Карл Май
Ловци на хора (14)

14. Тайният кладенец

Най-напред завихме по керванския път, който първо водеше на югозапад, а после извиваше право на юг. Той следваше един кор. Така биват наричани речните корита, които през дъждовния период се изпълват с вода, а иначе лежат сухи. Местността беше дива и пуста. Отстрани имаше само голи, лишени от растителност чукари, а камилите крачеха по остър, безплоден камънак.

Първата част от пустинната пътека води през планински терен. Същинската пясъчна пустиня започва едва след, втория дневен преход и е наречена Бахр Бела Ма, Море без вода. Това наименование често се среща и в голямата Сахара, както и отсреща, отвъд Червено море. Арабинът, бедуинът, берберът, туарегът, всички те наричат онези пясъчни пустини, приличащи на море, Бахр Бела Ма.

Въпреки лошия път животните ни крачеха бодро. Камилският тръс е много спорен, а с една ездитна камила не може да се мери по издръжливост дори и един истински арабски бегач. Стана така, че още след изтичането на два часа видяхме пред себе си бавно придвижващия се керван на Мурад Насър. Чувайки ни, той се обърна и бе немалко удивен да съгледа баш мен. На минаване аз му викнах:

— Ето че пак ме виждаш. Хайде сега ме размажи!

Турчинът отговори с проклятие. А Селим спря при него и каза:

— Ти няма да достигнеш пътната си цел, а ще погинеш в пустинята, защото аз вече не съм ти закрилник.

— Върви при Шейтана! — сопна му се неговият предишен господар.

— Може би ще те срещна, ако отида при него.

Когато се озовахме извън погледа на турчина, свърнахме надясно от пътя, тъй като лейтенантът беше оставил хората си в това направление. Той не беше познавач на пустинята и бе напълно възможно да сбърка посоката. Но различно оформените канари и ридове даваха добри опорни точки, по които човек можеше да се оправи. Когато изрекох един въпрос в това отношение, той обясни:

— Тук е невъзможно да се объркам. Вярно, че няма същински път, ала аз много добре впечатих в паметта си формата на възвишенията, край които минавах. Другояче своят нещата в пясъчната равнина, където не мога да се ориентирам.

— Как намери Короско? Все пак е трябвало да минеш през пясъчната пустиня.

— Не ти ли казах, че емирът ми даде един отличен водач? Този мъж е един стар онбашия^[1], който често се е бил в Судан и е добре запознат с онази пустиня. Той ни водеше и остана при асакерите^[2], като ми описа точната посока към Короско. Ти ще опознаеш Мустафа като много полезен мъж.

След известно време отново достигнахме един пресъхнал кор. Тук войниците очакваха завръщането на лейтенанта. Не заварихме всички; тук бяха само десет, и то без камили. Али се изплаши и се осведоми за местопребиваването на другите и животните. Узнахме, че старият онбашия бил споходен от идеята да оползотвори отсъствието на предводителя с една бърза езда до Нил, за да напои камилите, които навярно задълго щяха да бъдат лишени от вода, и да подмени тази в меховете с прясна. Тази самоволна постъпка угрижи Али Фарид. Опитах да го успокоя, ала той ми рече гневно:

— Не вземай Мустафа под закрила, ефенди! Ние не сме обикновени пътници, а асакери, и трябва строго да съблюдаваме дисциплината. Онбашията не биваше да напуска това място без мое разрешение.

— Мустафа е имал добро намерение.

— Може да е така, но човек върши и глупости, макар и да е имал добро намерение. Нас никой не бива да ни вижда, а ето че тоя човек язди с трийсет мъже и над четирийсет камили в една местност, в която непременно ще бъде забелязан!

— В такъв случай се оказва, че погрешно си ми го обрисувал. Ти нарече Мустафа полезен мъж, ама май, както сега чувам, го считаш за неблагонадежден.

— Мустафа не е такъв, наистина, само че в този случай трябваше да ме пита. Колко лесно би могъл да се натъкне на хора и те да ни издадат на ловците на роби, които се каним да заловим!

— Ти казваш, че онбашията познава пустинята. Той следователно ще поеме по път, по който никого няма да срещне.

— Една такава среща може съвсем нежелано да се състои, тъй като Нил се намира наблизо.

— Ако Мустафа е яздил оттук направо, ще излезе на реката между Тошкех и Дабил и вероятно от никого няма да бъде забелязан. А види ли някого по пътя, то ще му е лесно да го избегне, ако наистина е толкова опитен. Нека изчакаме спокойно връщането му.

— Значи не мислиш, че трябва да яздим след него?

