Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

13. Пред нови задачи

Короско! Едно прочуто и надалеч известно име и все пак какво малко селище! Това нубийско село е обградено от скалисти хълмове, чиито голи склонове като метални рефлектори фокусират и отразяват знойните слънчеви лъчи. Никой не би желал да живее тук. Но при това населено място Нил напуска досегашната си посока — гледано срещу течението — и се извива в мощна дъга през скалистата област, наречена Батн ел Хаджар, Утробата на камъните. В този завой има няколко бързея, които ако не прекъсват съвсем плавателността на реката, то все пак много я препятстват. Плавателните съдове трябва да бъдат разтоварени, изтеглени с въжета по теснините на течението и после отново натоварени, което изисква не само много труд, но и причинява значителна загуба на време. Ето защо хората обикновено пресичат от Ороско голямата дъга по суша и по този начин неимоверно много съкращават пътуването. Този сухоземен път е приблизително четиристотин километра дълъг и води през Атмур, както бива наричана разположената между Короско и Бербер част от Нубийската пустиня. Тъй като Короско е изходен пункт на това пустинно пътуване, човек трябва да сложи в ред там багажа си, да наеме камили, да направи последните покупки и още много други неща. Ето кое придава на селището доста голямо значение и въпреки това то се състои само от малки колиби и един хан, в който може да се пренощува. Тук има и джамия, чието минаре е построено като гълъбарник. Пощенската постройка може да се похвали със заключваща се врата. Край водата се издигат няколко навеса, покрити с рогозки и зебло от стари чували. Това са „търговските кантори“ и складовете на арабските търговци, които разменят изделията на Судан срещу тези на Европа.

Споменатият пустинен път излиза отново на Нил при Абу Хаммед. Навремето той бил съвсем изпаднал в забрава. Меемед Али дал заръка на един незначителен абабдехски шейх да го прокара наново. Абабдехът разрешил трудната задача без компас и каквито и да е други инструменти и в замяна той и потомците му били въздигнати в сан Шейхове на пустинната ивица. Неговият син се казвал Хаммед Калифа и се проявил като неограничен властелин на пустинята и керваните. За всяка камила изисквал малко даждие, като срещу това гарантирал сигурността, живота и имуществото на пътниците. По тази причина през Атмур се пътувало по-безгрижно, отколкото по други пустинни отсечки. Но и могъществото на този шейх не било напълно достатъчно да удовлетворява безусловно гарантираната сигурност.

Мурад Насър, дебелият турчин, най-сетне беше пристигнал в Сиут със своя сандал, вземайки на борда мен, Бен Нил и Селим. Той научи какво бяхме преживели и не можеше да проумее факта, че ненавистта на Абд ел Барак ни бе преследвала толкова упорито. Когато го известих за запознанството си с Рейс Ефендина, това някак си го засегна и аз се зарекох повече да не споменавам за тази среща.

Пътуването от Сиут до Короско не ми беше скучно. Имаше толкова много неща за гледане, слушане, наблюдаване. Седях с Мурад Насър под палубната тента и трябваше да му разправям, когато беше в добро настроение, преживелиците си. Той, изглежда, бе хвърлил мерак да се запознае с миналото ми, а очите му често се спираха върху мен с израз, който ми даваше да отгатна, че е наумил нещо важно за мен, ала още не е наясно дали да ми го съобщи, или не. И така и все още не говореше за своето житие-битие.

Сестра му виждах по няколко пъти на ден, разбира се, дълбоко забулена. Двете й черни прислужници не си затуляха лицата, ала двете бели го правеха, макар и не така строго като своята повелителка. Веднъж вятърът отвя настрани яшмака на готвачката и любимата слугиня Фатма и аз зърнах лицето на тази прехвалена особа, чиито косми бях намерил в ориза. Мога да кажа само, че не предлагаше някаква особена изненада. Лицето на господарката обаче на драго сърце бих мернал.

Когато се разхождаше по палубата и аз я срещах в същото начинание, можех да я поздравявам и получавах в ответ няколко думи от нея. Тя си го разрешаваше и вършеше, понеже ми дължеше благодарност. Брат й ми бе казал, че украшението на нейната глава започнало отново да расте. Моят лек против косопад бе подействал. Благозвучният й глас беше дълбок нежен алт.

С пристигането си в Короско напуснахме кораба. Рейсът щеше да го прекара през Бързеите, а ние възнамерявахме да направим по-бързо пътуване по суша. Бяхме общо девет души:

Мурад Насър, сестра му, аз, четири слугини, Бен Нил и Селим. Тъй като сандалът отпътува веднага, трябваше да потърсим подслон в селището. Отседнахме в хана, където жените живееха отделно.

Зададоха се скучни дни. Ние се нуждаехме от камили, а такива никой не водеше. Бедуините ни караха да чакаме, за да изцедят сетне толкова по-висока цена. За да си убивам времето, аз отстрелвах гълъби в малките и рехави палмови горички или пък нагазвах в нилската тиня да ловя риба, което в зноя на онези райони не е никакъв отдих. Вечер седяхме и пушехме задно, наслаждавайки се на свежия въздух. И е вярно, че нощите там често са толкова хладни, та човек доста добре би понесъл и вълнено палто.

Беше вечерта на третия ден. Мурад Насър и аз отново седяхме заедно. Бях му разказал няколко откъса от библейски истории, към които от време на време проявяваше любознателност. И тогава той ме запита:

— Защо вие франките не бива да вземате повече от една жена?

— Много просто. Защото Бог е дал на Адам само една.

— Ти можеш ли да се ожениш за някоя мохамеданка или езичница?

— Не.

— О, Аллах! Какво ли не ви е забранено на вас християните! Ние никога не питаме кадъните си в какво вярват, защото жената няма душа. Ами ако сега залюбиш някоя мохамеданка? И нея ли не би взел?

— Може би, но тя трябва да стане християнка.

— Това и на акъла няма да й дойде, а по-скоро ще поиска ти да станеш мюсюлманин.

— Това пък на мен няма да ми дойде на акъла.

— А ако е много красива, ефенди?

— Тогава също не.

— И на всичкото отгоре много богата?

— Не.

— Ама ти нали си беден!

— Лъжеш се. Аз съм богат във вярата си и не я разменям срещу нищо.

Мурад заби поглед в земята, после ме оглежда известно време и продължи:

— Аз вече ти казах преди, че съм те виждал и чувал да се говори за теб. Ти си точно човекът, който ми трябва, и аз бих желал да те обвържа със себе си. Позволи нещо да ти покажа!

Той извади един портфейл, отвори го и го поднесе към мен. Видях пачка едри банкноти от английската банка.

— Знаеш ли каква стойност имат тези пари?

— Цяло състояние.

— И все пак те са само една малка част от онова, което притежавам. А сега искам да ти покажа още нещо. Но трябва да си мълчиш какво си видял. Ела!

Стана ми ясно, че решителният миг е настъпил. Той искаше да ме спечели за себе си, а за какво и за каква цел, трябваше да изчакам. Напуснахме селямлъка му, в който се намирахме, и се запътихме към вратата, водеща към помещенията на неговата сестра. Той почука според тамошния обичай с върховете на пръстите. Отвори една черна слугиня. Той й каза тихо няколко думи и бяхме пуснати да вземе. Поведе ме към една вътрешна врата, посочи ми я и каза:

— Влез! Аз ще те чакам тук.

