Карл Май
Ловци на хора (16)

16. При Бир Мурат

Бен Нил помоли да ме придружи, но аз не можах да му разреша. На драго сърце бих го взел със себе си, защото беше не само смел, но и умен и предпазлив, а четири очи и уши при всички случаи виждат и чуват повече от две. Теренът обаче беше много труден, пък той нямаше потребния опит в промъкването. Една-единствена грешка на необучения младеж можеше да ни издаде.

Беше ми необходим може би половин час, докато стигна от ръба на клисурата до дъното й. Звездите още не светеха и поради това спускането си беше направо рисковано. После се запромъквах надолу по клисурата, като често изследвах съмнителните места по пътя първо с ръце и тогава поставях крак напред. Най-сетне една светлинка ми подсказа, че съм близо до целта.

Както споменах, сивите ми одежди, които носех в Кафира, бяха пострадали толкова при посещението на пещерата край Маабдех и мнимите царски гробове, че в Сиут си бях купил други. Те бяха със същия цвят. Светлия хаик бях оставил в бивака. За покривало на лицето имах в себе си една кеффийе — мъжка кърпа за глава с големина приблизително един квадратен метър. Тя се прегъва веднъж, така че да образува два лежащи един върху друг триъгълника, и после се пристяга с укал^[1] върху тарбуша^[2], като равната страна идва отпред, а падащите назад краища предпазват врата. Когато е много горещо, под феса се носи и една малка бяла капа. Бедните хора носят вълнени или памучни кеффийета, богатите си служат с копринени кърпи, които в Кайро вървят по двадесет марки, че и повече парчето. Тези копринени кеффийета се изработват най-вече в Цук^[3] и Бейрут и обикновено представляват сини или червени шарки на златиста или бяла основа. Моята кеффийе беше тъмна. От оръжията бях взел ножа и револверите. Пушките само щяха да ми пречат. При опасност щях да прибягна към ножа. С револвер можех да си послужа само в краен случай, тъй като трябваше да избягвам всяка гюрултия.

Та видях пред себе си светлина. Тя идваше от огън, поддържан със сушена камилска тор. Той само тлее. Фактът, че въпреки това го видях, бе доказателство, че се намирах недалеч от него. Вързах кеффийето около главата си така, че цялото ми лице бе покрито до очите, легнах на земята и запълзях напред.

Тесните скални стени сега се разстъпиха повече и аз видях пред себе си и от дясната страна да тлеят още два огъня, докато първият сега ми се падаше отляво. Накъде да се насоча? От наличието на три огъня можеше да се заключи, че тук бивакуват три групи. Аз исках да подслушам ловците на роби. Те не можеха да са вече тук, но пристигането им следваше скоро да се очаква. Къде бяха лагерували? Много вероятно в близост до водата, защото трябваше да се приеме, че ще са много жадни след пешия поход през нажежената пустиня. Преди всичко трябваше да знам кои бяха в момента тук. На присъствието на Мурад Насър почти сигурно можех да разчитам.

Запълзях най-напред наляво, откъдето току-що се разнесе тихият тон на рабаба, еднострунна гъдулка. След няколко мига се намесиха звуците на каманджа. Тя представлява двуструнна гъдулка, чийто резонатор е измайсторен от черупката на кокосов орех. Към тези два инструмента се присъединиха една саммара и една шабб’би, сиреч една пищялка и една зурна.

Онова, което се изнасяше тук, не можеше да бъде наречено според нашите схващания музика. Всеки от четиримата артисти стържеше и надуваше кой както му дойде. Но и четирите инструмента звучаха едновременно, а това за тези хора бе достатъчно. Дисонансът дразнеше ухото ми, ала иначе бе добре дошъл за мен, тъй като покриваше другите шумове.

Когато стигнах по-близо, видях на земята да лежат безформени маси. Бяха камили и товарите, които бяха носили. Край огъня седяха дванайсетина мъже — четирима от тях „правеха“ музика, двамина приготвяха брашнена каша за вечеря, а другите, зяпаха и слушаха, види се, с голяма наслада.

Тези хора изобщо не ме интересуваха, така че запълзях надясно, където скоро съгледах няколко шатри. По-обстойното оглеждане ме осведоми, че това са обиталищата на абабдехите, на които бе поверен надзорът на извора. Тук също нямаше какво да търся и ето как се запридвижвах на колене и върховете на пръстите на ръцете си към третия огън. Той мъждееше пред една шатра, в чиято близост се издигаше втора. Две женски фигури клечеха край нея, заети също с приготвяне на вечерята. Едната тъкмо се бе навела да раздуха почти угасналия огън. По този начин лицето й се освети и аз я познах веднага. Беше Фатма, любимата прислужница и готвачка, чиито косми бях намерил в ориза. Двете шатри значи принадлежаха на моя „вражи приятел“ Мурад Насър. Едната беше предназначена за сестра му и нейните прислужници, а другата сигурно обитаваше самият той. Когато наближих шатрата, видях го да седи пред входа с камиларите, които беше наел в Короско.

Тук също нямах работа, защото какво говореше турчинът със своите приятели можеше да ми е безразлично. Та сега накъде? Е, да, ако знаех, че очакваните ще останат край извора! Той се намираше близо до втория огън. Май беше най-добре да се насоча натам. Вече се обръщах, за да изпълня намерението си, когато долових стъпките на приближаваща камила.

