Карл Май
Ловци на хора (15)

15. Първата битка с ловците на роби

Тръгнах отново на юг. Скоро хълмистата верига на север изчезна и сега наоколо се ширеше жълтото, безжизнено, еднообразно Бахр Бела Ма, Море без вода. Ако пустошта е потискаща, когато човек има спътници край себе си, то тя е още къде-къде по-потискаща, когато той знае, че е съвсем сам. Наляга го някаква боязън. Чувства се дребен и безсилен пред безкрая, един безпомощен червей пред монотонността и безплодието на могъщата природа. Мен също ме обхвана някакво чувство, като че пустинята се канеше да се издигне, а небето да се спусне, и аз да бъда разпитен помежду им. Тъй като не виждах живот, трябваше поне да го слушам и… започнах да си свирукам — както правят плашливите малчугани, когато ги е страх в тъмното.

Камилата ми наостри уши и удвои бързината си. Въздействието, което свиренето упражнява върху камилите е наистина удивително. Колкото и да е уморен тежко натовареният „кораб на пустинята“, веднага щом неговият водач долепи до устни специално изготвената за целта свирка, сякаш нови сили се вливат в изтощеното животно. То счита свиренето кат подкана към по-голяма бързина. През последните два дни се налагаше да щадя моите придружители, но днес не бе необходимо да спазвам подобни съображения. Искаше ми се да видя каква бързина е способно да развие моето сиво животно. Ето защо го подтикнах с милване, подвивания и свирене и си летях така напред. И най-добрият арабски бегач не би могъл да поддържа крачка с него. Мина повече от час, без бързоходната камила да покаже пот или учестено дишане. Тя си изпитваше своята радост от този продължителен бяг, защото когато поисках да я обуздая, трябваше кажи-речи да употребя сила, за да я възпра.

Час след час минаваха. Понякога минавах напреко през някой кор, където стърчеше я самотен, обезлистен храст сидр от рода на бодливата мимоза, я плачевен остатък от оскъдната растителност, която се развива по време на дъждовния период в едно такова речно корито. Стана обед и следобед, без да съм открил някаква камилска следа. Слънцето клонеше по-ниско и по-ниско. Сигурно вече се намирах на ширината на нилското село Тинарех и сега спрях. По на юг ловците на роби определено не биваше да търся. Слязох да позволя един час почивка на благородното животно. То получи също няколко чаши вода от меха и шепа фурми.

Когато слънцето се скри, качих се отново на седлото, за да поема обратно. Това се казваше езда! Ей така на, съвсем сам, наистина сам-самичък! И все пак не съвсем сам. Долу бе пустошта, смъртта, горе обаче сияеше животът; там бляскаха звездите и разказваха с пламтящи думи за онова, което е било, е, и си остава вечно и свързва човека дори през страхотиите на пустинята с любимото отечество. Мислите на човек в една такава яркозвездна, пустинна нощ кой ли може да ги обсъди, или чак пък опише!

Естествено връщането не вървеше така бързо, както ездата през деня. Аз трябваше грижливо да внимавам да не се отклоня от посоката. Звездите пръскаха достатъчно ярка светлина, за да мога поне от време на време да различа следата си. Тя беше ясна, понеже камилата ми бе загребвала дълбоко пясъка през бързата езда. Превъзходното животно изглежда дори и сега все още не бе уморено и за да му покажа признателността си към неговата издръжливост, аз му изсвирвах с уста всички употребими, познати на мен начини и правех къса пауза само когато ме заболяваха устните.

Когато на изток се пробуди първият дневен светлик, аз се чувствах телом, наистина, уморен, ала духом бях свеж и добър като вчера при потеглянето от кладенеца. Бях определил обяд като най-късен срок за връщането си и не бе необходимо да бързам. Ето защо оставих животното да върви със спокоен, безметежен ход и се радвах на точността, с която бях яздил през нощта по собствената си следа. Тя и сега се проточваше все още ясно видима право на север.

Може би беше девет часът, когато съгледах пред себе си хълмистата верига. Скоро различих трите хълма, зад които се намираше скритият кладенец. Как ли стояха нещата там? Беше ли се случило нещо, или не? Неволно подтикнах животното към по-голяма бързина. Скоро след това дръпнах поводите така мощно, че то спря веднага. Нещо се беше случило, съвсем определено! С други думи видях отляво да идва една следа, която се губеше зад трите хълма и после се появяваше пак вдясно от тях, за да продължи да се точи на североизток. Някой следователно е бил тук и отново си заминал. Трябва да са били неколцина ездачи, както заключих от ширината на дирята.

Подтикнах камилата пак напред, сложих карабината върху седлото и взех един револвер в ръка. Заобиколих така левия хълм, слязох там и се запромъквах предпазливо, додето можех да погледна между двата хълма към кладенеца. С първия поглед видях, че е засипан и повърхността му е изравнена с околността. Никакъв човек не се мяркаше там.

Следата произхождаше от петима ездачи. Бяха ли моите трима спътници, забелязвайки непознатите да идват, веднага препуснали, за да потърсят онбашията? Петорната диря водеше към кладенеца. Сега прегледах другата, която продължаваше на североизток. Тя показваше отпечатъците от стъпалата на осем камили. Нещата си съответстваха. Първо бяха потеглили моите спътници и по-късно петимата непознати. По-късно? О, Не! Всички следи бяха еднакво стари. Осемте камили бяха напуснали едновременно кладенеца. Хвана ме страх, ала се успокоих, разбирайки от пясъчните ръбове на стъпките, че е минал най-много час от онова, което се бе случило тук. Значи вероятно щях да мога да помогна на моите хора, в случай че се намираха в опасност.