Под врата в случая не бива да се разбира онова, което ние смятаме за врата, а дебели палмови рогозки, които можеш да отместваш или даже напълно да махаш, ако ти е угодно. Аз тикнах рогозката настрани и влязох. Това, което видях, ме хвърли в голямо изумление. Върху няколко проснати един върху друг килима лежеше едно момиче на може би двайсет години. Лявата ръка, на чиято длан почиваше главата, бе облакътена на възглавница. Носеше широки женски шалвари, достигащи до глезените й, босите крака бяха обути в кадифени чехли; нагоре имаше червен елек, богато извезан със сърма, а една подобна на воал наметка се спускаше от врата до стъпалата й. Косата, в която проблясваха бисери и алтъни, беше оплетена на дълга плитка. По всичките пръсти бляскаха пръстени. Миглите и веждите бяха почернени с кохл[1], а ноктите оцветени с къна.

Лицето… ах, какво лице! Когато се говори за ориенталска красота, човек си представя същество — да се изразим като поета — с „дивната омая на нощта“, с чертите на Клеопатра, Еминех[2] или Шефака. А тук? На съборите в моя роден град едно момиче от ерцгебиргския Байерфалд обикновено продаваше рендета и лъжици. То имаше своеобразно личице — дребно и присплеснато, ниско два пръста чело, носле като сушена слива, само дето не черно, малки, тесни устни, ушички като на мишка и очички — малки, весели и лукави като… е, тъкмо като на мишле. Никога не бих могъл да забравя това лице. И ето че сега пред мен лежеше това байерфалско мишле, но в ориенталски одежди. То ме гледаше незабулено къде засрамено, къде очаквателно и не обелваше дума.

Откровено да си призная, бях малко смутен. Такава изненада не бях очаквал и ето как стана, че на езика ми дойде не баш най-духовитият въпрос:

— Коя си ти?

— Кумру — усмихна се тя.

Каза го с онзи дълбок алт. Аз се почувствах подтикнат към втори въпрос:

— Знаеше ли, че ще дойда?

— Моят брат ми каза.

— Отново ли си болна? Някакъв цяр ли желаеш?

— Не. Ти възстанови блясъка на моята глава и на мен повече нищо не ми липсва.

— Кажи ми тогава защо си поискала да ме видиш!

— Поискала съм? Аз бях длъжна да те видя. Брат ми така пожела.

— Е, в такъв случай ме огледай, но колкото може по-внимателно!

Аз се изтъпанчих пред нея и се завъртях три пъти около собствената си ос. По личицето й прелетя весела усмивка.

— О, ефенди, та нали вече толкова пъти съм те виждала! Аз исках да кажа, че ти мен трябваше да видиш, а не аз теб.

— Аха! Защо?

— Брат ми ще ти разправи.

— Тогава сигурно бива да попитам дали настоящият прием свърши?

— Да, той свърши. Моят брат те очаква.

Поклоних се по ориенталски маниер и излязох. Стоящият отвън Мурад Насър ме взе под ръка и ме отведе пак в стаята си отсреща. Седнахме както преди малко един до друг, запалихме лулите и после от устните му се отрони въпросителната думица:

— Е?

— Какво? — върнах аз въпроса, тъй като нищо по-добро не ми хрумна.

— Видял и я в цялата й красота и прелест?

Сетих се за байерфелдското мишле, ала запазих мнението за себе си.

— Прекрасна! — излицемерих.

— Възхитителна е, нали?

— Като утринната заря!

— Един истински слънчев лъч! Още никое неканено око не е съглеждало нейния лик. Ти си единственият освен нейният годеник, при когото я водя, комуто се пада тази милост.

— Защо точно на мен?

— Защото тя има една сестра Карамфила.

— А-а, има…

— Да, сестра, която е една година по-млада и притежава съвсем същите черти, красивото носле, искрящите очи, всичко, всичко е точно същото. Чуваш ли какво ти приказвам?

Мурад сигурно забеляза, че се бях умислил.

— Чувам — уверих го.

— И разбираш също?

— Твоята доброта днес е така безкрайно голяма, че нито мога да я разбера, нито да проумея.

— Това, което чувам, не е драго за сърцето ми. И хич не ми е лесно да ти кажа какво трябва да проумееш.

— Тогава не го казвай! Не е нужно да си причиняваш болка.

— Ама ти трябва да го знаеш и щом не го отгатваш, налага се да ти го кажа. Аз вече споделих с теб, че искам да те обвържа със себе си. Знаеш ли, че моите сестри са богати?

— Значи Аллах е бил по-благоразположен към теб, отколкото към мен. Аз нямам богати сестри.

— Ти не се нуждаеш от такива, защото ще имаш богата ханъма.

— Приятелю, досега това не ми беше известно, та аз нито даже съм помислил да си търся жена.

— И не е необходимо. Няма защо да я търсиш, тъй като ще я получиш от мен.

— Задръж си я! Моето искрено приятелство към теб ми запретява да те ограбвам.

— Ти не ме ограбваш, понеже аз няма да ти дам някоя от моите кадъни, а Карамфила, по-младата ми сестра.

По дяволите! Ама че в клещи попаднах! Как ли бих могъл да се откопча? Мурад действаше в разрез с всички обичаи и традиции — дали от приятелство, или собствена изгода, това си оставаше все едно. Едно отблъскване би било голямо оскърбление и означаваше да го превърна в свой смъртен враг. Хич да не беше стигал злощастникът до тая мисъл! Той можеше да дари по-младата сестра, нейсе и голямата и всичките му там останали, на Великия султан за рождения му ден! Само при мен да не се весва с тях! И на всичкото отгоре не ме изпущаше от очи, а държеше погледа си постоянно прикован към лицето ми, за да отгатне от него мислите ми. Понеже нито реагирах, нито продумвах, попита:

— Бива ли да чуя мнението ти?

— Моето мнение е, че човек не бива да си прави майтап с толкова сериозни и важни неща.

— Кой ти каза, че се майтапя! Аз говоря сериозно.

— Невъзможно! Аз съм християнин.

— Тъкмо от това трябва да ти стане ясно колко много те ценя. Ти ще вземеш моята сестра Карамфила, без да си променяш вярата.

— В такъв случай би трябвало тя се отрече от своята!

— И това не е потребно. Отивате просто при кадията, казваш й „Бубеним“, той се подписва и тя става твоя ханъма.

— За християнина това е запретено. Само онази, за която го е венчал свещеникът, може да бъде считана за негова съпруга.

Вече си мислех, че съм се измъкнал, когато оня отново намери изход.

— Ами венчай се тогава за Карамфила!

— Не става, понеже тя не е християнка.

Той наведе глава и смръщено я поклати. Бях убеден, че сега ще оттегли авантюристичното си предложение, ама и тоя път грешах напълно в сметките си, защото турчинът вдигна внезапно глава, плесна ръце като под някакво спонтанно решение и извика:

— Е, хубаво, тогава тя ще стане християнка! Жените нямат душа. Те не отиват нито на небето, нито в джендема. Значи е все едно дали казват Мохамед, или Христос.

Добрият човечец наистина надминаваше всички свои, но още повече моите сили. Още съм рекъл-недоизрекъл нещо и той се обявяваше готов за най-трудните отстъпки. Какво да правя? Най-добре би било да си плюя на петите. Вече се канех да отворя уста за някакъв претекст, когато той ми повели:

— Кажи ми откровено дали наистина ти харесва Кумру!

— Считаш ли за възможно, че някой би могъл да твърди противното?

— Не, защото Кумру е короната на прелестта и образец на красота. Аз ти я показах, за да ти дам престава за нейната по-млада сестра. Карамфила ще ти хареса досущ толкова и тъй като виждаш, че аз във всичко ти угаждам, сега с радост ще ми дадеш съгласието си. Ето ръката ми. Да, се споразумеем!

Той действително ми протегна десница. Аз обаче се забавих да му дам своята.

— Не толкова бързо! Има още разни неща за обмисляне.

— Какво още? Та нали с всичко се съгласих.

— С всичко на теб познато, но има и работи, дето не ги знаеш. Сестрите ти имат ли все още баща, майка?

— Не. Аз съм единственият техен повелител и те са длъжни да правят каквото им заповядам.