Ездачът, изглежда, познаваше добре терена, иначе в тая тъмнилка сигурно щеше да язди по-бавно. Във всеки случай и той се бе упътил към извора. По звука на стъпките разбрах, че ми е невъзможно да стигна там преди него и да се скрия. Тогава накъде? Най-добре зад шатрата на Мурад Насър, която се намираше близо до скалите. Отскочих значи настани и ето че прозвуча и гласът на пришелеца:

— Хей, вардачи! Къде ви е светилото?

Този глас ми се стори познат. Къде ли вече го бях чувал? Не се сетих веднага. Чух, че мъжът щеше да бъде посрещнат със светлина, и трябваше бързо да се направя невидим. Прокраднах се зад спомената шатри и се почувствах, поне на първо време, недобре закътан. Между шатрата и близката скална стена имаше един гъст храсталак и когато пропълзях зад него, почувствах, че се състоеше от бодливи мимози. Но вече бях тук и ако исках да бъда на сигурно място, трябваше да навляза по-навътре. Това беше най-напред неприятно, защото острите бодили проникваха през облеклото ми, кърпата на лицето и ме бодяха също по голите ръце, но освен това беше опасно, понеже тук се предполагаше наличието на скорпиони. Може би имаше даже асалехи, най-отровните змии на пустинята. Ухапването на едно такова влечуго при настоящите условия за мен би било неминуема смърт. Така става, когато човек пълзи нощем в интерес на чужди хора из пустинята или оазиса.

Най-сетне бях добре скрит и можех да гледам край шатрата до Мурад Насър. При вика на новодошлия пазачите на извора бяха донесли една факла, изработена от палмови влакна. Тя беше запалена от горящия огън и вдигната нагоре. Пламъкът освети един широк кръг, невключващ за щастие мимозовия гъсталак. Ездачът слезе. Беше обърнат с гръб към мен. Пазачите сложиха ръце една върху друга на гърдите и се поклониха дълбоко. Той трябва да бе някой много тачен мъж. Биеше на очи, че яздеше самичък през нощта в пустинята, без водач или придружител. Сега се обърна настрани. Мурад Насър съгледа лицето му, скочи веднага и се провикна:

— Абд Асл! В името на Аллах, възможно ли е! Как можех да се догадя, че ще те видя тук?

Другият се обърна при този вик и сега аз също видях чертите му. Вярно, това беше Абд Асл, „светият факир“, който бе примамил мен и Селим в кладенеца край Сиут, за да ни остави вътре да загинем! Нещо трепна в ръцете и краката ми да се втурна към него, за да му подиря сметка, ала не биваше да го правя. Ето защо значи преди малко неговият глас ми се стори познат.

— Ел Укасе! — удиви се старият. — Право ли виждат очите ми? Ти си тук при Бир Мурат? Аллах те е довел, защото имам да говоря с теб.

Той се запъти към Мурад Насър и му подаде ръка. Този я разтърси сърдечно няколко пъти.

— Да. Аллах е отредил тази среща. Моята душа се радва на твоя лик. Ти си сам, а аз имам слугини при себе си. Бъди мой гост и седни при мен!

Факирът прие поканата. Той заповяда на пазачите да снемат седлото от камилата и да я напоят и се намести до турчина. Сега аз имах двойна причина да се дивя. Първо, неговата камила беше, както видях на светлината от факлата, по-ценно ездитно животно и от моето. Как бе встъпил факирът, който уж беше толкова беден, в притежание на една такива драгоценност? И второ, той нарече турчина не Мурад Насър, а Ел Укасе. Укасе означава патерица и се употребява също в значението на инвалид. Откъде го имаше турчинът това прозвище? Той все пак притежаваше здрави крайници!

Той лично влезе в шатрата, за да донесе на факира чибук. Оня ми бе казал в Сиут, че никога не пуши, сега обаче прие лулата и скоро запафка като някой, който е задължен с договор да го прави. Вече не ме бе яд на бодливия гъстак. Лежах отдалечен най-много на пет крачки от двамата и смеех да се надявам да чуя нещо важно.

Те си размениха най-напред обичайните фрази. После започнаха да се хранят и камиларите се оттеглиха. След вечерята факирът се огледа изпитателно и прошепна:

— Онова, което искам да обсъдя с теб, не е за всяко ухо. Ти имаш харем при себе си. Могат ли нашите думи да бъдат чути там?

— Дъщерята на моя баща обитава шатрата. Тя може да чуе всичко, ала при нея са робините й, така че ще е най-добре да отидем в моята.

Те влязоха в шатрата, зад която лежах. Вътре беше тъмно. Пазачите на извора бяха угасили факлата. Сега и наоколо беше пак тъмно, ала звездите полека-лека започваха по-ярко да блестят. Пробутах се непосредствено до шатрата и се заслушах. Те говореха вътре, но само полугласно, и лененото платнище не позволяваше думите им да достигат ясно до мен. Но аз исках и трябваше да ги подслушам. Ето защо опитах да повдигна брезента между два кола. Стана, и то така добре, че можех да провра вътре главата си.

Да видя двамата не бях в състояние, но по гласовете им прецених, че бих могъл да ги достигна с протегната ръка. Жалко, че бях изтървал началото на разговора, защото той се отнасяше до моя милост. Разбрах го веднага от думите на факира.