Сега тръгнах към кладенеца. В подножието на лявото възвишение видях една пясъчна купчина, която по-рано липсваше и бе може би два метра дълга и един широка, почти като гроб. Пясъкът беше рохкав и аз започнах да го разравям. Същевременно забелязах недалеч едно оцветено в червено място. Значи тук се бе проляла кръв! Кой лежеше под могилката? Продължих да работя, наяве излезе един бос крак и после още един. Трябваше ли постепенно да освобождавам тялото от неговия пясъчен покров? Това моето нетърпение не допускаше. Хванах двата крака, затеглих и изтръгнах най-сетне цялото тяло от пясъка.

Слава Богу, не беше нито Али Фарид, нито Бен Нил, нито Селим! Беше непознат, брадат, загорял от слънцето мъж. В гърдите му зееше дълбока прободна рана. Ножът беше улучил сърцето. Кой беше мъжът? Кой го бе намушкал? Нещо ме подтикваше да поема незабавно по следата, ала разсъдъкът ми казваше, че трябва да бъда спокоен и внимателен, че не бива нищо да пропусна. Тук долу бях видял достатъчно и можех да си обясня хода на събитията. Дошли са петима ездачи и са се държали някак си враждебно. Моите спътници са се отбранявали и са убили един от тях. Онези обаче са ги надвили и пленили.

После са погребали мъртвия, покрили са кладенеца и са заличили всяка следа от случилото се. Само кървавото петно бе останало недокоснато.

Беше ясно, че спътниците ми се намират в смъртна опасност. Въпреки това не ги последвах веднага, а се изкачих на хълма, на който бях спал и направих обход на всички страни. Та нали бе възможно от този наблюдателен пункт да забележа още нещо, което да ми, се е изплъзнало отдолу. И правилно, не бях се излъгал! Открих даже нещо много важно.

Приблизително на хиляда крачки от трите хълма, между които се намираше кладенецът, се издигаше едно отделно възвишение. На половината разстояние видях един мъж да приближава бавно и колебливо. Беше много дълъг, много сух, носеше бял хаик и исполинска чалма със същия цвят. Та това беше разказвачът на небивалици, моят голям самохвалко, старият търчи-лъжи!

— Селим, Селим, аз съм! — викнах му. — Ела бързо! Няма от какво да се страхуваш!

— Тамам, тамам кетир! (Право, много право!) — ревна оня в отговор.

После впрегна своите дълги, „храбри“ нозе в такъв бърз бяг, че за времето от половин минута, за което бях побързал да сляза пак при трупа, стоеше пред мен.

— Хвала, слава и благодарност на Аллах, че дойде, ефенди! — поздрави ме той. — Сега всичко е наред, защото се надявам, че ще ми помогнеш да спася Али Фарид и Бен Нил. Но ако нещо те е страх, аз ще се заема с всичко сам.

— Не се хвали! Явно пак си се проявил като бъзливец, иначе сега нямаше да си тук.

— Бъзливец? Ох, ефенди, защо все ме подценяваш! Аз действах с една разумност, която би трябвало да похвалиш. Аз се съхраних, за да мога да спася нашите приятели.

— Де да ги беше спасил веднага! Накъде ги откараха?

— Натам!

Той посочи по направление на следата.

— Това май няма нужда да ми го казваш. Кои бяха всъщност другите?

— Не зная.

— Все пак би трябвало да знаеш кои са били петимата мъже, които са ви нападнали! Та нали трябва да сте говорили с тях!

— Аз не бях тук.

— Че къде пък си бил?

— Там зад оня баир.

Селим показа мястото, откъдето беше довтасал.

— Аха, избягал си?

— Не. Аз само заех друга позиция, която по-добре подхождаше за отбрана. За съжаление другите двама не бяха достатъчно умни да последват моя сияен пример.

— Вече разбирам. Оправдания и представяне на нещата в по-добра светлина при мен не минават. Нима не видяхте петимата да идват?

— Не.

— Тогава не сте поставили стража?

— О, напротив. Аз бях стражата.

— И не си видял хората, когато са идвали?

— Ефенди, не можех да ги видя. Това бе по времето на Утринната молитва и аз бях коленичил там горе с лице обърнато към Мека. Понеже петимата мъже идваха от запад, нямаше как да ги забележа.

— Не лъжи! Следите ми казват, че нападението е станало след времето на Утринната молитва. Ако си бил коленичил там горе, то щеше да бъдеш забелязан от враговете още отдалеч и нямаше да им се изплъзнеш!

— Това, което аз казвам, е вярно, ефенди! Прекалено много се бях вдълбочил в молитвата.

— В съня! Ти си спал! Признай си!

Тонът ми не беше баш любезен, както може да се помисли. Това сплаши грешника. Той погледна смутено към земята.

— Не ти ли се е случвало и на, теб да заспиш, молейки се? Колкото е по-дълбока молитвената вглъбеност, толкова по-близо е дрямката.

— За да не губя време, ще приема това полупризнание за цялостно. Значи си спал на пост. Когато се събуди, какво ставаше тук, какво видя?

— Не видях нищо, но чух долу при кладенеца високи, заплашителни гласове. Пропълзях сърцато и дръзко до ръба на височината, за да хвърля едно око надолу. И тогава ми се представи една потресаваща картина.

— Е, каква?

— Мюлазимът лежеше на земята и се бранеше срещу двама мъже, а други трима бяха сгащили Бен Нил. Тук лежаха нашите камили и вън пет чужди.

— Зарежи камилите! Аз искам да знам какво правеха хората.

— Бен Нил ръгна един от нападателите в сърцето, ала беше съборен от другите двама на земята.

— А ти, какво стори ти?

— Каквото бях длъжен да сторя, ефенди. Моята страст към всичко, що е неустрашимо и дръзновено, ме подтикваше, наистина, да връхлетя противниците, но аз осъзнах, че вече беше твърде късно да ги унищожа. Прибягнах към хладината на моя разсъдък и към трезвия размисъл и си казах, че моята намеса само би допринесла вреда от спътниците. Аз трябваше да се съхраня, за да мога по-късно да им доведа сигурна помощ. Пък и нали трябваше някой да остане тук, за да те уведоми, а това естествено можех да бъда само аз. Имах ли тук право, или не, ефенди?

