Карл Май
Ловци на хора (10)

10. Преследването на муца’бира

Когато пристигнахме в Ел Хамра, предградието на Сиут, факирът се сбогува с къс поздрав с нас и скоро се изгуби зад градините. А ние продължихме пешком към палата, където обядът ни чакаше. Много ми се искаше да отскоча още веднъж до града, ала трябваше да остана вкъщи, за да изчакам факира. Той дойде малко след Аср, Следобедната молитва, която е предписана в три часа по наше време. Посрещнах го в моята стая, където бяхме насаме. Той не позволи да заръчам за него лула и кафе, излагайки причината:

— Всеки правоверен може да пуши, защото Аллах е снизходителен към слабостите на хората. Но строго спазващият вярата се въздържа от тютюна. А пък след като водата на Нил утолява моята жажда, не виждам защо трябва да пия кафе. Постите са моят поминък, а молитвата — храната ми. Има ли и сред християните такива люде?

— Да, ние сме имали и имаме много благочестиви мъже, които са се отказали от радостите и насладите на света, за да се посветят единствено на Бога.

— Хвала им, защото колкото повече душата се отдалечава от земята, толкова повече се приближава до небето. Но аз не дойдох, за да се впускам с теб в такива разсъждения, а да говоря за царските гробове. Все още ли искаш да ги видиш?

— То се подразбира. Не виждам причина да се отричам от желанието си.

— Бъди готов тогава за утре, един час преди пладне. Ще те чакам вън пред портата.

— Накъде ще ме водиш?

— Имаме да вървим само един час.

— Толкова близо ли се намира мястото? И въпреки това ти си единственият, който знае гробовете?

— Да, единственият, защото мястото е от такова естество, че не предполага наличието на гробове.

— И какви приготовления трябва да направя?

— Те се състоят само в това, че трябва да вземеш едно въже и една факла, както днес в пещерата на Маабдех.

— Само една?

— Да, тя ще стигне. Но нямам нищо против, ако се запасиш с повече.

— Колко дълго трябва да е въжето?

— Толкова, че трима мъже, спускащи се един след друг в дълбочината, да могат да се вържат за него. Това е наложително, защото ако рече някой да пада, да бъде задържан от другите двама.

— Трима? Още някой ли ще вземеш с теб?

— Не. Не аз, а ти ще го сториш. Все имаш някакъв слуга.

— А аз мислех, че само на мен ще искаш да довериш тайната си.

— Ние се нуждаем от помощта на трети човек, така че ако искам да сдържа обещанието си, ще трябва да я разкрия за съжаление и на още един освен теб. Но ще го накарам да се закълне, че никога няма да издаде нещо. Ти нали имаш слуга?

— Не.

— Аз сметнах дългия мъж, който беше с теб в Маабдех, за твой слуга.

— Той е слуга на един мой приятел.

— То е все едно, като да е твой. Може ли той сега да дойде? Искам да говоря с него.

Пратих за Селим, който дойде веднага, факирът го огледа изучаващо, после попита:

— Как ти е името?

— Все още ли не го знаеш? — гласеше гордият отговор. — То е известно във всички села и шатри има дължината на делия Нил. Който не иска напълно да го употреби, което действително е за препоръчване, понеже изброяването на цялостното ми име отнема много време, той ме нарича накратко Селим.

— Добре! И тъй, Селим, притежаваш ли мъжество?

— Мъжество? Като лъв или по-скоро като десет лъва, като сто, като хиляда лъва. Аз съм най-дръзкият воин на моето племе и излизам насреща на всички герои по света.

— Е, аз ще те подложа на изпитание!

— Стори го! Още не се е родил човек, който да може да се мери с мен по храброст.

— Ти беше в пещерата на Маабдех. Значи не се страхуваш от дълбините на долния свят?

— Хич, ама хич. Не бих се побоял даже от Джехеннема с всичките му там шейтани.

— Това ми е много драго, защото ти ще посетиш задно с нас една пещера.

— Тръгвай тогава бързо и ми я покажи! Готов съм да пропълзя до най-забутаното й кьоше.

— Търпение само! Ще я посетим едвам утре. Но за това никой не бива да научи — нито сега, нито по-късно. Искаш ли да ми се закълнеш в мълчание?

— То се знае!

— Тогава нека Кара Бен Немзи ефедни ти съобщи останалото! Аз вече свърших и трябва да си вървя. В уреченото време ще бъда при портата. Та бъдете значи мълчаливи! Ако някой ви запита къде възнамерявате да отидете, бихте могли да му речете например, че ви е угодно да разгледате града.

— Аз хич нищичко няма да кажа — заяви Селим. — Аз съм най-личният мъж на моето племе и не позволявам да ме подпитват. Идвам с вас, за да закрилям ефендито, и не е нужно някой да знае, че без мен той нийде, следователно и в тази втора пещера, не може да вирее. Бъди рахат! Аз съм мъж, на когото можеш да разчиташ!

При тези думи той направи едно величествено, благосклонно движение с ръка — като крал, който благоразположено освобождава някой поданик да си върви, факирът си тръгна, а Селим се обърна към мен:

— Да притежаваш благонадежден приятел е най-голямата разтуха в несрета, най-сладостното утешение за слабия. Когато простра ръка над теб, и всичкият народ по земята не може да ти стори нищо, а докато ласката на моите очи пребивава върху теб, все едно те огряват хиляди слънце на благоденствието и милиони звезди на изобилието. Аз съм закрилник на всички закрилници и закриляни. Моята мощ е кат…

— Като кръгла нула! — пресякох го. — Престани с тези самовъзхваляващи дрънканици.! Нима не чувстваш, че по този начин само ставаш за сеир?

— Сеир? — попита оня негодуващо. — Ефенди, не съм очаквал такова нещо от теб! Ти пренебрегваш моята ответна симпатия и разочароваш чувствата на нашите съпринадлежащи си сърца. Аз съм привързан към теб с всичката деятелност на моето земно пребиваване и те поя с достойнствата на величието, с което Аллах ме е дарил. И наместо да ми отдадеш благодарност, ти говориш за самохвалство и смехотворност. Това ме опечалява до мозъка на костите и разстройва равновесието на цялото ми същество.

Вярно, в очите му стояли сълзи! Наистина ли ме е обикнал толкова този чудат човек? Дотолкова ли перченето му бе станало втора природа, та просто му бе невъзможно да допусне, да осъзнае, че говори само глупости? Подбрах си думите по-любезно.