— Та трябва да те предупредя за един човек, който се намира в съюз с Рейс Ефендина и се тъкми да отиде нагоре към Хартум, за да залавя роботърговци.

— Дали нямаш предвид чапкънина, когото и аз познавам? — попита Мурад Насър. — Зная един, за когото и аз бих желал да те предупредя.

— Кой е той?

— Един гяур от Алемания.

— Аллах! Това е франкът, за когото исках да ти говоря. Къде се запозна с него?

— В Кахира го видях отново. Вече бях виждал Кара Бен Немзи ефенди в Джезаир. А как си се срещнал ти с него, знам точно, защото той самият ми го разправи в Сиут.

— Значи си го срещнал не само в Кахира, ами и после в Сиут?

— Кара Бен Немзи ме чакаше в Сиут, понеже трябваше да ме придружи до Хартум и оттам нагоре по Бахр ел Абиад. Той е умен и дързък и щеше да е толкова неоценим за нас, че аз му предложих по-младата дъщеря на моя баща.

— Аллах керим! Как си могъл да го сториш! Сега франкът е твой зет и аз не бива да му отмъстя.

— Нищо не е той, нищо друго освен мои най-върл враг. Той отблъсна предложението ми.

— Възможно ли е? Това е оскърбление, което може да се измие само с кръв.

— Действително и три пъти горко му на тоя Кара Бен Немзи ефенди, ако ми падне в ръцете! Но аз трябва да ти разкажа подробно как и защо го привлякох към себе си.

Неговият доклад обхвана всичко, що се бе случило до нашето скарване в Короско. Когато стигна до обещанията, които ми бе направил, факирът изрече ядно:

— Твоята глава е била болна! Как можеш да обещаваш такова възнаграждение на неверника — сестра си и богатството! Нито едно от двете не ти принадлежи изцяло! Моят син има дял във всичкото ти притежание. Ти сега му водиш по-голямата дъщеря на твоя баща. Как можеш тогава да обещаваш по-малката на тоя шугав гяур, дано Аллах го изгори! Как бива да има един такъв кучи син сестрата на жената, която принадлежи на моя син!

— Помисли за неговите качества!

— Какво ме греят те, щом като е гяур!

— Та нали му поставих условието да премине към исляма!

— Това да стори, на тая корава глава никога няма да хрумне. Аз го следвах от Гиза, без той да подозира. Кадирине го предаде в ръцете на мен и Нубар. Твоят векилхарч Селим, който грам мозък няма, без да знае, беше наш съюзник. Чуждоземното куче щеше да загине още в Маабдех. Но тъй като при него се намираше мирашорът на пашата, трябваше да създам друга възможност. Селим беше научил твърде много и също трябваше да бъде накаран да замлъкне. Ето защо примамих двамата в древния кладенец и бях убеден, както и муца’бирът, че те никога няма да го напуснат. Но Шейтанът, изглежда, стои в съюз с тях и им е посочил някакъв неизвестен на нас изход. Те се измъкнаха и аз трябваше незабавно да бягам, за да се отърва от отмъщението им. Консулите на тези чужденци са по-могъщи от хадифа. Едва след известно време се осмелях да разпитам за него и узнах, че гяурът е отплавал заедно със Селим нагоре по Нил със сандала „Ет Тер“.

— Това беше моят кораб. Аз го бях наел.

— Не го знаех. Аз изобщо си нямах понятие, че се намираш отново в Египет. Ти всъщност възнамеряваше много по-късно да доведеш дъщерята на твоята майка.

— И аз не съм подозирал, че принадлежиш към Кадирине. Затова се зарадвах, дето на тоя гяур се удаде да ме избави от джиновете.

— Това беше едно вмешателство в нашите тайни. Сетне по негов почин бе секвестирано робското ни дахабийе „Самак“. Тия две неща Кара Бен Немзи трябваше да заплати с живота си. Само че той ни се изплъзна. Разкаже ли какво се е случило, можем да бъдем готови за най-лошото. Значи трябва да изчезне. Към това се добавя и че той и теб е оскърбил смъртно. Аз ще го размажа!

— Така заплаших и аз ябанджията. Той само ми се изсмя.

— Нека си се смее франкът! Ние ще го срещнем. Не след дълго той ще се намира между мен и муца’бира и все ще наскочи на един от двама ни в ръцете. Нубар го следва по Нил, а аз поисках от един приятел да ми даде най-бързата си камила, за да избързам към Абу Хаммед. Там ще го чакам, а муца’бирът ще го подкарва към мен.

— Тук се заблуждаваш. Как може да си мислиш, че Кара Бен Немзи ефенди се намира още на моя сандал! Той ме оскърби и ние сме смъртни врагове! Мислиш ли, че бих му разрешил при това положение да се ползва от кораба ми?

Физиономията на факира сега сигурно показваше израз на най-голямо разочарование. Не можех да го видя, но затова пък чух думите му:

— Как? Той не е на сандала? Значи ние се намираме на погрешна следа?

— Да. Той отново ви се изплъзна. Имаш право, тоя гяур стои в съюз с Шейтана.

— Но накъде е тръгнал? Ти може би знаеш?

