Карл Май
Ловци на хора (4)

4. Муца’бирът^[1]

 

Мурад Насър тръгна с мен и децата. Носачът вървеше отпред. Когато стигнахме при кораба, екипажът тъкмо бе приключил със следобедната молитва и сега се залови да издига голямото платно. Аз стиснах ръката на турчина и скочих на борда, следван от децата. Оставил вещите ми там, носачът вече стоеше отново на брега.

След късо време вятърът изду ветрилото и дахабийето насочи нос към средата на течението. Няколко прощални помахвания от страна на дебелия турчин, на които отвърнах, и после закрачих по палубата, за да поздравя рейса. Той тръгна насреща ми, поклони се учтиво, каза ми добре дошъл и ми подаде според местния обичай няколко пъти ръка. Сетне ме поведе лично, докато кормчията даваше направление на кораба, към предназначената за мен кабина. Тя се намираше под задната палуба и наместо врата имаше провесена сламена рогозка. Видях, че вътре бяха проснати някакви дюшеци. Завивки Насър ми бе дал, значи можех удобно да се настаня с моите малки черни придружители.

За мое удивление по дължина на бордовата стена бяха наредени две дузини шишета. Рейсът каза, че били пратени от турчина. Това беше бира нимсавийе — австрийска бира. Симпатията ми към дебеланкото нарастваше все повече и повече.

Рейсът тъкмо ни бе напуснал и аз пристъпих към миниатюрния люк да хвърля един поглед към оживената от платна река, когато чух зад себе си глас:

— Ефенди, ще позволиш ли да донеса вещите ти, които все още лежат там отпред, където ги остави хамалът?

Обърнах се към говорещия. Той стоеше на входа на спалното ми помещение в толкова вежлива, направо смирена поза, че да му се доще на човек да му отвърне приятелски. Само че аз не стигнах дотам. Неговите очи гледаха зорко и пронизващо изпод рунтавите вежди; тесните му устни бяха ниско отпуснати в ъгълчетата, сякаш се канеше да избухне в ехиден кикот, а носът… ама какъв нос само!

Беше силно отекъл и оцветен в жълто, червено, зелено и синьо. Неволно се сетих за дух номер три, чийто нос снощи бе влязъл в един доста солиден контакт с юмрука ми. В моята мнителна душа веднага се породи подозрение. Когато моряците освобождаваха преди малко ветрилото, сред напевния вик бе вметнато едно „Ах иа сади Абд ел Кадер“. Това бе обичайният възглас на всички принадлежащи към Кадирине мюсюлмани. Беше ли рейсът, а с него и екипажът на кораба, член на това братство? Беше ли дал Абд ел Барак, който навярно бе узнал от Селим името на дахабийето, заповед на рейса да вземе на борда моя дух номер три? Работата беше опасна! Налагаше се да бъда предпазлив. Аз не издадох с физиономия мислите си и изненадах мъжа с резкия въпрос:

— Как ти е името?

На своето запитване той положително не бе очаквал нещо друго от моя страна, освен едно да и сега се позабави с отговора. Защо? Имаше ли основание да премълчи името си?

— Е, отговаряй! — настоях аз.

— Казвам се Бен Шорак — отвърна сега.

Изрече го по такъв начин, сякаш избра първото име, което му бе дошло на ума. И Бен Шорак, сиреч Син на Шорак. Това не бе достатъчно. Този мъж беше някъде към петдесетте и следователно трябваше да си има собствено име, след което действително трябваше да постави Бен Шорак. Не си губих много времето с тези мисли, а продължих да питам:

— Защо се предлагаш за тази работа?

— Защото съм длъжен да обслужвам пасажерите.

— А-а, тъй, тъй! Арабин ли си?

— Да, от племето маазех.

— От колко време служиш на този кораб?

— Повече от година.

— Добре. Иди донеси нещата! Ако съм доволен от теб, бакшишът ми ще те зарадва.

Сега се касаеше да не оставя време на този мъж да съобщи вън отговорите, които ми бе дал. Така че излязох. Рейсът стоеше зад кормчията. Пристъпих към тях и събрах няколко безобидни сведения относно моите права и задължения като пътник. После попитах дали не би могло да ми бъде предоставен някой мъж за извършване на разни дребни услуги. Без да подозира нищо, рейсът отговори:

— Този мъж е определен. Той вече внесе нещата ти в каютата и още се намира в нея.

— Как се казва?

— Барик.

— Бедуин?

— Не. Той произхожда от миниехите.

— Верен и благонадежден ли е? Откога служи на дахабийето?

— Вече четири месеца.

Сега знаех достатъчно, призрак номер три мелеше излъгал. Данните относно неговата самоличност просто бяха пропуснати да бъдат уговорени с командата на кораба. Направи ми впечатление, че той все още се мотаеше из каютата ми. Какво ли търсеше там? Приближих до помещението по такъв начин, че Барак да не може да ме забележи и влязох бързо. Децата си седяха там и гризеха няколко фурми, към които бе приковано цялото им внимание. Достойният помагач на Абд ел Барак обаче бе бръкнал във вътрешния джоб на хайка ми и изследваше съдържанието му. Аз се престорих, че нищо не съм видял и му дадох някаква малка заръка, за да го отстраня.