— Ама, Селим, спомни си за вчера! Какво признание всъщност ми направи, когато ти върнах стоте пиастри?

— Признание? Не знам нищо такова — декларира той убеждението си с гръден тон.

— Ти призна пред мен и другите, че не си способен да бъдеш мой закрилник.

— Ефенди, не ме оскърбявай повторно! Казах го, защото ти го поиска, и защото съм си един фукара, чиято кесия ще умре от болестта на недоимъка като някоя ластовица, дето не намира мухи. Само затова излязоха такива думи от моята уста. Тайно в себе си обаче ти трябва да си си казал, че аз само след най-голяма вътрешна борба съм повторил след теб тези слова, защото наистина съм мъжът, който се е зарекъл предано да те закриля от всички опасности. Питай моя приятел! Той ще ми засвидетелства, че винаги мисля единствено за твоето благополучие.

— Кой ти приятел?

— Онзи, с когото пристигнах, и с когото съжителствах при градинаря, додето те срещнах. Като го напуснах, за да се преселя тук при теб, аз то огорчих тежко, понеже той единствено за моя угода слезе в Сиут. Тъй като корабът тук изобщо не спря, трябваше да се доберем до брега с една лодка. И на него много му се щеше да те види, защото аз му разправих толкова неща за теб, че разпалих любопитството му да се запознае с един такъв ефенди.

— Защо тогава не се е мярнал насам?

— Защото моят приятел не смее да ти додява. Ти си един много знатен и учен ефенди, докато той е просто един беден търговец. Но въпреки това неговото присъствие навярно ще те зарадва и развлече, понеже той има много ловка ръка и умее толкоз много фокуси, че сигур би могъл да се наеме и с най-добрия муца’бир.

Тези думи ме изненадаха. Попитах за кораба, с който двамата са дошли, и узнах за свое изумление, че това е съдът, на чиято палуба бях видял фокусника. Поисках да ми опише точно мъжа и получих отговори, които ме убедиха, че фокусникът, домогващ се до живота ми, е идентичен с „приятеля“ на Селим.

Значи този човек се намираше тук в Сиут! В такъв случай трябваше много да внимавам, защото че нямаше да ме изпуска от очи и ще направи всичко възможно да осъществи несполучливото нападение, това смятах аз за сигурно.

— Говорил си с този търговец за мен? — попитах. — Осведоми ли се той за моето житие-битие и за целта на пътуването ми?

— Да, много подробно.

— Ти каза ли му, че в Сиут ще чакам Мурад Насър?

— Разбира се! Защо пък да не му кажа?

— Действително си нямал причина да го премълчиш, защото той вече от по-рано го е знаел.

— Не, ефенди. Той изобщо не знаеше нищо за теб.

— О, напротив! Нубар беше чул на борда на дахабийето, с което исках да пътувам, че имам намерение да сляза в Сиут. Естествено той благоразумно е премълчал пред теб, че ме познава, защото е трябвало да бъдеш нагледвачът, чрез когото да ме държи под око.

— Ти се лъжеш. Ако предположението ти беше правилно, той щеше да сподели нещата с мен, тъй като е много откровен и любезен мъж. Аз съм най-големият познавач на хората от моето племе и нивга не бих се заблудил в някого.

— В случая не само си се заблудил, ами си бил направо измамен. Аз ти разказах по какъв начин се канеха на дахабийето да ми видят сметката. Е добре, твоят откровен и любезен приятел е онзи муца’бир, който ми задигна портфейла.

— Аллах, Аллах — извика Селим уплашен. — Това е невъзможно!

— Това е самата истина. Той е пътувал за Сиут, за да ме дочака тук. Едно щастливо за него обстоятелство го е събрало с теб и той се е възползвал от него, за да ме наблюдава, без аз да го виждам. Ти вероятно си му разказал, че си ме срещнал, и че живея тук при мирашора?

— Действително. Само че той ме помоли нищичко да не ти споменавам за това.

— Не се и съмнявам. Откакто живееш при Дауд ага, срещал ли си се с тоя безукорен приятел?

— Да, снощи, един час след Нощната молитва. Той ме чакаше до моста, при който се срещнахме с теб.

— Какво искаше да знае Нубар?

— Пита какво ще предприемеш днес и аз го уведомих за намерението ти да посетиш гробовете на Маабдех.

— Хм-м! Какво още?

— Повече нищо. Край нас минаваха много хора, сред които можеше да се намираш и ти. Ето защо той размени с мен само няколко приказки.

— Виждаш, че не бива да забележа Нубар, значи той се страхува от мен. Колко непредпазлив си бил! Ако той беше честен мъж, нямаше защо да се крие от мен. Това е трябвало да те направи подозрителен. Кога ще го срещнеш пак?

— Трябва да ида в неговото жилище едвам когато чуя, че се готвиш да отпътуваш оттук, за да му го доложа.

— Действал си безразсъдно. Но вероятно ще е възможно да поправиш грешката си.

— Ефенди, не ме хокай! Цял свят е убеден, че аз съм най-мъдрият в моето племе, ама всезнайност не можеш да искаш от мен. Как можех да подозирам, че този мъж е твой враг! Впрочем ти още не си го видял, познаваш го единствено по моето описание и лесно може да се лъжеш.

— Изключено. Скоро ще се убедиш кой е твоят познайник. Мъжът ще търси възможност тайно да се добере до мен. Не я ли намери, ще иска да ме последва. Ето защо е трябвало да го уведомиш за моето заминаване. Той рано или късно ще повтори нападението си над мен, така че благоразумието ме съветва да го изпреваря. Ние сега ще го навестим.

— Няма да стане, ефенди, защото той много ще се разгневи.

— Мен какво ме е еня за неговия гняв?

— О, твърде много! В гнева си той прилича на някой лъв. Изпитах го, когато му разказах как си ми помогнал да заловя джина.

— Аз на теб, Селим?

— Ами да.

— Опомни се! Когато аз пипнах двата джина, а третият ми се изплъзна, ти си лежеше на дебелия хасър в коридора.

