Карл Май
Ловци на хора (12)

12. Сина на Нил

Осветих около себе си и се видях в едно зидано помещение, което по всяка вероятност по-рано е съдържало вода. Шахтата някога — може би преди хилядолетия — е била кладенец, факирът само ми бе надрънкал куп лъжи, че тук имало царски гробове, за да ме примами насам. До зидарията клечеше една фигура, която сега издигна молитвено ръце.

— Имайте милост! Пуснете ме да изляза! Нищо няма да издам. Та нали вече ви го обещах.

— Не се страхувай — успокоих го. — Ние не сме дошли да те измъчваме.

— Не? Тогава вие не сте от хората на Абд ел Барак, който заповяда да ме убият?

— Не. Абд ел Барак по-скоро е мой най-върл враг, чиито съюзници ни подмамиха в този кладенец.

— Аллах! Значи вие също сте обречени на смърт и не можете да ми донесете спасение?

— Не падай духом! Вярно, че искат да ни уморят тук от глад и жажда, ала аз ще се опитам да осуетя намерението им, и после ти отново ще видиш дневната светлина. Колко дълго се намираш на това място?

— Три дена.

— Тогава ти трябва да си почти примрял от жажда!

— Не, ефенди. От жажда малко страдах, защото тук е влажно, а по зида избиват много водни капки. Но глад изпитвам. Не бях ял повече от ден, когато ме прилъгаха тук. Сега съм толкова слаб, че вече не мога да се надигна.

Трябва да спомена, че в свободните си мигове при моя домакин Исмаил се отправях в двора, за да обяздя напълно бакарра жребеца. И винаги вземах няколко фурми със себе си. Днес също се бях запасил достатъчно, ала не се стигна дотам, да отида в двора. Извадих фурмите и ги дадох на клетия човек. Виждайки това, Селим каза:

— Аз също имам нещичко. Дауд ага ми даде да взема кебап и еш^[1], понеже беше на мнение, че съм можел да огладнея. На, вземи и яж!

Фурмите, месото и хляба стигаха да заситят един огладнял. Докато затворникът ядеше, аз го огледах. Беше още млад, едва ли на повече от двайсет години, но нямаше арабски черти и не ми правеше лошо впечатление. Облечен беше само с едни сини ленени шалвари и сетре, протегнати с кожен каиш над сукнения пояс. На главата си носеше обичайния за страната фес. Ядеше, без да говори, и аз не исках сега да го безпокоя с въпроси. Когато привърши и опита да стане, справи се горе-долу добре.

— Слава на Аллах! — отдъхна. — Храната ме подсили, макар още да не е преминала в кръвта ми. Кои сте вие? Назовете ми имената си, за да мога да ви благодаря!

Селим побърза да се обади:

— Моето име е прочуто и толкова дълго, че ти изобщо не си в състояние да го изречеш, ако ти го кажа изцяло. Ето защо ме наричай само Селим, най-големият герой на своето племе! Аз съм закрилник на този ефенди, чиито…

— Тази неща са излишни — прекъснах го — Кои сме, младежът все ще научи. По-належащо е ние да знаем кой е той и как се е озовал тук.

— Аз се казвам Бен Нил — обясни той.

Тези две думи означават Син на Нил. По тая причина попитах:

— Значи си роден на брега на голямата река?

— Не на брега, а на самия Нил. Майка ми е била по водата с Абу ен Нил, нейният баща, когато съм се родил.

— Значи дядо ти се казва Баща на Нил. В такъв случай той сигурно е моряк?

— Той е най-добрият кормчия от началото до края на тази велика река.

— А ти как се озова по тия места?

— Трябваше да помогна един човек да бъде убит, а не исках. За наказание ме доведоха тук, където трябваше горко да загина.

— Че си отблъснал едно такова позорно предложение, е чест за теб. Кои бяха всъщност хората, които те подкокоросваха да го сториш?

— Бяха трима. Само че не смея да ги назова, защото двамина от тях са много могъщи.

— Предполагам, че сред тях се намира Абд ел Барак.

— Ефенди, ти имаш честно лице и аз искам да ти се доверя. Да, Абд ел Барак е сред тях. Вторият беше един прочут факир, а третият — муца’бир.

— Я виж ти! Последните двама примамиха и нас тук.

— Значи ние сме другари по неволя и аз не искам да имам тайни от вас, макар че може да ви е безразлично кой е мъжът, когото трябваше да убия.

— Не може да ми е безразлично, защото вземам присърце съдбата ти, а и ще ми е драго да узная нещо по-подробно за намеренията на моите врагове. Та кажи кой е той!

— Един чужденец, християнин от Алемания на име Кара Бен Немзи, който се провинил пред светата Кадирине.

— Ти числиш ли се към Кадирине?

— Аз съм най-нищожният сред нейните слуги.

— И все пак не си се подчинил!

— Аз съм честен човек и не убивам. Само в случай на война, кръвно отмъщение или тежко оскърбление бих убил противника си. И освен това този чужденец бил оказал голяма услуга на моя дядо.

— Мога ли да узная що за услуга е била?

— Да. Абу ен Нил беше кормчия на един робски кораб и трябвало за това да бъде наказан. Християнинът тайно го пуснал да избяга. Как можех тогава да съм толкова неблагодарен, че да го погубя заради Кадирине?