Колко добре обосновани се бяха оказали моите опасения! Сега се запитах каква ли заръка е получил този човек от моккадема. Да ме убие? Напълно възможно, но чак толкова лоши предположения не ми се искаше да правя. По-вероятно беше задачата му да се състоеше в това, да ми задигне документите. Може би тъкмо затуй бе бърникал в джоба на хайка ми. Във всеки случай не се намирах в приятно положение и бе най-добре да напусна дахабийето. Това лесно можеше да стане, защото тези кораби почти редовно пристават вечер до брега, а дотогава не би следвало да се опасявам от покушение върху живота ми. Сега-засега престанах да си блъскам залудо ума и се заех с подреждането на моя малък плаващ дом. Касаеше се преди всичко да опазя имуществото си, най-вече хранителните продукти от плъховете, които по тези нилски лодки са истинска напаст. Докато го вършех, в ръката ми попадна пакет тютюн. Отворих го и намерих вътре някаква сгъната хартия, на която бе написано:

„Пътните ти до Сиут.“ Хартията беше тежичка и когато я разгънах, отвътре ми проблеснаха двадесет суверена^[2]. Това бяха според турския начин на изразяване двайсет ингилиз лира, над четиристотин марки наши пари. Дебелият Мурад Насър хич не беше лош човек. Само се питаше от какво естество услуги ме задължаваше с това. В мен все още се гнездеше предчувствието, че неговите далавери няма да са баш от тоя сорт, на които бих могъл да се съглася, без много-много да му мисля. По неговото иначе честно лице сегиз-тогиз се мяркаше израз, какъвто се забелязва при особи, за които всеки път е правилен, стига само да води към целта. Поведението му към мен беше наистина резултат от несъмнена доброжелателност, признавам го на драго сърце, но същинската причина сигурно се криеше в някой егоцентричен кроеж, за който не можех да му се сърдя, разбира се, защото нали всички ние повече или по-малко мислим за личния интерес, както всеки откровен човек ще потвърди.

Измайсторих от шишетата нещо като поставка, върху която можех да струпам всичките си принадлежности, за да ги дистанцирам от плъховете. Двете негърчета ми помагаха и скоро се установи, че бяха доста сръчни и притежаваха добра способност за схващане. Вярно, можех да си спестя тоя труд, защото бездруго престоят ми на дахабийето нямаше да продължи даже и един ден.

По това годишно време почти винаги духа северен вятър и платноходът правеше доста бързо плаване, додето слънцето изчезна на запад и бе измолена погреб^[3]. После рейсът нареди да се скъси едно ветрило. Дахабийето тръгна по-бавно и аз видях, че кормилото бе насочено към левия бряг. Отидох при рейса и го попитах за причината на това разпореждане.

— Ще пристанем в Гиза — отговори ми той.

— Но защо? Че нашето плаване едва започна. На какво основание трябва вече да бъде прекъснато? Та нали още не се е мръкнало и скоро ще се появят звездите, при чиято светлина можем спокойно да плаваме до Дейргет-Тин или даже до Менил Шиха и Тура!

— Откъде ги знаеш тези селища? — попита рейсът удивен. — Кой ти е разправял за тях?

— Ти за някой новак ли ме смяташ? Аз не идвам тук за пръв път и вече съм пътувал по Бързеите.

— Тогава сигурно знаеш, че всеки кораб при спускане на мрака пристава до брега.

— При истинска тъмнина, да. Но нощта още не е настъпила, а и днес изобщо няма да стане тъмно, тъй като можем да очакваме една красива звездна светлина. Водата също блести. Бихме могли много добре да си плаваме цялата нощ.

— Това не прави никой опитен и предпазлив рейс.

— О, напротив! Аз самият съм го преживял. Често сме били под платна на лунна светлина или звездно небе. Ако се каниш да акостираш още в Гиза, то беше напълно излишно да започваме днес пътуването. Аз не желая да спираш, а ти знаеш, че всеки разбран рейс се ръководи от желанията на пътниците.

— Няма такова предписание. Аз съм повелителят на това дахабийе и ще действам по мое благоволение.

— В такъв случай можеш да очакваш, че ще разглася твоята нелюбезност и после от франките, които са най-добрите пасажери и платци, ни един няма да пътува с теб.

— Ако щат. Хич не са ми притрябвали!

Той се обърна и си тръгна. С това работата беше приключена. Преждевременното акостиране в Гиза трябва да си имаше особена причина, която много вероятно бе свързана с присъствието на моя призрак номер три. Тези люде трябваше да свършат нещо, което не беше за отлагане и те искаха да го извършат още тук в близост до Кайро. Какво ли би могло да е то? Отмъщение към мен? Да отвлекат двете негърчета? Да ми изтръгнат документите на Абд ел Барак? Вероятно и трите предположения бяха правилни, тъй като тези пунктове се намираха във вътрешна взаимовръзка. Гиза беше пристан за всички пътешественици, посещаващи от Кайро с кораб пирамидите, разстоянието до които възлиза на осем километра. По време на разлива то нараства почти двойно, понеже трябва да се прави една значителна заобикалка заради стърчащите от водата диги. Селището е известно със своите изкуствени инкубатори и тук един железен конзолен мост прехвърля Нил. Срещу остров Рода се намират харемските градини и паркът на селямлъка. Иначе има само няколко западнали пазара, останки от старите къщи на мамелюците и няколко кафенета, в които европеецът влиза само по неволя. Гиза следователно не можеше да ми предложи нищо и ето защо реших да не нощувам на сушата, а да си остана на борда. Имах причина обаче да се престоря, че искам да напусна платнохода. Та наметнах си хайка, когато дахабийето бе закрепено към брега, взех двете негърчета за ръце и дадох вид, че възнамерявам да потегля. Тогава рейсът довтаса бързо при мен и попита:

— Какво си наумил да правиш? Да не би да се тъкмиш да спиш през нощта в Гиза?

— Да.

— Там няма да намериш място за нощувка!

— Че защо? Ако си платя добре, всеки на драго сърце ще ме приеме в къщата си.

— Но ние много рано ще вдигнем платна и ако се успиш, ще си останеш тук!