— Тогава позволи на Карамфила да взема уроци по християнство! Тя трябва много добре да се запознае с нашето учение, защото ще бъде изпитана. Ако не издържи изпита, ще си остане мюсюлманка и няма да може да стане моя жена. Така че аз не мога да ти дам категоричен отговор, преди Карамфила да е положила своя изпит.

Тогава той скочи гневно и размаха насам-натам чибука.

— Възможно е и Шейтана да стане християнин, аз обаче не! Щом ви е толкова трудно да встъпите в брак, то толкоз по-мъчно ще ви е и да достигнете небето. Но ти ще видиш, че аз все пак ще прокарам своя план. Моята сестра е умна къзъм. Тя бързо ще се оправи във вашето учение и много добре ще положи изпита. Тъй като за мен това стои над всяко съмнение, отсега аз ще се отнасям с теб като с неин съпруг и ще те посветя в моята далавера, в която трябва да влезеш.

И ето ти че настъпи онова, от което се бях опасявал! Далечните тътнещи гръмотевици бяха отминали и сега въздуха пронизваха светкавиците, които бях искал да отклоня. Предчувствах какво ще ми предложи, знаех отговора си предварително и ми беше известно, че ще си развалим достлука. Беше ми невъзможно повече да плавам под фалшив флаг, трябваше да си призная цвета и това всъщност хич нищо нямаше да навреди, защото разривът рано или късно щеше да настъпи.

Мурад седна отново, потърси подходящо встъпление и захвана:

— Знаеш ли кой занаят от всички носи най-голяма файда?

— Да. Този на еджзаджията[3].

— О, на мен ми е известен един, който се отплаща с много повече и още по-бързо. Еджзаджията също трябва да купува и плаща стоката си. А при занаята, който аз имам предвид, всичко получават келепир.

— Значи имаш предвид обирджилък, хайдуклук?

— Употребяваш серт думи.

— Не. Впрочем този занаят е най-лошият, който мога да си представя, защото човек не получава стоката келепир, както ти погрешно се изразяваш, а трябва да я заплати много по-скъпо от всеки друг предмет.

— С какво?

— Със спокойствието на съвестта и Вечното блаженство. А това е къде-къде повече от някакви си пари.

— Ти говориш като християнин. Аз обаче мисля и чувствам като мюсюлманин. Пък и не говоря за обикновен хайдуклук и обирджилък.

— Зная. Имаш предвид търговията с роби.

— Така е.

— Спомняш ли си какво ти казах по тази тема в Кахира?

— Да, помня го много добре.

— Ти каза: „Аз хич нямам намерението да ловя негри.“ Сега обаче, изглежда, си на друго становище.

— Сега си разсъждавам точно както тогава. Позволи към онова, което казах, да добавя още няколко думи! Исках да река: Аз хич нямам намерение да ловя негри, но съм решил да купувам.

— Това е даже още по-лошо. Защо укривателят бива наказван по-строго от крадеца? Защото той подкокоросва другият към кражбата. Така е и в нашия случай. Ако нямаше търговци на роби, нямаше да има и ловци на роби.

— Ти съвсем забравяш, че робството е свята разпоредба. Още патриарсите са имали роби и ние мюсюлманите, които и днес следваме тяхното верую и адети, не можем да съществуваме без робството.

— По този въпрос може да се поспори, но на мен не ми се иска да го правя. Аз осъждам лова на роби.

— Осъждай го колкото си щеш, нямам нищо против. Та ти нали няма да ловуваш. Когато чуеш предложението, което ще ти направя, съвсем другояче ще мислиш за тези неща.

— Определено не!

— Първом ме изслушай! Аз те познавам от по-рано и те смятам за дързък и предприемчив мъж. Онова, което преживя и извърши през последните седмици, за мен е доказателство, че овладяваш всяка опасност и намираш изход дори от най-калпавото положение. Ето защо ще ти сторя хаберите си още сега, макар да трябваше да ги чуеш едвам по-късно. Ще бъда максимално кратък.

— Ще ми е приятно.

— И тъй, аз познавам един прочут ловец на роби, който…

— Да не би да имаш предвид Ибн Асл ел Джазур? — прекъснах го.

— Кого имам предвид, мога да ти кажа само в случай че приемеш предложението ми. С този мъж влязох във връзка. За да си подсигуря неговата честност, ще му дам по-голямата си сестра за жена.

— Той ли я поиска?

— Да. Ние се споразумяхме по този въпрос. Аз ще основа тайно над Хартум няколко постоянни бази, тъй като търговията с роби е забранена. Мъжът на моята сестра ще ходи на лов и ще крие плячката на определени места по коритото на Нил. Има много недостъпни острови и заливи. Ти ще ги навестяваш, за да прибираш робите и да ми ги водиш. Такава ще ти е работата. В замяна ще получаваш една трета дял от печалбата, а като допълнително възнаграждение ще вземеш по-малката ми сестра. Аз вече ти казах, че моите сестри са богати.

Бях очаквал някакво подобно предложение, ама все пак не по този начин. Стоях слисан и зяпах Мурад Насър, неспособен да говоря.

— Не си очаквал едно такова щедро предложение, а? — ухили се оня. — Зная, че ще го приемеш, защото не си будала. Въпреки това искам да ти дам време за размисъл до утре, понеже…

— От време за размисъл не се нуждая — пресякох го аз. — Мога да ти дам отговора си още в този миг.

— Тогава говори! Убеден съм, че с радост ще се съгласиш.

— Почакай малко! Значи трима души се сбираме за тая далавера — ловецът на роби, роботърговецът и аз?

— Така е.

— Ти изграждаш тайни бази за евентуални продажби или по-нататъшна експедиция. Това не е опасно, тъй като винаги можеш да прехвърлиш вината върху друг. Ловецът на роби също няма да рискува нищо, понеже при нападенията на негърските села ще се държи далеч от битката. Между вас двамата трябва да се вмъкна аз. Ще ходя да вземам робите от серибите и ще ти ги водя. Ще минавам през диви и даже вражи територии и освен това ще трябва да се браня срещу войниците на правителството, които буквално ще устроят потеря за мен.

— Всичко това е вярно. Ти си мъж, сякаш създаден за такива опасности.

— Радва ме, че ме считаш за толкова сърцат. Но не ме радва, че същевременно ме считаш способен да проявя куража си на едно такова поприще. Робството е позор за човечеството, а ловът на роби — въпиещо престъпление. Аз дори малък грях не върша съзнателно за пари, та камо ли да стоваря на съвестта си такива кървави деяния. Как можеш да правиш подобно предложение на един християнин, и при това на мен, не ми е понятно.

Мурад Насър беше напълно разочарован, личеше си по физиономията му.

— Това ли е наистина отговорът, който искаш да ми дадеш? — заекна той.

— Това.

— Помисли за печалбата!

— Една спокойна съвест за мен е по за предпочитане.

— И сестра ми Карамфила!

— Дай я на когото искаш!

— Да не би да я презираш?

— Не. Ти ми предложи момичето, действайки същевременно против вашите обичаи. Това ме прави горд, ала за съжаление аз не мога да заслужа този символ на красотата и прелестта. Не искам да те оскърбя. Трябва да ми простиш, понеже постъпвам според повелите на моята вяра. Нека се разделим в мир.

При тези думи аз се изправих. Мурад Насър също се надигна и запрати гневно чибука си.

— В мир? Как ли би било възможно! Ако сега се разделим, ставаме врагове, върли врагове за цял живот.

— Не съзирам подобна необходимост.

— Тя си лежи ясно като на длан. Ти ми разказа какво се е случило през последните дни. Ти си приятел на Рейс Ефендина и се каниш да го навестиш в Хартум. Искаш по-натам да откриеш роботърговеца Ибн Асл и…

— Аха, значи признаваш, че той е този, с когото си се свързал!