— Не, защото по този начин не можем да върнем обратно една евентуално извършена непредпазливост.

Разположихме се при багажа. Десетимата войници се държаха на почтително разстояние. От погледите, които ми хвърляха, разбрах, че се радват на моето пристигане. Та нали ме познаваха от кораба и вероятно ме смятаха за мъж, чието присъствие би могло да бъде полезно за тях. Бен Нил седна скромно при тях. На Селим, както забелязах, много му се щеше да си поиграе на господар и се намести при мен и лейтенанта. Последният обаче го изгледа по такъв начин, че той се извърна и тръгна към войниците. Измери ги от горе до долу и каза:

— Значи вие сте асакерите на Рейс Ефендина, които възнамеряваме да ощастливим с нашата помощ? Надявам се, да остана доволен от вас. Познавате ли ме?

— Не — отвърна един, които също като другите оглеждаше любопитно-учуден говорителя.

Те не знаеха дали като на равностоящ, или като на началник да гледат на него.

— Значи сте съвсем чужди в тая страна, в която всяко дете е осведомено за моите геройски дела. Името ми е толкова дълго, че стига оттук до Кахира, ала аз ще ви позволя да ме наричате просто Селим. Аз съм най-големият воин на всички народи и племена на Ориента, а приключенията ми се разказват навсякъде и са описани в хиляди книги. Моята мощна ръка е като чадър, под чиято сянка бихте могли да изживеете в сигурност и на рахат целия си живот.

Селим протегна същевременно ръка над тях и зае поза, изпълнена с неподражаемо величие. Войниците очевидно не знаеха какво да мислят за него и какво да кажат на думите му. Погледнаха към мен и забелязаха усмивката ми. Бен Нил сви рамене и рече: „Тумм ел кебир“, което означава нещо като „голяма уста“, „самохвалко“. Вследствие на това те вече бяха наясно с картинката и един от тях, още млад човек, който, както сетне узнах, бил шегобиецът на отряда, се надигна, направи едно дълбоко темане и отговори с тържествено-почтителен тон:

— Ние всички сме ощастливени и запленени от лъчите на твоето присъствие, о, Селим на всички Селими. Ти, както чухме, си вътъкът на всички изтъкнати достойнства и качества и ние залагаме в теб крепката вяра, че ще позволиш да ни огрее тяхната светлина.

— Ще го сторя — рече Селим, без понятие да си има в каква клопка се кани да влезе. — Аз по всяко време съм готов да ви обкръжа с моите величавости.

Неговият противник поиска да отвърне, ала бе принуден да насочи вниманието си към далечината, където сега се появи една дълга върволица камилски ездачи. Беше старият онбашия, който се връщаше от водопоя със своите асакери. Камилите буквално се бяха издули от пиене и изглеждаха здрави и силни. Това бе от голяма полза за нашето начинание, толкова повече, че ветеранът беше взел и напълнил и всички мехове. Така грижата ни за вода биваше изместена настрана за няколко дни и аз помолих лейтенанта да прости своеволието на онбашията. Старият чу думите ми и ми подаде благодарствено ръка.

— Ефенди, твоята доброта действа като мехлем на сърцето ми. Ние не бяхме видени от никого, а с жадни животни не бихме могли да извършим това, което сега сме в състояние да постигнем. Ти си тука баш повелителят и в мое лице ще имаш един покорен и верен слуга.

Сега бе време да се прегледа багажът. Муниции имаше повече от достатъчно, провизии също не липсваха. Всеки мъж си имаше половници и освен това видях няколко паници и един железен котел, в който щеше да се вари храната. Рейс Ефендина беше отишъл толкова далеч в грижите си, че даже им бе дал да вземат една палатка за мюлазима и за мен. Един тежък вързоп съдържаше вериги и ръчни окови за нашите евентуални пленници.

Тъй като хората бяха огладнели, а аз не исках да губя време, бяха нахранени със сушени фурми. После трябваше да се посъветваме относно плана на бойната акция. Това стана между мюлазима, онбашията и мен. За съжаление разбрах, че още никой не е помислил по какъв начин може най-добре да бъде разрешена задачата ни.

Тя не беше лесна. Ние трябваше да надзираваме едно разстояние от най-малко триста километра и този участък беше пустиня, в която имаше само един-единствен кладенец, доставящ поносимо годна вода извън дъждовния период, а именно споменатият вече Бир Мурат. Другите кладенци, разположени по керванския път, като Бир Абза, едва сълзяха през сухия период. Но точно това обстоятелство беше за мен добре дошло.