— Не е възможно, понеже аз ще ти съобщя къде се намирам и ти ще наредиш да ме повикат.

— Хич нищо няма да нареждам. Аз трябва да се ръководя по утринния вятър и ще отплавам веднага щом почне да духа.

— Преди туй ще ми проводиш един пратеник, което в крайна сметка ще означава само няколко минути закъснение!

— Дори и тези няколко минути не бива да пропускам.

— Защо из един път се разбърза толкова, при положение че спря тук, макар да можеше да продължиш пътуването?

— Аз съм рейс и не е нужно да ти привеждам доводите си. Щом искаш да вървиш, върви, но аз няма да те викам. Като забележа, че звездите греят достатъчно ярко, ще отпътувам даже преди полунощ. После си е твоя работа дали ще съумееш да ни настигнеш.

— В такъв случай ще трябва да се подчиня на волята ти и да остана тук. Аллах да ти се отплати за любезността, с която се отнасяш към твоите пътници!

Казах го с негодувание и изразих същевременно недоволна физиономия. А по неговите черти се плъзна видимо задоволство, което аз обаче привидно пропуснах. Бях постигнал целта си и сега знаех къде съм. Не биваше да се махам от борда, значи негодяите възнамеряваха тази нощ да осъществят онова, което си бяха наумили спрямо мен. За мен това бе добре дошло. Ако работата се приключеше още тук, нямаше да ми се налага да витая дълго време в неизвестност.

Матросите получиха свободата, която на мен беше отказана — можеха да отидат на сушата. На борда останаха само три персони — рейсът, кормчията и „стюардът“ с карбункеловия нос. Не бе трудно да се досетя защо бе разрешено на хората да слязат — нехранимайковците искаха да се отърват от всички ненужни свидетели. Скоро слугата дойде в каютата да пита дали имам някакво желание. Поисках вода и една лампа, за да имам винаги огън за лулата си. Оня донесе нещата и аз използвах случая да подметна между другото, че се чувствам неразположен и поради това няма да напускам каютата. Същевременно измъкнах портфейла си от сетрето, отворих го ей така „случайно“ и позволих да се види, че съдържа документи. Сторих го, за да съкратя процедурата и примамя добрите хорица. Че постъпих правилно, разбрах веднага, понеже човекът ми отвърна любезно угрижен:

— Добре ще сториш, ефенди. Остани си в каютата! Нощният въздух е вреден за чужденците и един вече получи неизлечимо очно възпаление, понеже вечер оставаше на открито. Та варди си значи виделината на очите! Днес ще имаш ли още някаква необходимост от мен?

— Не. Сега ще изям няколко фурми, ще изпуша още две лули и после ще си легна.

— Тогава ще си вървя, за да не те смущавам. Лелтак са’ида! (Да е щастлива нощта ти!)

Той ми направи едно темане и се отдалечи, при което спусна рогозката, изолирайки спалното ми помещение от палубата. Едва го бе сторил и аз духнах глинената лампа, за да затъмня каютата и да не мога да бъда видян, повдигнах малко рогозката и погледнах след него. Подозирах, че веднага ще уведоми другите порядъчни хорица за онова, което му бях казал.

На палубата не гореше нито един фенер. Звездният рой още не беше се появил, по небето се виждаха само отделни предвестници, които обаче не съумяваха да разпръскват мрака. Моите обучени очи сигурно бяха по-остри от тези на арабите. Видях слугата да се запътва към следата на кораба и изпълзях изпод рогозката да го последвам. Вярно, не можех да виждам чак толкова надалеч, но бях забелязал, че там имаше оставени няколко големи бали тютюн, увити в ликови рогозки, предназначени за юга. Запълзях натам с възможно най-голяма бързина на длани и колене. Сметката ми се оказа вярна, защото когато, стигнах в близост до балите, чух да се говори. Един мъж се бе облегнал на тях отдясно, а пред него стоеше друг. Така че аз се придвижих наляво и залегнах плътно до тютюневите бали от другата страна. При това чух как единия казва на другия:

— Потрай малко! Човек не бива да обсъжда една работа два пъти, ако може да я каже само веднъж. Рейсът ей сега ще се върне.

— Той къде е?

— Отиде да закрепи фенера на брега, та като дойде муца’бирът да може да се ориентира.

Двамата мъже бяха кормчията и моят каютен прислужник. Значи на сушата щеше да бъде запален фенер, и то заради някакъв си фокусник. За какъв дявол пък и тоя човек? От Гиза ли беше той, или от Кайро? Заради мен ли идваше, или за да плава с нас и развеселява народа от кораба? На тези хора често се опрощава пътната такса като възнаграждение за техните фокуси.

Понеже лежах проснат, а буртигът бе почти на височината на гърдите, не можех да виждам брега и също фенера. Затова пък слугата, който стоеше изправен, рече:

— Запали го. Той е забил един прът в земята и го е закрепил на него. Сега се връща.

Аз лежах откъм реката, а рейсът трябваше да се качи на кораба от страната на сушата. Ето защо смеех да се надявам, че няма да бъда забелязан от него, а и отгоре на това ще узная нещо важно. Рейсът се качи на борда и тръгна напреко през палубата. Беше повикан с едно „Пет!“, видя двамата и когато спря пред тях, попита:

— Е, какво прави оня гяур, когото Аллах ще гори вечно?

Тия приказки май бяха коренно различни от вежливостта, с която ме бе посрещнал при пристигането ми!

— Седи си в каютата и пуши — отговори дух номер три.

— Няма ли да излиза?

— Не. Чувствал се неразположен и щял да изпуши две лули, след което да си легне. Освен това аз му казах, че ще получи възпаление на очите, ако излезе.

