Карл Май
Ловци на хора (8)

8. Приключение в пустинята

На другото утро след закуска конете бяха изведени. Уговорената езда щеше да бъде предприета в по-голяма компания, отколкото бях предполагал. Черният управител не се остави да го разкандардисат от намерението му да се присъедини към нас, а Селим заяви, че също трябвало да язди с нас, тъй като бил мой закрилник и щял да ме варди да не падна от коня. Аз го уверих, че няма защо да се кахъри, ала той си остана инатливо на позицията.

— Ефенди, аз съм най-големият ездач и герой на моето племе. А ти си един франк, когото още не съм виждал как седи на кон. Ако си строшиш врата, аз ще съм отговорен за това. Ето защо ще остана постоянно до теб и няма да те изпущам от око.

— Съмнява ме. Или ти наистина си такъв отличен ездач?

— С мен още никой не е съумял да се равни — отговори Селим с дълбок поклон.

— При това положение очаквам да сдържиш думата си. В случай че дори за миг се отклониш от мен, ще се оплача на господаря ти и ще му кажа, че си един калпав закрилник, на когото човек не може да разчита.

— Стори го! Моята мощ и грижовност ще летят край теб даже ураганът на пустинята да те понесе ведно с коня. Ако се наложи ще се надпрепусквам и със злите джинове на самума.

Той го каза с такава увереност, сякаш вече се бе надпреварвал с всички хали по света, и аз предварително се радвах на посрамването, което го очакваше.

Бяхме значи шестима: Дауд ага, Исмаил, Селим, аз и двама коняри. Яздихме бавно през града и между хълмовете към скалните гробове. От възвишенията, отделящи Нилската долина от Либийската пустиня, съгледахме ширната пясъчна равнина, която се простираше пред нас червеникава и блестяща в слънчевите лъчи. Заспускахме се, яздейки все още бавно. Но когато стигнахме долу, мирашорът ми рече:

— Сега галоп, ефенди! Имаме достатъчно простор в пустинята.

Исмаил смушка коня си и полетя. Ние го последвахме. Трябва да засвидетелствам на Селим, че до момента бе съдържал думата си и не се бе отделял от мен. В погледа и лицето му бе залегнал израз на гордо задоволство — той си мислеше, че умее по-добре да язди от мен. И това си имаше своята основателна причина. Моят кон бе поискал още щом стъпи на пътя да се понесе като вихър, ала аз му мях стегнал толкова строго юздите и така здраво го бях стиснал с бедра, че трябваше да обуздае нетърпението си. Това не бе забелязано от останалите. Другото беше, че седях на седлото по маниера на прерийните ловци, а именно краката назад, горната част на тялото приведена напред. Всичко това не придава красива, ездаческа гледка, ала е удобно за ездача и облекчава задните крайници на животното, които по-късно толкова повече могат да стигнат, ако се наложи. Другите седяха на конете по арабски начин — изправени и горди. Единствено Дауд ага правеше изключение и ето как изглеждаше, като че те са по-добри ездачи от мен. Селим яздеше нелошо, задето гледаше на мен малко отвисоко. Сега, когато започнахме да галопираме, моят бакарра жребец поиска да развие своята бързина, ала аз все още го задържах, и стана така, че изостанахме със Селим, който не желаеше да се отдели от мен. Двамата коняри би трябвало всъщност да се придържат към нас, но в крайна сметка и те станаха нетърпеливи и се стрелнаха напред.

— По-бързо, ефенди, по-бързо! — викна ми Селим. — Трябва да ги настигнем, иначе ще ни осмеят.

— Няма да стане — престорих се аз. — ще се изтърся назад.

— Аллах, Аллах! Как може да се изръси човек! Та ти ме правиш за кепазе пред всички. Тези мъже ще си помислят, че не мога да яздя, а пък аз съм най-дръзкият ездач измежду всички племена на пустинята. За съжаление съм принуден да остана край теб. Сега сигур осъзнаваш, че без моята закрила ти тук ще си погинеш?

— Да, за жалост трябва да го призная.

— Право, много право. Кажи го на моя господар, като дойде! Твоето свидетелство отново ще му докаже, че аз съм мъж, когото никой не може да замени. Ама препусни по-бързо де, по-бързо! Аз няма да те оставя да паднеш. Ще те прихвана веднага щом загубиш равновесие.

