, за да си наброим обратно парите за пътни.

Ахмед ме покани да го последвам. Двама от хората му сграбчиха рейса, повеждайки го към люка. Долу бе лесно да се ориентираме с помощта на фенерите. Вътрешността на дахабийето представляваше едно голямо пространство, от което в предната и задната част бе отделено с дъски по едно малко помещение. В цялото това пространство се намираха само двайсетина сандъци и бали. Очебийно обстоятелство наистина, тъй като тези кораби обикновено не напускат Кайро, преди да са взели пълен товар. В задното, незаключено помещение бе оставен един сандък с инструменти. Там бяха отрупани и веригите, които имаха различни дължина, дебелина и форма на брънките, но всички без изключение бяха предназначени за оковаване на роби. От двете страни на голямото помещение бяха подредени високи купчини дъски и греди. Освен това забелязах три хоризонтални, разположени един над друг реда греди, които бяха здраво завинтени към корабните ребра. Те очевидно представляваха страничните опори за междинните палуби, които нехранимайковците възнамеряваха да възпроизведат от подредените дъски. Тези долни палуби бяха предназначени за приемане на негри. Разстоянието между редовете от завинтените към ребрата греди даваше да се разбере, че всяка от тези палуби би имала височина малко над метър, така че клатите чернокожи едва можеха да седят по време на дългото пътуване. Впрочем рейсът по-късно призна, че на тях само по изключение се позволявало да седят, и че обикновено били оковавани в лежащо положение. Тъй като за мен нещата бяха нови, аз го разпитах и узнах в подробности разпределението на това помещение и наместването на чернокожите. Понеже с двете отделения в предната и задната част на кораба се отнемаше овалността, всяко от разположените между тях робски помещения щеше да има формата на правоъгълник, в който негрите бивали настанявани по следния начин:

Всяко помещение било разделяно на три отделения, които, както показват щрихите на скицата, съдържали по петдесет чернокожи, налягали така, че да бъдат обърнати с краката едни към други. В средата на тези отделения — обозначено на скицата с „L“ — се намирал люк, чрез който посредством стълба се съобщавали разположените едно над друго отделения. Като си представи човек незначителната височина на тези междинни палуби, които не притежавали и следа от отдушник, на това отгоре египетския зной, гарантирано мизерната храна и лошото, по-скоро жестоко отношение, не е трудно да довърши картината на ужасяващото положение на тези четиристотин и петдесет чернокожи в дахабийето.

Рейсът бе отведен до предното, заключено помещение. Той трябваше да отключи и пред очите ни се разкри малко пространство, чиито дъсчени стени бяха накачени с камшици за негрите. Един значителен брой шишета ракия, предназначени навярно само за капитана, бяха наредени хоризонтално едно върху друго, а в единия ъгъл се виждаше ламаринен сандък, на който се мъдреха два кофара. Ключовете бяха у рейса. Когато отвори, се оказа, че сандъкът съдържа няколко хиляди талера „Мария Тереза“. Райе Ефендина се пресегна без много формалности, отброи известно количество и ми ги подаде.

— Ето вземи, ефенди! Това са твоите петстотин пиастъра.

— Ама това е много повече! — възпротивих се аз. — Та нали талерът тук има стойност…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Тези неща аз ги разбирам по-добре от теб. Този търгуващ с роби рейс е определил парите за Судан, където талерът се разменя срещу десет пиастъра. Ето защо аз отчитам по обичайната за там стойност и ти давам петдесет талера, което прави точно петстотин пиастъра.

— Но моята пътна такса не възлиза на петстотин пиастъра, а…

— Стига! — пресече ме отново Ахмед. — Много добре зная какво правя. Горко на онзи, който стори зло! Това е максимата, по която се ръководя.

Трябваше да замълча, а и лесно можех да се помиря с неговия начин на пресмятане. Твърдението му по отношение галерите с лика на Мария Тереза бе тъкмо обратно на истината, защото тази монета в Судан имаше една далеч по-висока стойност, отколкото в Кайро. Така че аз би трябвало да получа много по-малко дори и Мурад Насър действително да бе заплатил за мен петстотин пиастъра. Когато пъхнах петдесетте талера в джоба си, рейсът сключи молитвено ръце, вдигна поглед нагоре и изпъшка:

— О, Аллах! Съдбата, която пращаш понякога на своите вярващи, е много сурова, но ти ще ми се отплатиш един ден за тази лютост с вечните блаженства на Дженнет.

— Камшик ще получаваш ти в Джеханйема, както го получи тук, а е много вероятно и по-честичко да го опитваш! — сопна му се Слугата на справедливостта. — Ще изпиташ мъки подобно на някой обърнат наопаки таралеж, бодлите на когото се впиват в собственото му тяло. Който отвлича хора и търгува с роби, след смъртта си трябва да очаква единствено Геената.

— Недоумявам какво казваш, емир! На мен и през акъла не може да мине да се занимавам с нещо, дето е забранено. Аз вървя по пътя на праведниците и моите пътека са тези на Добродетелността, а те са угодни на Аллах.

— Мълчи, кучи син! — прогърмя строгият съдник. — Щом не проумяваш нищо, аз ще се погрижа барем да почувстваш нещо, а именно камшика ми. Голяма е твоята лошотия, ала наглостта ти я задминава. Да не ме мислиш за кьорав? Аз, Рейс Ефендина, много добре мога да отгатна от устройството на кораба ти за какво бива използван! Ела тук, ще ти докажа, че всичко отгатвам и разбирам!