— Вярно, твоят разсъдък е бил изключително хладен и предпазлив. Разказвай нататък!

— Аз не бях забелязан и се спуснах търчешката по отвъдния склон на рида. Ти барем знаеш как мога да тичам, когато се касае да браня или закрилям приятелите.

— Да, да, вече си го показвал.

— Отправих се към баира, на който ме видя да идвам.

— Отправил си се? Аз мисля, че си търчал като преследван чакал!

— Наистина бях бърз и лекокрил колкото ми бе по възможностите, тъй като ставаше въпрос за спасението на моите спътници. Притаих се там от другата страна, където не можех да бъда забелязан. По-късно видях хайманите да потеглят с двамата пленници.

— Бяха ли вързани?

— Вероятно. Не можах да различа, защото разстоянието сигурно възлизаше на повече от хиляда крачки. Видях само че дружината се състоеше от шест ездачи и две свободни камили. Сега зачаках теб. Съгледах да се задава един самотен ездач. Той накара животното си да коленичи, слезе и се промъкна предпазливо до кладенеца. Не можех да различа чертите на лицето му, но облеклото и фигурата му даваха да се отгатне, че това си ти. Тръгнах насам и те видях да стоиш на хълма, откъдето ме повика. Сега знаеш всичко и ще ми засвидетелстваш, че съм действал като мъж и герой!

Селим го каза с такова крепко упование, че с моето самообладание най-сетне се свърши.

— Като мъж и герой? Знаеш ли какво си? Ти си най-големият страхливец и най-загубената овча глава, вясвала се някога пред очите ми!

Беше грубо казано. Но в сравнение с изправящи косите ругателства, употребявани сред арабите, изразът „овча глава“ си е направо чист комплимент. Въпреки това Селим кипна докачен:

— Как ме нарече? Заслужил ли съм го? Аз очаквах похвала и признание, а…

— Признание? — пресякох го. — Признавам само че си един никаквец, един вързанак, който постоянно говори големи приказки, а пък се бои от всяка мишка. Ако беше действал като мъж или само като що-годе куражливо хлапе, сега Али Фарид и Бен Нил щяха да седят тук при кладенеца като победители. Тогава щях да приема за валидни изказванията ти за кураж и храброст!

— Ефенди, не те разбирам!

— В такъв случай ще се изясня. Ти не си бдял, а си спал. При това положение толкова повече ти е било дълг да поемеш върху себе си последиците от твоята немарливост. Там долу са се борили с петима противници двамата ти спътници, които сигурно даже са били нападнати в съня си, защото иначе щяха да си послужат с огнестрелните си оръжия. Бен Нил, който е още кажи-речи момче, е намушкал един. А какво си сторил ти? Тук горе си се намирал на една кота, която господства над долината. Имал си оръжията при себе си, защото и сега ги носиш. Ако беше стрелял по враговете, там от твоята сигурна наблюдателница, спътниците ти щяха да могат да си вземат сулука. Но ти си побягнал страхливо, изоставил си ги на съдбата им и сега се пъчиш с хладината на разсъдъка си. Ако твоята безкрайна гламавщина не будеше у мен състрадание, щях да се погрижа разсъдъкът ти да стане малко по-горещ. И на всичкото отгоре се осмеляваш да ми кажеш, че си цял да спасиш пленниците, ако аз не съм притежавал необходимия кураж? Какво ли наистина да те правя, а?

Селим стоеше сломен и със сведени очи пред мен като някой сгълчан малчуган и нямаше смелост да отговори.

— Е, хайде думай! Кажи, право ли говорих?

— Тамам, тамам кетир! (Право, много право!) — изплъзна се от него, сигурно изцяло против волята му, неговият обичаен рефрен.

Той прозвуча така необикновено, че гневът ми изчезна.

Пък и какво ли беше виновен, че имаше сърце на заек! Ами фанфаронщините му? Е, всеобщият опит учи, че най-големите страхливци обикновено по уста са най-големите герои. Затова продължих по-меко:

— Това най-сетне бе една истинска приказка от твоя страна и аз се надявам, че тя ще е началото на едно трайно подобрение!

— Ох, ефенди, аз все пак не съм толкова калпав, колкото си мислиш!

— Нека не говорим сега за това. Бен Нил и мюлазимът се намират в лошо положение. Ние трябва да им помогнем.

— Разбира се! Но как?

— Преди колко време бяха отведени спътниците ни?

— Малко повече от един сахат.

— Какви камили имаха враговете? Товарни?

— Не, леки ездови.

— Тогава няма време за губене. Аз трябва да тръгвам.

— Ти? А аз не?

— Е, да, от мен да мине, и ти. Всъщност би трябвало да те натиря, но ще ти вляза в положението и ще ти позволя да ме следваш.

— Ами аз няма камила! Ония вагабонти ми отмъкнаха моята.

— От което заключвам, че тяхната интелигентност не е голяма. Те имат двама пленници. Обстоятелството, че тук са се намирали три хеджин със седла, е трябвало да им подскаже, че третият отсъства и те трябва да го потърсят. Бъди радостен, че не са го извършили.

— О, не. Аз щях да се бия с тях до последна капки кръв и…

— Мълчи! Какво ми е мнението за твоята войнственост, сега знаеш. И по тая причина ми е приятно, дето не мога да те взема със себе си. Та нали инак всичко би провалил. Аз ще яздя след хаирсъзите, а ти ще драпаш подире ми пеша.

— Това не е възможно, ефенди! Как ще те настигна!

— Нищо по-лесно. Враговете са заминали преди един час. До два часа аз ще ги догоня и после ще те чакам.

— За да се бием заедно?