— Било е много умно от твоя страна. Дано се задуши кучият му син от тютюна. Как е могла тая воняща мърша да дръзне да посегне на нашия благочестив моккадем и да му открадне робите! Дано ръката, с която е сторил това, изсъхне и никога да не се изцери! Защо моккадемът, Аллах да го закриля, не ти е разпоредил пречукването на тоя неверник?

— Само за да не те подхвърли на опасност, понеже се знае, че той се кажи на твоето дахабийе и ще ти подирят сметка, ако изчезне.

— Това е вярно. Но аз бих могъл да кажа, че е слязъл по път и всичките ми хора, да се надяваме, ще го потвърдят.

— Ти имаш няколко моряка, на които не може да им се лови вяра, понеже са отскоро при теб. Ето защо те посъветвах да ги отдалечиш от кораба. Не беше необходимо да знаят, че муца’бирът ще дойде на борда.

— Хич не беше нужно да ми го пращате. Заради него трябваше да пристана тук, което направи впечатление на християнина. За щастие той, изглежда, не подозира истината. Един верен почитател на Пророка веднага щеше да забележи, че се намира в опасност. Ако не се налагаше да чакаме муца’бира, можехме да продължим да плаваме и вместо него ти щеше да задигнеш документите и да ги отнесеш на моккадема.

— Аллах! Валлах! На какво ме считаш способен! Гяурът е силен мъж; имах възможността да се убедя в това. Той победи моккадема, който все пак притежава силата на лъв, просна слугата му и скоро сетне сграбчи й мен. Аз ще нося на сурата си следите от неговия юмрук в продължение на един месец. За това, че той посрами по този начин блясъка на моето съществуване, дано Шейтанът разкъса тялото му на хиляди парчета и гори душата му на най-силния огън! Аз не съм боязлив, ама посред нощ да ида да измъкна китапите от джоба на един такъв ядовит човек, за тая работа не съм обучен. Нея може да я свърши само муца’бирът Нубар, който знае хиляди шашми и на туй отгоре е най-прочутият апашин. Та нали затова ни го праща моккадемът. Той ще дойде да отмъкне документите и ще изчезне с тях. Като забележи гяурът липсата им, нека си прави каквото си ще, те няма да се намират на дахабийето.

— И знаеш ли пък дали наистина са у него?

— Документите са със сигурност у ябанджията.

— Може да се заблуждаваш. Също така добре може да ги държи на съхранение и Мурад Насър, турчина.

— Не. Аз поддържам изцяло мнението, което нашият моккадем изказа. Гяурът е по-умен, по-предпазлив и по-силен от турчина и няма да му повери толкова важни книжа, а при всички случаи ще ги съхранява сам. Освен това, когато бях преди малко при него, видях в ръката му един портфейл, който съдържаше много книжа. Трите документа сигурно са сред тях.

— Надявам се! Но не е лесна работа да му се задигнат. Ако вземе, че се събуди, уйдурмата ще се развали.

— Нубар има лека ръка и е извършвал къде-къде по-трудни неща. Не е мъчно да се досетиш, че моккадемът няма да изпрати някой аджамия, а мъж, който със сигурност ще изпълни мурафета.

— Може да е така, ама въпреки всичко щеше да е по-добре да претрепехме неверника! Тогава нямаше да има ни най-малко съмнение за успеха.

— Такова съмнение не е нужно да има и сега. Абд ел Барак при всички случаи трябва да си има книжата и сигурно е дал на муца’бира най-подробни указания. Не се ли събуди гяурът, е, добре, ще си остане сега-засега жив, за да не ти се случи нещо на теб. Пробуди ли се обаче, муца’бирът ще му ръгне ножа в сърцето.

— Сега-засега? Значи по-късно все пак ще умре?

— Да, като наказание за това, което е прегрешил спрямо моккадема.

— Кога и къде?

— Днес той ще запази живота си, който обаче ще виси на такъв тънък косъм, че при първа възможност ще се скъса.

— Навярно в Сиут, където той иска да слезе и да чака турчина?

— Това не мога да кажа, защото човек трябва да се съобразява с обстоятелствата, а ние не знаем дали те ще бъдат там благоприятни за нас.

— Тогава той ще ви се изплъзне, понеже там ще се махне от очите ви.

— О, не. Нали знаеш, че още не е предрешено докъде ще пътувам с теб. Трябва да ти кажа, че имам заповед да остана при гяура.

— За да го наблюдаваш?

— Да. Не бива да го изпускам из очи. Трябва да бъда толкова учтив и внимателен с него, че да спечеля доверието му. После няма да ми представлява трудност да докарам нещата дотам, че да ме задържи при себе си като слуга.

— Планът е добър и аз ще ти дам добра препоръка пред оня. Ами сетне ти ли пак ще си тоя, дето ще го убие?

— Не. Моккадемът има желание да го види как умира, за да може в неговия последен миг да запрати подире му проклятието на един правоверен мюсюлманин.

— Ами моккадемът все още се намира в Кахира!

— Днес да, но той също ще тръгне на юг, към Хартум и още по-далеч.

— Навярно по някоя работа на светата Кадирине?

— Да. Той получи едно писмо, което прави това пътуване необходимо. На юг има един изключително благочестив и учен факих^[4], който постъпи в Кадирине и е замислил един голям план, който ще разпространи свещения ислям по цялата земя. Той се казва Мохамед Ахмед или Ахмед Сюлейман^[5], не знам точно, а планът му е от такова голямо значение, че ако го доведе до осъществяване, ще донесе на нашата Кадирине такъв блясък, че моккадемът реши да се отзове на позива на мъжа да го посети, за да уговори с него всички подробности. Та виждаш значи, че Абд ел Барак също отива към Хартум и там ще срещне това християнско куче. А може и по-рано да се натъкне на него. Аз ще се погрижа това да стане, понеже знам с какъв кораб ще пътува моккадемът.