Ако търсените действително възнамеряваха да минат през Нубийската пустиня, те щяха да са отдалечени от Нил до керванския път, който трябваше да пресекат, на около осем дни езда. Значи непременно биха се насочили към Бир Мурат. Но понеже една камила не може да жадува осем пълни дни, то тези хора трябваше да знаят и тайни кладенци, през които щеше да води посоката им. Ето защо нашата мисия всъщност се делеше на две задачи. Първо, трябваше да надзираваме именно Бир Мурат, но така, че да не бъдем открити, и второ, касаеше се да открием скритите кладенци и при тях да следим за очакваните. Едната задача беше сравнително лесна, но другата беше много трудна и с нея исках да се заема аз самият.

Когато изложих това пред двамата, те ми дадоха право. Онбашията също беше убеден, че трябваше да има тайни кладенци, ала се изказа, че било невъзможно да бъде открит някой от тях.

— Предоставете това на мен — казах аз. — В случай че се натъкна на някой такъв кладенец, сигурно няма да го подмина.

— Но как ще забележиш къде има вода? Знаеш ли каква е направата на тези кладенци?

— Да. Разкопаваш пясъка, додето стигнеш водата, слагаш над ямата няколко дръжки от копия или някакви други пръти и просваш върху тях кожа, рогозка или някакво си там покривало. Насипваш после пак пясъка и го заравняваш с околността. По този начин мястото вече е направено незабележимо за окото.

— Което означава, че и ти няма да можеш да го откриеш.

— Аз не, но камилата ми.

— Камилата… ти? Животното по-остри очи ли има от теб?

— Не, но по-чувствителни обонятелни нерви. Забравяш, че такива места, преди хората да ги превърнат в кладенци, са били откривани единствено от камили. Една прежадняла камила е изключително чувствителна към миризмата на водата. Тя отдалеч се затичва към мястото, където има вода, и започва да разравя земята с предните крака. По тази причина не давам на моето животно да пие.

— Аллах е велик. Той дава на всяко същество отделна дарба! Това, дето го казваш, е убедително. Значи се каниш да издирваш Бияр ес Сир (тайни извори)? Но няма да яздиш сам?

— Не.

— Кой ще те придружава? — осведомите Мустафа.

— Засега още не е определено. Преди туй бих желал да знам дали мога да разчитам на теб и познанията ти за тези местности.

— Питай Али Фарид дали не го водих отлично! Тая пустиня я познавам точно толкова добре, както някой от тукашните водачи на кервани.

— Също степта Баюда отвъд Нил?

— Също.

— Известни ли ти са вадите в нея?

— Всичките. Ще ти назова Вади^[3] Мокаттем, Ушер, Аммер, Абу Руай, Лабан и Аргу.

— А голямата вади на запад в тази пустиня?

— Имаш предвид Вади Малк?

— Да. Предполагам, че разбойниците, ако са поели по северния път, ще се придържат в близост до тази вади. Тя излиза недалеч от Абу Гуси на Нил. Мислиш ли, че те ще прехвърлят Нил там?

— В никой случай, защото срещу Абу Гуси е разположена Стара Донгола, и понеже местността там е оживена, значи е опасна за тях.

— Накъде иначе би трябвало да се насочат?

— По на север, по протежение на Вади ел Габ, може би към Тура и Мошо, където е усамотено и остров Арго облекчава прехвърлянето. Не си ли съгласен с мен?

— Съвсем същото мнение вече изразих пред Али Фарид. Аз твърдо се придържам към него и ти поставих тези въпроси само за да те изпитам.

Самодоволно ухилен и със съзнание за цената си, Мустафа ме попита:

— Издържах ли изпита?

— Да. Виждам, че познаваш местността. Но най-главното е и тук в Артмур да си също така добре осведомен.

— Така е. От Короско се минава през Угаб, Абу Ракиб, Вади Мериша, Бир Мурат, Бир Абза, Табун и Абу Шуррут за Абу Хаммед на Нил.

— Правилно. Сега ще те питам само още дали точно знаеш местоположението на Бир Мурат.

— Такъв е случаят, ефенди. Аз често съм ходил там и съм се скитал надалеч в околността. Откъм страната на Короско се стига до долинката на извора, която е обкръжена от високи и стръмни скални стени, през една долина, обрасла с палмата дум. От другата страна на извора има една трудна за минаване клисура, която постепенно води отново до равна местност.

— Така е. От колко време се нуждаеш, за да стигнеш дотам?

— Три дена, повече не, тъй като камилите ни са отпочинали и скоро поени с прясна вода.