За да подсиля още повече заблудата на Селим, заех възможно най-откачения стоеж, свличах се ту на една, ту на другата страна и давах вид, че ми коства върховно напрежение да се удържам на седлото. Селим се разпростираше във всевъзможни възгласи, които ми доставяха тайно удоволствие, и ругаеше, та се късаше, задето сме изоставали все повече и повече. Другите — действително имаха една значителна преднина, която от секунда на секунда ставаше по-голяма. Само дебелият чернокож не напредваше с другите, той се намираше между тях и нас. Бях виждал какви ли не недодялани ездачи, ама такъв образ още не. Преди всичко Дауд ага яздеше много лошо и после неговата безформена фигура не пасваше на седлото. Поради теглото си той си бе подбрал един изключително тежък кон, от чиито старания да поддържа крачка с другите животни, ме напушваше смях. Черното митично чудовище седеше на гърба на тромавата кранта с широко разчекнати крака и сгърбено тяло. Жребецът здравата, се кандилкаше, което придаваше на ездача онова движение, наричано от гаучото в Южна Америка „el molinillarse a la silla“ (въртя се на седлото). Той полагаше най-големи усилия да седи стабилно, а конят му всячески се стараеше да напредва бързо… напразно и от страна на двамата. Наистина си беше за смях.

Мирашорът сега се бе отдалечил толкова много с конярите си от нас, че да видя принуден да ни изчака. Дебелият стигна при него малко преди нас. Дауд пъшкаше, конят му пъхтеше — сякаш бяха летели часове наред по пустинята.

— Ама каква е тая работа, ефенди? — попита Исмаил удивено. — Ти изоставаш?

— Той не може да язди — отвърна Селим вместо мен.

— О, може си той добре. Видяхме го вчера, когато принуди Петнистосивия към подчинение.

— Онова е било друго. Да, да направи някой кон хрисим, това ефендито сигур го може, ама да язди, не, за тая работа не го бива. Ако не го бях взел под закрилата си, барем десет пъти да си е строшил врата и краката. Цяло наказание е да си задължен да се придържаш все край страната му!

— Това е вярно — намесих се аз. — Наказание е, да ти се наложи да издържиш редом с мен, а с това ти изобщо не би успял да се справиш.

— Какво казваш? — викна Селим. — Да не би да не издържах покрай теб? Или ти си изоставал заради мен? Я ми стори тогава и хатъра да яздиш сега по-бързо!

— Няма да можеш да ме следваш.

— О, Аллах! Още не се е родил ездач, когото да не мога да надмина. Да се басираме ли, а?

— Аз по принцип не се обзалагам, но така да бъде!

— Ти имаш жълтици от Англия; видях това. Хората ги наричат фунт и имат стойност над сто пиастри. Искаш ли да заложиш една такава жълтица срещу мен?

Селим ме погледна напрегнато. Присърце му беше да кажа да, понеже не се съмняваше, че ще изгубя облога.

— Нима и ти имаш такива жълтици?

— Не, но имам достатъчно пиастри, за да мога да заложа същото. Ще участваш ли?

— Да. Вади парите! Сто пиастри срещу един английски фунт. Даваме залога на мирашора и който победи, си получава печалбата от него. Право ли е това за теб?

— Право, много право! — одобри Селим ухилен. — Само след няколко мига блясъкът на твоето злато ще се намира в моя джоб. Аз съм Бързия, Непобедимия. Мен никой не може да настигне, ти най-малко от всички.

Исмаил Бен Калил получи парите и после ездата започна. Изпървом аз възпирах Петнистосивия дотолкова, че Селим да се задържи на известно разстояние край мен.

— Виждаш ли, че ще спечеля? — заликува той.

— В такъв случай веднага ще имаш възможност да видиш обратното. Остани със здраве, Селим! След две минути няма вече изобщо да ме виждаш.