— Не бъди такъв будала! Когато дойдеш, аз отдавна ще съм се оправил с тях. Ти ще имаш най-малко пет часа бързо ходене. Мислиш ли, че ще трябва заради твоята прословута храброст да ги задържа три часа? Впрочем аз се надявам да побързаш. Нямам нито време, нито желание прекалено дълго да те чакам. Ти винаги си се хвалил с бързината и издръжливостта на краката си. Докажи сега, че те си заслужават хвалбите!

Междувременно бях отишъл до моята камила. Когато понечих да се кача, Селим рече плачливо:

— Значи ти наистина ще препуснеш без мен? Как можеш да ме оставиш така сам в пустинята?

— Ако беше защитил камилата си, все още щеше да я притежаваш. Знам, че се страхуваш да останеш сам в пустинята. Приеми го като поощряване на твоето подобрение.

— Аз не се страхувам, определено не. Ама не бивали да седна зад теб и заедно да яздим?

— Тъй да бъде — ухилих се злорадо. — Но ти казвам, че аз ще яздя помежду враговете и няма да се побоя нито от смъртта, нито от раняване, за да спася спътниците. А враговете ще се отбраняват.

— Това ми е безразлично — започна да клинчи Селим, — но си казвам, че ако камилата ти трябва да носи и мен, няма да може достатъчно бързо да търчи и тогава много лесно би било възможно враговете да ти се изплъзнат. Ето защо по-добре язди сам! Аз ще те следвам колкото може по-бързо.

— Добре! — засмях се аз. — Ти наистина си непоправим. Не можеш да се загубиш. Следата е толкова ясна, че и слепец може да я напипва с крака. Дръж оръжията си в готовност! Тук има лъвове и пантери!

Бях възседнал и на тръгване го чух да кряска зад мен:

— Лъвове и пантери! Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) Ефенди, вземи ме със себе си, вземи ме!

Обърнах се да погледна и го видях да припка подире ми с такива бързи скокове, че хаикът му се ветрееше като знаме на гърба. Но аз не се вслушах във виковете му, а подтикнах животното към по-голяма бързина.

Като размисли човек, че камилата ми от вчера заран бе на път, би трябвало да окачестви едно такова постижение като невероятно. Но от една истинска ездитна камила може, ако се наложи, да се изисква от време на време и още повече. В замяна на това после тя също така трябва грижливо да се щади и да се гледа с внимание, сякаш е дете на притежателя. Моето животно развиваше същата бързина като вчера и при това крачката му беше толкова лека и уверена, че аз се полюлявах меко напред-назад като в люлеещ стол и не усещах нищо от неравностите на земята. А такива неравности имаше достатъчно. Непрекъснато се редуваха пясъчни участъци и хълмове, които, колкото повече напредвах, ставаха все по-каменисти. За щастие следата бе толкова ясна, че дори там, където пясъкът преставаше, не можех да се заблудя. Час и половина беше минало и аз тъкмо яздех между две ниски възвишения, когато съгледах търсените на един голям, открит пясъчен участък. Извадих далекогледа от кобура на седлото и го насочих в бяг към групата. Да погледнеш през тръбата от гърба на тичаща камила, се изисква определена ловкост. Далекогледът приближи ездачите. Двама души яздеха начело и двама отзад, водейки до себе си свободните камили. По средата се намираха пленниците.

Решителният миг настъпи. Разхлабих двата револвера и ножа и взех карабината в ръка. Бях отдалечен от враговете на хиляда, деветстотин, осемстотин крачки… Един от преднояздещите погледна назад и ме забеляза. Сигурно каза на другите, че след тях идва ездач, защото и те се обърнаха. Аз бях сам и те, както си мислеха, нямаха причина да се страхуват от мен. Спряха, за да ме оставят да приближа, но като предпазливи хора посегнаха към оръжията. Притежаваха дълги бедуински кремъклийки, които са опасни само отблизо. Притежаваха дълги бедуински кремъклийки, които са опасни само отблизо. Разстоянието между противниците и мен, тъй като аз също бях спрял камилата си, възлизаше на около триста крачки. Толкова далеч техните дълги кремъклийки не достигаха. Аз обаче бях сигурен, че моите куршуми ще улучат точно всяка цел. Сега много зависеше от поведението на двамата пленници. Издадяха ли се с думи или знак, че идвам, за да ги освободя, то изпълнението на намерението ми щеше да стане значително по-трудно. Единият от четиримата ми даде знак да приближа, но аз му върнах знака. Той размени със спътниците си няколко думи, после препусна към мен й спря на разстояние може би сто крачки.

— Кой си ти? — викна ми.

— Един саувах^[1] от Кахира — отговорих.

— Искаш ли нещо от нас?

— Имам една молба и ако я приемеш, аз също ще ти изпълня едно желание.

— Нямам такова!

— Ще имаш веднага щом изпълниш искането ми. Ела по-близо!

— Не, ела ти!

Ако исках да постигна целта си, трябваше да се отзова на тази подкана, но аз го сторих по особен начин, който го принуди да ме остави в предимство. С други думи не яздех към него, а накарах камилата си да коленичи, слязох и тръгнах към противника. Обичаят му повеляваше сега и той да стори същото. Та слезе значи и той от своето животно и тръгна с достойнство към мен. Когато се срещнахме, спря, погледна ме изпитателно в лицето и ми подаде ръка.

— Ес-салам ’алейк! (Мир на теб!) Бъди мой приятел!

— Алейк ес-салам!^[2] Ще бъда твой приятел веднага щом ти станеш мой. Сега знаеш какъв съм и откъде идвам. Бива ли аз също да узная към кое племе принадлежиш и къде лежи изходният пункт на-твоята езда?

Един нож и два пищова подаваха дръжки от пояса му. Той се подпираше на кремъклийката си като човек, който е сигурен в нещата си и от нищо не следва да се опасява.

— Ние също сме пътници и идваме от Дар Суккот.

— Твоето сърце е като изворът на снизхождението, а милостта ти влива утеха в моята душа.