— Постъпил си правилно и аз се надявам, че ще мога да ти се отплатя.

— Ти, ефенди?

— Да, аз. Ти говориш именно с човека, когото е трябвало да убиеш, защото аз съм онзи Кара Бен Немзи ефенди.

— Вярно ли е това? Възможно ли е?

— Вярно е. Питай моя придружител тук, а освен туй мога да ти го докажа и по друг начин.

— Това би било късмет, на който бих се радвал, както никога през живота си.

— Името на дядо ти не чух да се споменава, узнах го едва от теб. Но мога да ти представя други сведения, които ще ме удостоверят. Той беше кормчия на един кораб, предназначен за Сиут и едва що напуснал пристанището на Булак, пристана в Гиза?

— Вярно е, съвпада!

— Аз възнамерявах да пътувам с този кораб. Вечерта муца’бирът дойде на борда и ме ограби. По-късно трябваше да бъда убит.

— Това също отговоря на истината. Научих го от моя дядо. Знаеш ли как се казваше робският кораб?

— Той беше дахабийето „Ес Самак“.

— Ти казваш истината, ефенди. Ти си мъжът, който се е отнесъл така добре с дядо. О, Кара Бен Немзи ефенди, колко към ти благодарен!

Бил Нил сграбчи ръката ми и я притегли към сърцето си.

— Но как можеш да знаеш за мен? — осведомих се аз. — Могъл си да го научиш само от дядо си. Той се канеше да отиде в Губатар при сина си, а пък ти си тук горе в Сиут.

— Абу ен Нил не е тръгнал за Губатар. Той е премълчал пред теб намерението си. Ти си се отнесъл, наистина, добре с него, но си християнин. Трябва ли да се изразя по-ясно?

— Не, разбирам те.

— Трябва да знаеш, че аз в действителност се числях заедно с него към екипажа на дахабийето. При предното слизане по реката се разболях и останах тук. Щяха да ме вземат пак при пътуването си нагоре. Вярно, дядо ти е казал, че ще отиде в Губатар, но властите можеха да проучат и узнаят, че се е подслонил там, и после да го заловят. Ето защо той тръгнал нагоре по Нил към Сиут. Срещна се с мен и ми разказа какво се е случило. За щастие веднага си намери служба на един кораб, който отплава към Хартум. По тая причина той остана тук само половин ден и ми заръча да отида в Губатар да съобщя на семейството какво нещастие го е споходило.

— Ти защо не тръгна? Защо остана тук?

— Канех се да вървя, ама тогава срещнах Абд ел Барак, моккадемът на Кадирине…

— Къде го срещна? — прекъснах го аз.

— В Сиут, на улицата.

— Известно ли ти е жилището му?

— Не. Той ми определи среща извън града. Когато отидох, с него бяха факирът и муца’бирът и тогава поискаха да те убия.

— Та нали не си ме познавал!

— О, онези много добре знаеха, че ще пристигнеш с „Еш Шахии“, и щяха да ми покажат кой си.

— Та ти значи не си се съгласил с убийството. Как беше прието това?

— Измамиха ме, давайки вид, че отказът ми им е безразличен. После бях поканен от факира да отида с него до подземния гроб на някакъв марабут. Поведе ме насам. Муца’бирът също беше с него.

— Абд ел Барак не?

— Не. Той трябваше пак да отпътува.

— Накъде?

— Не можех да разбера. Неволно чух само няколко думи, от които заключих, че имал намерението да предупреди някъде си някакъв си търговец на роби за Рейс Ефендина.

— Значи искаш да кажеш, че Абд ел Барак вече не се намира в Сиут?

— Възможно е да е още тук, но малко вероятно.

— Хм-м! Бил си значи подлъган, че тук се намира гробът на някакъв марабут?

— Да. Защо трябваше да се усъмня? Та нали го каза факирът, който самият е светец!

— Светец, който лъже и убива. Не е трябвало да му вярваш.

— Прощавай, ефенди! Той нали и теб е примамил тук под някакъв претекст?

— Правилно! Аз не бях по-предпазлив от теб и заслужавам същите упреци. Следователно ти никога не си виждал мястото, на което се намираме?

— Никога.

— И не можеш да ни дадеш никаква информация?

— Ни най-малка, ефенди.

— Това е лошо. Като че е невъзможно да си пробием път към открито.

— Няма път. Аз също търсих и не открих никакъв.

— Как си могъл да търсиш? Нали си бил на тъмно?

— О, не. Като се спускаш отгоре, на двайсет стъпки има две странични галерии…

— Знам ги — пресякох го аз. — Но те не могат да водят далеч.

— Възможно е да извеждат на открито, а изходите да са затрупани с пясък, не зная. Отведоха ме в едната. Там лежеше една дебела каменна плоча и купчина камъни, имаше също и глинени лампи, пълни с масло. Запалихме няколко. Аз взех една и заслизах пръв. Едва се бях спуснал на няколко и ония викнаха подир мен, че трябвало да умра тук, иначе съм щял да издам тъкменото убийство на Кара Бен Немзи.

— Бедният дявол! Значи заради мен е трябвало да страдаш!