— Не зная, но мога да се досетя. Мисля, че ще бъде преди теб в Абу Хаммед, ако изобщо възнамерява да пътува нататък. Останах с впечатление, че от Короско възнамеряваше да се отправи към Корти, за да тръгне оттам през степта Баюда направо към Хартум.

— От какво си вадиш такова заключение? Да не би Кара Бен Немзи да е изтървал някоя необмислена дума в това отношение? Ти присъства ли на неговото заминаване?

— Не. Аз потеглих преди него. Но той скоро ме последва. За мен това беше необяснимо. Той седеше с мюлазима на Райе Ефендина пред хана и…

— С кого? — прекъсна го факирът. — Рейс Ефендина е пратил своя офицер в Короско?

— Да. Мюлазимът се заяде с мене и твърдеше, че ме познава. Беше прав, но аз отрекох. Моето оставане там не можеше да продължи и миг повече и ето как наех първите попаднали ми камили и си обрах партакешите. Скоро след това гяурът ме настигна с Али Фарид. Яздеха великолепни камили и с тях бяха Селим и Бен Нил.

— Бен Нил? Аллах, Аллах! Познавах едногова със същото име, ама той е мъртъв.

— Един моряк от Губатар?

— Да. Как ти хрумна да назовеш това селище?

— Защото говоря за този, когото считаш за мъртъв. Ти си го прилъгал, както той самият ми каза, в бунара. Оня неверник го е освободил и взел със себе си.

— Това… е… невъзможно! — чух факира да ломоти.

— То е точно така, както ти го разправям. Бен Нил е станал слуга на гяура.

— Аллах керим! Това е прекалено! Ами че тогава всичките трима, дето трябваше да умрат, сега са заедно! А ние уж взехме всички предпазни мерки. Вече пак има един повече срещу нас. Но аз все още не се боя. Имам могъщество да ги погубя всичките и се заклевам в Пророка и неговата брада, че ще го сторя. Ще ги последвам, ще ги гоня, та ако ще заради тях и до Бахр ел Гхазал да отида. Ще потърся сина си и ако аз самият не го намеря, ще ги предам в неговите ръце. Имаш ли си хабер всъщност къде са се дянали?

— Не. Тези люде следваха керванския път само на късо разстояние. После, както сочеха дирите, са извили надясно.

— В такъв случай трябва да побързам да отида в Абу Хаммед. Ако не са там, ще пратя хаберджия до Бербер, Корти и Деббех. На едно от тези селища все трябва поне следа от тях да открия.

— Жалко. Аз се зарадвах, като те видях, защото си помислих, че ще пътуваме заедно.

— За съжаление това е невъзможно. Ти имаш харем при себе си и ще се предвижваш яваш. На мен обаче ми е нужна бързина. Кога заминаха враговете ни от Короско?

— Понеделник заран.

— А днес е четвъртък. Ти каза, че яздели добри камили. Значи имат голяма преднина, която трябва да наваксам. Аз…

Не можах да чуя следващите му думи, понеже отново се бе чул тропот, и един висок глас извика:

— Ставайте, вардачи на извора! Запалете светлината, защото се нуждаем от вода!

Измъкнах глава изпод шатрата и се смуших отново в трънака. Звездите грееха по-ярко отпреди и тяхната светлина достатъчно добре ми позволяваше да видя, че бе пристигнал цял отряд ездачи на камили. Те накараха животните да коленичат и слязоха на тъмно. Беше запалена една факли и сега можах да изброя седем мъже, които бяха дошли с пет животни. Това числово съотношение отначало ме озадачи, но скоро успях да си го уясня, защото разпознах четиримата ловци на роби, на които бях оставил свободата.

Другите трима са били пратени с пет камили да вземат вода от Бир Мурат и по път са се натъкнали на злощастните си ахпапи. Сега бе сигурно, че не бях се излъгал, четиримата принадлежаха към похитителите на жени, които търсехме. Керванът наистина беше поел по северния път и сега трябваше да ни падне в ръцете.

Това много ме зарадва. Но пък толкова по-малко ме радваше настоящото ми положение. Бях дошъл, за да подслушам ловците на роби, а ето ме заседнал тук зад шатрата. Те сигурно нямаше да се задържат дълго и аз не съзирах възможност да се приближа до тях. Така си мислех. За щастие обстоятелствата се развиха далеч по-благоприятно, отколкото смеех да се надявам.

Мурад Насър именно беше излязъл с факира от шатрата, за да хвърли едно око на пристигналите. И ето че извика изненадано:

— Аллах, Аллах! Отново чудо! Та моите очи съглеждат пак приятел!

А Абд Асл пригласи:

— Да, това е приятел, когото бе невъзможно да очакваме тук. Малаф, ела насам, за да изпушиш с нас една лула за добре дошъл!

Малаф се извърна към тях. Беше предводителят на хората, чиито пленници бях отнел.

— Ел Укасе и Абд Асл, бащата на нашия повелител! — извика той удивено. — Аллах да дава много милост и щастие на всяка от вашите стъпки! Позволете на вашия слуга да ви поздрави!

Малаф пристъпи към тях и им направи едно почтително темане.

— Какво те води насам? — осведоми се факирът.

— Дойдохме да вземем вода за един карван ер рекик^[4].

— Тогава заповядай на хората си да пълнят тулумите, а ти ела през туй време при нас в шатрата. Иска ми се да те поразпитам за сина си.