Сега отпуснах юздите на жребеца. Това бе чакал той с копнеж. Изцвили високо, подскочи и с четирите крака във въздуха и после така полетя, че на някой по-неуверен ездач свят би му се завил. Аз се пазех да го смушквам с пети. Едно такова благородно животно подобни неща не понася. Подвиквах му насърчителни думи и то отлично ме разбираше. Спътниците ми препускаха след мен с крясъци. Техните гласове бързо отслабваха, защото пустинята буквално изчезваше под копитата на моя жребец. Когато след приблизително една минута погледнах назад, видях ездачите зад себе си с големината на деца, яхнали люлеещи се кончета. След втора минута вече ги съзрях само като малки точки. После изчезнаха напълно. Сега би трябвало да спра, ала това не ми допадаше. Исках да се насладя докрай на ездата от такъв кон и продължих да препускам. Животното се радваше също толкова много като мен. То процвилваше гръмко от време на време от удоволствие, а когато сетне го погалих по врата, издаде дълбок гръден тон. Това бе звук на екстаз.

Така навлизахме може би в продължение на три четвърти час в права посока навътре в пустинята, след което, описах широка дъга надясно. Логично бе да се очаква, че другите ще следват моите дири, и аз исках да ги взема на подбив. След още половин час дъгата се бе превърнала в полукръг, който ме върна на собствените ми следи. Спътниците бяха вече отминали — забелязах го по копитните отпечатъци — и аз поех след тях. Скоро ги видях отпред, докато те мислеха, че се намират далеч зад мен, колкото повече ги наближавах, толкова по-ясно различавах, че се стараят да развият най-голямата бързина. Въпреки това оставаха вкупом, понеже по-добрите ездачи задържаха конете си, за да не излязат пред другите. И тъй като всички бяха насочили вниманието си напред, не ме забелязаха, докато не наближих на двадесет конски дължини и подвикнах високо:

— И накъде пък сте се запътили?

Чувайки гласа ми, те се обърнаха и бяха немалко удивени да ме видят зад себе си. Но още преди да са съумели да спрат конете си, аз се намирах пред тях. Дебелият дворцов управител се потеше като прозоречно стъкло през зимата и пухтеше като парна машина.

— Откъде идеш, ефенди? — попита ме Дауд, при което направи такава глупава физиономия, че прихнах да се смея.

— Оттам — рекох му ухилено, посочвайки назад. — Направих като слънцето — заходих на запад и се въздигнах от изток.

— Кой ще ти го разбере? Ние щяхме да яздим напред и все напред, до края на света.

— Толкова далеч едва ли. Вие следвахте моята диря, а тя щеше да ви отведе в един полукръг назад. От това можеш да схванеш какъв отличен бегач е този жребец бакарра. Исмаил Бен Калил беше много непредпазлив.

— Това да е непредпазливост? Напротив! Като го яздиш, ти го правиш драговолен да носи също мен и своя господар, пашата.

— Съвсем вярно. Но какво ли, ако го бях откраднал?

— Да го откраднеш? — стъписа се Исмаил и пребледня от страх.

Едва сега си даде сметка какво би могло да се случи, ако не бях честен.

— Да, да го открадна. Приеми, че не бях се върнал. Какво щеше да правиш тогава? Нима щеше да си в състояние да ме настигнеш?

— Не, не. Аллах, Аллах! В каква опасност съм бил.

— Изобщо не си бил в никаква опасност, защото аз не съм крадец. Но този жребец струва сто хиляди пиастри, а това би могло и за един честен човек да бъде изкушение.

— Имаш право, да, имаш право, ефенди! О, Аллах! О, свети халифи, какво ли щеше да стане с мен, ако ти беше откраднал коня? Аз не бих бил в състояние да го заменя с друг и пашата, дано животът му бъде вечно дълъг, щеше да нареди да ме бичуват до смърт. Занапред оставам все край теб.

— Няма да съумееш да го сториш, ако пожелая да си отмъстя за твоето недоверие. Ами как стоят всъщност нещата с нашия бас? Ти държеше парите на съхранение. Кой го спечели?

— Ти естествено.

— Тогава ги дай. Нека тоя Селим, дето се нарича най-дръзкият ездач на всички племена, заяви още веднъж сега, че не съм можел да яздя и щял съм без неговата подкрепа да си счупя врата.

Исмаил Бен Калил ми подаде парите и аз ги прибрах. Върлинестият Селим направи физиономия, като да го е сполетяло най-голямото нещастие на земята.