— Действително страдах, ефенди. Най-напред помислих, че си правят майтап с мен. Но когато изходът бе затулен с плочата и камъните, стана ми ясно, че работата е сериозна. Виках, молех и умолявах — напразно. Стигнах до разбирането, че спасението нагоре не е възможно и ето защо продължих да слизам надолу. Изследвах цялата шахта, също и този каптаж, ала не намерих ни едно-едничко място, което да дава надежда за наличието на някакъв изход. После лампата угасна. Ей там се търкалят черепите в ъгъла. Аз също почнах да гасна. Тоя ден барем сто пъти се катерих и слизах в мрака. Най-сетне не можех повече. Напоследък открих, че са ме затворили в този най-долен отсек. Мислех, че съм близо до безумието. Беснях и ревах като побъркан, додето останах да лежа безсилен.

— Как може всъщност да знаеш, че се намиращ тук три дена?

— Имам часовник, този тук. Един моряк ми го подари в Александрия.

Той измъкна от пояса един стар, голям колкото слънчогледова пита шпинделов часовник^[2] и ми го показа.

— Сигурно хиляда пъти поне напипвах стрелките. Смъртта вече се пресягаше към мен, когато ви чух горе. Поисках да се изкатеря, ала бях твърде изнемощял. Доловихте ли виковете ми?

— Да, чухме те. Сега не говори повече, защото си прекалено слаб. Седни и си почивай. Аз ще се позанимая с изследване.

— Нищо няма да откриеш — заяви Бен Нил, като се отпусна на земята.

— И аз съм убеден, че поне тук долу всяко търсене е напразно. Ние се намираме далеч под базовата повърхнина на хълма и ето защо не мисля, че тук има някакъв ходник, но изход ще намерим, та ако ще да се наложи и тепърва да го копаем.

— Това би продължило седмици, а ние междувременно ще умрем!

— На мен хич не ми е до умирачка! Напротив, имам чувството, че скоро ще видим пак дневната светлина.

— Ох, ефенди, де да имаше право — проплака Селим. — Моите нерви се скъсаха и всичката ми надежда е мъртва. Ние ще трябва тук да умрем и изгинем. Защо Аллах точно на мен е предначертал тоя късмет?

— Какво се вайкаш? — попита Бен Нил. — Преди малко ти се нарече най-големият герой на своето племе. Ако си наистина това, то, изглежда, твоят народ се състои само от жени.

Селим понечи да отвърне гневно. Аз му повелих мълчание, защото изследвах зидарията, като чуках по нея, с цел да открия някое кухо място. Но такова нямаше. И въздухът тук долу с всеки миг ставаше по-лош. Ето защо беше вече желателно да се качим горе, пък и там имаше повече надежда да открием някой скрит път.

— Но аз как ще се изкача? — попита Бен Нил. — Толкова съм слаб, че не мога да се катеря.

— Ние ще те теглим и носим.

Вързах въжето около тялото му. Другия край получи Селим да го увие около кръста си. Той трябваше да се качва пръв. Аз накарах Бен Нил да яхне раменете ми, както бях постъпил с дебелия Дауд ага. Така го вдигах и бутах, изкачвайки се нагоре, докато Селим теглеше въжето. По този начин стигнахме без усилия до горното помещение. Какво щастие, че бяхме снабдени с факли и не бяхме дали нито една на факира! Вярно, втората вече почти догаряше, но нали имахме още четири. В споменатото помещение веднага се нахвърлих на мястото, от което преди малко бях отстранил пясъка. Селим трябваше да помага, а Бен Нил да държи факлата. Не бяхме работили и пет минути и хоризонталната дупка, която копаехме, се ограничи от зидария.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) — извика Селим. — Това сигур е ходник!

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Ефенди, откъде го знаеше?

— Не го знаех, но го предполагах. Въздухът тук е дотолкова поносим, че веднага ме убеди в наличието на връзка на тази камера с външния свят, а това място беше единственото, където нямаше зидария. Ето причината да копая тук.

— Да, това е ходник! — повтори Селим, продължавайки с всички сили да рови. — това е зидан ходник, чийто таван тук се е срутил. О, Аллах, дано ходникът да не е изцяло срутен!

— Ако беше изцяло затрупан, въздухът тук щеше да е много по-лош.

— Значи мислиш, че можем да се спасим?

— Нито за миг не съм се съмнявал в това. При всички случаи щяхме да излезем — ако не оттук, то от някъде другаде, факирът не е човек способен да ни задържи. Той си няма и представа с какви средства разполага един мислещ и енергичен мъж. Продължавай да копаеш!

— Да, копайте, копайте! Аз междувременно ще се помоля — припря Бен Нил. — А спасим ли се, тогава горко на онези, чието коварство ни затвори тука.

— Ще го размажа тоя факир! — изхрущя зъби Селим, като неуморно запращаше с ръка пясъка зад себе си. — Само веднъж да се намерим вън!

— Ще излезем — уверих го. — Мисля, че познавам даже мястото, където ще стигнем на открито.

— Твърде дръзко казано, ефенди.

— Не все пак. Знаеш ли колко е висок приблизително хълмът?

— Не.

— А колко дълбоко във вътрешността му се намираме?

— Също не.

— Е, дотук сме слезли петдесет дупки и по моя преценка се намираме на базовата повърхнина на пясъчния конус. Малко по-дълбоко сме от равнището на пустинята. Сега копаем към южната страна на хълма. Какво се намира там, Селим?