— Ама, ефенди, я не извъртай нещата! Моята памет е най-прочутата в цялото ми племе, тъй че аз много точно си знам какво се е случило. Та му разправих на моя приятел работата. Казах му, че в главния джин, когото надвих и вързах в твоята спалня, съм разпознал моккадема на светата Кадирине. От това моят приятел така се разлюти, че посегна към пищова и заплаши да ме застреля. Трябваше да му обещая никога да не отварям дума пак за моите геройства. Да, той е ужасен в своя гняв. Ако ида с теб при него, нали ще разбере, че съм ти приказвал за него, и понеже той това строго ми забрани, трябва да съм готов, че ще ме убие на място.

— Добре! Виждам, че се страхуваш, и няма да го правя повече на въпрос. Който бере страх, остава тук, а който има кураж, потърсва противника. Аз не се страхувам и ето защо тръгвам. А ти…? — Тогава Селим се изпъна и се тупна с юмрук по гърдите.

— А аз? Естествено тръгвам с теб. Ще застана отпреде ти, за да те защитя с тялото си, и ще стоя така дори моят приятел да ме простреля с толкова много куршуми, че да замязам на някое решето. Давай да потегляме! Мерак ми е да ти покажа какво значи истинска храброст.

Сега Селим беше там, където исках да го имам. Тръгнахме. Той закрачи отначало толкова бързо с дългите си крака, че трябваше да възпра усърдието му. Колкото обаче по-нататък отивахме, толкова по-бавно се движеше, и когато накрая завихме в една тясна уличка, на която живееше хазяинът на неговия приятел, градинарят, крачките му станаха толкова малки, че и едно дете можеше с лекота да го задмине.

— Ефенди — рече хитро Селим — все още е ден. Не е ли по-добре да почакаме, додето се мръкне, защото тогава врагът няма да може толкова добре да се цели?

— Той изобщо няма да се цели. Ние не се намираме в пустинята, а в град, даже в главния град на Горен Египет. Тук никой не би се осмелил току-така да стреля по човек. Впрочем на мен ми е все тая дали ще го стори. Ти бездруго се каниш да се оставиш да те надупчат вместо мен.

Дългият самохвалко спря.

— Да, така е, ще го сторя на драго сърце, само че не баш днес! Та нали ще е много жалко за моето безподобно юначество, ако взема да го зяносам така прибързано. Ти си върви, идвам с теб. Ще стъпвам с безогледна дързост в стъпките на твоите крака. Можеш да разчиташ на мен, защото няма да ти покажа гърба си. Събери си акъла и мислите, тъй като следващата къща е, в която живее градинарят.

„Къщата“ беше по-скоро колиба, без никакъв прозорец отпред, изградена от черната нилска тиня. Стената бе осеяна с пукнатини, а вратата висеше накриво на кожените си панти. Не беше зарезена. Блъснах я и влязох в тесен мрачен коридор, в който бях обгърнат от всички възможни миризми, само не и от благоухания. Той водеше към малко дворно място, обградено от четирите страни с големи купове тиня, които трябваше да включват човешки жилища, наистина, ала в действителност едва ли ставаха за козарници или зайчарници.

В средата на двора седяха върху купчина отломъци четирима мъже — трима възрастни и един по-млад. В последния веднага разпознах Нубар, фокусникът. Той ме съгледа, скочи и изчезна в насрещната дупка, която най-вероятно представляваше врата. Понечих да се втурна незабавно след него, ала тримата старчоци също така бързо се изправиха и ми се изпречиха на пътя.

— Кой си ти? Какво дириш тук? — запита ме единият, вероятно хазяинът.

— Кой съм, ще ти каже моят придружител, когото и без това познаваш, понеже е живял при теб — отговорих, като се обърнах да му покажа Селим. Оня обаче беше станал невидим. Явно бе предпочел да не ме следва, което в тъмнилката на коридора не бях забелязал. По тая причина сега сам дадох нужното обяснение. — Познат съм на Селим, който до завчера е бил твой гост. Той стои вън пред вратата. Повикай го да влезе! Аз междувременно ще си поговоря с муца’бира.

— Тук няма никакъв муца’бир.

— О, напротив! Нубар току-що беше при вас и при появата ми бързо се отдалечи, за да устрои на моя милост, неговият най-добър приятел, едно тържествено посрещане там вътре. Пусни ме да отида при него и да отморя очи на блажения му лик!

Избутах стария настрана и закрачих бързо към дупката. Не смятах това начинание за опасно и резултатът оправда очакването ми, защото когато минах през входа, муца’бирът никакъв не се виждаше. Намирах се в едно толкова ниско помещение, че главата ми почти опираше в тавана. То беше широко колкото двора и не се съобщаваше с никое друго. Нагоре не водеше никакво стълбище. Срещу дупката, през която бях влязъл, имаше втора и през нея трябва да бе офейкал шмекерът. Излязох оттам и се намерих в „градината“ на градинаря. В нея не се виждаше ни дърво, ни храст. Осем малки лехи, насадени само с кромид и чесън, заемаха цялата дължина и ширина на тая „градина“, от чийто добив притежателят влачеше окаяния си живот. Тук нямаше и най-малкото кьоше, в което би могъл да се свре фокусникът, и все пак той не се мяркаше никакъв. Като прегледах земята, открих стъпките му в меката почва на рехавите лехи. Нубар беше отърчал направо през тях, за да се метне през ниския дувар в съседния двор и се измъкне сетне оттам. И през ум не ми минаваше да го последвам. Аз изобщо не бях възнамерявал да се залавям с муца’бира, а исках само да го стресна, като му покажа, че ми е известно присъствието му и не се боя от него. Исках да му вдъхна страх и да го накарам по този начин да напусне Сиут.

Проврях се през двете дупки обратно в двора. При излаза на коридора стоеше притежателят със Селим. Градинарят ядосано увещаваше нещо дългуча, който не се осмеляваше да пристъпи в двора и хвърляше страхливи погледи в посоката, по която бях изчезнал след фокусника. Ето че ме видя да се връщам с читава кожа. Това от раз му придаде кураж. Напусна закътаната си позиция, излезе и той сега в двора и заликува:

— Ей ти го там на ефендито! Знаех си аз, че ще следва напътствията ми. Нали го видя, о, Кара Бен Немзи ефенди, муца’бира?

— Да — потвърдих. — Та нима сега вече вярваш, че е той?