— А би ли се наел да отведеш асакерите сам, без мюлазима и мен, в близост до извора?

— Защо не? Та нали няма да е по-трудно, отколкото ако и вие присъствате.

— Добре, тогава предлагам следното: Али Фарид ще язди с мен, за да потърсим кладенците, а ти ще отведеш асакерите при Бир Мурат, ама не пък баш до него, тъй като не бива да бъдеш видян.

— Там ли трябва да ви чакам?

— Да. Но колко дълго, не мога да определя.

— И какво ще правим през туй време?

— Абсолютно нищо. Няма да ходите до извора и ще избягвате всяка среща.

— Но да допуснем случая, че видим разбойниците да идват. Тогава все пак трябва да ги нападнем!

— Не. Ще ги пропуснете да минат, без да ви забележат. Можеш да бъдеш сигурен, че аз ще дойда след тях.

— Не те разбирам, но съм длъжен да ти се подчиня. Как обаче се каниш да определиш точно мястото, където да ви чакаме? Това в пустинята е невъзможно.

— Възможно е. Ти сам казваш, че разбойниците по всяка вероятност ще прехвърлят Нил между Тура и Мошо. В каква посока от Бир Мурат лежат тези селища?

— Югозападно.

— Значи ти трябва да се установиш точно на югозапад от Бир Мурат, и то на половин ден път от него. Това ще е приблизително до западната страна на самотно издигащата се Джебел Мундар.

— Точно така. Виждам, че и ти познаваш като мен онази област, ефенди. Сега зная къде трябва да спра и съм убеден, че със сигурност ще ни намериш. Пита се само дали Али Фарид, моят пряк началник, ще ми повери асакерите.

Мюлазимът досега си бе мълчал. Той съзнаваше, че тук онбашията е по-опитен от него. Може би тайно се радваше, че отговорността бе прехвърлена върху мен, и ето защо се пазеше да възразява. Сега, когато бе приканен непосредствено да говори, той отвърна:

— Естествено, че ще го сторя. Нямам нищо против онова, което Кара Бен Немзи ефенди разпорежда. Но ние накъде ще яздим? Та нали е невъзможно да се знае къде се намират тайните кладенци.

— Не е невъзможно. С малко разсъждения човек би могъл поне посоката да отгатне. Ние предполагаме, че разбойниците ще минат през Нил при остров Арго и ще хванат направление към Бир Мурат. Тъй като не могат да стигнат до тази цел без вода, значи трябва да търсим тайните кладенци по тази линия.

— И ти познаваш пътя?

— Път няма, но аз няма да се заблудя. Тъй като ловците на роби идват от запад, ние ще яздим западно от керванското трасе и паралелно с него на юг. Не се ли натъкнем на следа, значи ловците на роби още не са пристигнали, но можем всеки миг да ги очакваме. Преди всичко трябва строго да разпоредя, онбашията Мустафа да не предприема нищо със своите асакери, преди да сме се срещнали с него.

Това бяха основните линии на моя план. Необходимо бе да уговорим второстепенните неща и после можехме да потегляме. Ние и в подробностите постигнахме единодушие. Онбашията получи точни указания и сега се питаше само какво ще стане с Бен Нил и Селим. Единият каза, че бил мой слуга и не бивало да ме изоставя, другият се изрази по същия начин. На Селим, изглежда, нещо не му се харесваше при асакерите, понеже не искаха да вярват в неговите достойнства. На мен неговото присъствие с нищо не можеше да ми бъде полезно, а на онбашията пък толкоз по-малко. Ако Селим яздеше с войниците към извора, то трябваше да очаквам, че ще забърка някои глупости и ще провали плана ми. На мен той нямаше да смее да се противопоставя и ето как му казах, че и той може да язди с мен.

Та значи станахме четири души. Всеки взе един мях с вода и необходимите провизии на ездовата си камила и после потеглихме на юг. Асакерите щяха на първо време да спазват същата посока, но по-късно трябваше да се насочат повече наляво, сиреч на югоизток, за да останат успоредно с керванския път.

От Короско до Бир Мурат хората отчитат четири дена път.

Аз исках да измина това разстояние, което означава до същата географска ширина с кладенеца, за два дни. От нашите камили се изискваше голямо постижение, но те щяха да се справят.

Неприятното беше, че можехме да яздим само през деня. Обикновените кервани потеглят с изгрев слънце и пътуват до към единадесет часа. После почиват по време на най-големите дневни горещини до два часа, за да бъдат след това отново на път до вечерта. След залез слънце се вечеря с един час почивка и сетне продължават на лунна и звездна светлина до полунощ. Ние обаче искахме да намерим следи, които трябваше да водят напреко на нашата посока; през нощта не можехме да ги открием и ето защо трябваше да останем на седлото и в най-жежките обедни часове.