— Не зная какво имаш предвид.

— Я си спомни дупката, в която пропадна Дауд ага!

— Аллах, валлах, таллах! Да не би да речеш, че…?

Селим спря по средата и от изненада не изговори напълно изречението.

— Това искам да река наистина!

— Че оттук ще стигнем до оная дупка?

— Почти съм убеден. Вярно, оттук не може да се определи точно, но едва ли се лъжа. Считам, че този ходник, в случай че не се отклонява от правата посока, е галерията в която се продъни сарайският управител. Да продължаваме работата!

В началото ходникът беше високо запълнен с пясък. Но когато освободихме около два метра, той се откри празен пред нас. Пропълзях с факлата навътре. Той имаше височината и ширината на зиданата яма, от която бяхме измъкнали черния шишко, обстоятелство, подсилващо моето предположение. Можех да се придвижвам без усилия. Държейки факлата в една ръка, аз пълзях на другата и на колене — десет метра, двадесет, четиридесет… Ходникът запазваше посоката, но бях близо до чувството, че е твърде дълъг за моите предвиждания. Най-сетне свърши или по-скоро беше затрупан, и то с рохкав пясък както в началото. Тъкмо размислях дали да го разчистя, или първо да отнеса новината на спътниците си и ето че чух зад себе си гласа на Селим:

— Слава на Аллах, че те имам отново!

— Защо тръгна след мен?

— Защото в оная тъмнилка вече не се изтрайваше.

— Уплаши ли се?

— Не, аз съм си храбър, ами малкият Бен Нил го е бъз.

— И понеже го е бъз, ти го остави сам! Доста странен начин да докажеш куража си. Подръж факлата! Искам да поразкопая.

Пясъкът беше много лек и аз го изхвърлях зад себе си. Бяха минали само броени минути и почувствах към мен да нахлува свеж въздух. Още половин минута и пред мен стана светло като ден. Пясъкът се срина от само себе си и възникна един отвор, през който можех да изпълзя. Слънцето стоеше точно над главата ми и аз се намирах в дупката, от която бяхме извадили сарайския управител. Предположението ми значи се оказа правилно.

Вдишвах въздуха с пълни гърди. Из един път от ходника се изчупи Селим, изправи се и заликува:

— Хамдулиллах! Благословено да е Небето и нека всичките свети халифи…

— Млъкни с твоите халифи, магаре такова! — сопнах му се аз с приглушен глас. — Искаш да ни издадеш?

— Издам? — попита той с най-смахнатата физиономия, която някога съм виждал. — На кого?

— На нашите врагове.

— Защо не? Таман те трябва да узнаят, че сме свободни.

— Ще го узнаят, но не преди да му е дошло времето. Ако са още тук, ще ги заловим. Обърнеш ли им обаче преждевременно внимание, те ще офейкат и после иди, че ги търси.

— Имаш право, ефенди. Трябва да ги заловим. Аз ще ги спипам и арестувам. Аз ще ги накажа и размажа. Аз, най-достойният от героите, ще ги…

— Не дрънкай! Аз ще се огледам, а ти пропълзи обратно и доведи Бен Нил.

— Аз? — попита оня ужасен. — Не става.

— Ти си един бъзливец, нямащ равен на себе си! Оставя ли те тук, ще извършиш сума глупости и може всичко да изпортиш. Но да се върнеш при изтощения Бен Нил, се боиш.

— Не се боя.

— Е, ами върви тогава!

— Все пак предпочитам да остана тук!

Селим наистина не можеше да бъде вкаран пак в ходника. Трябваше да се върна аз самият, но преди туй строго му заповядах да се държи спокойно и при приближаването на човешки стъпки бързо да пропълзи обратно в ходника. Заварих Бен Нил да седи още там, където го бях оставил.

— Какъв хабер носиш, ефенди? — попита той.

— Най-добрия. Ние сме свободни. Ходникът извежда на открито.

Тогава той стана, смъкна се обаче веднага пак на колене и изрече една благодарствена молитва. После протегна двете си ръце към мен.

— Ефенди, никога няма да забравя този миг. Сторя ли го, нека Аллах ме отблъсне, когато пожелая достъп до неговото небе. Къде е твоят придружител?

— Вече стои вън.

— Той се страхуваше като някоя жена и накрая не можа да издържи повече тук. Бива ли да тръгна с теб?

— Разбира се! Та нали дойдох да те взема. Пита се само дали си достатъчно силен. Ходникът е доста дълъг, а и толкова тесен и нисък, че няма да мога да те подкрепям.

— Вече не се нуждая от помощ, фурмите и месото ме подсилиха, а увереността, че съм спасен, удвояват силите ми. Пълзи напред, аз ще те следвам!

Правилно каза Бен Нил. Силите му, изглежда, наистина се бяха възвърнали и ние излязохме на открито. Селим никакъв се не виждаше, но затова пък толкова по-добре се чуваше.

— Вие кучешки синове, вие кучешки внуци и кучешки потомци! Бягайте, бягайте, иначе ще ви смачкам между пръстите на ръцете си! Аз съм най-първият от войните и най-личният от героите. Търчете, иначе сте изгубени!