— Разбира се. Тоя мъж, моят хазяин, таман ми съобщи, че приятелят ми бил муца’бир, а не търговец. Той ми отправи упреци, дето съм ти бил издал Нубар. Само че неговият хабер изобщо не беше нужен, защото ти самият си свидетел, че аз още от самото начало си бях на мнение, че този мъж не е някой безспорен приятел, а доказан муца’бир. Аз съм най-отраканият мъж на моето племе, имам очи, проникващи през скали и планини, и не се оставям да ме измамят. Мога всеки правилно да преценя. Къде е всъщност злодеят, дето се тъкми да те убие?

— Изчезна.

— Изфирясал е значи муца’бирът! Като те е видял, той веднага се е догадил, че аз също ще дойда. Това го е докарало до такова отчаяние, че начаса си е обрал крушите. Защо го остави да се измъкне? Ох, ефенди, трябва да ти направя укор. Де да го бях прозрял, щях теб да оставя вън на мое място. На мен той нямаше да се изплъзне. Самата ми поява щеше да го срази на място.

Другите двама дъртаци се бяха оттеглили в един ъгъл, за да стоят надалеч от тая работа. Застанал до нас, хазяинът изслуша с предизвикателна физиономия изявленията на самохвалкото и после каза:

— За какво държиш тук речи? Трябва ли първо теб да питам дали да приема някого у дома си?

— Това не — отвърнах вместо Селим. — Но има голяма разлика дали ще подслониш честен мъж или убиец. Последният случай може да стане опасен за теб.

— Задръж си приказките за себе си. Не съм те молил за съвет. Ти нахълта без разрешение в моя двор и ако не се махнеш незабавно, ще те изхвърля.

Имайки предвид възрастта му, аз щях спокойно да отмина тези думи, ала неговият тон бе толкова безсрамен, а държането му толкова нагло, че реших все пак да не го лишавам от един урок.

— Който приема гост, трябва да изтърпи и онези, които идват при този гост. А ако си мислиш, че можеш да ми хвърляш ругателства в лицето, много се лъжеш. Аз дирех при теб муца’бира. Нубар избяга, значи ти ще ми отговаряш вместо него. Преди всичко искам да знам колко дълго смята да живее при теб.

— Това не ти влиза в работата. Нубар е мой гост и ти няма какво да се мешаш. Ако веднага не си тръгнеш, буквално ще те изхвърля навън. Аз не търпя нечистотията и гнусотата на един християнин в къщата си. Аз принадлежа към Кадирине и за мен видът ти е като разложен труп, който човек изобикаля. Пръждосвай се? Да те няма!

Градинарят ме бе сграбчил с две ръце за гърдите, за да ме избута към вратата и прибави цял низ от онези крепки, тежко оскърбителни хули, на които арабският е толкова богат. Бях задължен на всеки християнин и европеец да му дам един урок. Пипнах грубияна отдясно и ляво за хълбоците, оттласнах го от мен, вдигнах го после високо, разтърсвайки го така, че всичките му стави се разхлопаха, и го запратих после на купището, на което бе седял при моето влизане. Остана да лежи там неподвижен. Като видя това, Селим бързо приближи.

— Ха така, ефенди! Това бе дело на здравеняк, отпор срещу един слабак, който няма грам мозък в контите си. Нека той само посмее още веднъж срещу теб да се възправи! Питай го дали иска на мен да излезе насреща!

Не обърнах внимание на устакяра, а пристъпих към градинаря да видя дали е ранен. Когато го побутнах с крак, той отвори очи, изправи се полека до седнало положение и се завайка:

— О, Аллах, Аллах! Защо не накара небето да се провали, когато тоя християнин посегна на най-добрия от твоите правоверни? Моята душа се разхалти, а тялото ми се разтриса от насилието, което ме сполетя.

— Душата ти ще стане още по-халтава, толкова халтава, че ще се отдели от тялото ти, ако дръзнеш да изречеш още някоя дума, която не ми отърва — заплаших аз. — Ще повторя, че искам да знам колко дълго бе замислил муца’бирът да остане при теб. Вади отговора, да не ти го измъкна аз!

Куражът му бе изчезнал. Той изстена:

— Господарю, ако всички християни са толкова яки като теб, царството на исляма ще погине. Нубар искаше да остане при мен до твоето заминаване.

— Ти знаеше ли, че той се домогва до живота ми?

Оня премълча, което бе равнозначно на потвърждение.

— И като отпътувам оттук, Нубар възнамерява да ме преследва? — продължих да питам.

— Да.

— С кой кораб?

— Това още не е определено. Той е изтъкнат член на Кадирине и всеки рейс ще му се постави в услуга.

— Сага знам достатъчно. Ако Нубар се върне при теб, кажи му, че ако не напусне Сиут веднага, ще доложа на властите за него и ще наредя да го арестуват! Не се ли подчини на повелята ми, това ще бъде и в твой ущърб, тъй като и ти ще бъдеш заплетен заедно с него в следствието. Споделям открито с теб, че ще те поставя заедно с къщата ти под наблюдение. Не забравяй, че нашите консули умеят да ни закрилят по-добре, отколкото вас вашите власти! Аллах да подсили слабия ти разсъдък и да ти даде правилно познание за онова, което ще служи за твое благо!

Обърнах се и си тръгнах. Селим ме сподири, когато закрачихме един до друг по улицата, рече:

— Ефенди, трябва да ти направя две оценки — една лоша и една добра. Лошата, защото остави муца’бира да ти офейка, а добрата, защото горе-долу храбро се държа срещу хазяина. Славата на моето присъствие ти вдъхна смелост да го метнеш в прахоляка, а съкрушителният поглед на моите очи го възпря да ти окаже съпротива. Не позволявай на това мъжество да спадне, а го съхрани, и тогава ти ще си отвоюваш моето задоволство, та може би дори похвалата ми!

— Правилно! Само че най-дръзкият от героите не се осмели самият да влезе в къщата и когато го повиках, остана пред вратата, та в случай на нужда да може бързо-бързо да драсне.

— Аз съм драснал! Вземи си обратно думите! Ти си още твърде млад, за да можеш правилно да отсъдиш положенията в живота и ситуацията в мига. Аз обаче схващам настоящето и прозирам бъдещето и ако тук с мъдра сдържаност обуздах своята храброст, то трябва да ми изкажеш благодарност, наместо да ме кориш. Много жалко, че твоята слабост допусна муца’бира да се омете.