Същевременно седнах, но така, че да държа хората му под око. Той също го стори, като се намести срещу мен, сиреч с гръб към пленниците. Думите ми го поставиха в недоумение, не знаеше какво имам предвид и поради това попита:

— Смисълът на твоите думи е заключен за мен. Защо говориш за снизходителност?

— Защото ти се прикриваш пред мен и принизяваш положението си, както Харун ал Рашид някога е бродел като бедняк по улиците на Багдат.

— Лъжеш се. Аз не съм султан и също не и емир.

— Но си висш служител на хадифа, дано Аллах прибави към дните му още хиляди.

— Как стигна до тая мисъл?

— Виждам пленници при теб, значи ти трябва да си някой мемур ел инсаф^[3]. Важни ли са престъпниците, които си заловил?

— Аз не съм мемур, а кучетата, които съм вързал, няма да видят Кахира, ами ще умрат от бърза смърт, защото те погубиха и ограбиха един от моите спътници. Те са разбойници и крадци на камили. Но теб това не те засяга. Ти говореше за една молба и едно желание, което сетне щял си да ми изпълниш. Бива ли да чуя молбата?

— Да, понеже аз дойдох именно за да ти я изложа.

— На мен? Нима знаеше къде да ме търсиш?

— Твоята диря ми го каза.

— Къде се натъкна на нея?

— При моя бивак, през който сте яздили.

— Отново се лъжеш. Ние не сме яздили през никакъв бивак.

— О, напротив!

— Че къде пък?

— Той се намираше при тайния кладенец, който бяхме отворили. Ти пак си го затворил.

Сега май му стана зловещо на душата. Затика насам-натам из пояса ножа и единия пищов и свъси вежди.

— Ти си бил там? Не те видях.

— Бях препуснал в пустинята, за да обуча камилата си на бързина. Когато се върнах, слугите ми бяха изчезнали, а на тяхно място видях гроба на някакъв непознат мъж.

— Ти си го разкрил?

— Трябваше да го разкрия, за да видя дали мъртвият не е някой от моите слуги. Съглеждайки едно непознато лице, аз седнах на моята хеджин, за да последвам дирята ти, изкажа молбата си и изпълня после твоето желание.

— Каква е молбата?

— Върни ми слугите!

Той не трепна с лице.

— И какво желание съм щял да имам после?

— Да те пусна необезпокоявано да продължиш пътя си.

Сега, разбира се, лицето му възприе подигравателен израз. Той погледна с безкрайно презрение към мен.

— И ако не ти изпълня молбата, какво ще сториш?

— После ще откажа да изпълня желанието ти.

— Каниш се да ни спреш?

— Не. Това не е нужно, тъй като вече съм го сторил. Та нали вече съм те спрял.

— Но без всякакъв успех. Аз мога да си тръгна, когато ми е угодно.

— Можеш да опиташ, но няма да стигнеш далеч.

— Ти си побъркан!

— Дали съм побъркан, или със здрав разум, скоро ще разбереш.

— Само не се перчи с оръжията си. Те са франкски и безполезни в твоите ръце.

— Лъжеш се, защото аз много добре умея да боравя с тях. Аз съм франк.

— Европеец? От коя страна?

— От Алемания.

— Значи християнин! Аллах да те затрие! Как може да се одързости един гяур да ме спре тук и да ми прави разпоредби!

— Човече, предупреждавам те. Говори вежливо с мен! Ако изречеш още някоя ругатня срещу мен, на мига ще сложа край на дните ти!

— Искаш да ме заплашваш, ти…

Той спря по средата и посегна към пищова, но аз бях измъкнал револвера.

— Махни си ръката! — прогърмях. — Само леко да помръдне оръжието ти в пояса и си труп!

Виждайки револвера насочен срещу него, той дръпна ръката си. Но не сметна играта за изгубена.

— Не си го въобразявай! — противопостави се. — Необходимо е само да повикам хората си и си изгубен!

— Пробвай! Повикай ги! При първата по-висока дума, която може да се чуе на двадесет крачки оттук, получаваш куршум в сърцето! Аз исках да говоря приятелски с теб. Но ако ще се каниш да ме ругаеш и да призоваваш хората си срещу мен, сам ще си теглиш последствията.

— Тогава ме пусни да си вървя!

— Едва когато съм обсъдил с теб всичко подробно.

— Не желая нищо да чуя!

— Добре, върви тогава!

— Да не се тъкмиш да стреляш по мен, когато ти обърна гръб.

— Не, защото не съм подъл убиец. Но ти казвам, че си искам обратно слугите. По-рано няма да мръднете от мястото си!

— Как се каниш да ни принудиш да ти ги предадем? При най-малката враждебност от твоя страна ние ще ги убием.

— Прави каквото ти е угодно!

— Ти също! Думите ти звучат като на някой повелител, ала те няма да ни задържат и в продължение на миг.

— Тогава куршумите ми ще ни задържат по-дълго, отколкото сега си мислиш. Който от вас напусне мястото, преди да съм си получил слугите обратно, ще бъде погребан на него!

— Ти самият след броени мигове ще си труп.

Той тръгна бавно, качи се на камилата си и я подкара полека към своите хора. Изглежда, все пак разчиташе на честността на моята дума, защото не се обърна.

От това, което бях постигнал, хич не можех да съм горд. Във врага ли се криеше вината, а настоящите условия, или в мен, накратко казано, положението на пленниците сега беше по-лошо отпреди. Така че решението се предоставяше на оръжията и аз не можех да го променя. Сега мъжът достигна групата и погледна назад. Не ме видя, защото докато се бе отдалечавал бавно, аз не бях стоял бездеен. Бях насипал един пясъчен бруствер, зад който лежах скрит. Той ми предлагаше сравнително добро укритие. В една вдлъбнатина почиваха цевите на мечкоубиеца. За да мога да зареждам бързо, бях си приготвил в удобство няколко патрона.