Селим така и нямаше да престане да реве. Викнах го и той дойде до ръба на дупката. Как бе излязъл без чужда помощ от дълбоката яма, не можах да проумея.

— А бе ти нали трябваше да си кротуваш и в случай на нужда да се скриеш! — разгневих се аз. — Какво си се разкрещял толкова?

— Не трябваше ли да кажа на ония кучи синове какво мисля за тях? — оправда се той.

— Кои кучи синове?

— Факирът и муца’бирът. Те търчат към града, колкото бързо могат да ги носят краката им.

— Как се измъкна всъщност от дупката?

— С ръцете и нозете си. Да не би да не са достатъчно дълги?

— Такива са действително. Но аз желаех да останеш тук долу.

— Ефенди, какво да правя там долу! Аз си мислех за тия капъсъзи и ето как ме споходи една ми ти злоба и една ми ти ярост, не можеш ги обузда. Моята храброст взе връх над мен и аз се измъкнах от дупката, която не беше достойна за моя кураж. Тъкмо се изправих горе и гледам, ония двамата идат.

— Откъде?

— По хълма надолу. Аз им ревнах разярено и те така се уплашиха, че краката им придобиха бързината на газела. Можеш още да ги видиш как припкат.

— Дръж бързо въжето! Трябва да ги видя.

Хвърлих на Селим края на въжето и се изкатерих. Да, двамата тичаха, колкото им сили държат. Бяха вече толкова далеч, че не можеха да бъдат настигнати. Тоя дълъг обесник още един път беше развалил всичко. Ето защо го навиках гневно:

— Ти си виновен за това, ти, старо непоправимо кречетало! Ако си беше сдържал човката, двамата щяха да ни паднат в ръцете и можехме да искаме наказанието им. Къде бяха всъщност, когато ги съгледа?

— Тъкмо се изкачих от ямата и ето ти ги маскарите се спущат по баира. Като ме видяха, спряха и се зазвериха в мен с почуда. Тогава аз им ревнах разлютено и те побягнаха бързо-бързо от страх.

— Значи единият заек се уплашил от другия.

— От другия? Да не би да се съмняваш, че притежавам мъжество?

— Действително. Теб те е дострашало в дупката и си се измъкнал. И като си съгледал после двамата мъже, си заревал от чист страх. А че нехранимайковците са подирили сетне далечината, е най-доброто в тази история. Ако бяха по-умни, лошо можеше да ни се пише. С теб на бърза ръка щяха да се справят, а като се появих после аз, какво ли щях да мога да им сторя отдолу.

— Какво-о? Щели да се справят на бърза ръка с мен? Ефенди, ще ми се да бяха дошли. Щях да ги стрия на брашно в ръцете си. Впрочем те са ни още в кърпа вързани. Ако ги обадим в полицията, то…

— То полицията ще ни изслуша и ще скръсти ръце — прекъснах го аз.

— Иди тогава при твоя консул! Нали има тук такъв.

— И през ум не ми минава. С работа, която мога да уредя сам, на други не досаждам. Спусни сега въжето, защото трябва да изтеглим нашия повереник!

Бен Нил уви въжето под мишниците си и скоро стоеше до нас. Сега, когато повече не можеше да се съмнява в своето спасение, той се отпусна отново на колене, за да се помоли. Слънцето жарко печеше, ала въпреки туй въздухът ни се струваше чудно свеж и уханен. Сега ми се искаше да видя как изглеждат нещата горе при шахтата. Та оставих Бен Нил, който трябваше да се щади повече от нас, да седи долу и се качих със Селим на хълма. Входът стоеше отворен, а следите не бяха заличени.

— От това може да ти стане ясно, че си ги прогонил. Те са стояли тук на стража и ние сигурно щяхме да ги пипнем, ако не беше се държал толкова шумно. Хайде да се спускаме!

— Искаш да слезеш пак долу? Ефенди, не си играй с Джехеннема! Веднъж му се изплъзна, ама втори път той няма да те изтърве от лапите си.

— Не бъди загубен! Забеляза ли долу в кладенеца някаква следа от Джехеннема?

— Нещо повече от следа. Аз чух всички шейтани и видях пламъците на Вечното проклятие.

— Тогава остани тук. И без това повече ще ми пречиш, отколкото помагаш.

Селим поиска да ме задържи, ала аз пропълзях през входа, запалих вътре една факла и се вмъкнах после в шахтата. След първите двадесет стапенки стигнах до страничните галерии. Те си стояха отворени, но шахтата беше препречена. Върху нея лежеше голям куп кирпичени тухли, толкова голям, че изцяло покриваше плочата над отвора. Този товар не можеше да бъде повдигнат отдолу от човек. Пропълзях и в двете странични галерии. Те не бяха дълги и очевидно бяха служили само за снабдяване с въздух. В едната се намираха малките лампи, за които беше споменал Бен Нил. Стъпках ги и после се върнах на горния свят.

Когато стигнахме долу пак при Бен Нил, той стана от земята.

— Ефенди, току-що дадох оброк на Аллах, че няма да отдъхна, преди да съм отмъстил на Абу ел Барак, муца’бира и факира. Твоята вяра разрешава ли отмъщение?