Понеже бяхме вървели бързо, стигнахме по време на този разговор до палата, в чийто двор се разделихме. Селим се упъти към управителя, а аз отидох в моето жилище, от което скоро бях повикан за вечеря. Синът на мирашора също взе участие в нея. Той беше свалил превръзката, защото малката резка на раната бе започнала вече да завехва. След храна дойде Дауд ага, водейки Селим със себе си. Бяха поканени и неколцина други познати, които искали да се запознаят с чуждоземния ефенди. Трябваше да им отговарям на безчет въпроси и тъй като не им оставах длъжник в отговорите, дълбокото им уважение нарастваше от минута на минута и накрая, когато си тръгваха, бях обявен въпреки протеста ми за най-учения мъж на всички страни и народи. На повече въпроси би могъл да отговори с лекота и един по-събуден немски школник. Така че ни най-малко не си бях заслужил оказаната ми чест.

След напреженията от деня спях толкова добре, че на утринта се събудих чак по късното. Може би щях и по-дълго да спя, ако не ме бяха разбудили високи гласове. Говорещите седяха или стояха в двора под зарешетеното отверстие, което служеше за прозорец на моята стая. Те бяха толкова увлечени от темата на разговора, че говореха доста по-високо, отколкото всъщност повеляваше това място, тъй като предметът на тяхната беседа бях аз самият. Сега тъкмо долових гласа на мирашора.

— Казвам ти, че изобщо няма въпрос, на който Кара Бен Немзи ефенди да не може да отговори. В неговата глава се е съчетала целокупността на всички науки. Но това още не е всичко. Той, изглежда, е и голям воин.

— Наистина ли? — попита един друг глас, който също вече бях чувал, но не можах сега да кажа кой е говорещият.

— Да, наистина! Вярно, той самият не го е твърдял, но човек може да си го заключи от всичко, което е казал.

Сетне последва разказа за онзиденшното приключение, с който Исмаил искаше да докаже, че съм мъж безстрашен и с присъствие на духа. Веднага след това се включи и един доклад за последните ми преживелици в Кайро и Гиза, към който разказвачът добави забележката:

— Не съм го узнал от самия Кара Бен Немзи ефенди, а го разправи дългият Селим. Човекът, наистина, го стори така, все едно той е бил героят на тези събития. Но ние си го знаем, че обича да се издува, а всъщност си е един бъзливец. По-скоро ефендито е този, комуто подобава славата, и сега ти навярно ще признаеш, че той е мъж, който определено от нищо не се страхува.

— Вярвам го. Ефендито и на мен даде доказателство за това, като разгледа пещерата, докато вие останахте вън.

Сега познах говорителя. Беше водачът от пещерата на Маабдех, който ме бе дарил с мумийната ръка. Какво ли правеше тук в Сиут? Мен ли търсеше? Щях незабавно да чуя отговора на този въпрос, защото началникът на конюшнята каза:

— Той сега още спи. Може би трябва да го събудя?

— Не. Не ми е правото да смущавам покоя на един такъв мъж. Ще почакам, додето се събуди, и ще му изложа после молбата си. Моят брат изчезна там горе в Хартум и ефендито трябва да ми помогне да го потърся.

— Ти вече дирил ли си го?

— Да. Пратих един опитен мъж нагоре, ала за съжаление напусто.

— Този мъж беше ли запознат с тамошните условия?

— Много точно.

— И въпреки това нищо не постигна? Как тогава този чуждоземен да има успех?

— Ти се съмняваш? Та нали само преди малко описваше Кара Бен Немзи като мъж, годен много повече от сто други заедно?

— Е, да, сторих го и съм напълно убеден в това, ама той все пак не е местен човек.

— Ти одеве ми каза, че вече е бил веднъж в Египет.

— Въпреки това си е чужд в страната. Или мислиш, че един франк, като е бил вече един път по тия места, ще може да ти познава ситуацията по-добре от някой, дето е роден тук?

— Да, така мисля. Всеки един от тези учени франки притежава куп книги за непознати страни и народи и освен това при тях има големи книгохранилища, които принадлежат на държавата и са достъпни за всекиго. Преди да посети някоя далечна страна, един такъв чужденец изчита всички написани за нея книги и по този начин я опознава далеч по-добре, отколкото един местен жител.

— Откъде го знаеш?

— В Кахира и сетне като водач съм се събирал с много франки и от тях съм го чувал и виждал. Те говорят езика на нашата страна и имат толкова подробни карти за нея, че често знаят пътищата по-добре от нас. Към това се добавя и че са учили много повече, поради което са по умни от нас. Ето защо те се оправят във всяка ситуация, без да разчитат като нас единствено на Аллах. Щом ти смяташ, че този ефенди е един от най-учените сред всички франки, то ще ми дадеш право, като твърдя, че мога да очаквам от него правилна подкрепа.

— Хм-м! Приказката ти е убедителна, а на доводите ти не съм в състояние да се противопоставя. Говори с него! Аз сега ще вляза да видя дали е станал.

Онова, което чух, не ми бе неприятно. Да, от него можех да си въобразя едно-друго. Трябваше да намеря някакъв безследно изчезнал, когото един познавач на страната напразно бил търсил. Това би могло да ме поласкае. Впрочем бях любопитен за сведенията, които водачът възнамеряваше да ми даде. Той се бе показал много лоялен към мен и аз си пожелавах да мога да му бъда полезен.

След късо време вратата ми се отвори тихо и мирашорът надникна. Като забеляза, че вече не спя, той поздрави:

— Аллах да те дари с щастливо утро, ефенди! Как беше почивката ти?

— Почивката ми беше подкрепителна и аз се надявам, че и ти си отдъхнал добре.

— Ще ти пратя два пъти кафе и две лули.

— Защо две?

— Защото ще имаш посещение. Бен Васак, водачът от Маабдех стои вън и горещо желае да приказва с теб.

— Доведи го!

Той тръгна, доложи след малко за гостенина и пак се оттегли. Бен Васак кръстоса ръце на гърдите, поклони се дълбоко, остави чехлите си вън пред вратата и приближавайки до мен, поздрави:

— Нека утрото ти бъде благословено като изгрева на слънцето, ефенди!

— А твоето като тревата, когато приема росата на нощта — отвърнах аз. — Седни от дясната ми страна, защото си гост, на когото от сърце казвам добре дошъл.

— О, по-добре ме остави да седна срещу теб! Аз съм твърде незначителен, за да мога да отдъхвам до десницата ти, и бих желал да имам радостта от твоя лик пред себе си.

— Както искаш. Чувствай се така, сякаш стаята е твоя собственост.