— Това, което чух сега, е извънредно важно. Да, сега проумявам, че не е необходимо тоя гяур да бъде пречукан на дахабийето ми. Там горе на юг чуждоземните консули нямат власт като тук и никой няма да го е грижа за изчезването на един гяурски кучи син. Моккадемът сигурно ще пристане в Сиут и ще слезе. Ако ти съумееш да задържиш там дотогава неверника, то ще ти е лесно да го предадеш в ръцете на Абд ел Барак и аз се надявам, че чужденецът няма да успее да се изплъзне от неговото отмъщение. Ама ти бива ли да говориш за тези неща? Трите документа, които трябва да му бъдат задигнати, сигурно ще да са от голяма важност. Ти запознат ли си със съдържанието им?

— Не. Муца’бирът го знае, понеже трябва да прочете книжата и да провери дали са истинските. А на мен моккадемът не се довери, защото…

Беше прекъснат. На борда пристигна един мъж с фенер в ръката — по всяка вероятност именно муца’бирът Нубар, очакваният фокусник и джебчия. Беше взел от долу фенера и го носеше. Съглеждайки тримата, той дойде при тях и поздрави:

— Миса ’л-хер! (Добра вечер!)

— Ахла ва сахлан ва мархаба!^[6] — отговори рейсът.

— Мархаба! — вметнаха другите двама.

Обикновено хората казват само думата „мархаба“, означаваща тогава „добре дошъл“, фактът, че капитанът си послужи с обстоятелствената формула, даваше да се отгатне какво уважение храни той към „най-прочутия апашин“ на Египет. Трябваше да го огледам тоя фокусник и мошеник и подадох малко глава. Той остави фенера на най-близката тютюнева бала и неговата светлина падна ярко върху лицето и фигурата му. Беше на една възраст с моккадема, имаше същия цвят и негърски отпечатък на лицето и не беше чак толкова висок, но далеч по-широкоплещест от оня. Този човек бе поне толкова силен, но вероятно по-обигран от Абд ел Барак, неговият достопочтен доверител. Беше облечен в дълга тъмна роба, препасана с въже, в което бе тикнат един нож. На краката си Нубар носеше сламени сандали. Това бе облекло на беден мъж, ала от ушите му висяха тежки златни халки, а по пръстите блестяха най-малкото десет драгоценни пръстена с искрящи камъни. Гласът му звучеше гордо и със самочувствие, когато се осведоми:

— Докладвано ли ви е пристигането ми?

— Да, господарю, ние те очаквахме — потвърди рейсът.

— Тук ли е кучият син, или е слязъл?

— Лежи в каютата си.

— На светлина?

— Да, но преди спане ще я угаси. Негърските деца са при него.

— Дали ще я угаси, или ще я остави да гори, все ми е тая. Моята работа ще бъде извършена дори да се забули в мрака на гроба или да горят сто пламъка. Нямам желание дълго да чакам и скоро ще започна. Но тъй като не съм запознат с обстановката, ще трябва да ми я опишете и да ми обрисувате също положението на всеки предмет в кабинета.

Понеже дух номер три бе идвал при мен, се нае с исканото описание. Аз счетох за уместно да се отдалеча. Джебчията бързаше и за мен също бе важно час по-скоро да прекратя напрежението, в което се намирах. Ето защо запълзях обратно към каютата.

Не беше лесно да измина първата част от пътя, тъй като фенерът светеше. За щастие рейсът и муца‘бирът стояха така, че сенките им се сливаха и хвърляха една дълга тъмна полоса, по палубата. Удаде ми се да я достигна и като се придържах към тази тъмнина и през цялото време пълзях заднешком, за да държа четиримата мъже под око, се добрах благополучно до рогозката и се мушнах под нея в спалното си помещение.

С последния поглед видях, че фокусникът угаси фенера, Ако бе проявил предпазливостта да го стори по-рано, нямаше да мога да си впечатам външността му, а това щеше да има, както разбрах по-късно, най-лоши последствия за мен.

Първата ми работа бе да запаля лампата, като си послужих с кибритените си клечки, от които имах у себе си един порядъчен запас, понеже са рядкост в Юга и са много скъпи. С други думи възнамерявах не на тъмно, а на светло да се оставя да бъда окраден, за да намаля опасността за себе си.

После взех трите документа и няколко други важни книжа от портфейла и ги скътах, а него пъхнах отново в сетрето. Слугата Барик бе видял, че го бях прибрал там и можеше със сигурност да се предположи, че го е казал на мошеника.

Защо изобщо трябваше да допускам шашмата да се превърне в действителност? Самото доказателство? Ако трябва да бъда откровен, то го вършех малко и с намерението да покажа на тези хора, че в главата на едно „християнско куче“ също така има мозък, и че аз не съм нито сляп, нито глух. Намерението ми не беше безопасно. По някаква причина на муца’бира можеше да му скимне все пак да ми тегли ножа. Но аз вярвах, че мога да разчитам на очите и бързината си.

Децата още преди туй си бяха получили вечерята. Те лежаха едно до друго, но още не спяха. Споделих с тях, че ще дойде един мъж и тайно ще пребърка джобовете ми, като ги помолих да не проявяват страх и да се преструват на заспали. Те обещаха и аз бях убеден, че ще сдържат думата си. После ги настаних да легнат така, че да са обърнати с гръб към входа.