— Не. Отмъщението е Божие дело. Но всяко злодеяние трябва да бъде наказано и дълг на всеки човек е да обезвреди престъпника, за да не може да върши повече злини.

— Значи ти искаш да накажеш тези тримата?

— Не аз лично, защото не съм техен съдник. А и няма да направя сега никакво донесение, понеже знам, че това ще донесе на работата повече вреда, отколкото полза. Може да се очаква даже, че злосторниците ще бъдат предупредени.

— Че какво са каниш иначе да правиш?

— Да си държа очите отворени. Попадне ли ми някой от тях в ръцете, ще съобщя тогава вече за него и няма да се успокоя, додето не бъде наказан.

— Няма да съобщиш за него, защото преди туй може да стане така, че ножът ми да му види сметката. Най-лошият от тях е тоя лицемер Абд Асл, когото всеки, който го познава, счита за най-благочестивия човек. А пък той е един шейтан в земен образ.

— Абд Асл? — удивих се аз. — Кого имаш предвид?

— Ами факира. Не знаеше ли името му?

— Чул го бях, но не знаех, че е неговото.

— Е, факирът се казва Абд Асл.

— Известно ли ти е също името Ибн Асл?

Запитаният ме погледна изпитателно.

— Сигурно ми задаваш този въпрос, защото мислиш за дахабийето, към чийто екипаж принадлежах?

— Не. Дали си бил моряк на робски кораб, или на някакъв друг, това ми е безразлично.

— Значи не ме презираш?

— Не.

— Тогава ще ти призная, че името Ибн Асл ми е много добре известно.

— Мъжът сроден ли е с Абд Асл?

— Ибн Асл е син на стария и обикновено е наричан Ел Джазур.

— Благодаря ти. Ти ме доведе до вратата на тайната, чието разрешаване иначе много трудно щеше да ми се удаде. Бил ли си вече в Хартум?

— Дори често.

— Познаваш ли там някой си търговец на име Баряд ел Амин?

— Много добре.

— Що за човек е той?

— Считат го за почтен мъж и аз мисля, че той си заслужава добрата репутация.

— Радвам се да то чуя.

— Към Хартум ли се каниш да отидеш?

— Да.

— Ефенди, не се ли нуждаеш от слуга? Вземи ме със себе си! Аз, наистина, съм беден, но ти няма да ми плащаш нищо. Само храна ще ми даваш.

— Добре, ти ми харесваш и ще те взема със себе си. Понеже си моряк, вероятно ще ми е възможно там да ти намеря едно добро място.

— Ще го приема с радост и ти няма да се пишманиш, че си препоръчал един недостоен човек. Кога потегляш?

— Още не е уточнено. Чакам един спътник.

— А ако пристигне още днес? В такъв случай няма да мога да дойда с теб, защото имам да се погрижа за нещо много належащо.

— Аз също не мога да тръгна, понеже днес трябва непременно да отскоча и до Маабдех, където се надявам да срещна факира Абд Асл.

— И аз, та тъкмо това е належащото, за което ми се ще да се погрижа. Аз искам да му отмъстя.

— Предостави това на мен!

— Не, ефенди! Ти искаш да го имаш, аз — също. Ние имаме равни права и който от двама ни пръв се добере до него, другият ще трябва да му отстъпи.

— Как може да искаш да си отмъстиш! Та ти нямаш нито даже нож у себе си!

— Абд Асл ми го взе под някакъв претекст, за да нямам там долу в кладенеца никакъв инструмент. Но аз се надявам, че ти, ако вече съм станал твой слуга, ще ми заемеш един.

Младият мъж ми правеше добро впечатление. Той говореше скромно и все пак решително. Лицето му имаше най-честните черти, които човек можеше да си представи у един египтянин. И тъй като познаваше поречието на Нил, сигурно щеше да ми е от полза.

Между другото някои неща, които преди туй ми бяха тъмни, сега ми се изясниха. Хлапакът, дошъл да ме подбере, и старият градинар, когото срещнах, ми се бяха подиграли. Те, изглежда, са знаели какво се възнамерява спрямо мен. Факирът беше назовал пред мен собственото си име й това на своя син. Той ми беше съобщил, че тоя Ибн Асл ел Джазур сега бил най-прочутият ловец на роби и на водача Бен Васак от Маабдех изиграл някакъв лош номер, това разкритие можеше да ми направи само в пристъп на самомнителна самоувереност и навярно най-вече защото беше убеден, че няма да мога и думица да издрънкам, тъй като бях обречен на смърт.

Потеглихме обратно към града. Заради Бен Нил трябваше да вървим бавно и ето как мина доста повече от час, преди да стигнем първите къщи. Там го попитах дали умее да борави с оръжия.

— Да — отговори младежът просто.

— А как стоят нещата с куража ти?

— Постави ме на изпитание, ефенди!

— Дали ще го издържиш? — обади се тогава Селим. — Ей така на някои си мислят, че притежават кураж, а това не е вярно. Погледни мен! Аз съм героят на моето племе, най-дръзкият сред безогледно дръзките…

— Ти толкова много говориш за племето си, ама така и още не си го назовал това племе — подпитах аз.

— Тогава слушай и се диви. Аз съм син на най-сияйното от всички племена на земята. Имам предвид бени фесарах.

— Там горе в Кордофан?

— Да, оттам съм родом.