— Нищо не признавам, хич нищичко няма да узнаеш от мен! Исках само да ти докажа, че не можеш да бъдеш приятел на моите врагове, без да си и мой враг. Сега знаеш твърде много за мен. Разделим ли се, ще станеш за мен по-опасен от кой да е друг. Ето защо размисли още веднъж дали ще останеш на това си решение!

— Не е нужно никакво размишление.

— Хубаво, тогава се разделяме и аз само съм пишман, задето те обсипах с благодеяния.

Лицето му беше приело съвсем друг израз. Порядъчността и откровеността бяха изчезнали, правейки място на заплаха и ненавист. В святкащите му очи ясно се четеше, че той от този момент е мой неумолим враг.

— Обсипал си ме с благодеяния? — попитах спокойно. — Аз ядох и спях в твоя дом, понеже ме покани толкова настоятелно, че щеше да е неучтиво от моя страна да отклоня поканата ти. Това ли наричаш благодеяние?

— Аз заплатих пътните ти и освен туй ти дадох още пари!

Сега турчинът се показа като човек с низки принципи, както си пасва на един ловец на роби. Някой друг навярно щеше да му каже истината. Аз не го сторих. Извадих портфейла си, отброих сумата, която беше похарчил за мен, хвърлих парите на килима и си тръгнах. Когато вече се намирах при отверстието на вратата, той викна след мен:

— Стой! Наистина ли не искаш…

Продължих да вървя, без да обръщам внимание на думите. Тогава оня ревна подире ми:

— Пръждосвай се в такъв случай, кучи сине, и се варди от мен!

За сън сега и дума не можеше да става, понеже трябваше най-напред да успокоя възбудата си. Ето защо напуснах хана, минах край нощния пазач и се насочих през селището към пустинята. Колко непростимо непредпазливо бях постъпил, когато се оставих в Кайро да бъда придуман от приказките на тоя Мурад Насър. Сега му бях върнал парите и стоях тук в далечната Нубия без средства за връщане в родината. Но това не ме плашеше, вълнуваше ме разочарованието, което бях преживял. Чак за такъв човек все пак не бях смятал Мурад Насър.

Бях вървял може би повече от час, когато долових от далечината особени звуци. Сякаш вятърът свиреше на ялова арфа. Звънът приближаваше и ставаше по-ясен. Различих женски гласове и подрънкване на струни. Ето че се появи един ездач на камила, чийто копиен наконечник проблясваше в лъчите на пълната луна. Съглеждайки ме, той изви надалеч. Следваха го дванадесет камили, носещи тахтеравани[4], от които долитаха пеещи, бъбрещи и смеещи се гласове. Зад тях се зададоха неколцина въоръжени мъже. Всичко това напомняше за „Кервана на духовете“ на Фрайлиграт[5]. Веднага знаех отговора. Това бе шествие млади робини, отвеждани тайно към Египет. Клетниците биваха принуждавани по път да се смеят, пеят, шегуват, за да не се помрачават и изгубят цената си. Шествието сигурно идваше от Абу Хаммед, но се пазеше да спре в Кароско и бъде видяно там.

Поех обратно и си легнах в хана да почивам. Но до истински сън така и не стигнах. Не че ме тревожеше изгубеното приятелство на Мурад Насър или чак пък страх от него, о, не, аз трябваше да обмислям други неща. Преди всичко ме занимаваше неговата връзка с Ибн Асл, ловецът на роби. Исках да узная местопребиваването на този мъж и за тая цел сега бе необходимо само да държа Мурад Насър под око. След като си бях развалил отношенията с турчина, вече толкова по-настойчиво ми се искаше да разгърна дейността си в издирване безследно изчезналия брат на водача от Маабдех.

На заранта станах рано, седнах пред вратата на къщата и заръчах на ханджията да ми донесе кафе. Докато се впусках в съзерцание на пробуждащия се животински свят, видях да се задава един ездач. Той беше още толкова далеч, че едва се различаваше, но трябва да имаше отлично животно под себе си, защото приближаваше с такава бързина, сякаш израстваше от земята. Накрая го разпознах. Беше корабният мюлазим Али Фарид на Рейс Ефендина. Изправих се да го поздравя с добре дошъл. Той ме видя, насочи животното към мен, накара го да коленичи и скочи от седлото.

— Кака се озова в Короско? — попитах го удивен. — Смятах че емирът се намира в Хартум.

— Ахмед Абд ел Инсаф беше и там. А къде се намира сега, ще ти кажа след като съм говорил с шейх ел белед[6], когото трябва веднага да посетя.

— Шейхът е вече буден. Преди малко го видях да коленичи пред колибата си, за да изпълни Утринната молитва.

Показах му колибата и Али Фарид се запъти нататък да предаде поръчението си на шейха. Камилата му коленичеше в моя близост. Тя беше великолепно, скъпо животно със сив миши цвят, по който се разпознават истинските ездитни камили. Как се бе добрал лейтенантът до една такава бързоходна камила? Има животни от тая порода, които за един ден изминават, без да спират, над сто километра. Тя беше и много благовъзпитана, защото когато я погалих, че погледна общително и не изпадна в обичайната лоша привичка на камилите да хапят, настъпват и даже заплюват непознатия. Още се занимавах с животното, когато Селим пристъпи от портата. Той, изглежда, ме бе търсил, понеже дойде бързо при мен.

— Ефенди, дочух лоши неща и бих желал да ти отправя една настоятелна молба.

— Каква?

— Ти си се бил смразил с Мурад Насър?

— Кой ти го каза?

— Той самият и строго ми забрани да говоря с теб.

— И ето че ти на часа идваш при мен като негов верен векилхарч, за да престъпиш повелята му?

— Да, правя го, защото ти знаеш, че те имам за по-драг от него.

— Да, действително — отговорих, макар глупостите му често да ме бяха ядосвали. — Каква молба искаше всъщност да ми изложиш?

— Аз не мога повече да остана при Мурад Насър.

— Хайде бе! Защо? Не ти е добре при господаря ти? Недоволен ли си от него?

— Дип съм си аз добре и съм доволен също. Ама откак сме на път от Сиут той говори за неща, дето не ми се нравят.

— Какви неща?

— Аз още се намирам на служба при него и не зная дали бива да издам…

— Да не би да имаш предвид търговията с роби?

— Право, много право! Както чувам, ти вече също знаеш, че Мурад Насър е роботърговец.

— Действително знам.

— Тогаз няма да съм издайник, ако говоря с теб за тая уйдурма. Той иска да съм останел на служба при него. Ако го сторя и ни сгащят нейде, може зле да си изпатя.

— Пак ли започна да те гони шубето?

— Да ме гони шубето? Не. Ти знаеш, че аз съм най-големият герой на всички бедуини и излизам насреща на хиляда войни. Искам също и при подходяща възможност да умра с геройска смърт, ама като роботърговец пък все пак не ми се ще да бъда обесен.

— Много почтено замислено от твоя страна.

— Ти ми даваш право?

— Да.

— Тогава още тозчас ще напусна службата. Ама с какво пък после да се захвана? Ако не те бях обикнал толкоз, хич нямаше и да се питам. Така обаче работата ме тегли за сърцето и аз бих желал да ти отправя един упрек.

— Думай!

— Виж, ефенди, ти си умен мъж, познаваш всички науки и проникваш в дълбините на всички тайни, ала едно нещо все пак не ти достига.

— Какво?

— На теб ти липсва слуга, какъвто съм аз. Хората биха те уважавали десет пъти повече от сега, ако видят, че стоя до тебе.

— Значи желаеш да останеш при мен?

— Да, ефенди.

— Не става, защото твоята непресекваща храброст не ми харесва. Тя лесно може да ми докара някое кръвопролитие.