Противникът поговори с хората си. Сетне последва един четиригласен, гръмък подигравателен кикот. Те смятаха заплахите ми за празна работа и съдеха за пушката ми според мярата на арабските кремъклийки; не вярваха, че може да закара толкова надалеч. Междувременно аз размишлявах. Няколко камили трябваше да паднат. Непознатите потеглиха, разтърсиха юмруци към мен и ми отправиха повторен кикот. Начело яздеше с още един онзи, с когото бях говорил — вероятно предводителят, а зад пленниците следваха третият и четвъртият. Прицелих се в камилата на предводителя и натиснах спусъка. Тя рухна заедно с него. Вторият изстрел улучи със същия резултат животното на съседа му. Високи викове и проклятия прозвучаха към мен. Бъркотията ми даде време да заредя наново. Двата следващи изстрела простряха камилите на задните ездачи. Сега сред нашите три хеджин имаше само една чужда камила. Заредих пак. Противниците бяха сплашени. Ако сега бяха потърсили укритие зад пленниците, щяха оттук насетне да бъдат подсигурени срещу изстрелите ми и можеха да опитат да ме улучат със своите куршуми. Само че укритието за щастие вече не беше налице. Подплашени от четирите изстрела, рухването на животните и кряскането на ездачите, четирите невредими камили бяха побягнали с двамата пленници. Видях ги да се затичват наляво из пустинята. Непознатите се бяха измъкнали с усилия изпод своите животни, погледнаха безпомощно към мен и после след бягащите камили, размениха си няколко думи и от жестовете им отгатнах, че се канят да избягат. Тогава аз скочих, насочих пушката към тях и им викнах:

— Останете по местата си, иначе ще ви изпозастрелям!

Разбрали от щетите си, че с моя мечкоубиец шега не бива, те се вслушаха в повелята.

— Хвърлете пушкалата! Който не се подчини, ще бъде застрелян! — продължих аз.

Тази заповед също беше изпълнена и сега тръгнах с насочена пушка към бандитите. Можех да ги оставя да избягат, ала бях изруган, без да съм се отплатил веднага, и сега исках да ме помолят за прошка. Когато застанах пред тях, заметнах тежкия мечкоубиец и взех в ръка единия револвер, за да държа противниците в шах. Те правеха физиономии, сякаш сънуваха. Най-мрачно гледаше предводителят.

— Вие на два пъти ме осмяхте — казах му — ще дръзнете ли и трети път?

Никакъв отговор.

— Какво смятате, че ще правя сега с вас, храбри ездачи без камили?

Те гледаха със спотаена злоба в земята и все още мълчаха. Ето защо продължих:

— Погледнете това малко оръжие! В него има шест куршума, повече от достатъчно за вас. Аз ще ви дам свободата, тъй като от такива жалки хора няма защо да се страхувам. Оръжията ви обаче ще останат тук, за да не можете да напакостите на други. Аз ще ви ги иззема. Вдигнете ръце над главите! Ако ли не, стрелям. Бързо!

Тримата веднага се отзоваха на нареждането, предводителят обаче посегна към пояса и викна:

— В името на Пророка, това е прекалено! Ти не трябва да казваш, че…

По-нататък не стигна, защото беше посегнал към пищова и получи куршум в ръката.

— Ръцете горе! — озъбих му се заплашително. Чух скърцането на зъбите му, но той все пак се подчини. Държейки в дясната ръка оръжието готово за стрелба, аз заизпразвах поясите им с лявата и хвърлях пищовите и ножовете зад себе си.

— Тъй, и тая работа я уредихме. Сега остава само още едно! Ти ме нарече гяур и аз изисквам да ме помолиш за прошка и да ми речеш „саих’ни“^[4]. Забавиш ли се, куршумът ми ще превари думата ти. И тъй…!

Насочих дулото към гърдите му. Той преглъща, преглъща, а думата не ще да излезе. Накрая все пак се чу — дрезгава и прецедена през стиснати зъби. Пот беше избила по цялото му лице.

— Вече свършихме — заявих. — Аз няма да ви разпитвам точно кои и какви сте, но ви предупреждавам. Застанете ли враждебно повторно на пътя ми, няма да се отървете току-така лесно, както днес. Сега можете да вървите, накъдето ви хванат очите, но бързо. Аз ще изстрелям пушките ви и като нищо бихте могли да бъдете наранени от собствените си куршуми.

Те се обърнаха мълчаливо и бързо се отдалечиха. Аз разделих след тях пищовите, за да предотвратя евентуална злополука при пренасянето на оръжията, и после също пушките. Цевта на първата кремъклийка насочих към земята. Направи ми впечатление, че изстрелът се разсея. Разрових с ножа и открих, че зарядът се е състоял от пирони и насечено олово. Такъв беше случаят и с другите пушкала. Значи си бях имал работа с много опасни, безсърдечни хора и бях радостен, че съм се избавил по този начин.

Камилата ми все още коленичеше спокойно на мястото, където бях слязъл. Отнесох плячкосаното оръжие, вързах го наедно с един от камилските поводи и закрепих наръча към седлото. После възседнах и поех наляво, за да потърся Бен Нил и мюлазима.

Следата на побягналите животни водеше право като по опънат конец. Още след пет минути видях в далечината ездачите да стоят неподвижно един до друг. В тяхна близост се изтягаха двете свободни камили. Радостта на спътниците беше голяма, когато ме съгледаха. Офицерът ми викна още отдалеч:

— Слава на Аллах, че идваш! От пленяването ни до мига, в който се появи, не сме брали толкова страх, както през краткото време тук. Не знаехме дали ще победиш, и дали ще бъдем подирени тук. Ако не беше такъв случаят, трябваше окаяно да загинем.

— Виждате, че аз съм победителят — декларирах. — Но чак сега се сещам, и то май твърде късно, че съм забравил нещо важно. Преди да съм ви развързал, трябва да науча къде ви е имуществото, което сигурно са ви отнели.