Тези думи за мен бяха по-приятни, отколкото ако ми бе направен най-големият подарък, защото сега сигурно щях да науча не само това, което първоначално бях искал да знам, а и други неща от изключителна важност.

Факлата още гореше и вероятно нямаше да бъде угасена по време на пълнене на меховете. Това лесно можеше да стане фатално за мен, ала аз забелязах за своя радост, че шубракът беше достатъчно гъст и широк да ме притули изцяло. Можех да вмъкна глава пак в шатрата, без някой да може да види отвън тялото ми.

Малаф се отзова на поканата. Той даде на хората си въпросното нареждане и влезе после в шатрата. Когато аз също намърдах глава вътре, той тъкмо се канеше да седне. Можех доста ясно да различавам тримата, тъй като рогозката на входа беше запретната и от факлата проникваше светлина. След като Малаф се настани, старият факир каза:

— Аз ви мислех сега горе при Бели Нил. Толкова бързо ли стана ловитбата и толкова лесно ли беше извозена стоката, та сте дошли вече насам?

— Ние не бяхме край Бахр ел Гхазал, а поехме в посока на запад.

— Значи към Кордофан. Та там няма нищо за плячкосване!

— Ние бяхме по-нататък.

— Значи в Дар Фур? Как стана това? Кой купува роби, които са родени там? По-рано — да, но сега вече — не.

— Ние не бяхме нито в Кордофан, нито в Дар Фур, а отмъкнахме арабски жени и момичета.

— Аллах! Арабски бедуинки?

— Да.

— Ама те нали са последователки на правата вяра, които не бива да се продават?

— Питай ги — ухили се Малаф — и те ще ти кажат, че изобщо не познават исляма.

— Това е вече друго! Вие сте емни далавераджии. Щом трябва, страхът от наказанието ще ги направи езичници. Но от кое племе ги задигнахте?

— От онова, което се слави с най-красивите жени, а именно фесарах.

— Кълна се в брадата на Пророка, било е много рисковано. Войните на фесарахите са известни като храбреци и отвличането на техните жени и девойки сигурно ви е коствало живота на много хора.

— Нито един не беше ранен, да не говорим пък чак убит. Всички войни бяха заминали към Джебел Моджаф, за да проведат там една голяма фантазия и жените се намираха незащитени в дуара заедно с децата и старците. Ние обградихме шатрите на селото, подбрахме шейсетина красавици и избихме всички останали, за да не може никой да доложи за нас.

— А по път? Имахте ли и тук късмет?

— Абсолютна същия. При придвижването винаги имахме добри съгледвачи пред нас, за да избягваме всички срещи. Един самум замете следите ни, така че сега никой не знае кои са били ловците.

— Кой го измъдри тоя план?

— Кой друг, ако не Ибн Асл ел Джазур, твоят син, нашият повелител.

— Да, можех да се досетя. Той е най-прославеният ловец на роби и аз се гордея с него. Но как е стигнал до идеята да отмъква бедуинки? Това е най-рискованото начинание, което досега е предприемал. Ако се открие, че е бил той, срещу него ще се опълчат не само мирските съдии, ама и мюфтиите, и тогава зле му се пише.

— Нищо няма да бъде издадено. Нашите хора ще получат такъв добър пай, че никой от тях няма да си отвори устата да назове предводителя. Един от нашите изкупвачи в Стамбул помоли за арабки. Той писа, че негърките били прекалено грозни, а черкезките вече не били на мода. Арабки още не били пускани в търговията и тъй като дъщерите на пустинята били нещо толкова необикновено, следвало да се очаква една много добре възнаграждаваща далавера.

— Значи за Стамбул! Кой път ще хванете?

— Дойдохме през Вади Мелк и Вади ел Габ, при остров Арго преминахме през Нил и сега възнамеряваме да се отправим към предпланините Рауай, срещу Джидда. Там ще пристане корабът на нашия купувач и ще приеме стоката.

Тези думи потвърдиха предположението ми. Шейсетина арабски робини! И това дъртият факир отминаваше с най-голямо спокойствие. Как ми беше харесало в Маабдех и Сиут неговото достопочтено лице! Той беше почитан като светец, а всъщност си бе един изверг. Беше факир, а одобряваше отвличането на шейсет мохамеданки! Тук Дявола ли се надянал маска на светец.

— А сега най-главното — продължи Абд Асл. — Моят син при вас ли е?

— Да. Той ще язди с нас до Рас Рауай, за да получи там парите.

— При Бир Мурат няма ли да дойде?

— Не, защото трябва да се показва колкото се може по-малко. Знаеш, че имаме няколко тайни кладенеца в пустинята. Те ни улесняват да оставаме незабелязани. Но шейсет робини, петдесет придружители и надлежните за това животни се нуждаят от много вода. И въпреки всичко нямаше да се насочим насам, ако последният ни таен кладенец не беше открит и изчерпан от други.

— Как може някой да открие един такъв кладенец?

— Аз също го смятах за много мъчно. Шейтанът трябва да е бил благосклонен към онова християнско куче.

— Някой християнин? Ти си срещнал гяур в пустинята при кладенеца?

— Един проклет франк с придружителите му. Но тоя чакал не беше страхлив, а неустрашим като пантера. Той не само ни отне двамата пленници, ами и всичко що имахме у себе си.