Бен Васак седна срещу мен и сега настъпи пауза на мълчание, повелявана при всяка визита с цел молба. Един слуга поднесе кафето и лулите. Ние засърбахме горещата напитка и изпушихме веднъж чибуците. Когато бяха отново натъпкани и запалени, бе дошло времето за разговор. Бен Васак подхвана:

— Ефенди, твоята ръка е силна, а разумът ти вниква в скритото. Ето защо ти си в състояние да постигнеш повече от други хора и аз дойдох при теб да облекча сърцето си и да ти изложа съкровеното желание на душата ми.

— Ако мога да ти услужа, ще го сторя с готовност, защото твоето приятелство осветли вчерашния ми ден.

— Можеш, ако поискаш, и аз ще те възнаградя според силите си.

— Не говори за възнаграждение! Приятелите трябва да си помагат, без да питат за пиастри. Защо още вчера не ми изложи желанието си?

— Не мислех, че имам право да те обременявам. Когато сетне си бе тръгнал, споменът за теб продължи да сияе в душата ми и ме споходи мисълта, че може би няма да е дръзко да поговоря с теб за мъката на моето сърце.

— Душата ми е отворена за теб. Говори така, все едно се намираш пред брат или пред свой най-добър и верен приятел!

— Отнася се за моя брат Хафид Сирах. Бях го пратил до Хартум и той не се върна в уреченото време. Поразпитах и научих, че никой вече не го е виждал. След това изпратих един много опитен и благочестив мъж нагоре да предприеме издирвания. Той употреби няколко месеца в търсене, но напразно. Онзи ден се върна и ми каза, че било невъзможно да се разбере къде се намира брат ми, и той е на мнение, че изчезналият е умрял по път или е претърпял злополука.

— И ти сега смяташ, че аз трябва да продължа тези издирвания?

— С този въпрос ти превари молбата ми, ефенди. Научих от конярите, които бяха с теб до пещерата, а после и от самия теб, че се каниш да отидеш до Хартум. Аз знам, че вие чужденците сте много по-умни и проницателни от нас, и тъй като ти си най-мъдрият и храбър франк, когото съм виждал, ме осени мисълта, че мога да ти изложа тази молба. Може би ще успееш да отделиш в Хартум известно време, за да се опиташ да ме освободиш от моята горест. Не изявиш ли такава готовност, то не мога да ти се сърдя. Но ако пожелаеш да се заемеш с работата ми, ще ти бъда благодарен до края на живота си и ще те снабдя с всичко необходимо.

— Ще ти кажа с две думи, готов съм, доколкото ще ми позволят обстоятелствата в Хартум.

— Ефенди, благодаря ти! — извика Бен Васак, като сграбчи ръцете ми. — Надявах се, ала не очаквах много, че ще ми окажеш тази добрина. Голям товар снемаш от душата ми.

— Моля те да не лелееш надежди, чието реализиране на мога да ти гарантирам. Разочарованието после би било толкова по-горчиво. Известен ли ти е пътят, по който брат ти е поел от Хартум за дома?

— Не, ефенди.

— Значи не знаеш дали Хафид Сихар е пътувал по Нил или по керванския път?

— Не зная. Не можехме да го определим предварително, тъй като той трябваше да вземе решението си според обстоятелствата.

— Нилският път е сравнително сигурен. Керванският път обаче през пустините Баюда и Атмур предлага много опасности. Брат ти какъв беше?

— Водач като мене.

— Нищо друго иначе?

Бен Васак се поколеба няколко мига с отговора и после рече:

— Мога ли да ти се доверя, макар и да се касае за нещо забранено?

— Хм-м! Ще съумея да ти отговоря едва когато науча нещо по-конкретно.

— Имам предвид контрабанда с мумии.

— Това не ми влиза в работата, защото не съм полицейски служител на хадифа.

— Тогава нека ти кажа, че брат ми покрай другото беше и контрабандист на мумии.

— А ти си още такъв?

— Ефенди — ухили се той, — не питай! Аз съм честен мъж и още никого не съм измамил за собствена изгода. Но по отношение мумиите не съм съгласен с хадифа.

Бях принуден да се засмея на отракания отговор.

— Контрабандата с мумии не е ли свързана с опасности? — продължих да подпитвам.

— Разбира се. Който бъде спипан на местопрестъплението, лошо му се пише.

— Значи хората, които се залавят с тази работа, са сигурно дръзки и предпазливи мъже?

— Действително. Един контрабандист не бива да бъде страхлив и непредпазлив.

— И брат ти също ги притежаваше тези качества?

— Във висша степен.

— Е, в такъв случай считам, че той не ги е забравил и по време на пътуването си. Поел е по пътя, който е сметнал за най-сигурен. Как е името на брат ти?

— Хафид Сихар.

— По каква причина го прати до Хартум?

— Да отиде при търговеца Баряд ел Амин, моят съдружник, и вземе пари.

— Какви бяха тези пари? Може би дял от печалбата?

— Не. Аз му ги бях заел.

— Твоят съдружник честен мъж ли е? Съдейки по името, в това отношение не бива да пада и сянка съмнение, та нали Баряд ел Амин означава Баряд Честния.

— О, той е самата честност.

— Колко голяма сума беше заел на Баряд?

Отново Бен Васак позабави отговора. После призна:

— Вчера вече ти казах, че не съм толкова беден, както изглежда. Настоящите условия са такива, че имотният е принуден да крие своето благоденствие. Бях дал в заем на Баряд ел Амин сто и петдесет хиляди пиастри.

Това бяха според тогавашния курс приблизително тридесет хиляди марки — една значителна сума за египетския стандарт, толкова повече за един пещерен гид. Ето защо попитах удивен:

— Заел си толкова много пари толкоз надалеч, чак горе в Хартум? При това положение ти трябва действително да храниш необикновено доверие към този търговец. От колко време го познаваш?

— От шест години.

— И кога му даде парите?

— Преди пет години.

— Значи си го познавал едва от година? Не е ли било непредпазливо от твоя страна?

— Не, защото той ми беше препоръчан от един мъж, всяка дума на когото притежава неприкосновеността на ает от Корана.

— Кой е този мъж?

— Благочестивият факир — отвърна Бен Васак, — който плава вчера с вас до Сиут.