Аз самият легнах на дясната си страна, при което лампата ми светеше в лицето. Всъщност би трябвало да остана на тъмно, ала мошеникът трябваше веднага да се убеди, че спя. Сетрето разтворих, така че да може лесно — понеже лежах с лявата страна нагоре — да бръкне във вътрешния ми джоб. Колкото по-малко му затруднявах работата, толкова повече намалявах опасността за себе си. Но за да съм подготвен за всичко, тикнах единия от двата си револвера под тила си, така че да мога бързо да го грабна и запъна с дясната ръка, върху която лежах. Сега бях готов и само си пожелавах да не ми се наложи дълго да чакам.

Желанието ми се изпълни. Държах очите си дотолкова затворени, че да мога да виждам през мъглите рогозката. Тя се раздвижи в долния ъгъл — леко, съвсем леко, един, два, три, четири, шест цола нагоре, фокусникът надникна вътре. След известно време си прочисти гърлото. Аз продължих да дишам спокойно като дълбоко заспал. Сега той се прокашля, невисоко, но все пак така, че трябваше да чуя и да се събудя, в случай че сънят ми беше само лек. Аз и сега не се помръднах. Все пак ме хвана страх, и то заради децата, защото ако някое от тях забравеше в решителния миг предупреждението ми, то можеше с мен, а после и с тях, поне със свободата им, да е свършено. Започнах да осъзнавам, че май твърде лекомислено бях приел нещата.

Както после разбрах, децата наистина чули изхъмкването и прокашлянето, но помислили, че идват от мен. Те не можеха да видят муца’бира, а онова, което той вършеше, ставаше напълно безшумно, така че те не го чуваха и отпосле изобщо не знаеха, че въпросният мъж е бил вече тук.

Нубар сега бе стигнал до убеждението, че съм потънал в най-дълбок сън, и влезе, като придвижи първо главата, раменете, сетне тялото под рогозката и накрая примъкна и нозете. В десницата муца’бирът държеше ножа. Очите му не се отклоняваха от лицето ми — приличаха на очите на някое диво животно пред смъртоносния скок към плячката. Когато се озова с цялото тяло от отсамната страна на рогозката, той се изправи на колене и се прокашля още веднъж. Аз не се помръднах. Шмекерът отиваше на сигурно. Колко беше предпазлив, схванах от факта, че си бе свалил изцяло одеждата и натрил тъмното тяло с мазнина. И ръцете на най-силния и ловък противник не биха съумели да го задържат — щяха да се изплъзнат от него.

Сега Нубар се плъзна към мен, допря острието на ножа до гърдите ми и веднага насочи пръстите на лявата ръка към мястото, където предполагаше портфейла. Напипа го, повдигна сетрето и измъкна желания предмет, но не бързо, а бавно, толкова бавно, та ми се стори, че му бе необходим четвърт час. Най-сетне се намираше в притежание на портфейла. Махна ножа от гърдите ми и опипа с две ръце плячката си. Вътре все още имаше достатъчно книжа. По лицето му трупна доволство.

Джебчията се огледа сега в помещението, за да види какво още може да отмъкне. Но, изглежда, си помисли, че все пак няма да се мине без шум, и се задоволи с досегашната плячка. Оттеглянето му протече също така бавно и предпазливо, както приближаването. Та дори когато се намираше вече вън, повдигна още веднъж рогозката, за да погледне и се убеди, че наистина съм спал.

Почуках още минута, после духнах лампата, взех револвера в лявата ръка и скочих. Открехвайки леко рогозката, видях трима от четиримата нехранимайковци да стоят до тютюневите бали, а именно: рейсът, призрак номер три и Муца’бирът. Последният беше вече навлякъл робата си и бе обърнат с гръб към мен, така че не можех да видя физиономията му. Той изглежда тъкмо бе приключил с преглеждането на портфейла, защото го размаха пред лицата на другите двама. Доколкото отгатнах от тези гневни движения, съобщаваше им, че не съдържа търсените документи.

Къде ли беше четвъртият, кормчията? Погрешно си рекох, че това може да ми бъде безразлично, тъй като си имах работа единствено с муца’бира. Та избутах значи напълно рогозката и стъпих на палубата, за да приближа към тримата мъже. Тогава до мен прозвуча висок предупредителен вик.

— Ефендито, ефендито!

Кормчията беше, който извика тези думи. Той бе ходил горе до руля и слизайки сега по тесните стъпала, които свършваха до моята каюта, ме беше видял. И в този момент имах възможност да оценя достойното за възхищение присъствие на духа на джебчията. Викът на кормчията му подсказа, че съм на палубата. За Нубар имаше само два изхода — или да ме убие и после да намери все пак документите, или да бяга. Нещо изглежда го посъветва да избегне една открита крамола. Сигурно бе чул достатъчно от моккадема, за да си помисли, че едно нападение над мен нямаше да е безопасна работа. Значи оставаше само бягството, но при това не биваше да допусне да ми покаже лицето си, та в даден случай по-късно да не мога да го позная. Такива трябва да бяха мислите, които за един-единствен миг му бяха минали през главата. Всеки друг на негово място щеше да се обърне при предупредителния вик. Рейсът и слугата също погледнаха уплашено назад, фокусникът обаче не се извърна и аз чух неговия бърз, полугласен въпрос:

— Кучият син ли е наистина?

— Така е — прогъгна рейсът.

— Значи този път беше напразно!

Нубар захвърли портфейла ми, при което книжата полетяха пръснати наоколо, втурна се към трапа и се изгуби в тъмнилката.

Понеже джебчията ми бе оставил портфейла, неговото бягство хич не ми беше неприятно. Какво щях да правя иначе с него? Да го предам на, местната полиция? Или да го пусна да си върви, след като съм му казал мнението си? Е, той сам си бе тръгнал, освобождавайки ме по този начин от труда да му съобщя какво ми е становището относно неговото поведение. Та попитах значи кормчията:

— Какво си се разкряскал толкова? Чак в Кахира ли трябва да чуят, че съм тук?