— О, за това хич да не те е дерт. Ако аз подхвана в моето бликащо безстрашие някоя битка, то ще я доведа докрай сам-самин, в това барем достатъчно ме познаваш. Ти значи няма да се подхвърляш заради мен ненужно на опасност, напротив, аз бих бил готов всеки миг да жертвам себе си и своята геройска сила за теб.

— И за мен, и за теб ще е по-полезно да я съхраниш, наместо да я жертваш.

— Изцяло както заповядаш, ще ти се подчинявам на драго сърце. Какво ще речеш за моето предложение?

— Ще помисля върху него.

— Ефенди, тук няма нищо за обмисляне. Не може да има човек, който да е толкова ценен за своя господар, както аз за теб.

— Възможно е, но аз вече имам един слуга.

— Бен Нил? Какво може да ти е полезен този млад човек? Какви сражения е водил и какви победи е извоювал?

— Той е още млад и лесно може да стане по-голям герой и отколкото си ти сега.

— Не го вярвам. Бен Нил не възприема уроци. Той не ме слуша и постоянно ми възразява. Който не иска нищо да научи, от него никога не може да стане нещо.

— Ти като по-опитен и разсъдлив трябва да проявяваш снизходителност към него. Би ми било приятно да се заемеш с него.

— Щом ти го желаеш, ще го сторя с удоволствие. Ще изтрайвам слабостите му и ще се отнасям с равнодушие и търпение към неговите серсемлъци.

— Тогава иди го потърси и му кажи, че искаш да останеш при мен. Както ме посъветва после той, така ще постъпя.

— Как? Ти, един толкова прочут ефенди, искаш да станеш зависим от хатъра на един слуга?

— Зависим не, но трябва да се съобразявам с него, защото в крайна сметка Бен Нил ще е този, който ще общува с теб.

— Ефенди, той трябва да оцени като голяма чест позволението да се наслаждава на сиянието от моето присъствие. Но щом като желаеш, ще отида да приказвам с него и после ще ти докладвам колко много го е ощастливил моят хабер.

Селим тръгна. Аз с удоволствие бих се приобщил като слушател на неговия разговор с Бен Нил. Между двамата слуги именно се бяха развили чудати взаимоотношения. Те се бяха харесали и все пак бяха от сутрин до вечер постоянно на нож. Въпреки недостатъците си Селим притежаваше добра душевност и беше благонадежден и грижовен в изпълнението на всички поръчения и работи, за които не се изискваше кураж. Човек просто трябваше да му прощава болезнената привичка да се прави на герой. Бен Нил беше събудил симпатиите ми. Той беше сериозен и въпреки младостта си развиваше възгледи, които и някои възрастни не притежаваха. Неговата проницателност беше достойна за възхищение, а енергията, която досега бе имал възможност, наистина, само в делнични неща да появява, даваше с право да се заключи, че където е необходимо, ще покаже и надлежната смелост.

Когато двамата се дърлеха, това винаги даваше весели сцени. Те внасяха разнообразие в често неприятната монотонност и аз на драго сърце бях готов да задържа Селим. С други думи онова, което той щеше да ми коства, щеше да се компенсира.

Сега видях мюлазимът да излиза от колибата на шейха. Първенецът на селото също излезе с него и се затича — съвсем против достойнството си на селски големец — към реката. Офицерът приближи, измъкна чибука си от чантата на камилското седло, натъпка го и седна после до мен. Аз му дадох огънче.

— Яздиш отлична камила — подех. — Трябва да е неземно блаженство да полетиш на нейния гръб през пустинята.

— Ще го опознаеш това блаженство — отговори Али Фарид, — защото ти ще я яздиш. Емирът я зае за теб.

— Наистина ли за мен? Как е стигнал до идеята да ми праща камила?

— Емирът не ти праща само камилата, а редом с нея и една молба, която трябва да ти изложа. Готов ли си да я чуеш?

— Разбира се.

— Ти често си бивал из пущинаците и умееш да четеш всички дири на хора и животни. Ето защо той ме накара да те питам…

Али Фарид спря посред словото.

В близост до писаните вече сайванти се появиха неколцина бедуини, водещи камили със себе си. Те сигурно произхождаха от околността и възнамеряваха да опитат да се наемат заедно с животните си за пътуването през пустинята. Мурад Насър ги бе съгледал от двора и излезе да говори с тях. Тъй като ние седяхме до портата досами дувара, той не ни видя, мина край нас и махна хората да влязат. Още щом спря очи на него, пълномощникът на Рейс Ефендина замълча и го заоглежда с мрачен, изпитателен поглед. Сега дебелият се обърна и ни забеляза. Никакъв симптом не издаде, че познава лейтенанта. Този се изправи и прекрачи в средата на входа, за да препречи пътя на Мурад Насър.

— Струва ми се, че тук ще изживея голяма изненада. Не сме ли се виждали вече веднъж?

— Аз теб? Никога — отговори турчинът надменно, плъзгайки пренебрежителен поглед по офицера. Личеше му, че говори истината.

— Възможно е да не си ме забелязал, но аз те познавам.

— Това ми е безразлично. Мен ме познават много хора. Каква работа ще имам аз с теб? Пусни ме да мина!

— Почакай още миг! Имам да говоря с теб и ще ми е много драго да чуя името ти.

— Питай другиго! Няма защо аз да ти отговарям.

— Не се заблуждавай! Знаеш ли кой е Рейс Ефендина?

По лицето на турчина мина внезапен трепет. Погледът, който сега хвърли на говорещия, носещ обикновеното облекло на нубиец, беше много замислен.

— Знам го много добре, него всеки го знае — отвърна той значително по-учтиво отпреди.

— Тогава сигурно знаеш също, че Рейс Ефендина е снабден с известни пълномощия, които често му дават повече власт и от някой мюдюр[7].

— И това зная.

— Аз съм мюлазим от „Шахин“ и твоето лице привлече вниманието ми. Сега може би ще говориш с мен?

— По-напред докажи, че наистина си тоя, за когото се представяш.

— Сериозно ли го искаш? Така да е! В такъв случай можеш да дойдеш с мен при шейх ел белед. Сетне нашият разговор ще бъде официален, докато тук бих говорил с теб чисто лично и учтиво.

— Бе, аз също съм приятел на учтивостта. Та питай!

— Ще повторя въпроса си относно твоето име.

— Казвам се Мурад Насър.

— Откъде?

— От Ниф при Измир.

— Какъв си?

— Пазарджия.

— Хм, прекупвач и продавач на едро! С какво търгуваш?

— С какво ли не. Сега съм тръгнал за Хартум, за да накупя сенна, гуми и слонова кост.

— Не си ли купувал и търгувал и с други стоки?

— Често.

— Имам предвид жива стока — роби?

— Хич през акъла не ми е минавало. Аз съм смирен поданик на султана и никога не сторвам нещо срещу неговите закони и повелите на хадифа.

— Блазе ти, ако това е така. Известно ли ти е селището Ел Кауа край Бахр ел Абиад?

— Не.

— Странно! Един търговец като теб да не познава това място? Това ми се струва подозрително. Преди повече от година от Каранак до Ел Кауа бяха превозени по Нил роби. Те трябваше да бъдат отведени до Месаламие. Ние ги освободихме, като нападнахме надзирателите, предводителят, който ни се изплъзна, приличаше на теб като едно яйце на друго. Аз питах един от надзирателите, паднали в ръцете ни, за името на тоя предводител и той ми го назова. То звучеше съвсем различно от сегашното ти.

— Което просто доказва, че аз не съм оня, за когото ме смяташ.

— Но и може също да доказва, че ти се водиш под различни имена. Тогава аз видях лицето ти и не съм го забравил.