— Ефенди, ти си отточната вода на добротата и изворът на милосърдието. Ти ще ми дадеш свидетелство, че ми е невъзможно да те закрилям, ако не оставаш при мен, и че аз съм един беден слуга, един достоен за съжаление роб на своя господар Мурад Насър.

— Мислех, че си негов, а и мой закрилник!

— О, не — побърза да се врече оня. — Аз съм даже най-жалкият мъж на всички племена и села. Аз съм като въздухът, който никой не вижда, и като някое сухо оризово зърно в пустинята. Аз съм чисто просто едно нищо и ако Аллах засияе в моята кесия, няма да намери в нея нищо друго освен съвкупността от всичката немотия. Един пиастър за мен е цяло състояние, чиято загуба ми съкращава живота и обгръща душата ми с облика на безотрадността.

Още от първата дума знаех накъде бие, ала дадох вид, че не го разбирам.

— В такъв случай искам да ти дам един добър съвет, чрез съблюдаването на който ще можеш да събереш големи богатства. Лови се на бас колкото се може по-често! Понеже ти си най-дръзкият ездач на твоето племе и догонваш дори самума на пустинята, лесно ще печелиш всеки един такъв бас и за кратко време ще си гъбав с пари.

— Ефенди, не се шегувай! — помоли дългучът плачливо. — Не вярвах, че душата ти може да прелива от такава злост. Аз съм най-добрият ездач на пустинята, това е вярно, но баш в басовете нямам щастие. Късметът ми бил постоянно да губя.

— Тогава не се обзалагай.

— Аз и не искам, ама от време на време човек бива буквално принуден. Така беше и одеве. Само вежливостта, почтителността и любовта, които изпитвам към теб, ме накараха да заложа сто пиастри срещу твоя златен фунт. Не исках да те наскърбя, исках да ти докажа своята самопожертвователност. Желаеш ли ти сега да се покажеш по-малко великодушен, отколкото бях аз? Който посегне към пиастъра на просяка, един ден в Джехеннема дваж повече ще се пече. Помисли за това, о, Кара Бен Немзи ефенди!

— Е, ти можеш лесно да стигнеш отново до притежание на своите сто пиастъра, ако направиш искреното признание, че не си в състояние да бъдеш мой закрилник.

Лоша му беше работата на Селим. Той хем не искаше да става за смях, хем пък и нямаше желание да се откаже от парите, които аз впрочем така и нямаше да задържа. Ето защо каза:

— Щом не можеш да ми поставиш друго условие, ефенди, то се съгласявам, че не се нуждаеш от моята закрила.

— Стой, това е шикалкавене! Ти трябва да признаеш, че не си мъжът, способен да ме вземе под закрилата си.

— Ефенди, ти си много коравосърдечен. Но аз ще ти окажа любезността да изпълня желанието ти. Да, аз не мога да те закрилям. Сега доволен ли си?

— Да. Ето ти стоте пиастъра и се надявам, че няма да ти скимне пак да ме предизвикваш на състезания.

Селим прибра чевръсто парите и си окачи после друго изражение — една от неговите стари доброжелателни и покровителствени физиономии.

— В язденето може би не, по-точно при такива обстоятелства, ама в останалото няма как да не признаеш, ако искаш да бъдеш справедлив, че качествата на моята личност притежават голямата мощ да печелят и възрадват сърцата на всички правоверни и неверници.

Нехранимайкото беше непоправим, но пък и бе невъзможно да му се сърдиш. Неговите фанфаронства не вредяха никому и се намираха в такава тясна взаимовръзка с цялото му същество, че без тях той не би бил Селим.

Потеглихме обратно към града, ала началникът на конюшнята пое в малко по-южна посока, за да ме заведе до Тел ел Сир^[1], където според неговото твърдение се намирал входът към Джехеннема.

Либийските възвишения се изтегляха в дълга ниска редица напреко на нашия кръгозор. На известно разстояние от тази планинска верига и насочен малко към пустинята, се намираше един невисок купен, наподобяващ по-скоро купчина пясък. Това бе Хълмът на тайните.

— Как всъщност са разбрали хората, че това е Портата на преизподнята? — попитах мирашора.

— Това не знам. Просто съм го чул от други, които пък от своя страна са го чули от други.

— Името Тел ес Сир популярно ли е?