— Защо си напуснал племето си?

— Защото то не води вече войни. Един герой като мене иска да се бие и да гледа кръв. И понеже това го нямаше, заминах.

— И къде всъщност си воювал?

— Къде ли не. Обходил съм всички страни на земното кълбо и съм се бил с всякакви диви животни и хора. Нека сега тоя Бен Нил каже той към кое племе принадлежи.

— Аз съм бедуин от улед Али — отговори младежът.

— И с кого си се бил?

— Още с никого.

— Значи в сравнение с мен ти си само един плъх на вятъра би трябвало да коленичиш пред мен в прахта. Но аз ще проявя великодушие и ще направя от теб герой.

— А аз — вметнах усмихнато — ще му дам необходимите за тая цел оръжия. Елате с мен вътре!

Тъкмо минавахме край тюфекчийската чаршия и аз влязох с тях в един дюкян, където купих като подарък за Бен Нил един нож, два пищова и една кремъклийка. Преливайки от благодарност, той си овеси пушката, затъкна пищовите и ножа в колана и закрачи после до Селим горд като някой крал. Възнамерявах и нов тоалет да му закупя — някой евтин, наистина, ала за тая работа и утре имаше време, когато щях да си потърся един и за мен, тъй като облеклото ми беше доста пострадало. Особено зле му бе повлияло драпането по кладенеца.

В палата Селим отиде при управителя. Аз отведох Бен Нил при Исмаил Бен Калил и помолих гостоприемство за него. Когато разправих с няколко думи случилото се, набързо бе поднесено обилно ядене, с което двайсет човека можеха сито да се нахранят. Бен Нил успя да направи след четиридневния глад всичко, що беше в човешките възможности, а и на мен ми се услади храната. Докато се хранехме, мирашорът изпрати човек да постави лодката в изправност. Скоро дойде Селим, водейки черния ага със себе си. Първата дума на дебеланкото се отнасяше до мен.

— Ефенди, сега осъзнаваш ли най-сетне какво значи да се затъмни Месечината? Аз още първия ден се намерих в опасност, а днес и вие едвам сте се отървали.

— Забравяш, че твоята опасност ни донесе голяма полза — отвърнах — защото ако не беше се продънил, още щяхме да си киснем в бунара.

— Възможно е. Само че злосторниците сега ще трябва да бъдат наказани!

— Без съмнение.

— Чух от Селим, че искаш да отидеш до Маабдех, за да заловиш факира. По тая причина веднага дадох заповед да бъде попълнена една лодка с войници. Аз самият ще пътувам с тях, за да заловя убиеца.

Предчувствайки смътно нещо недобро, аз отклоних.

— Оттегли си заповедта! Защо искаш да се захващаш с една работа, която всъщност толкова малко те засяга?

— Защо ли? Именно защото ме засяга. Ти си наш гост, ние те обикнахме и сме задължени да бдим над твоята сигурност. Освен това тези неща касаят пашата. Той сега отсъства и аз като негов управител на сарая го представлявам.

— Хич не ми се ще да ти създавам главоболия.

— Това не са главоболия, а удоволствие. Когато посети пещерата, аз не дойдох с теб. Но сега, когато става дума за залавянето на един престъпник, не ми е възможно да ви пусна да пътувате сами.

— В такъв случай позволи да ти кажа открито, че за мен ще е много по-добре да пътувам сам!

— Не ми говори на терсене! Мой дълг е да ти помогна и аз ще изпълня дълга си.

С това работата беше приключена и ние потеглихме. Мирашорът също тръгна с нас, както и Селим, който отново заговори за своята безразсъдна дързост и заяви самонадеяно, че щял съвсем сам да залови факира.

При реката ни чакаха в готовност две лодки — за едната се беше разпоредил Исмаил, а за другата — Дауд ага. В първата се качих аз заедно с моя домакин и Бен Нил. Щяха да гребат коняри. Във втората се намърда сарайският управител със Селим. Тя щеше да бъде попълнена с екипаж от войници. Ама що за войници само! Когато при пристигането си в Сиут бях поведен от Рейс Ефендина към палата, видях в първия двор мнозина възрастни мъже да седят. Те бяха облечени само с най-необходимото и се занимаваха с плетене, шиене и други мирни работи.

Сега ми стана ясно, че това са били войници на пашата. Качиха се дванадесет мъже. Бяха въоръжени до зъби, но оръжията им имаха вид, който не ми вдъхваше никакъв респект, а самите хора навяваха по-скоро асоциация за западнали квартиранти на някой приют за бедни, отколкото за храбри синове на Марс, на които е поверено добруването на пашата. Скоро забелязах, че поне по отношение техните сили се бях заблуждавал. Когато съдовете достигнаха средата на течението, старчоците така налегнаха греблата, че лодката им се стрелна като риба надолу по реката и ние с нашата изостанахме.

— Стой — провикнах се аз — Трябва да останем заедно.

— Та нали ще се срещнем в Маабдех — утеши ме дебелакът, като даде знак на хората си да се напрегнат колкото може повече.

Преследваше ли с това някаква определена цел? Сметнах го за напълно възможно. Аз бях християнин, който искаше да залови един факир, всеобщо считан за светец. Трябваше ли да го допуснат? Не беше ли по-добре да се престорят, че искат да ми помогнат, а същевременно да предупредят престъпника?