Местността беше отначало все още планинска. Каквото се предлагаше на нашите погледи, беше гола пустош и безотрадност. Не се виждаше ни дърво, ни храст, ни стрък трева. В тази самота внасяше живот само някой лешояд или гарван, преминаващ над главите ни. Двете пернати са единствените птици на Нубийската пустиня. Първата е по-точно белоглавият лешояд (Vultur fulvus). И той, и гарванът не се осмеляват да нападат живи животни. Поради това човек често вижда по път картини, от които го заболява сърцето.

Ако някой товарна камила именно не може повече да продължава, тя се отпуска на земята и нито с добри думи, нито със сила може да бъде принудена да стане. Хората просто я оставят да лежи и прехвърлят товара й върху другите животни. Тя не е мъртва, но вече няма сили да се изправи. Така лежи достойното за окайване животно още дни наред, раздвижва един крак или друг, повдига глава, а наоколо са накацали лешояди и гарвани, чакащи я полека-лека да угасне, та после да я разкъсат. Обитателят на пустинята подминава бездушно такива клети животни. Неговите камили виждат отражението на бъдещата си съдба и на минаване надават жаловит рев. Но аз винаги, когато видя да лежи някоя все още жива камила, прекратявам мъките й с един куршум. Гарваните и лешоядите изкълвават месото до костите, а скелетът остава да лежи, избелва се на слънцето и сочи пътя, по който керванът трябва да върви. От време на време човек вижда встрани от пътя няколко отрупани един връз друг камъни. Това са местата, където някой си е отишъл от жажда или по някакъв друг начин от живота.

По време на нашата езда ние не видяхме нито един от тези символи на смъртта, понеже не се придържахме по керванския път. Походният ни ред беше прост. Аз яздех с Али Фарид начело, а Бен Нил и Селим ни следваха. Относно посоката не можех да бъда в заблуда, даже компасът не ми бе нужен. Един поглед към часовника и местоположението на слънцето ми беше достатъчен, за да се ориентирам. Нощем звездите, и най вече Южния кръст, служеха на девалилите^[4] като пътеводен знак. Но тъй като това съзвездие рано залязва по онези ширини, случва се и най-добрият водач понякога да се заблуди.

Да се описва скалистата пустиня, не е благодарна задача. Ето защо искам само да отбележа, че когато слънцето залезе, спряхме да бивакуваме приблизително на една ширина от нилското селце Серрас. Бяхме яздили толкова бързо, че имахме зад себе си два дни път с камила.

Вечерята ни се състоеше от фурми и вода. Не можехме да си приготвим даже брашнена каша, тъй като ни липсваше горивен материал. Керваните събират камилския тор, за да го използват като гориво. Ние впрочем и труда не си бяхме направили да го събираме, понеже времето ни беше твърде скъпоценно.

Моите трима придружители не бяха свикнали не само с такава усилна езда, но и изобщо с камилското яздене. Ето защо се чувстваха каталясали. Али Фарид притежаваше прекалено много гордост, за да се оплаква. Бен Нил също си траеше, ала Селим горчиво се окайваше.

Събудихме се с утринната дрезгавина и продължихме ездата. Възвишенията скоро станаха по-редки, а скалите отстъпиха на пясъка, чиято повърхност се разпростря пред нас като неподвижно жълто море. Аз подтикнах камилата си и другите трябваше да ме последват, макар все още да чувстваха вчерашното напрежение в крайниците си.

Слънцето се изкачваше все по-високо по безоблачното небе и сипеше лъчите си, които изпълваха въздуха с нарастващ зной. Към пладне вече сякаш дишахме огън. Али се затвори още повече в себе си, Бен Нил — също, но затова пък толкова по-шумно се вайкаше Селим. На всеки четвърт час искаше да спре, за да слезе и се излегне. Говорих му — напусто. Тогава подкачих честолюбието му.

— Досега все си мислех, че си от племето на фесарахите, ама това май не е вярно.

— Вярно е.

— Но фесарахите не са ли най-прочутите камилски ездачи между Вади Милк и Нил?

— Това също е правилно — потвърди оня гордо. — Аз съм най-големият герои от тяхното племе.

— Тогава не би трябвало да се жалваш по такъв начин от една малка езда. Та ти хленчиш като някое дете. Това достойно ли е за един герой?