— Не особено, защото хората не обичат да говорят за това гибелно място. Комуто е известно, го избягва. Но ти си Сина на знанието и тъй като спаси моя син с шишето на живота и обичаш със собствените си очи да видиш всичко, що е забележително, ти обърнах внимание на това място от пустинята.

— Благодаря ти, а сега ще взема да се изкача с коня до билото на хълма.

— Не го прави, ефенди! Ако Шейтанът тъкмо тогава се намира нейде наблизо, ще протегне ноктестите си лапи изпод земята и ще те издърпа под нея. Тук неколцина вече се изгубиха и никое око вече не ги е съглеждало.

— Възможно е. Само че за тая работа не е бил виновен Шейтанът, а тук просто има някакви подземни кухини, в които въпросните хора са пропадали.

— Никой никога не е виждал такива кухини.

— Защото са засипани с пясък. Пустинният вятър духа от запад към изток и непрекъснато избутва пясъка в тази посока.

— Ти си обясняваш нещата според твоята вяра. Ние обаче сме следовници на Пророка и се вардим от отмъщението на Джехеннема. Ако ти наистина искаш да се изкачиш на хълма, то ще те помоля да се откажеш от нашето придружителство. Ние ще останем да те чакаме долу.

Тел ел Сир вече се издигаше пред нас — малък пясъчен конус с височина най-много тридесет метра. Слязохме от конете и аз започнах да го изкачвам. Не ми създаваше мъчнотии, понеже не бе стръмен. Но пясъкът беше много фин и сипкав и човек имаше чувството, че шляпа в брашно. Изкачвах се, за да имам поглед от всички страни, по винтова линия, ала не можех да открия нищо особено, застанах горе на гол пясък. Под мен и около мен само пясък и пясък. Кой знае по какъв начин бе възникнала глупавата мълва, че тук се намира входът към пъкъла. Край Сиут има гробници. Може би и близо до хълма се намираха такива. Пропаднал тук някой някога си и хората тутакси свързали нещастния случай с преизподнята. Отправих взор към спътниците си недалеч от подножието на хълма. Дългият Селим май бе забравил сполетялото го поражение, защото бе възседнал пак коня си и го караше да изпълнява разни скокове и обръщания. После слезе и сега изпълзя върху тежкия си жребец управителят на сарая, за да демонстрира и той някакви чалъми. Както после чух, между двамата възникнал спор кой от тях бил по-добър ездач.

Дауд ага накара коня си да извърви няколко крачки и поиска да го принуди после да изправи предницата. Крантата трябваше да се завърти около себе си на задните крака. Само че тя бе твърде неповратлива за тая цел, а и нямаше охота за подобни излишни усилия. Ето защо се възпротиви, ритна два-три пъти, потъпка с копита и внезапно хлътна със задни крака. Все пак навреме извърши един могъщ скок, добра се до горе и се вирна от страх във въздуха. Дебелият изгуби равновесие, катурна се назад и… изчезна.

Дотолкова можах да видя от моя отдалечен наблюдателен пункт. Другите четирима изреваха като лъвове от ужас и побягнаха от опасното място. Аз се затичах надолу по хълма. Когато стигнах долу, Исмаил ми викна:

— Виждаш, че имах право, ефенди! Тук е входът към Геената. Тя погълна Дауд ага. Вчерашното лунно затъмнение му го предвеща!

— Право, много право! — пригласи Селим. — Сега той се продъни в Джехеннема и ще се пече там навеки.

— Глупости! — навиках ги аз. — Тук е имало някаква кухина, чиято покривка се срути под копитата на тъпчещия кон. Сега много зависи от това колко е дълбока. Ако е шахта, която се спуска отвесно, то нещата наистина стоят зле. Но ако е някоя хоризонтална галерия или ходник, сигурно ще измъкнем човека.

— Не е галерия, а шахта, дупка, която води право надолу в джендема — заяви мирашорът. — Дауд ага е изгубен. Ние нито неговото тяло, нито неговия дух ще видим някога пак.

— Духа му ти и бездруго не би забелязал. Елате с мен до дупката! Трябва да я проучим.

— Аллах да ме закриля! Аз съм верен последовател на Пророка и ще се пазя да се приближа до входа на пъкъла.