— Господарю, аз съм един честен търговец! Това може да ти го засвидетелства и ефендито, дето е тук. Той ме познава много добре и се кани да пътуваме мен до Хартум.

Това беше нещо повече от дръзко, беше безочливо.

— Вярно ли? Познаваш ли го? — попита ме лейтенантът.

— Познавам го така, както той се нарече и представи.

— Как се нарече пред тебе?

— Точно така, както съобщи преди малко — Мурад Насър.

— Не ти ли е говорил за лов на роби?

— Разбира се, едва снощи.

— Какво ти каза?

— Мурад ми предложи сестра си за жена, ако се съглася да му помагам в търговията с роби.

— Разкажи изчерпателно, ефенди!

Изпълних настояването, понеже нямаше причина да премълча в полза на турчина или чак пък да измислям лъжи. Мурад стискаше зъби и ме мереше с поглед, който подсказваше, че при удобна възможност кърваво би ми отмъстил.

— Е, какво ще кажеш за това? — попита го офицерът, когато свърших.

— Господарю, аз имам основателна причина така да говоря. Кара Бен Немзи ефенди, който нищо не може, нищо не притежава и нищо не чини, искаше да ме принуди да го взема бадева (безплатно) като придружител. От Сиут дотук той ми костваше много пари и за да се отърва от него, аз го залъгах, че съм бил търговец на роби. Това веднага помогна, защото го наду страх и той се отдели от мен.

— А преди малко твърдеше, че искал да пътува с теб до Хартум.

— Казах го само по грешка.

— Чуй, ти си ми подозрителен. Можеш ли да докажеш, че наистина си Мурад Насър от Ниф?

— Да, имам две тескерета — едното е издадено по нареждане на султана, а другото по нареждане на хадифа.

— Покажи ми ги!

— За тая цел трябва да те помоля да дойдеш с мен в одаята ми.

Мюлазимът тръгна с него и аз бях любопитен какво ще последва. Той се върна след известно време сам и обясни омърлушено:

— Двата паспорта са си съвсем наред. Мурад Насър пътува със сестра си Кумру за Хартум. Прегледах и вещите му. Нищо не можеш му стори и все пак съм убеден, че той е онзи роботърговец.

— А аз бих могъл да се закълна, че предложението, което ми направи, беше извършено с най-голяма сериозност.

— Не се и съмнявам, защото знам, че си по-умен от него и не би се оставил да те залъгва. Само че нищо не мога да му сторя, поне днес не. Но ние ще държим едно бдително око на него, без той да забележи. Сега можем да си продължим разговора, който тоя ни прекъсна.

— Тук ще ни смущават. Накарай да вкарат твоята хеджин в хана, а после ще се разходим до реката, където ще бъдем сами и никой няма да може да ни чуе.

Али Фарид последва подканата, предаде камилата си на ханджията и после тръгнахме към Нил. Там видях една лодка с един-единствен гребец, който с напрягане на всички сили се придвижваше бързо срещу течението.

— Това е вестителят, когото шейх ел белед прати по моя повеля до Дер — каза лейтенантът.

— По каква работа? Бива ли да узная?

— Даже е задължително да го узнаеш. От Дер тръгва втори пратеник към Абу Симбел, оттам трети за Вади Халфа, оттам четвърти за Семнех и така нататък, докато цялата Нилска долина бъде оповестена.

— Значи трябва да се е случило нещо изключително!

— Нещо чудовищно — отвличане на роби, каквото от памтивека не се е случвало. Когато бъдат нападнати чернокожите, това не е нещо необикновено. При похищението на нубийци и нубийки хората все още затварят очи. Но да бъдат замъкнати в робство араби, на туй отгоре правоверни мюсюлмани, това е грях срещу Корана, който надминава всяка граница.

— Къде са дръзнали да сторят такова нещо?

— Чувал ли си за Бир ес Серир, който лежи на запад от Ес Сафих?

— Да. Този извор се намира югоизточно от Джебел Моджаф, отдалечен на един пълен ден езда с хаджии от Вади Мелк. Той принадлежи, ако не се лъжа, на арабите фесарах.

— Добре си осведомен. Подразделението на бени фесарах, което пои стадата си при този извор, чествало празник. Всички мъже потеглили към Джебел Моджаф, за да изпълнят там една голяма фантазия. Жените си останали вкъщи. Когато на другия ден мъжете се върнали, децата и старите жени лежели там избити, а младите жени и момичета били отвлечени. Стадата били разпръснати и на мястото имало над четирийсет трупа.

— Това е ужасно! Момичетата и жените на бени фесарах са прочути със своята красота. Не са ли намерени някакви следи на местопрестъплението?

— Не. Задухалият на сутринта вятър бил отвял следите.

— Кога е станало злодеянието?

— Преди двайсет дена. Ти знаеш, ефенди, колко е голямо разстоянието и няма да се учудиш, че получихме вестта едва преди три дни.

— Даже много ме учудва, че е дошла толкова бързо.

— Накъде мислиш, че са се насочили извършителите?

— Нито на запад, нито на юг, защото там не биха могли да продадат отвлечените. Смятам, че само за една посока може да става въпрос, а именно към Червено море. Те ще искат да откарат робините към Египет и Турция.

— Точно така си помисли и Рейс Ефендина. Но тук са възможни няколко пътя.

— Само два.

— Кои, ефенди?

— В близост до Вади Мелк край пустинята Баюда и в околностите на Бербер и оттам по възможно най-права линия към Суакин. Вторият път би бил през Вади Мелк и Вади ел Габ към Донгола и напреко през Нубийската пустиня до околностите на Рас Рауаи край Червено море.

Лейтенантът ме погледна удивено.

— Ефенди, Рейс Ефендина те познава много добре. Той също помисли за тези два пътя и каза, че ти със сигурност ще бъдеш на неговото мнение.

— Това ме радва. Но какво общо има моето мнение с цялата тая работа?

— Твърде много, повече отколкото си мислиш. Двата пътя трябва тайно да бъдат препречени, така че никой да не знае нещо за това и да не може да го издаде на похитителите на жените. Та Рейс Ефендина взе от Хартум войници и ги отведе с кораба си до околностите на Бербер, за да прегради с тях пътя към Суакин. А мен изпрати с първоначалния екипаж на кораба да завардя другия път.

— Значи четиридесет мъже. Те къде се намират?

— Вън в пустинята, защото никой не бива да ги види. За да можем да изминем голямото разстояние, ние се снабдихме с камили — за теб и за мен две истински хеджин, а за другите, за водата и провизиите обикновени животни.

— Защо и за мен хеджин?

— Не отгатваш ли? Нима не ти е известно високото мнение, което Рейс Ефендина има за теб? Той мисли, че твоят съвет би могъл да ми бъде полезен и тъй като със сигурност прие, че сега ще бъдеш в Короско, заповяда ми да яздя насам и да те помоля да се присъединиш към нас. Ще удовлетвориш ли молбата му?

Положението ми беше особено. Заради пътните разноски се намирах в затруднение и не можех да тръгна за Кайро. От Рейс Ефендина можех да очаквам помощ. Впрочем аз му бях обещал да го посетя в Хартум и не биваше да не изпълня желанието му. Освен това трябваше да отида до Хартум и заради даденото на водача от Маабдех обещание. И най-сетне си казах, че в доверието, което Рейс Ефендина ми оказваше, бе залегнала голяма чест за мене.

— Как бих могъл да отблъсна една такава молба! — заявих. — Ахмед Абд ел Инсаф ми оказа толкова много услуги, че аз с радост ще използвам случая да му бъда полезен.

— Ефенди, благодаря ти! Трябва да ти кажа, че Рейс Ефендина определено очакваше твоето съгласие. Тъй като задачата, която трябва да разрешим, е толкова опасна, аз мислех противното. Той ми каза, че ти не си мъжът, който ще се побои от неколцина роботърговци, и ето как душата ми се възрадва, дето ти не съсипа неговата крепка вяра. Начинанието ни е свързано с големи мъчнотии. Но като знам сега, че мога да разчитам на съвета ти, аз съм убеден, че поне няма да извърша големи грешки.