— Не. Но в този миг аз не съм герой, а един разбит и изсушен мъж, когото лъчите на слънцето гризат. Аз трябва непременно да сляза и отдъхна.

— Сега, когато и най-малкото забавяне е достатъчно да направи нашия план нереализируем? Помисли, че ще искаме да спасим отвлечените жени и дъщери на фесарах, сиреч членове на собственото ти племе!

— Какво ще ме е кахър за всичките жени и дъщери на света, ако заради тях трябва да си ида мърцина!

— Ти не си добър човек, Селим. За да стори добро на друг, човек трябва да принася жертва, а тук се касае за свободата и щастието на много хора!

— Хич нищо не ща да зная за тях.

— Значи ти си направо един никаквец!

— Право, много право! Но моят живот си ми е по-мил от този на сто други. Аз съм един безогледно дързък ратник и воин и не се страхувам дори от джинове, както блестящо ти доказах, ама да бъда опечен от слънцето, това е прекалено много, това не е нужно да понася никой герой. Аз спирам и слизам.

— Стори го! Нямам нищо против — сопнах му се ядосано.

— Благодаря ти, ефенди! Знаех си, че все пак ще стигнеш до разумение. Тук ние значи ще се отморим!

— Ние? Не, само ти. Ние ще продължим да яздим.

— Ще продължите да яздите? — попита Селим разтревожен. — Аз сам ли ще остана тук?

— Така е, щом това ти отърва. Но аз няма да сляза, преди да съм достигнал днешната цел. Който не иска да продължава с мен, може да остане тук и да се остави да го изкълват лешоядите. Щом жените на фесарах, които са твои сродници, не те интересуват, то и аз не искам повече да си имам работа с теб.

Продължих да направлявам камилата си, ядосан на човека, който се проявяваше толкова безчувствен спрямо своите съплеменници. Той осъзна, че ще бъде изоставен тук сам, и ни последва. Впрочем слизането навярно нямаше да му се удаде толкова лесно, тъй като камилата му щеше да се възпротиви да спре, ако ние продължехме да яздим.

Разчитайки на тази особеност на камилите, аз винаги се държах начело. Още предния ден бяхме достигнали възвишенията на Абу Ракиб, а по обяд навлязохме сред тези на Вади Мериша. През цялото това време аз непрекъснато бях оглеждал земята за следи, ала не бях открил нищо.

И продължавахме нататък и нататък. Четирите камили изхвърляха без умора напред дългите си крака. Те наистина бяха отлични животни. Де само тримата ездачи да бяха също така издръжливи! За Селим изобщо не ставаше дума, той си беше слабак във всяко едно отношение. Но другите двама за съжаление не бяха свикнали с пустинята и трябваше прекалено много да се напрягат. Те не обелваха нито дума и ме следваха, верни на дълга си.

Не искам да кажа, че на мен в тази езда ми беше лесно, о, не. Аз също чувствах тоя ужасен зной, който така жареше лицето ми, че на няколко места по него, както и по ръцете, кожата се лющеше. Но ние имахме пред себе си цел и трябваше непременно да я постигнем. Щом човек веднъж е осъзнал едно „трябва“, то беше длъжен да хвърли всички сили, за да се справи.

Привечер пред нас изплува една хълмиста верига. Възвишенията се изтегляха напреко на нашата посока, но бяха незначителни. Това беше онзи низ от хълмове, който се проточва от Дар Суккот направо през Нубийската пустиня. Към него принадлежат и скалите, между които е закътан Бир Мурат. Значи ние сега се намирахме на една ширина с него и се касаеше дваж по-зорко да внимаваме. Аз трябваше да обследвам пясъка за следи, което при бързината на нашата езда не беше лесно, и същевременно да оглеждам хълмовете, за да заключа по формата и разположението им за наличието на водохранилище.

И ето че из един път камилата ми спря посред бяг. Пое въздух с ноздрите, после се обърна надясно и се затича, бих казал, с нямащи равни на нейните крака. Отпуснах юздите, колкото бе възможно по-хлабаво. Не ми и хрумваше да попреча на животното да следва своя инстинкт — то беше надушило вода.

Другите животни ни следваха със същата бързина. Пясъкът излиташе на облаци вляво и дясно, зад нас. Стрелнахме се между два хълма, които в заден план се свързваха посредством трети, така че пред нас лежеше една малка, отворена отпред котловина. По средата й моята камила спря и понечи да разрие пясъка с предните крака. Скочих от високото седло, без да я карам първо да коленичи, хванах я за оглавника и я издърпах назад. Тя се противеше, теглеше се, ревеше, риташе и хапеше — напразно. Трябваше да се върне, след което й стегнах краката така здраво, че да не може да мръдне от място си. Вбесена от съпротивата ми, тя се тръшна на земята и остана да лежи като умряла. Същото затруднение си имаха и спътниците с техните камили, макар вчера да се бяха напили до насита — те също бяха вързани.