— Право, много право! — потвърди Селим със своя гърлен тон. — Аллах да ме брани от деветдесет пъти опашатия Шейтан и пламъците на Геената.

— Мълчи! — ядосах се аз. — Вие говорите за входа и огъня на пъкъла. Виждали ли сте някога огън без дим? Ако там долу беше Ада, то тази дупка щеше да пуши, не го ли осъзнавате?

Доводът ми предизвика желания ефект, който подсилих с по-нататъшни назидания.

— Ти се изкарваш най-големия герой на всички племена от пустинята, а се страхуваш от една малка дупка в земята. Засрами се! Ако тук действително се откриваше пъкълът, щеше да има не само пушек, но и ужасна жега. Вашият страх е смешен и може да се окаже даже фатален за Дауд ага. Ние вероятно можем да го измъкнем, но ако продължаваме да се бавим, опасявам се, вината за неговата смърт ще легне на съвестта ни. Та не бъдете страхливци и елате с мен!

Същевременно тръгнах към мястото на злополуката. Спътниците придобиха кураж и бавно приближиха. Спрях на около метър и половина от периферията на дупката и се наведох напред да надникна в нея. Страните на отверстието се състояха само от пясък. Очите ми не стигнаха достатъчно дълбоко. Направих още една крачка напред. Тогава земята поддаде пак краката ми и аз едва намерих време да се изхвърля назад, а мястото, на което бях стоял, също се плъзна в дълбината.

Другите отскочиха незабавно и Селим закрещя:

— Назад, назад, ефенди! Иначе и теб ще сграбчи. Това наистина е Геената, може би отделението, където душите на неверниците трябва да зъзнат във вечния мраз. Там няма пушек. Остави ни да се помолим със свещената фатиха и да се върнем после у дома, за да славим Аллах, че и ние не сме потънали!

Спътниците ми се завтекоха към конете. Аз обаче ги изпреварих, измъкнах револвера и заплаших:

— В името на вашия Пророк и всички халифи, ще застрелям всеки, който се покачи на седлото! Бъдете все пак разбрани!

Това ги сплаши. Отстъпиха, ала мирашорът изтътна:

— Ефенди, ти искаш да станеш убиец ни своя домакин? Това не е право от твоя страна! Какво имаш още да ни кажеш?

Във висша степен бе вероятно дългите преговори и бавене да станат гибелни за нещастника. Аз сам не можех да му помогна, нуждаех се от подкрепата на другите и трябваше да ги съглася с намеренията ми. Най-сетне ги докарах дотам.

— Снемете юздите и всички колани на конете — повелих. — Ако закопчаем или вържем сбруите една за друга, ще получим необходимото ми здраво въже.

Спътниците се заловиха веднага за работа. Скоро ремъците бяха съединени до дълга лента, единия край на която закопчах за пояса си на гърба. Другия мъжете трябваше да държат здраво и веднага да ме изтеглят щом попадна в опасност.

Тръгнахме пак към дупката. Придружителите ми спряха на известно разстояние. Аз легнах на земята и запълзях предпазливо напред — досущ както се прави, когато искаш да измъкнеш върху леда някой продънил се във водата. Другите отпускаха така ремъка, че да е постоянно опънат. Главата ми беше още отдалечена на половин метър от ръба, когато отсрещният кант поддаде и се срина в падината. На моето място обаче земята се държеше. Стори ми се, че от дълбочината, в която все още не можех да погледна, се чу някакво хъхрене или грухтене. Прибутах се още по-напред и надникнах. Гледката беше изненадваща.