— Всичко се намира на седлото и в чантата му на Селимовата камила, която коленичи там на земята. Оръжията са окачени на върха на седлото. Противниците всъщност искаха веднага да си поделят плячката, но не се споразумяха и решиха да извършат подялбата по-късно.

— Това е добре и ме радва, че нищо не сте загубили. Напротив, ние направихме плячка — тези оръжия, една добра камила, а при мъртвите камили сигурно ще се намерят и някои други неща. Сега да ви освободя, а после бързо ще се върнем на полесражението. Считам, че нехранимайковците са способни да се върнат тайно на мястото, за да си приберат вещите. Каквото имаме да си кажем, можем да го отложим за по-късно.

Двете камили бяха вързани глава до глава, а пленниците пристегнати към седлата. Развързах поводите, дадох на двамата оръжията им и после поехме обратно към арената на битката, водейки двете свободни камили.

Още не бяхме оставили половината път зад себе си, когато видях далеч пред нас четири движещи се точки. Това бяха ловците на роби, които, както бях предположил, искаха да се върнат. Забелязвайки ни, те се обърнаха и побягнаха бързо в североизточна посока. От това заключих, че възнамеряват да се отправят към Бир Мурат. Една от камилите, улучени от куршумите ми, бе все още жива. Избавих я с един револверен изстрел в окото. После прегледахме съдържанието на кобурите на седлата. Там имаше разни неща — безполезни за мен, ала за един асакери от голяма стойност. Най-важната плячка намерих при камилата на предводителя, а именно няколко големи свитъка, на които грижливо бяха отбелязани териториите на суданските племена, руслата на реките, месторазположението на много селища, керванските пътища, трасетата на ловците на роби и много още важни неща. Тези карти ги прибрах аз. Всичко друго щеше да бъде натоварено на плячкосаната камила, за да бъде поделено по-късно. Сега трябваше да чакаме Селим и имахме време да си изясним случилото се. Узнах, че виновник за нещастието действително бил бърборкото. Той трябвало да пази, но заспал. Другите двама, тъй като всеки от тях между залеза и изгрева на слънцето бил четири часа на стража, след Утринната молитва си легнали отново и внезапно били безцеремонно разбудени. Когато отворили очи, видели се, във властта на враговете. Двамата се отбранявали здравата, ала само на Бен Нил се удало да измъкне ножа си и да намушка един противник. Това възбудило яростта на ловците на роби и един от тях посъветвал да пречукат убиеца веднага. Другите обаче, сред които и предводителят, били на мнение, че трябвало да отложат отмъщението и да му се насладят докрай. След това трупът бил зарит с кратка молитва. Животните били напоени от кладенеца и ямата отново покрита. Сетне веднага потеглили.

— Как се отнасяха с вас по пътя? — попитах аз.

— Нито добре, нито зле — изръмжа Али Фарид. — Не говореха с нас. Ние все едно не съществувахме за тях.

— Но помежду си са говорили?

— Малко и само за второстепенни неща.

— Не отгатнахте ли кои и какви са и откъде идват, накъде отиват?

— Не. Те нито веднъж не се нарекоха по име.

— Доста тайнствено. Тези мъже са били много предпазливи и очевидно имат всички причини за това. Не запитаха ли всъщност как сте стигнали до кладенеца, как сте го открили?

— Запитаха действително, но ние не им казахме. Така не узнаха нищо за твоето и Селимовото присъствие. Ние сметнахме за най-добре изобщо нищо да не говорим, за да не си навлечем укорите ти.

— И наистина сте постъпили умно, защото сега имаме свобода на действие. За мен щеше да е от голяма важност да знам дали тайният кладенец е бил известен на тези хора, или те са дошли непреднамерено в онази местност.

— Известен им беше и те се разгневиха, дето съдържал толкова малко вода, понеже ние я бяхме изхабили.

— При това положение мнението ми за тези мъже се потвърждава. С познаването на кладенеца те са се издали. Те са очакваните от нас ловци на роби.

— Невъзможно, ефенди! Та нали нямаха никакви робини при себе си, а пък ние сме дошли тях да освободим.

— Петимата мъже представляват само авангардът. Те трябва да се грижат за вода и да мислят за всичко, необходимо за сигурността на робския керван.

— Ако е така, тогава ти извърши голяма грешка, като остави, тоя авангард да ти се изплъзне. Трябваше да задържиш ловците на роби и да ги разпиташ. Колко полезно щеше да е това за нас!

— Полезно? Тук аз съм на друго мнение. Ако ми беше хрумнало да разпитам тези мъже, нямаше нищо да узная. Убеден съм, че щяха да ми кажат всичко възможно, само не и истината. И тъй като щеше да ми е невъзможно да им докажа лъжите, то при всички случаи щеше да е по-справедливо да ги пусна да си вървят.

— Ами сега те си заминаха, а ние не станахме по-мъдри отпреди!

— Точно защото си заминаха, много скоро ще знаем повече. Аз ги пуснах да си вървят, за да ги подслушам по-късно при Бир Мурат. Аз ще бъда там преди тях. Оттук до извора има половин ден езда. Тъй като те нямат камили и трябва да вървят пеша, ще пристигнат там едва вечерта, а това ще ми даде възможността ги наблюдавам и подслушвам.

— Ефенди, та те трябва да са слепи и глухи, за да не те видят и чуят!

— Нека това си е моя грижа! Аз умея да се промъквам тайно.

— Но ако въпреки всичко ловците на роби те забележат, ти си изгубен. Те няма да са сами при извора, защото не минава ден, в който там да не бивакува някой керван, често са и повече. Тези хора не всички са противници на търговията с роби и дружно ще се обърнат против теб.

— Известно ми е. Даже съм убеден, че там ще срещна един непримирим враг, един враг, който, ако се отдаде случай, дори ще напира за моята смърт, именно Мурад Насър, моят по-раншен спътник.