— Прощавай, ефенди — извини се оня — така се уплаших от теб.

— Толкова ли ужасяващ вид имам?

— Не, но, но… но… помислих, помислих… — запъна той.

— Е, какво? Какво си помисли?

— Мислих, че спиш, а из един път… така се уплаших!

— Все едно неочаквано ти се е явил някой джин?

— Да, да, точно така! — рече кормчията, радостен, че му е подсказано благовидно оправдание.

— Жал ми е за теб — успокоих го. — Надявам се, уплахът да не ти навреди. Ела с мен при рейса!

По време на този къс разговор не бях изпускал другите двама от очи. Те се бяха навели, събраха набързо книжата ми, тикнаха ги в портфейла и той изчезна после в одеянието на рейса. И аз от своя страна прибрах нещо, а именно револвера, който вече въобще не ми бе нужен, поне за момента. Какво щеше да се случи по-нататък, не можеше отсега да се предвиди. Напълно възможно бе на джебчията да му текне мисълта да се върне незабелязано, което хич не беше трудно, и да се нахвърли после все пак върху мен. Може би само в първата изненада се бе отказал от играта за днес. Нубар бе длъжен да занесе документите, те трябваше да са у мен, ако не в портфейла, значи някъде другаде. Щом бе възнамерявал да ме намушка, в случай че по време на кражбата се бях раздвижил, то със сигурност нямаше да се побои да ме пречука допълнително, за да постигне целта си. Така че се касаеше да внимавам дали няма да се върне. Това обаче бе възможно само при по-добро осветление, за което трябваше да се погрижа веднага, без дълги речи, без губене на време. Ето защо попитах любезно рейса:

— Да ти се намират факли на борда?

— Не. С каква цел този въпрос? — удиви се той.

— Защото мисля, че трябва да имаш такива неща, в случай че ти се наложи да осветиш през нощта кораба и водата.

— При такава необходимост поставяме отред и отзад по една тава със зифт.

— Къде ги държите тези блюда?

— Отред там в онова преграждение.

Той посочи към носа, от чиято вътрешна стена бе измайсторено от дъски едно подобно на долап хранилище. Взех фенера, отидох до там и видях два железни съда и известен запас асфалт. Напълних едната тава и запалих бързо с помощта на фенера един къс, който бързо предаде пламъка на останалите парчетии.

— Каква е тая работа? Какво ти дойде на ума? — запита рейсът, който ме бе последвал с другите двама.

— По-добре питай какво му е дошло на ума на оня там! — отговорих аз, посочвайки трапа, по който една фигура тъкмо се стрелна към брега.

Значи фокусникът все пак беше размислил и се бе тъкмял да се върне. Вече стоеше на талпата, свързваща борда с брега, когато светлината от горящия зифт го прогони.

— Кой? Кого имаш предвид? Аз не виждам нищо! — рече рейсът, макар че и той трябва да бе забелязал като мен фигурата.

— Щом наистина не знаеш, ще ти кажа — обещах му, като запалих втората паница и я отнесох горе при кормилото.

По този начин в рамките на две минути създадох желаното осветление, докато ако бях преговарял с рейса за тези неща, щеше да ми е нужен четвърт час, а може би и въобще нямаше да мога да го постигна. После слязох по тесните стъпала и издърпах трапа, за което всъщност бяха необходими двама мъже.

— Ефенди, какъв джин се е вселил в теб! — викна рейсът. — Аллах да ни закриля! Не знам какво да мислим и правим с теб!

Беше застанал с другите двама до мачтата. Отидох при тях, за да постигна яснота помежду ни.

— Какъв джин се е вселил в мен? Да, изглежда, тук действително има джинове. Един тъкмо се канеше да се метне на кораба, ала огънят от асфалта го пропъди. Па и тоя добър кормчия преди малко сметна самия мен за дух! Непонятно объркване на нещата, тъй като същинският призрак е ей го на тук — при тези думи посочих мнимия каютен прислужник.

— Аз? — попита въпросният.

— Да, ти! Надявам се, няма да го оспориш.

— О, Аллах! Аз и призрак! Ефенди, твоята душа отсъства, ела на себе си!

Бях се облегнал на мачтата. Двата огъня осветяваха брега и околността на плавателния съд, както и физиономиите на тримата добряци, които не знаеха дали да бъдат учтиви, или груби към мен.

— Да, ти си призрак! — ухилих се радушно на нехранимайкото. — Аз съм си на себе си, ама ти май си забравил кой си и що си, а именно призрак номер три.

Да ти бе драго да му видиш физиономията, когато отстъпи две крачки назад и ме зяпна сащисай.

— Призрак…номер…три? Не те разбирам.

— Ще ти сторя услугата, като се притека на помощ на паметта ти. Джин номер едно вързах в стаята си, номер две повалих в двора с пушката, а номер три преследвах в градината, където джинът ми се изплъзна, понеже замахна с ножа към мен. Сега вдяваш ли?

— Все още не — изпелтечи той.

— Нима? А пък преди малко каза на двамата мъже, дето стоят тук до теб, че съм бил посрамил блясъка на твоето съществуване и ще носиш по сурата си следите от моя пестник в продължение на цял месец!

Оня не отговори, а стрелна с поглед другите двама, които поглеждаха ту него, ту мене, и мълчаха.

— За тая работа Шейтана трябвало да разкъса тялото ми на хиляда парчета и да гори душата ми на най-силния огън.