— Хм! Срещу това нищо не може да се каже. Аз не съм мюсюлманин и не зная дали вашите факири заслужават подобно доверие. В действителност съм се запознавал с факири, които ми са се стрували големи ментарджии.

— Има такива, прав си. Но честността, благочестивостта и благонадеждността на този са над всяко съмнение.

— Значи факирът те е посъветвал да заемеш тази крупна сума на търговеца. В продължение на пет години тя е стояла на разположение на този мъж за далаверите му. По каква причина си я поиска ти обратно? Беше ли изчезнало доверието ви Баряд ел Амин?

— О, не. Не аз си поисках парите, а той ме извести с пратеник, че не се нуждае повече от тях. Тогава именно пратих брат си да ги вземе.

— И Хафид Сихар не се върна! Пристигнал ли е той изобщо в Хартум?

— Да. Получил е парите от Баряд ел Амин в брой и после изчезнал.

— Хм! Получил брат ти парите и после изчезнал. Хм, хм!

Забих замислено поглед в пода. Бен Васак почака известно време и после се осведоми:

— Ти хъмкаш. Какво означава това? Лицето ти стана много по-сериозно от преди. За какво мислиш?

— За задълженията на гостоприемството.

— Нима те имат отношение към изчезването на моя брат?

— Много голямо даже. Ти си заел една толкова висока сума на търговеца. Мисля, че той е трябвало да ти бъде много благодарен, и че сте били много добри съдружници.

— Разбира се! — увери тържествено Бен Васак.

— Значи Баряд ел Амин със сигурност е приел твоя брат?

— Така е.

— Хафид Сихар изчезнал внезапно или отпътувал?

— Отпътувал и не пристигна в родния си край.

— С кой кораб?

— Това не се знае.

— Или с кой керван, по кой път през пустинята?

— Това също е неизвестно.

— Тези обстоятелства ми се струват съмнителни. В градовете на франкските страни този начин на гостоприемство не е познат. Човек просто отива в някоя странноприемница и си заплаща за услугите. Тук при вас е другояче. Човек тук разчита на ближния си и колкото по-навътре прониква в дивите страни, толкова по-голямо става значението на гостоприемството. Там горе в Хартум домакинът има по-големи задължения, отколкото долу в Кахира. Той трябва да придружи своя гост, когато дойде ред този да си замине, на известно разстояние. Това разстояние е толкова по-дълго, колкото по-сърдечно е познанството между двамата. Онзи търговец Баряд ел Амин ти е много задължен. Ти си му заел камара пари, с чиято помощ за пет години той е станал толкова богат, че може да ти върне сумата. Брат ти отива при него, живее, яде и пие у дома му и ето че из един път отпътува, без Баряд ел Амин да знае по какъв начин е станало заминаването? Какво ще кажеш по този въпрос, Бен Васак?

Той ме погледна слисано в лицето.

— Ефенди, право е било мнението ми, че вие франките сте по-умни от нас. Едва си ми отправил няколко въпроса и стигна до мисли, които на мен никога нямаше да хрумнат.

— Които обаче при всички случаи не са неоснователни!

— За съжаление те си имат своето основание. Търговецът е посрещнал брат ми тържествено и гостоприемството му повелява церемониално да освободи посетителя и да го съпроводи на известно разстояние. За това хич и не бях помислил.

— Тъй като Баряд не знае нищо за едно такова изпращане на госта, то не бива да ми се сърди, задето у мен се поражда едно подозрение към него. Или той е измамник и знае къде е попаднал брат ти, или не е зачел задълженията на гостоприемството и по този начин носи непосредствена вина за нещастието, което много вероятно се е случило.

— Аллах, Аллах! Кой би го помислил? Ефенди, твоите думи съкрушават сърцето ми. Трябва ли да изпитвам недоверие там, където доверието ми беше толкова голямо, толкова пълно?

— Престъпление или неспазване на задълженията — все едно, търговецът носи вината. Мъжът, когото си пратил впоследствие да разследва нещата, толкова ли благонадежден беше, колкото е желателно в случая?

— Да, той е най-благонадеждният, който може да има, именно светият факир.

— Я гледай! Мъжът, който те е накарал да заемеш парите на търговеца?

— Точно той! — натърти Бен Васак.

— Хм, хм!

— Ти пак хъмкаш. Това не означава нищо добро. Може би и на този мъж нямаш вяра?

— Що се отнася до това, той ми се стори като човек, който не е способен на престъпление. Но на мъж, обичащ толкова много и толкова дълбоко Аллах, аз не бих пожелал да сложа в ръцете една толкова важна земна работа. Който живее като него в молитва, надали притежава логичен ум да проследи престъплението по неговите лъкатушни и неведоми пътища.

— Кого е трябвало да пратя вместо него? Друг нямах — рече египтянинът, доста позагубил самоувереността си.

— Не можа ли ти самият да отидеш?

— Невъзможно беше, ефенди. Заради децата си бях длъжен да се откажа от това пътуване.

— Считал си го за опасно? Страхувал си се?

— Не. Работата ме задържаше. Бях изгубил сто и петдесет хиляди пиастри и трябваше да възстановя загубата. Аз трябва да работя, да се грижа за децата си и също за тези на брат ми. А тръгнех ли, следваше да се опасявам, че и аз ще изчезна така безследно като Хафид Сихар.

— Това си има своето основание. Ако е било извършено престъпление и ти отидеш да го разкриваш, то биха се погрижили и за теб да изчезнеш.

— Вярно е, ефенди! Точно същото си помислих и аз. Замина ли за Хартум, изгубен съм. Защото там ме знаят и не мога да сторя нищо, без да бъда забелязан и наблюдаван. Ти обаче си непознат и никой няма да знае, че някога си ме виждал. Така че за теб би било възможно да правиш тайни издирвания и така по-скоро да стигнеш до някакъв резултат.

— Много правилно. Аз още веднъж ти заявявам, че ще се заема с тази работа. Разбира се, тепърва още дълго трябва да я обмислям. Как всъщност е бил приет благочестивият факир при търговеца?

— Така, както подобава на неговата святост. Отнасяли са се с него като с прочут шейх.

— Той открито или тайно се е осведомявал за безследно изчезналия?

— Съвсем открито.

— Не е било умно. Пратеникът ти е трябвало да се преструва и да действа така, сякаш изобщо не знае, че брат ти е бил в Хартум.

— За един толкова свет мъж, ефенди, това е невъзможно. Всяко притворство за него е отвратително.