— Това е вярно. Турчинът вероятно е пристигнал при извора или ще го достигне най-късно довечера. Ти трябва дваж повече да внимаваш и аз те предупреждавам. Не отивай сам, а вземи мен и няколко асакери със себе си!

— Не бих го извършил. Сам ще съм в много по-голяма безопасност, отколкото в конвоя на няколко войници. Тяхното присъствие би привлякло вниманието и би ни издало.

— Значи моите хора трябва да останат при Джебел Мундар?

— Не. Ние ще яздим към тях, за да ги заберем. После ще се отправим към някое сигурно място в близост до извора, откъдето по-късно аз ще предприема вечерния си излет.

Лейтенантът се загледа в земята. Начинанието, което планирах, му се струваше опасно и навярно излишно, защото след известно време рече:

— Е, на мен ми е заръчано във всичко да ти се подчинявам, ала едно все пак трябва да спомена. Ти диреше тайни кладенци, защото смяташе, че там ще срещнеш ловците на роби. И действително откри един. Защо е необходимо сега да го напуснем? Защо искаш да водиш асакерите към Бир Мурат, след като все пак знаеш, че търсените ще го отбягват? По този начин те лесно могат да ни се изплъзнат.

— Те ще ни налетят в ръцете.

— Ама ти нали сам изказа убеждение, че петимата мъже, от чиито ръце ни освободи, били авангардът на ловците на роби. Следователно те идват след тях. Ще навестят тайния кладенец и ние можем там да ги пленим. А ето че ти ни отвеждаш, и то точно натам, където те няма да идат.

— Твоите съждения са отправени само напред, не и надясно и наляво. На Селим ние не можем да разчитаме. Следователно сме само трима души. От колко човека обаче се състои отрядът на ловците на роби? Какво сега, ако дойдат толкова бързо, че не ни остане време да повикаме асакерите? Бихме ли дръзнали да ги нападнем и чак пък пленим? Да, аз съм убеден, че те ще навестят тайния извор. Но понеже там няма вода, бързо ще го напуснат и може би дори ще изпратят неколцина ездачи напред с мехове, за да вземат вода от Бир Мурат. При тайния извор ние не бива да ги изчакваме.

— Тогава изобщо не беше нужно да го търсим!

— Не все пак! Аз исках да се добера тук до дирята на разбойниците и наистина постигнах намерението си. Сега имам следата и няма да я изгубя. Има два пътя, между които можем да избираме. Или да пропуснем ловците на хора и да ги последваме, за да се нахвърлим върху тях при сгоден случай, или да яздим пред тях, за да подирим подходящ терен и там да ги причакаме. Аз считам втория вариант за по-добър.

— Тогава би трябвало да знаем посоката им.

— Довечера аз ще я науча. Да, дори е много възможно да чуя и нещо повече. Подслушаното може да се окаже от голяма важност. Впрочем трябва да прекъснем разговора, защото в далечината виждам да се задава един, който не може да е никой друг освен Селим.

На западния хоризонт именно се появи една бяла точка, която се приближаваме към нас. Скоро различихме един пешеходец, тичащ толкова бързо, че белият бурнус се развяваше като пряпорец след него. Селим бе щастлив, дето ни е настигнал, и се зарадва, че ми се е удало да освободя пленниците. Ние потеглихме.

Нашите неприятели бяха поели в североизточна посока към Бир Мурат. Тъй като не биваше да разберат, че и ние имаме същата цел, насочихме се повече на изток и едва когато бяхме сигурни, че сме ги изпреварили, се отправихме към Джебел Мундар.

По времето на Аср, Следобедната молитва, стигнахме в подножието на хълма и за мен не представляваше трудност да открия стария онбашия Мустафа с войниците му, макар да се бяха скрили. Той не го бе считал за възможно и по тая причина бе разставил няколко поста. Аз нацелих скривалището му, без да се натъкна на някой от тези хора.

Тук починахме известно време и използвахме възможността да разделим плячката. Картите задържах аз. Какво щеше да стане с останалото, ми беше съвършено безразлично, но отредих Селим да не получи нищо. Това бе наказанието за неговата липса на бдителност и за страхливостта, която после беше проявил. Всъщност ми беше жал за стария шмекер, но този урок нищо нямаше да му навреди. Един час след Аср възседнахме отново камилите, за да яздим, съпроводени от асакерите, до околностите на Бир Мурат.

За месторазположението на този извор вече бяха направени няколко загатвания. Който иска да стигне до него от север, минава през една долина, покрита с гора от палми дум. След дългата езда през безплодна, суха пустиня тази гледка предизвиква възторга на пътника. През тази гора трябваше да е дошъл или още не бе дошъл и Мурад Насър.

Самият извор лежи в малка долинка, обкръжена от стръмни скални стени. Той има шест кладенчови дупки, изкопани на приблизително три метра дълбочина в глинестата почва. Водата има вкус на разтвор от английска сол^[5], а и въздействието й е същото, неколцина бедуини са разпънали там шатрите си, за да пазят извора по нареждане на шейха и събират налог за вземаната вода. Те изглеждат окаяно и са сухи кажи-речи като скелети — последица от водата, която са принудени постоянно да консумират.

От Бир Мурат пътят води на юг часове наред през скали и сипеи нагоре по една досадна и уморителна клисура. В близост до нея спряхме ние малко преди залез слънце. Там имаше достатъчно места, които можеха да ни служат за скривалище. Преди да се е стъмнило, аз отидох на разузнаване. По-късно, когато настъпеше нощта, щях да се спусна в клисурата и да я следвам повече от половин час. Това не беше лека задача, тъй като не исках да бъда чут.

Али Фарид ме посъветва още един път напразно да се откажа от намерението си. Когато се върнах от рекогносцировката изядох няколко фурми и къс сушено месо, което направих по-смилаемо с няколко глътки вода от меха. След това се стъмни и аз потеглих.