— Ти ще можеш да разчиташ не само на съвета, а и на делата ми. Дадени ли са ти някакви особени разпореждания, за които още не си споменал?.

— Не. Беше ми заповядано въобще да залавям всеки ловец или търговец на роби и да го водя заедно с грабежа при емира. Но трябва да насоча вниманието си преди всичко към отвлечените жени и дъщери на бея и фесарах и, както ще споделя откровено с теб, да се уповавам повече на теб, отколкото на себе си.

— Това по никой начин не ми е приятно, защото никога не е било от полза двамина едновременно да заповядват. Така лесно настъпват разногласия, които поставят успеха на начинанието подвъпрос.

— О, що се отнася до това, ти можеш със сигурност да разчиташ, че винаги ще се подчинявам на волята ти. Така ми беше заповядано, както веднага ще ти докажа. Ахмед Абд ел Инсаф ме натовари, след като съм ти разяснил ситуацията, да ти предам тази бележка.

Али Фарид измъкна един малък сгънат, лист, разтвори го и ми го даде. Прочетох малкото, но съдържателни думи: „Ти си първият, той е вторият.“ Това беше достатъчно и се явяваше второ, още по-голямо доказателство за доверието, на което се радвах от страна на Рейс Ефендина. Като си помислех каква власт притежаваше той благодарение привилегированото си положение спрямо законите, лесно можех да се възгордея от факта, че една значителна част от нея той слагаше в моите ръце.

— Сега спокоен ли си? — попита лейтенантът.

— Да — отвърнах. — Не само съм спокоен, но и храня увереността, че ще срещнем похитителите на жените, в случай че са поели по северния от двата пътя.

— Увереност? Не е ли пресилено да го твърдиш, ефенди?

— Не, защото знам какво говоря.

— Но помисли колко е голяма пустинята! Ние се нуждаем от четири дена, за да стигнем до Бир Мурат, който не лежи точно на средата. Целият път изисква девет дни пътуване. Дори да можехме да заемем тая дълга линия, то за разбойниците пак ще останат много пролуки, през които биха могли да ни се изплъзнат, толкова повече през нощта.

— Ти трябва да държиш сметка за естеството на пустинята, която трябва да пресекат. От Нил до Червено море, край което положително лежи тяхната цел, са двайсетдневни камилски прехода. За едно такова дълго разстояние те няма как да се запасят с вода и ще са принудени да потърсят кладенци, край които ще ги срещнем.

— Не разчитай прекалено на това! Чувал ли си, че има тайни кладенци?

— Да. Аз съм откривал такива тайни кладенци в голямата Сахара и съм пил от тях.

Али ме погледна и поклати глава.

— Слушал съм, наистина, че франките в много неща са по-умни от нас, ама обитателят на пустинята трябва все пак по-добре да ги познава тези краища от чужденеца, който се намира там за пръв път?

— Не прибързвай! Сега не ми се ще да правя коментари. Делото ще докаже, че имам право.

— Ти поставяш очакванията ми под напрежение и аз съм любопитен да разбера по кой начин се каниш да ме убедиш, че не бъркаш в сметките. Засега мога единствено да те питам дали наистина е сигурно, че ще яздиш с мен.

— Сигурно е.

— В такъв случай ще трябва още нещо да ти предам от емира. Аллах е отредил човек да не може да съществува без пари. Дори в пустинята те са необходими на пътника, защото той не е в състояние да надникне в бъдещето и не може предварително да прецени своите потребности и разходи. Та Ахмед Абд ел Инсаф ме упълномощи да ти предам тази кесия, с която да разполагаш по собствено усмотрение. И най-вече трябва да закупиш тук всичко, което лично на теб ти е необходимо.

Али Фарид извади една кожена торбичка, която издаде радващо звънтене, като я разтърси. Отворих я и видях, че е пълна с раял масри[8] и египетски четвъртфунтови златни монети. Това беше повече от достатъчно за няколко седмици, особено като узнах, че войниците били снабдени с всичко, от което вероятно щяха да се нуждаят. В никой случай не се поколебах да пъхна кесията в джоба, ала същевременно забелязах:

— Засега аз нямам никакви потребности, парите ще употребя за вас, в случай че се наложи, и после ще дам на емира отчет. Кога ще потеглим?

— Веднага щом на теб ти е угодно. Само бих желал преди туй да напоя камилата. От два дни не е получавала вода.

— Тя сигурно и още два, а може и по-дълго няма да получи.

— Защо, ефенди?

— Защото искам да открия тайни кладенци.

Али Фарид ми хвърли един поглед, от който ми стана ясно, че не схваща отговора ми.

— Не те разбирам ефенди. За да оставяме скрити, ние трябва да избягваме изворите и по тая причина камилите ни ще са принудени да жадуват. Сега се намираме на брега на Нил и ти трябва да се възползваш от възможността да напоиш порядъчно животното си.

— Тъкмо наопаки, ще го оставя порядъчно да жадува.

— Не е ли жестоко? Християнството не ти ли повелява да се грижиш за животните си?

— Моето учение е много по-хуманно спрямо животните от твоето. Но е по-добре една камила да пожадува, отколкото много хора да пострадат. Веднага щом узная какво смята да прави Мурад Насър, ще потеглим. Преди това обаче трябва да те попитам, как ще отидем при твоите хора, като имаш само една камила?

— Аз имам две — тази тук и една оставих със спънати крака. Не исках да показвам, че съм дошъл да те взема.

— Постъпил си умно. Къде се намира второто животно?

— Немного далеч оттук край брега на Нил. Човек може да стигне пеша дотам за половин час.

— Тогава яхвай камилата и язди нататък? Ще напоиш само твоята, моята — не. Аз ще дойда по-късно.

— Ама на теб не ти е известно мястото!

— Не е нужно да ми е известно. Има една водачка, която със сигурност ще ме доведе при теб — дирята ти.

— Нима наистина умееш толкова добре да четеш дири?

— За мен дирята е ясна колкото шрифтът на Корана за твоите очи.

— В такъв случай ще те послушам и ще се убедя дали действително ще ме намериш.

Али Фарид се върна на мястото, където лежеше предназначената за мен хеджин, възседна я и препусна. Тогава пристигнаха арабите, които Мурад Насър беше повикал, и тръгнаха към реката да напоят камилите си. От това разбрах, че ги е наел и веднага ще потегли, което за тях сигурно не беше приятно, понеже бяха свикнали да започват всяко пътуване следобед. Сега аз се запътих бавно към хана. При портата стоеше турчинът. Трябваше да мина непосредствено край него. Тогава той ми заговори грубо:

— Кучи син такъв, предател! Сега оставаш да си киснеш тук и Шейтана на глада къс по къс ще те излапа. Не стане ли това, видя ли те пак жив, аз ще те размажа!

Не обърнах внимание на думите и отидох в двора, когато поисках да мина край вратата, през която оня ме бе отвел при сестра си, чух гласа на Кумру да ми нашепва:

— Ефенди, остани тук, ама не се озъртай!

— Какво желаеш? — попитах, като й обърнах гръб и дадох вид, че съм потънал в съзерцание на хана.

— Видях те да идваш и се завтекох към вратата, за да поговоря още веднъж с теб. Моят брат ми разправи, че си бил пренебрегнал сестра ми.

— Не съм пренебрегнал Карамфила. Но аз съм християнин и като такъв съм враг на всеки роботърговец. Следователно съм длъжен да се разделя с Мурад Насър.