В тримата ми придружители живецът се бе върнал. Те виждаха, че това е краят на днешната езда, и силите и жизнерадостта им се възвърнаха.

— Ефенди, ти наистина имаше право — провикна се радостно Али Фарид. — Според държането на камилите ни тук трябва да има вода.

— Такава има. Вижте ситните следи от камилски тор! Тук са пребивавали камили, следователно също и хора. А където ходят хора в пустинята толкова далеч от керванските пътища, там трябва да има вода. Нека разкопаем! Впрочем аз щях да дойда тук даже и да бях сам, без камила, съдейки от положението и формата на тази котловина за наличието на вода.

Коленичихме да разчистим пясъка. Той не беше сбит, а осем здрави ръце си помагаха в работата. При първия метър дълбочина стана влажен, после се натъкнахме на едно покривало, същото от няколко кожи от газела, а когато го отстранихме, се показа бистра вода. Няколко пръта бяха напреко вклещени, за да носят кожата.

— Хвала и слава на Аллах! — възликува Селим. — Тук има прясна вода. Нека пием след зноя на деня, та да придобием нови сили!

Той развърза сиджимката, стягаща шалварите му, за да върже половницата си и си гребне.

— Стой! — възпрях го аз. — Първо трябва да пие намервачът.

— Намервачът? Това си ти!

— Не, камилата ми. Тя е жадувала четири дни и сега трябва да си получи възнаграждението.

— Но човекът е на ред преди животното!

— Не във всички случаи. В сегашния случай нещата стоят наопаки. Камилата има ред преди мене. Аз съм пил, а животното — не, макар че трябваше да ме носи и аз си седях на сигурно върху неговия гръб.

— Вие християните сте чудати хора, а ние, истинските вярващи, трябва да страдаме от това. Та наложително ли е камилата ти да излочи прясната вода, а ние да се задоволим с блудкавото съдържание на нашите тулуми?

— Не, тя ще получи водата на два меха, които после ще напълним. Един таен кладенец като този няма рандемана на Бир Мурат. Както виждам, сега можем да напълним само два меха и после може би ще мине един ден, докато се събере пак толкова.

— Но как ще се налочи камилата ти, като нямаме никакъв съд?

— От тази кожа, чиито ъгли ще държите нагоре така, че по средата да се образува вдлъбнатина.

Тримата хванаха кожата по посочения начин и аз излях водата от два меха. Животното пи прежадняло, докато изчезнаха и последните капки. Сега напълнихме меховете от кладенеца, който всъщност представляваше една локва, и с това го изчерпихме изцяло. После беше наново покрит, за да не може жаркият въздух да прониква в него.

Бяхме се напили с прясна вода и се чувствахме освежени. Междувременно слънцето беше достигнало края на небосклона и тримата мохамедани коленичиха, за да изрекат Могреб.

След молитвата си взехме вечерята, която се състоеше от фурми и сушено месо. Камилите получиха да зобят негърско просо. След това отидохме да спим. Спътниците ми се разположиха на бивак край извора, а аз се изкачих на западното възвишение, на чийто връх легнах като страж срещу евентуални изненади. Та нали ловците на роби можеха да пристигнат и през нощта. Много скоро до мен достигна хъркането на спътниците и аз също заспах, без грижи, защото знаех, че сънят ми е толкова лек, че един шумен камилски ход сигурно щеше да ме разбуди.

Когато се събудих, утрото сивееше. Изтокът започна да се обагня и аз разбутах тримата да изпълнят своята Феджр. Феджр означава зора и поради това и предписаната за времето на слънчевия изгрев молитва се нарича така. Те станаха, изрекоха молитвата си, после отидохме да видим как стоят нещата с водата. През нощта тя се бе събрала толкова, че отново можехме да напълним два меха. Старата получиха камилите. Сетне изядохме по една каша от смляна дурха (просо), забъркана в студена вода. И най-жалкият немски просяк би обявил тази храна за негодна, ала пустинният живот не се съобразява с изтънченото небце на даден човек.