Той го дръпна навън в главното помещение и му даде подробно разяснение за целта и конструкцията на предстоящото разпределение. Повторните заплахи сториха останалото. Рейсът се видя принуден да направи пълни признания, след което Ахмед Абд ел Инсаф обяви кораба и неговото съдържание, значи и парите, за секвестирани. Сандъкът щеше да бъде взет от предното отделение, а рейсът окаушен в неговата си каюта. Него май повече го свиваше сърцето от загубата на хубавите талери „Мария Тереза“, отколкото от съдбата, която освен това го очакваше.

Качихме се отново на палубата, а двамата мъже, които ни бяха придружавали, донесоха сандъка с парите. Горе Рейс Ефендина даде заповед да бъде запрян и дух номер три. Докато ставаше това, матросите на дахабийето се качиха на борда. Те нямаха и представа какво се е случило и се изненадаха немалко, виждайки кораба си преминал в чуждо притежание, и то какво! Ахмед ги подложи на разпит, при което се оказа, че те не са знаели със сигурност, но са подозирали за каква цел е предназначен плавателният съд. Рейс Ефендина им обеща бастонада[10] и нареди да ги отведат в трюма, където бяха заключени.

Сега ме покани да го придружа с моите две храненичета до „Сокола“. Имуществото ми щеше да бъде донесено по-късно. „Еш Шахин“ лежеше до брега на известно разстояние нагоре по течението. Тъй като бе тъмно, не можех да различа добре външните му очертания, но на светлината на палубния фенер все пак видях, че бе с дълъг, строен корпус и носеше две мачти с особен такелаж. Отзад се намираше една двойна каюта. Едната бе разположена на равнището на палубата, а другата една стълба по-дълбоко. Долната бе определена за мен и децата. Тя беше снабдена с три прозореца и достатъчно просторна за нас тримата. Подредбата беше ориенталска наистина, но все пак имаше някои нагласи и предмети, които позволяваха и на един западноевропеец да се настани по свой начин удобно.

Ахмед Абд ел Инсаф изпрати още петима мъже към стражата на дахабийето. С тях тръгнаха и други двама, които трябваше да донесат вещите ми. Когато го запитах за командата на „Сокол“, узнах, че тя се състои от четиридесет добре въоръжени мъже, чието досегашно битие гарантира тяхната пригодност за живота в Судан и лова на ловците на роби.

Понеже сега за мен нямаше никаква работа, аз си легнах. Дюшеците бяха достойни за някой паша и заспах непробудно до късното светло утро. Когато отидох после на палубата, бях учтиво поздравен и запитан за заповедите ми от един лейтенант. Той ми съобщи, че хората щели да изпълняват желанията ми все едно че идвали от самия командващ. Заръчах кафе за мен и децата и попитах после за Рейс Ефендина. Узнах, че бил на път с дахабийето за Кайро, за да предаде плавателния съд заедно с рейса и хората му на властите. Само от вежливост не бил ме събудил преди заминаването си.

За мен и децата бяха изнесени възглавници на задната палуба, откъдето можехме да оглеждаме цялата ширина на реката На първо време вниманието ми бе погълнато от кораба, на който се замирах. Неговите линии бяха устремни, но все пак изящни, а един поглед към мачтите, такелажа и събраните сега ленени ветрила ми подсказа, че той трябва да е отличен ветроход.

Още седяхме на кафето и топлите курабии, приготвени за нас от корабния готвач, когато забелязахме един сандал, които бавно се плъзгаше насам по средата на течението. Щеше да ни отмине. Успях да прочета името му „Абу л’агал“[11] и пратих Пуло до каютата да ми донесе далекогледа. Сторих го без всякаква преднамереност, но щях да осъзная, че мисълта си е била много на мястото си, защото когато насочих тръбата към сандала, който сега се намираше на една ширина с нас, видях на палубата сред другите хора един мъж, гледащ зорко към нас. Веднага разпознах в него муца’бира, когото Рейс Ефендина искаше да залови, фокусникът благоразумно си бе плюл на петите с първия плаващ нагоре по Нил кораб.

Съобщих на лейтенанта откритието си и го попитах дали може да отиде и прибере този човек от сандала. Но за жалост той ми обясни, че без специална заповед нито той самият имал право да напусне „Сокол“, нито пък да изпрати хора от борда, така че сега-засега трябваше да оставим муца’бира да избяга.

Бележки

[1] Алемания — Германия (Б. нем. изд.)

[2] хеджра (араб. higra) — начало на мохамеданското летоброене, започващо от бягството на Мохамед от Мека в Медина — 622 г. от н.е. (Б. пр.)

[3] гуми — смола от африкански и арабски дървета (Б. пр.)

[4] Рейс Ефендина — Капитан на нашия господар (Б. а.)

[5] „Еш Шахин“ — „Соколът“ (Б. а.)

[6] пейгамбер — пророк (Б. пр.)

[7] илях — бог (Б. пр.)

[8] емир (араб. emir) — „командващ“, употребявано почти изключително като обръщение към княз и висши сановници (Б. нем. изд.)

[9] мухамел — кормчия (Б. а.)

[10] Бастонада (исп. bastonada) — наказание чрез бой с пръчка по ходилата и гърба (Б. пр.)

[11] „Абу ’л ’агал“ — „Баща на бързината“ (Б. нем. изд.)