Повелих на конярите да се постараят да не изоставаме толкова много и самият се залових за едно гребло, ала напразно. Ето защо го оставих пак на мястото му и посегнах към далекогледа, когато оставихме Манкабат зад себе си, за да огледам височините вдясно от Нил. Следях също и лодката на сарайския управител.

Когато скалите на Маабдех се показаха пред нас, съгледах на една издатина над селото да седи някакъв мъж, който наблюдаваше Нил и лодките ни. Бих могъл да се закълна, че това беше муца’бирът. Предната лодка тъкмо се насочваше към брега. Мъжът се затърча в галоп към селото и изчезна между колибите.

Войниците слязоха и поеха в марш към селото. Още преди да са го достигнали, видях споменатия мъж и още един друг да се появяват от другата страна на селото и да се устремяват към възвишенията. Изчезнаха в една тясна клисура. Три минути по-късно пристанахме и ние. Имах впечатлението, че вторият мъж беше факирът. Ето защо когато скочих на брега; тръгнах не към селото, а се завтекох към онази клисура. Бен Нил ме последва, без да съм му наредил. Мирашорът викна подире ми да не съм поемал по погрешен път. И понеже аз изобщо не си губех времето да му отговарям, тръгна и той със своите коняри към селото.

— Ефенди, твоят път е правилен — рече Бен Нил. — Може би ще настигнем факира Абд Асл и муца’бира.

— Ти разпозна ли ги? — попитах.

— Да. Моите очи са навярно почти също толкова остри като твоето стъкло.

— Позната ли ти е тази местност?

— Да, но не толкова, както сега ми се иска. Ние сме хвърляли тук няколко пъти котва, ала в планините за съжаление не съм ходил.

Вървяхме повече от четвърт час, докато достигнем клисурата. Теренът беше труден, а път нямаше. Клисурата беше много тясна и се врязваше с къси извивки между стръмните ридове. След известно време се раздели. Един добър съвет тук струваше скъпо. Накъде да хванем — надясно или наляво?

Де да бях знаел, че от тая клисура ще станат две, щях още от самото начало да внимавам за следи. Като потърсих сега, не открих никакви. Земята се състоеше от безредно разхвърляни камънаци и сипеи, по които не бе възможно да остане отпечатък от крак. Разчитайки на късмета, завихме надясно. След пет минути тази клисура свърши. Върнахме се значи и тръгнахме после наляво. Този път пое в дъга и скоро пак се раздели. Свърнахме наляво и не след дълго застанахме пред неизкатерима скална стена, така че трябваше да се насочим надясно. Пътят се изкачваше стръмно и извеждаше на скална плоча, другите три страни на която се спускаха кажи-речи отвесно в пропаст. Нямаше как да не осъзнаем, че бяхме станали за смях, и тръгнахме обратно.

— Аллах единствено е всезнаещ! — гневеше се Бен Нил. — Не мога да проумея къде са се дянали тия хаирсъзи. Все едно в земята потънаха.

— По какъв начин са изчезнали, мога да се досетя. В тези хълмове навсякъде има пещери. Двамата много вероятно са се скрили, Не ни остава нищо друго, освен да се върнем в селото. А може пък и да сме се заблудили и да сме преследвали други мъже.

— Не, това бяха Абд Асл и Нубар, ефенди. Моите очи не ме мамят, ала ми е ясно, че търсенето би било напразно. След късо време ще настане вечер.

За съжаление това беше вярно, факирът ни беше повикал един час преди обяд. Най-малко един час ни е бил необходим да стигнем до кладенеца. Около три часа бяхме прекарали вътре. После връщането, яденето, пътуването с лодките до Маабдех и търсенето в клисурата. Слънцето сега се спускаше зад либийските възвишения и нощта скоро щеше да настъпи. Видяхме се принудени да преустановим търсенето и да тръгнем към селото.

Там заварихме нашите помагачи да седят, пушейки, на земята. Жителите също бяха тук и бъбреха с войниците.

— Търсихте ли ги? — попитах управителя.

— Не — отвърна Дауд ага.

— Защо?

— Искахме да изчакаме пристигането ти. Защо не дойде с нас?

— Знаят ли хората на Маабдех, които стоят тук, защо сме дошли?

— Да. Аз им го казах.

— В такъв случай можем спокойно да си отплаваме за Сиут, понеже след като си се раздрънкал, нашето дирене би било излишно.

— Иншаллах^[3]. Ти си наш гост и ние ще сторим това, което ти е угодно.

Питах за Бен Васак, пещерният водач, и узнах, че не е тук, а отишъл надолу по реката до Ел Ариш. Единствено в него бих могъл да имам доверие и той сигурно щеше да ми помогне да открия бегълците. Но понеже отсъстваше, бях принуден да сложа кръст на успеха от пътуването ни дотук. Осведомих се дали хората са видели факира и муца’бира и получих само отрицателни отговори. Стана точно тъй, както си го бях помислил. На мен, християнинът, никой нямаше да помогне да заловя един „истински правоверен“, който на това отгоре беше свят факир. Трябваше да се осланям на доброто си щастие и на бъдещето, защото че ще срещна този човек още веднъж, в това не се и съмнявах.