Дупката имаше дълбочина приблизително два метра и половина. В долната си част стените се състояха от черни нилски тухли, а в горната — от пясък. Долното сечение на дупката имаше площ около един и половина квадратни метра, а горе измерението беше значително по-голямо. Тъмните тухлени стени напомняха вътрешността на голям четвъртит комин, който е бил закрит отгоре с тухлен свод. Пустинният пясък се бе струпал върху него. Сводът бе прогнил или се разхлабил и преди малко бе поддал под стъпките на тежкия кон. Беше се срутил и натрупаният пясък се бе свлякъл. От този пясък стърчеше торсът на дебелия. Дауд ага бе видим само до пояса. Той бе сключил ръце и склопил очи. Мъртъв не беше, защото от дебелите бърни излизаше онова пъшкане и въздишане, което по-скоро можеше да се нарече грухтене. Сега нещата зависеха най-вече от това колко на дълбоко се спускаше черната тухлена шахта. Много вероятно да лежах върху някоя древноегипетска сграда, върху която пясъкът се бе натрупвал с хилядолетията, докато бе изчезнала напълно. Хълмът, който бях изкачил преди малко, сигурно също беше част, и то може би по-съществената, от тази монументална постройка. Възможно беше шахтата да притежава незначителна дълбочина. Но можеше и да води далеч надолу. В този случай пясъкът я бе задръстил и дебелият бе останал затъкнат. Изгубеше ли обаче задръстването опора, Дауд щеше да се сгромоли надолу. При всички случаи спасяването на този мъж беше опасно начинание. Понеже стенеше, но не помръдваше, го сметнах за ранен или в безсъзнание. Повиках го. Отговорът беше шумно грухтене. Повторих вика и сега той ми отвърна с глух глас:

— Тук съм, Асраел!

Той ме считаше значи за Ангела на смъртта.

— Дауд ага! — ревнах надолу. — Я отвори очи и се огледай!

— Не мога — отговори той сега по-ясно. — Аз съм мъртъв.

— Мъртвите също ще отворят очи, когато ги събудят. Опитай само!

Тогава Дауд вдигна клепачи и погледна право напред. Виждаше пред себе си черната зидария.

— Погледни нагоре! — повелих му. Агата послуша и съгледа лицето ми.

— Ти ли си, ефенди? — попита отпаднало. — това означава, че съм в Геената! О, Аллах, Аллах, Аллах!

— Защо в Геената?

— Защото един християнин не може да попадне в нашето небе. Щом ти си при мен, значи ние сме в Джехеннема.

Как можех да освободя този мъж от неговото внушение, което забавяше спасението му? Имаше все пак едно средство, именно неговият вечен глад и на него заложих аз.

— Да, ние сме в Джехеннема. Но ти се сгромоляса само в една малка дупка. Ако те измъкнем, ще подкараме конете към къщи, където ще се наобядваме. Аз съм гладен.

— Аз също! — отвърна оня, станал из един път по-деен, Дауд ага придоби съвсем друг израз. Очите му се отвориха по-широко, а погледът, който сега ми отправи, беше ясен и изучаващ.

— Тогава нека побързаме! — продължих. — Значи не си ранен?

— Не… стига да не съм умрял.

— Не ставай за джумбуш! Ти си жив. В какво състояние са ти краката? Стоиш или седиш в пясъка?

От положението на неговите крака зависеше много. Седеше ли, то шахтата сигурно не беше дълбока. Бяха ли обаче в отвесно положение, значи бе забоден в пясъка над едно зеещо гърло.

— Седя — обясни Дауд за моя радост, — и то на някакъв тухлен под.

Олекна ми на сърцето. Следователно не ставаше дума за дълбока шахта, дебеланкото седеше в някакъв хоризонтален подземен ходник. А отвесната четириъгълна дупка, през която бе пропаднал, бе служила на този ходник за отдушник.

— Стани! — повелих. — Няма да ти представлява трудност, понеже пясъчната покривка не е дебела.

Дауд ага се подчини. Но все пак не му беше чак толкова лесно, както си мислех. Тясното пространство и тежестта на тялото му го възпрепятстваха. В крайна сметка успя все пак да се справи. Стоеше прав и аз почти можех да достигам с ръка главата му. Същевременно установих, че моята пясъчна основа е достатъчно стабилна — рехавата част се бе срутила. Шишкото отдъхна дълбоко.

— О, Аллах, о. Небеса, о, Мохамед, значи наистина не съм мъртъв! Аз съм жив, ще яздя към дома и ще изям един овен! Ефенди, виждам само теб. Другите къде са?

— Стоят зад мен и скоро ще ги видиш. Умееш ли да се катериш?

— Не. Да не ме мислиш за котка?

— В такъв случай ще сляза да те повдигна.

— Тогава аз ще намеря горе, а ти — долу. Как ще измъкнем сетне теб?