— Това много ме опечалява! Ти ми възвърна украшението на главата и аз възнамерявах да ти се отблагодаря. Сега това е невъзможно, но аз винаги ще си мисля за теб.

— Аз също с удоволствие ще си спомням за теб. Остани със здраве, о, Цвете на щастието, о, Отблясък на прелестта!

— Остани и ти със здраве, ефенди! Аз не ти се гневя.

Продължих към моята стая. Там седяха Селим и Бен Нил и отново спореха, както чух, за храбростта на дангалака. Съглеждайки ги, ми дойде на ум, че съм забравил да спомена на лейтенанта за тях двамата, съобщих им каквото сметнах за нужно да им кажа и те се зарадваха, че повече няма да си имат работа с турчина. Но заради тях аз се намериха леко затруднено положение. Как щяха да тръгнат с мен? В тази беда се сетих за шейх ел белед. Офицерът беше ходил при него и от това заключих, че той познава Рейс Ефендина. Когато влязох при него, той ме приветства, използвайки обръщението Кара Бен Немзи ефенди, за когото лейтенантът му бил говорил. Изложих му молбата си и той веднага прояви готовност да помогне.

— Ефенди, ти си приятел на емира и аз на драго сърце се поставям на услугите ти. Ездитни или товарни камили искаш?

— Животни за езда, но трябва да са добри и бързоноги.

— Те са много скъпи. В състояние ли си всъщност да ги платиш?

— Сумата за две ездитни камили наистина нямам у себе си.

— Значи искаш само да ги наемеш?

— За жалост и това не става. В такъв случай би трябвало да взема и притежателя им със себе си, а за моите намерения не се нуждая от чужд придружител.

— Това нищо не пречи. Та нали ги наемаш за Ахмед Абд ел Инсаф и аз ще гарантирам за теб и него. Даже не е нужно предварително да плащаш наема. Просто ще предадете животните на шейха в Абу Хаммед. Той ще ми ги прати, а когато емирът дойде един ден в Короско, аз ще му представя сметката.

— Ще ми е много приятно. Ама могат ли да се намерят всъщност толкова бързо добри ездитни камили? Тук има, както виждам, само няколко товарни животни и тях ги нае турчинът, с когото пристигнах.

Селският управник направи хитра физиономия.

— Ти си франк, наистина, но въпреки това може би знаеш кой е по-могъщ и от най-могъщия паша.

— Зная. Имаш предвид отворената ръка?

— Да, една широка ръка е способна на всичко.

Извадих от джоба няколко египетски талера. Когато му ги подадох, той ги грабна чевръсто и ги пъхна в джоба.

— Ефенди, ти си най-умният сред мъдреците, а сърцето ти прелива от състрадание. Ти все едно стоиш тук наместо емира, който бива бързо и добре обслужван. Заемачите не показват животните си, за да добият по-голяма кирия. Но ако дадеш на всеки собственик по един талер бакшиш, за късо време ще получиш две ездитни камили, които търчат също толкова бързо, както онази, с която дойде Али Фарид.

— На драго сърце ще им дам бакшиша.

— Тогава отивам веднага да говоря с мъжете и после ще ти доведем животните.

Той бързо се отдалечи, а аз се върнах в хана. Там турчинът се бе заел с товаренето на наетите от него камили. Върху една от тях бе наместена тахтеравана, женска носила, предназначена за Кумру. Две други носеха провизиите и меховете с вода. На други две пък бяха провесени по два коша, в които седнаха четирите слугини. Шеста, възседна турчинът, а на седмата се намести водачът, комуто принадлежаха камилите. Той даде знак за потегляне, като викна:

— Я шейх Абд ел Ка-а-дер!

Светецът на Кадирине е именно не само закрилникът на моряците, а също и на камиларите и водачите на керваните, които при всяко потегляне го призовават. Малкото шествие се раздвижи. Преди да мине през портата, турчинът се обърна още веднъж към мене:

— Ти ми отне Селим, гиди мундар такъв! Запомни каквото ти казах, видя ли те пак жив, ще те размажа!

Аз и сега предпочетох да не отговоря. Та нали знаех, че скоро ще ми се предостави по-добра възможност за тая цел. После почаках четвърт час и ето че шейх ел белед се зададе с двамина мъже, всеки от който водеше за юлара една ездитна камила. Почти се изплаших, като съгледах двете оседлани животни. Те не бяха обикновени ездитни камили и Рейс Ефендина сигурно трябваше да плати толкова висок наем, че не бих могъл да отговарям за него. Когато изрекох тези съмнения пред шейх ел белед, той отклони:

— Не си обременявай сърцето, ефенди! Ние няма да определяме сумата на наема, а емирът ще каже колко иска да даде. Той е пълномощник на хадифа и в действителност не е задължен да плаща. Ти сега само ще ми удостовериш писмено, че си получил тези камили от мен.

Дадох писменото потвърждение и платих два талера бакшиш. После се сбогувах с шейха и двамата мъже. Селим и Бен Нил се качиха на седлата. Аз им предадох багажа си, платих на ханджията, понеже турчинът — макар да бях негов гост и придружител — нищо не бе уредил от сметката и сетне напуснах гордо Короско пеша, докато моите слуги седяха царствено на великолепни животни.

Тъй като бях забелязал посоката, по която бе поел Али Фарид, не ми представляваше трудност да открия дирята му извън селището. Последвахме я. Първо тя се отклоняваше от Нил, но после водеше пак към него. Понеже крачех добре, след малко повече от четвърт час стигнахме до брега. Офицерът седеше там сред храстите, чиито сочни върхари камилата му гризеше. Моята лежеше със спънати крака настрани от водата, към която бе отправила копнеещо разширени ноздри. Жално ми бе да карам това великолепно животно да жадува, ала знаех, че това можеше да ни бъде от голяма полза.

Али Фарид бе изненадан да ме види със свита. Тъй като знаеше от разказа ми моите последни преживелици, предположи кои са двамата.

— Чаках те дълго — и вече си мислех, че не си намерил дирята ми. Този младеж сигурно е Бен Нил, за когото ми разправя?

— Да.

— А другият е Селим, героят на героите?

— Да, това съм аз — започна споменатият да се фука. — Когато ме опознаеш, ще има да се дивиш.

— Аз се дивя и сега, но само на това, че ми отговаряш ти, макар да питам ефендито. Да не би двамата да искат да яздят с теб?

Лейтенантът отправи последните думи към мен и аз побързах да му дам необходимото разяснение. Когато свърших, той рече:

— Да се надяваме, че тези люде заслужават да бъдат носени от такива камили. Ти си първият, аз съм вторият. Можеш да правиш каквото ти е угодно и аз пожелавам само да не извършиш някоя грешка. Хайде да напълним меховете и после да потегляме!

На всяко седло висеше по един воден мех. Напълнихме ги и после се качихме да започнем ездата. Трудно беше откъснато моето животно от реката, защото искаше да бъде напоено. Но когато оставихме Нил зад гърба си, то се подчиняваше драговолно и скоро се оказа, че бе още по-добро и благородно от другите три.

Бележки

[1] кохл (произнася се ко-хл и също ко-хол) — черен грим от антомон.

[2] Еминех — съпругата на египетския вицекрал Тауфик паша (управл. от 1879 до 1892), прочута красавица на Ориента (Б. нем. изд.)

[3] еджзаджъ (тур. eczaci) — аптекар, дрогерист (Б. нем. изд.)

[4] тахтеравана — камилска носилка за жени (Б. нем. изд.)

[5] Фрайлиграт Фердинанд (1810–1876) — немски поет и преводач (Б. пр.)

[6] шейх ел белед — първи старейшина, кмет на селото (Б. нем. изд.)

[7] мюдюр (тур. mudur от араб.) — околийски управител (Б. пр.)

[8] раял масри — египетски талер със стойност двадесет пиастри, сребърна монета (Б. а.)