— Не те разбирам и само заключавам от словата ти, че ви е сполетял някакъв необикновен нещастен случай. Разправи какво се случи!

Малаф се подчини. Той се придържаше към истината и не казваше нито дума в повече или по-малко. Представяше моето безстрашие в правдива светлина, естествено не от чувство за правота, а от благоразумие. Колкото по-героичен ме обрисуваше, толкова по-малко ставаше основанието да му се отправят упреци. Ибн Асл ел Джазур отишъл до тайния кладенец и го заварил без вода. По тази причина изпратил напред хора с камили и мехове към Бир Мурат и те се натъкнали на Малаф и хората му. Сега възнамерявали да напълнят меховете и с пукване на зората да потеглят. Двамата слушатели не прекъсваха разказвача, накрая Мурад Насър попита:

— Колцина мъже имаше гяурът със себе си?

— Двамина.

— Кои бяха те? Отде идеха и накъде се канеха да идат?

— Това не мога да ти кажа, защото хаирсъзите не отговориха на нито един мой въпрос.

— Дали не е бил немският гяур? Опиши точно него и другите!

Мъжът изпълни нареждането. Той описа първо лейтенанта, после Бен Нил и най-подир мен!

— Това е той, той е! — извика факирът, пригласяй от турчина. — Не може да е друг, заблуда тук не е възможна. А двамата му придружители са били Бен Нил и мюлазимът на Рейс Ефендина. Липсва сам Селим. Къде ли може да е останал?

— На този въпрос лесно може да се отговори — рече Мурад Насър. — Селим е драснал и се е скрил. Мискинът постоянно се нарича башът на героите, а пък е най-големият страхливец, който човек може да си представи.

— Дали Селим наистина се е намирал наблизо?

— Разбира се, защото нали камилата му е била там и е била откарана заедно с другите. Немецът също е отсъствал, по-късно се е върнал при кладенеца и сетне проследил дирите. Може би Селим го е изчаквал и му е съобщил случилото се. Всичко това ми е напълно ясно. Само че какво ще дири неверникът посред пустинята при тайния кладенец? Ей това искам да зная!

— Аз ще ти го кажа — отвърна факирът. — Кара Бен Немзи знае, че се домогваме до живота му, и не язди по обичайния кервански път, за да се отърве от нашите дирения.

— Какво ще прави мюлазимът при него?

— Срещата им е непреднамерена, както и почивката при кладенеца.

— Откъде франкът се е сдобил толкова бързо с добри камили за себе си, Селим и Бен Нил?

— За мен това наистина е загадка. Да ги придобие човек, не е трудно, стига да може добре да плати. Франкът не може да го стори, защото няма пари. Той е трябвало да ти върне онова, което си му дарил.

— Това е вярно и аз знам, че той не притежава повече, освен потребното за връщането си в родината. А има и още нещо. Който наема камили, трябва да вземе със себе си собственика или някой от верните му хора. Такъв не е имало, значи трите камили не са наети. Ама пък да ги купи, той още по-малко може.

— Сигур ги е задигнал от пасището!

— Не. Чапкънът е един кучи син, християнин, но не краде. Аз даже го смятам за мъж, който предпочита да даде сто пиастри, отколкото да остави неотплатена услуга. Че той се е снабдил с три ездови камили там, където аз съумях да получа само товарни животни, за мен е непонятно. Но каквато и да е работата, аз мога само да приканя към предпазливост. Ние трябва да предупредим сина ти.

— Аз го считам за ненужно. Мислиш ли, че немецът ще се осмели да подхване бой с прочутия Ибн Асл ел Джазур?

— Защо не? Кара Бен Немзи се е осмелявал и на къде по-други неща.

— Но той ни най-малко не подозира за присъствието на моя син!

— Не се заблуждавай! В Джезаир чух да разказват за него, а и самият той сподели с мен едно-друго от преживелиците си, вярно, само пестеливо и скромно, ала аз умея да чета между думите. Тоя човек има усет, развит като на лешояд, и око на орел.

— В такъв случай сигурно притежава и късмет в отгатването.

— Не. Кара Бен Немзи нищо не отгатва, а всичко преценява и отчита. На него му идват мисли, каквито някой друг никога не би имал. Като си представя тоя капсъз, неговата същност, методите му на действие, то бих се заклел, че сега седи някъде и ни се присмива. Той си е дал сметка, че приближава някакъв робски керван, и може би дори знае къде сега е спрял.

— Това е невъзможно. А дори и да го знаеше гяурът, какво би могла тая работа да ни навреди? Или мислиш, че ще му скимне да последва кервана?

— Защо не? Тоя кучи син подхваща всичко по-другояче от нас.

— Четири човека срещу петдесет. Това би било смехотворно!

— Не все пак. Нека приемем случая, че се тъкми тайно да следва кервана. Скоро би забелязал, че Рас Рауай е неговата цел. Ако после избърза напред, прехвърли морето към Джидда и уведоми там християнските консули, то на сина ти ще му отнемат робините и на него няма да му остава друг път, ако иска да отърве наказанието, освен бягството.

— В името на всички шеятин^[5], тук си прав! Аз трябва да предупредя сина си, защото тоя гяур е способен на такъв мискинлък, та макар и да го стори само за да си отмъсти на мен.