До този момент не бях отварял дума за моите по-далечни намерения и спътниците ми изглежда мислеха, че смятам да заловя край кладенеца ловците на роби, защото Али Фарид рече по време на храна:

— Ефенди, твоята сметка излезе правилна. Убеден съм, че този кладенец е разположен по направлението между Бир, Мурат и остров Арго. Ако разбойниците наистина минат през Нил там, ще ни дотърчат тук в ръцете. Ние ще ги чакаме с цялото му спокойствие и удобство и когато дойдат, ще… ще… ще…

— Е, после какво? — попитах аз.

— После… после… да, какво ще правиш после?

— Наистина ли мислиш, че ще чакаме тук ловците с цялото му удобство? Те вероятно ще са мнозина, докато ние тук сме само четирима мъже. Аз не се страхувам, вярно, но е по-добре да живееш за дадена цел, отколкото да умреш преждевременно за нея. Следователно ние не бива да захващаме битка, а трябва незабелязано да се изтеглим.

— Накъде? — поиска да знае лейтенантът.

— При нашите асакери, които днес ще пристигнат при Джебел Мундар. Дотам е половин ден път. Впрочем ние не сме стигнали до положението, още днес да се присъединим към асакерите. Все още не сме при целта си.

— Още не? Накъде искаш още да идеш?

— На юг. Дотук не открихме никаква следа. Възможно е обаче очакваните да са поникнали в пустинята още по на юг, Трябва да сме максимално сигурни в нещата. Та нали ще е много досадно, ако ние си останем да си седим спокойно тук, а после да чуем, че те през туй време са се придвижили към Джебел Даравеб примерно! Ние трябва веднага да продължим.

— Аллах! Нека ти призная, че повече на една такава езда не мога да издържа.

— Аз също! — пригласи Селим.

Бен Нил премълча. Той не се чувстваше по-добре от другите двама, ала въпреки това бе готов да следва волята ми. Жал ми беше за честния младеж. Аз планирах една езда, която по напрежения щеше да надмине вчерашната. Като разсъдих трезво, то другите само щяха да ми пречат и тъй като поне един от тях трябваше да оставя тук като пост, при всички случаи си беше най-умно да яздя сам.

Когато споделих това с тях, те се съгласиха. Само Бен Нил рече:

— Ефенди, не е ли по-добре да яздя с теб? Ти лесно би могъл да попаднеш в опасност, в която аз, ако е по волята на Аллах, да съумея да ти помогна.

— Ако е волята на Аллах, аз и сам ще се избавя от опасността. Вие се нуждаете от един ден почивка и е по-добре и тримата да се намирате тук, защото аз съм почти убеден, че ловците на роби все пак ще минат през тази местност. Аз самият бих чакал тук, ала дългът и предпазливостта ми повеляват да отчета и други възможности.

— Но ако ти се случи някоя беда, ние ще си седим тук, без да можем да ти помогнем, и без да знаем какво трябва да правим.

— Ако утре до обяд още не съм се върнал, отправете се бързо при асакерите и яздете на юг, където ще се натъкнете на дирята на разбойниците. Защото аз няма да се върна само ако съм срещнал тези хора и от това ме е сполетяло някакво нещастие.

— Дано Аллах го предварди! Хваща ме страх, ефенди! Бих предпочел все пак да те придружа!

— Не. Убеден съм, че нищо няма да ми се случи, а твоята ръка тук може би ще е по-полезна, отколкото при мен. Касае се да се поддържа бдителна стража. Тук долу при кладенеца имате сянка. Но един от вас постоянно трябва да се оглежда на югозапад от хълма, на който спях. Ако по време на отсъствието ми видите разбойниците да се задават, възсядайте незабавно камилите и бързайте към асакерите, за да им кажете, че трябва да се изтеглят и да пропуснат ловците на роби.

— Ама при това положение враговете ще ни се изплъзнат!

— Не. Аз само не искам да предприемате атака срещу тях в мое отсъствие. Ето защо е по-добре да ги пропуснете. Те при всички случаи ще яздят към Бир Мурат и там ще ги заловим след завръщането ми.

— Но ако не останат дълго там?

— Тогава ще яздим след тях. Ние сто на сто се придвижваме по-бързо от една робска колона и със сигурност ще ги догоним. Та ако се върна и не ви заваря тук, ще знам, че сте при асакерите и там ще ви търся. Но ако не се случи нищо, оставате тук утре до пладне!

Бяха повдигнати, наистина, разни други възражения, ала аз си останах на разпорежданията. Днес моето животно го очакваха големи напрежения и аз му дадох двойна дажба негърско просо и няколко шепи фурми. След като закрепих меха си зад седлото, повелих строго още веднъж на тримата да бъдат предпазливи и се качих. Беше осем часът сутринта, когато напуснах кладенеца.