— Ще се изкатеря по ремъка. Почакай за миг! Изправих се и отидох при спътниците си. Когато им съобщих най-необходимото, куражът им порасна и те ме последваха до дупката. Ремъкът беше направен на два ката и спуснат с двойния край. Смъкнах се долу по това импровизирано въже. Като застанах сега до агата, двамата запълнихме изцяло пространството между тухлените стени. Едва можехме да се движим и ето защо ми костваше много усилия да препаша коланите около гърдите и под мишниците на дебелака и да ги закопчая после на гърба му. Сега оставаше да бъде измъкнат. Да се издърпа този тежък мъж, просто не вървеше, а и пясъкът поддаваше и ни затрупваше. Трябваше следователно да го повдигам. Но как да го осъществя, като едвам бях в състояние да се движа? Имаше само един-единствен начин на изпълнение, застанах зад черния. Той разкрачи крака, доколкото позволяваха възможностите, а аз се плъзнах бавно, за да седна на пясъка между тях. Удаде се. После той трябваше да стъпи на раменете ми и докато четиримата горе теглеха, аз започнах да се изправям, като се опирах с длани и лакти на зидарията. Мъжете не биваше да влагат всичката си сила в ремъците, тъй като пясъчната основа щеше да поддаде, и по тая причина аз трябваше да понасям по-голямата част от товара. Но работата трябваше да стане и когато най-сетне застанах изправен, торсът на дебеланкото стърчеше над дупката, така че спътниците с едно последно, могъщо дръпване успяха да го транспортират изцяло горе. Те бяха дръпнали толкова силно, че той се претърколи няколко пъти и остана да лежи после, стенейки. Това бе извършено преднамерено, по мое указание. При едно бавно извличане на безформения човек бих бил подхвърлен на опасността от затрупване. Сетне ремъците бяха спуснати за мен и аз се изкатерих по тях на открито. Когато се намерих горе, шишкото тъкмо се бе посъвзел от мощното дръпване, с което го бяха изхвърлили от дупката. Той се надигна в седнало положение, заопипва тялото и краката си да разбере дали няма нещо на две строшено и като се убеди, че е в добро здраве, изправи се на колене, отправи лице към Мека и засрича свещената фатиха, първата сура на Корана. После Дауд ага се изправи напълно, пристъпи към мен и сграбчи ръцете ми.

— Ефенди, аз бях в Геената и виждам отново небето, бях мъртъв и отново оживях. Единствено на теб трябва да съм благодарен за това.

— О, Кара Бен Немзи ефенди, забеляза ли как здравата държах, когато висеше на каишите? — обади се Селим ненадейно. — Другите се канеха да пуснат и ти тогава щеше да се изтърсиш обратно в ямата, за да не можеш вече никога да излезеш оттам. Аз обаче държах здраво и ето как ти единствено на мен трябва да си благодарен, дето отново ти се откри възможност да зърнеш дневния светлик. Сега, надявам се, си убеден, че аз съм един силен закрилник и могъщ покровител!

— Убеден съм действително! — засмях се аз и се обърнах. Яхнахме конете и препуснахме към града. Дауд ага помоли да си мълчим за случката. Той се опасяваше, че честта му ще пострада, в случай че приключението ни стане достояние на обществото. По отношение обяда бяхме доволни. Бен Калил и аз трябваше да се храним като гости при него и Селим и мога да кажа, че за нас четиримата бе сервирано такова обилие, че стигаше за едно трийсет човека да се нахранят до насита. Само в количеството се състоеше предимството на този празничен и радостен пир. За мен бе удоволствие да наблюдавам Селим. При Мурад Насър той не би посмял да се намести край масата. Тук обаче беше гост, значи господар, който бива обслужван, лицето му лъщеше от доволство и овнешка мазнина и той преливаше от любезности и обещания. Разказваше ни своите измислени приключения и ни развличаше по този начин така великолепно, че останахме до свечеряване. После се изправихме, колкото да седнем веднага пак за вечеря. През цялото това време шкембелакът бе ял толкова много, че предписаните поклони му бяха станали кажи-речи невъзможни.

Аз всъщност бях имал намерение следобеда да посетя Крокодиловата пещера край Маабдех, ала при това положение го отложих за следващото утро. Сарайският управител обеща да уреди необходимите приготовления. Бях любопитен да се запозная с този некропол на крокодили, балсамирани преди две-три хиляди години.