— На теб? Как би могъл в случая да мисли и за теб?

— Кара Бен Немзи знае, че съм бащата на прочутия ловец на роби. Изплъзна ми се от езика, че сега Ибн Асл е най-големият ловец на роби. Това бе по път към кладенеца, в който трябваше да бъде уморен от глад и жажда. Аз бях убеден, че известието ми не може да има неблагоприятни последици. Сега той сигурно е узнал, че се казвам Абд Асл. Абд Асл и Ибн Асл — тези двамата непременно трябва да са баща и син.

— При това положение ти действително имаш всички основания да предупредиш сина си, и то колкото може по-скоро. Аз също трябва да приказвам с него. Ибн Асл си няма и хабер, че се намираме в негова близост, и че при мен е бъдещата му ситте^[6]. Той иска да потегли още в зори и сега толкова повече трябва да побърза. Затова ние ще говорим с него още тая нощ. Аз трябва да знам накъде да водя сестра си, а и освен това имам да обсъдя с него една доставка на роби. Той къде бивакува?

— Недалеч оттук, на север, в окрайнината на палмовата гора — отвърна Малаф, към когото бе оправен въпросът.

— И вие искате да останете тук до заранта?

— До утринната дрезгавина. Ще напуснем извора на юг, но скоро ще се насочим на североизток и ще се съберем с Ибн Асл по посока Вади ел Берд.

— В тая вади ли ще бивакувате?

— Да. Искаме да я достигнем утре вечер. Там има вода.

— А аз все съм я смятал за безводна — рече факирът.

— Такава тя не е, действително само за познавача. Приблизително по средата й, до една скална стена има дупка, която още дълго след дъждовния период съдържа вода. Ние сме я покрили с една каменна плоча и отгоре сме нахвърлили камънак, така че чужд човек не може да я открие. Един от нашите хора я намерил преди няколко години. Видял там да растат три раззеленени дървата газиах и заключил от това за наличието на вода. Те още си стоят, но понеже ние често се отбиваме, камилите ни са изгризали клоните и кората на дърветата са изсъхнали.

Това съобщение бе направено ей така само между другото, ала за мен бе от голяма важност. То можеше да послужи за основа на бойния ми план. Де да подозираха тримата, че лежа зад тях и всичко чувам!

— Станах неспокоен и кахърен — обърна се сега факирът към Малаф. — Искаш ли още сега да ни отведеш при моя син?

— Не върви. Ако тримата напуснем извора за по-дълго време, това ще обърне внимание, а аз трябва да го избегна. Вярно, ние не се страхуваме от тези, които бивакуват тук, но при всички случаи е по-добре за кервана ни нищо да не се говори.

— Колко дълго трябва да чакам?

— Докато хората заспят. После ще дойда да ви взема и ще се измъкнем тайно. Вече може да е направило впечатление, че се задържах толкова дълго при вас. Затова ще се отдалеча и ще отида при моите хора.

— Стори го. Но преди туй ни кажи дали не си забелязал немецът да ви следи?

— Видяхме отдалеч, че седна с двамата освободени пленници. После ние тръгнахме, за да стигнем възможно по-бързо до Бир Мурат, където, както знаехме, щяхме да се срещнем с нашите водоносци. Убеден съм, че него хич повече не го е било грижа за нас.

— Какъв ти е мотивът?

— Чужденецът не ни задържа. Ако имаше някакво намерение спрямо нас, нямаше да ни пусне. Ако пък ни беше последвал по-късно, то, понеже бяхме пеша, скоро щеше да ни настигне с добрите си камили. Мъжът, както и сам впрочем разбрах, е дързък тип, ала за нас сега е безопасен.

Малаф тръгна. Навън сега се чу един висок глас, който като че държеше сказка.

— Това е собственикът на моите камили — поясни Мурад Насър. — Разказва някаква приказка. Аз никога не съм чувал толкова добър разказвач като тоя мъж. Ние сега вече нямаме нищо належащо за обсъждане и затова нека излезем и го послушаме!

Ориенталецът е неуморен в слушането на приказки. Абд Асл веднага изрази съгласие и последва турчина към извора насреща, където се бе образувал един кръг от любопитни. Аз издърпах глава от шатрата и заумувах какво да правя. От това, което бях чул, можех да бъда извънредно доволен и все пак на драго сърце бих останал и по-дълго. При всички случаи бе важно да се разбере как ще се отнесе ловецът на роби към възнамеряваното предупреждение. Но можех ли да чакам връщането на Мурад Насър и факира? Едва ли. Сега сигурно още часове наред щяха да се разказват приказки, после щеше да мине още много време, преди всички да заспят, и след това се предвиждаше, че двамата споменати ще бъдат задържани от Ибн Асл до заранта. Толкова дълго в храстите не можех да рискувам да остана, а пък беше и неудобно. Досега всичко бе протичало великолепно. Някое дребно обстоятелство обаче можеше да провали нещата. Ето защо трябваше да пристъпя към оттеглянето, което разказвачът на приказки облекчаваше. Всичко, що имаше уши, стоеше или седеше край него. Даже жените се бяха приближили към кръга, за да вземат и те участие в насладата. Ето как пътят ми се бе освободил и аз можех в рамките на пет минути толкова надалеч да пропълзя, че после да се надигна ида вървя изправен. Скоро долинката на извора лежеше зад мен и аз стъпих в клисурата. Там не следваше да се очаква подслушвач, ала въпреки това аз съблюдавах прежната предпазливост. Звездите искряха на небето, ала тук в дълбината бе тъмно кажи-речи като в рог. Както пристъпвах безшумно, до ухото ми се донесе някакъв слаб шум. Той идваше отпред и над мен. Спрях и се заслушах. Дълбока тишина владееше наоколо след около пет минути продължих да се промъквам. И ето че отгоре се отрони камъче, последваха го няколко други, сетне сякаш се откъсна каменна лавина.