— В такъв случай той не е бил най-подходящата за една такава мисия личност. Било му е обяснено, предполагам, че въпросната сума е била наброена на брат ти?

— Да, тя му е била дадена. Баряд ел Амин показал на факира разписката.

— Кой я беше изготвил? Хафид Сихар или ти?

— Аз. Бях я подписал и скрепил с печата си. Брат ми имаше указание да я връчи само след получаването на парите. Той я е предал, следователно е получил и парите.

— С това заключение аз все пак не бих се съгласил така сляпо. А какво, ако му е била отнета? Защо парите не са ти били изпратени веднага, а само уведомлението, че трябва да отидеш да си ги вземеш?

— Това обстоятелство не можеше да възбуди подозрението ми. Опасно е да се изпрати една такава сума от Хартум до Сиут, рисковано начинание, с което Баряд не е искал да се наеме.

— Въпреки това на мен работа ми се вижда нечиста. Преди малко ти каза, че щяло да бъде опасно да се правят открити издирвания, факирът го е сторил. Защо не е пострадал?

— Защото е свят мъж.

— Ха! Когато даден човек стане опасен за престъпника, той не пита за неговата благочестивост. Не ми се ще да храня подозрение към факира и въпреки всичко имам усещането, че той, съзнателно или не, е замесен в деянието. Ако наистина е невинен, то трябва да благодари, задето се е отървал, не на светостта си, а на своя затворен начин на живот. Той не се е сторил на тези хора мъж, от когото следва да се опасяват, понеже не притежава необходимата разсъдливост да разкрие престъплението.

— Значи ти мислиш, ефенди, че наистина е било извършено престъпление?

— Убеден съм в това.

— И кой да е извършителят? Самият Баряд ел Амин?

— Почти бих го твърдял. Знае ли факирът, че ти си контрабандист на мумии?

— Да.

— Не счита ли той този занаят за забранен?

— Аз го питах и той отвърна, че в Корана нищо не било писано по тоя въпрос.

— Не говори ли понякога за мумии?

— Доколкото знам, не.

— Може би този благочестив мъж познава гробове с мумии, без да споделя нещата с други.

— Възможно. Той се скита навсякъде, а по цялата Нилска долина има гробници и гробни пещери, които още око не е виждало.

— Чух веднъж да се изказва предположението, че в близост до Сиут имало голям брой царски гробове.

— Би трябвало откривателят да е съхранил тайната за себе си, иначе аз щях да съм първият, на когото биха го казали. Смяташ, че на стария факир е известна една такава тайна?

— Допускам го.

— Възможно! При подходящ случай ще говоря с него.

— Но без да издаваш, че аз съм ти обърнал внимание.

— Няма да издам нито думица. Ама сигурно бива да му кажа, че ще дириш брат ми?

— Не. По този въпрос той толкова по-малко бива и сричка да узнае.

— Значи все пак изпитваш недоверие към него?

Бен Васак имаше право. Някак си не можех да се преборя с едно чувство на съмнение, някакво неясно предусещане. Въпреки това оспорих:

— Не изпитвам недоверие. Но този старик може да стане опасен за мен.

— Опасен? Един толкова благочестив мъж, комуто един ден ще бъде съграден марабут^[1]?

— Да, о, Бен Васак. На него му липсва земната разсъдливост. Ти самият казваш, че той постоянно странства, че е ту тук, ту там. Колко лесно е при това положение да стигне преди мен в Хартум, понеже съм принуден да чакам тук един спътник. И какво ще стане, ако той навести търговеца и му каже, че ще пристигне един франк, за да дири местонахождението на брат ти? При всички случаи е по-добре белобрадият да не знае нищо по въпроса, така че изисквам да си мълчиш пред него. Не ми ли го обещаеш, ще те помоля да ми върнеш думата, след което не искам да имам нищо общо с тая работа.

— Ефенди, какво ти дойде на ума! — извика Бен Васак уплашен. — Та аз не исках да те оскърбя. Ще сторя всичко, каквото поискаш от мен. Вече ти казах също, че ще те снабдя с всичко необходимо.

— То не е много. Нуждая се преди всичко от едно писмо до твоя брат, което да му предам, в случай че го намеря. Ще му пишеш, че си ме натоварил да го търся, а и разни други неща от себе си можеш да му съобщиш. Подпис и печат също са необходими.

— Това мога да уредя веднага, ако разрешиш. Пръстенът-печат ми е надянат на пръста, а останалото тук лесно може да се набави.

Плеснах с ръце. Дойде един слуга, който се погрижи за хартия, мастило, перо и восък за подпечатване. После Бен Васак написа писмото и ми го връчи.

— Ето ти исканото, ефенди. Но още нещо е нужно. Трябва само да направя преди туй едно излизане. Ще те заваря ли тук подир един час?

— Да, дотогава няма да излизам.

Египтянинът се сбогува. Когато се върна в уреченото време, носеше ми едно второ писмо с адрес Хартум.

— Предай го веднага щом стигнеш в Хартум — каза той, — ама не забравяй! Мъжът, до когото е адресирано, може да ти бъде от голяма помощ.

— Кой и какъв е той? Тук се чете само името.

— То е достатъчно. Назовеш ли го, всеки ще те упъти до него. Кога тръгваш оттук?

— Щом пристигне спътникът ми.

— В такъв случай може би преди туй пак ще се видим. Ако имаш нещо да ми кажеш, знаеш къде да ме намериш в Маабдех, а ако аз искам да говоря с теб, ще ми позволиш да дойда тук. При всички случаи очаквам по-късно да те видя при мен. Дали си намерил брат ми, само следа от него или нищо, ти винаги ще бъдеш добре дошъл у дома. Аллах да те благослови и да те съпровожда по пътеките на щастието. Спомняй си от време на време за мен и бъди уверен, че аз винаги ще мисля за теб, дори в молитвата си, макар да сме от различни вероизповедания!

Аз отговорих приятелски и Бен Васак се отдалечи. Та ето ти вече пак нещо ново и приключенско! Да търся и открия един безследно изчезнал, когото дори факирът бе издирвал напразно! Мисълта за този човек наистина ми създаваше безпокойство. Нещо се противопоставяше в мен да допусна появата на подозрение срещу този достопочтен старец и все пак не можех да се отърва от смътното предчувствие, че той повече или по-малко е замесен в тази работа, макар водачът да не искаше да се съгласи.