— Аллах керим! — изкряска един глас.

Тупурдията беше ужасна. Трябваше да отскоча настрани, за да не бъда улучен от камънаците, ала отидох от дъжд та на капчук, защото нещо голямо и тежко, макар и не с твърдостта на камък, се сгромоляса върху мен. Поисках бързо да се изправя, ала ми трябваше време. Бях яко ударен по главата и рамото и чувствах в раменната област някаква сковаваща болка. Пред мен лежеше дългото тъмно нещо, което се бе стоварило шумно върху мен. Протегнах ръка да го опипам и набарах един нос. Значи човек! Кой беше мъжът? Мъртъв ли беше, или само в безсъзнание? Хванах му главата, за да напипам сънната артерия. Докосването има неочаквана последица — мъжът изкрещя високо, скочи и търти да бяга, за щастие не към извора, а в противоположна посока. Втурнах се след него. Скоковете, които правеше с дългите си джонгали, ми мязаха на чисто „селимски“. По едно време се препъна в някакъв камък и се изсипа на земята. Аз се озовах веднага върху него и го стиснах за гърлото, та да не може да крещи. Попипах лицето му, тъй като тук бе твърде тъмно, за да различа с очи чертите. Правилно, не бях се излъгал. Свалих ръка от гърлото му и повелих:

— Говори тихо, Селим! Ранен ли си?

При познатия тембър на гласа ми той бързо скочи.

— Ти самият ли си, ефенди? В такъв случай не е необходимо да се преструвам на мъртъв.

— Откъде идваш?

— Оттам горе, че надолу!

Той посочи скалната стена нагоре.

— Кажи слава на Аллах, че нацели мен! Аз се чувствам като разбит, наистина, но ако се беше стоварил направо върху камънака, сега щеше да лежиш тук мъртъв или с натрошени крайници. И какво пък диреше край клисурата?

— Исках да се спусна в нея, за да те спася.

— Глупости, аз изобщо не съм се намирал в опасност.

— Ти не се яви толкоз дълго, че се закахърихме за теб. Като най-храбрият от героите аз тръгнах мълчешката да те освободя. При спущането земята из един път се сурна под нозете ми и следствие на това се намерих долу много по-бързо, отколкото ми бе в намерението.

— Това сега е поредната ти щуротия. Ако действително се намираха опасност, ти щеше да си последният, който би съумял да ме спаси.

— Ама, ефенди, та аз съм тамам за такива дела роден!

— Не е нужно тепърва да ме уверяваш. И бездруго отдавна вече знам, че ти е писано в Книгата да вършиш само калпазанлъци. Много вреди ще ни причиняваш още ти на всички нас. Но аз бързам и нямам време за разправии. Ще можеш ли да се изкачиш?

— Да, качването ще ми е по-приятно от падането.

— Тогава ме следвай! Преди туй аз се спуснах тук. Това място е най-лесното за вървене.

Сам бих стигнал бързо горе. Дангалакът беше наистина бърз бегач, ала толкова по-лош катерач. Аз повече го теглих, отколкото той се качваше, и когато се добрахме най-сетне до горе, трябваше да спра, за да си взема сулука.

Селим всъщност си заслужаваше едно порядъчно конско евангелие, но аз предварително знаех, че то ще е безрезултатно. Той си беше просто непоправим. Неговото присъствие се превръщаше за мен в една постоянна опасност. Но след като му бях обещал веднъж да го задържа при себе си, трябваше да си изпълня думата. Към това се добавяше и че той наистина от безпокойство по мен бе дръзнал да се спусне в клисурата. Аз го бях смятал за неизцерим страхливец, ама дали пък сегиз-тогиз не изпитваше кураж? Или това бе само лекомислие, невъзможност да прецени предварително последиците от своите действия?

Когато достигнахме бивака, заварих спътниците угрижени не само за мен, но и, много повече, за Селим, чиято липса бяха забелязали. Нашата поява бързо ги успокои. За Селим нямаше нищо по-спешно за вършене от това, да разправи своето приключение. Само че той не беше се изтърсил, о, не, а понеже ме видял в опасност, скочил с несравнима дързост в бездънната клисура, така че ужасените врагове вкупом ударили на бяг.

Али Фарид ме посрещна с убеждението, че излизането ми е било напразно. Но мнението му се промени, когато разправих на него и Мустафа какво бях подслушал. Двамата предложиха съвещание. Аз възразих и посъветвах веднага да потеглим към Вади ел Берд, за да можем да направим там приготовленията си. Те съзнаха, че имам право, и се съгласиха с мен. Мустафа беше ходил веднъж във Вади ел Берд и увери, че въпреки нощта няма да се заблуди в посоката. Камилите бяха оседлани, ние ги яхнахме и нощната езда започна.