Барик се вторачи в мен отнесено, без да промълви и дума. Старият рейс обаче беше по-изпечен грешник и достатъчно нагъл, за да си отвори устата:

— Ефенди, не зная на какво разчиташ, като приказваш такива хулни думи на тоя благочестив и верен мъж. Аз искам…

— …да ми го препоръчаш, нали? — прекъснах словото му. — Тъкмо това искаше. Ти му го обеща. Той трябваше да ми стане слуга и да ме предаде в ръцете на моккадема.

Кормчията беше замесен от друго тесто и го обхвана ужасен страх. Като чу от устата ми думите, изречени неотдавна, плесна с ръце:

— Я Аллах, я фаса, я хаяран! (О, Аллах, о, страх, о, ужас!) Той е всезнаещ, той знае всяка дума! Аз тръгвам, бягам, изчезвам!

Старият поиска да се разкара, ала аз го задържах за ръката.

— Остани! Щом като изслуша какво си говориха преди малко тези двамата, значи можеш да чуеш и какво ще им кажа аз.

Кормчията се предаде на съдбата си и остана. Рейсът сметна за уместно да се направи, че нищо не знае, и ми се сопна гневно:

— Ефенди, ти си мой пътник и аз съм свикнал да бъда учтив с тези люде, но ако…

— Учтив? — отрязах му словоизлиянията. — Учтиво ли е, да наречеш някого християнско куче, да кажеш, че съм имал глава, ама без разсъдък, че съм притежавал наистина очи и уши, ала въпреки това съм бил сляп и глух? Учтиво ли е да считаш, че по-добре щяло да е да бъда убит тук…

— Убит? — прекъсна ме оня с тон на оскърбена невинност.

— …отколкото да ми бъде задигнат само портфейлът? — продължих несмутимо.

— Портфейлът? — повтори капитанът удивен. — Какво ми влиза в работата твоят портфейл!

— Хич нищо, това е вярно. И въпреки това той е у теб! Вади го!

Тогава той изпъна възможно повече снага и ме сгълча:

— Ефенди, аз съм мюсюлманин, а ти — християнин. Знаеш ли какво означава това в тази страна тук? Но-нататък, аз съм рейс, а ти — пътник. Знаеш ли какво означава това тук на борда!

— И най-сетне — допълних думите му, — аз съм честен човек, а ти — шарлатанин. Знаеш ли какво ще последва от това? Ние не се намираме в Судан, а в Гиза, където според твоите собствени думи нашите консули притежават власт, от която се боиш. Муца’бирът се изплъзна и…

— Муца’бирът! — изкряка кормчията. — Той знае всичко, даже това!

— Да, аз действително знам всичко. Този рейс ми се присмиваше, като ме мислеше за твърде глупав да забележа нещо. Той каза, че един правоверен веднага щял да заподозре, че над него надвисва опасност. Е, вие истински мюсюлмани, кой се оказа по-умният — аз или вие? Сто келеши от вашия сорт притежават наистина предостатъчно лукавство и проклетия, но не и толкова мъдрост и разсъдливост, колкото един-едничък християнин. Вие благочестиви привърженици на светата Кадирине, поискахте да ме окрадете, погубите, убиете, ала аз ви се изсмивам. Аз знаех, че Нубар ще дойде, оставих се да ми вземе портфейла, но трите документа преди туй скрих. Ето ги!

Извадих бумагите, протегнах ги да ги видят, после ги прибрах й продължих:

— Крадецът стоеше там до тютюневите бали. Той не намери книжата и когато се появих, хвърли портфейла, за да избяга. Ти, рейс, го прибра, видях те. Давай го сега!

— Не е у мен! — процеди мъжът.

— Сериозно? Погледни носа на призрак номер три! Искаш ли и ти да имаш едно такова украшение на сурата си? Искаш да се запознаеш с ръката ми? Вади кесията или сам ще си я взема!

Пристъпих заплашително към него. Той се дръпна заднишком, бръкна под одеждата си и се изхили подигравателно:

— Кесията ти е у мен, да, само че тя няма да принадлежи на теб, а на Нил. Ето, гледай!

Капитанът измъкна портфейла и поиска да го запрати във водата. Бях подготвен за такъв ход. Един бърз скок, едно посягане и държах в ръка собствеността си. Оня остана за миг вцепенен, после сви юмруци и се нахвърли към мен. Вдигнах крак и ритнах нападателя в лявото коляно, от което той се олюля настрани и се сгромоли на палубата.

— О, Аллах, о, рейс, о, злополучие, о, поражение! — завайка се кормчията, като се завтече към началника си, за да му помогне да стане, докато милият „стюард“ стоеше като някой школник и не се помръдваше.

— Как посмя да вдигнеш ръка срещу мен! — нахоках капитана. — Благодари се само на възрастта си, че не те наказах другояче. Отведете го при тютюневите бали! Нека седне там и чуе какво искам от него.

Повелята бе отправена към другите двама и те се подчиниха. Ритникът ми бе накарал рейса да осъзнае своята слабост. Воден отдясно и ляво, той закуцука, пъшкайки, към най-близката бала и се смъкна на нея изнемощял. Тръгнах към него. Жал ми бе все пак за старика. За човек не бива да се съди според това какъв е, а как е станал такъв, и суровостта тогава нерядко се превръща в благост.

Капитанът беше като прекършен. Беше се схлупил и не смееше да ме погледне. Ето защо в гласа ми неволно се прокраднаха съчувствени нотки, когато го попитах:

— Сигурно осъзнаваш, че сега не искам да имам повече нищо общо с теб. По-нататък няма да пътувам с вас.

— Пътувай с Шейтана към джендема! — изсъска ми той.

— Колко ти заплати Мурад Насър за мен?

— Само сто пиастъра — заяви оня, предугаждайки следващото.

— Не лъжи! Двеста за мен и сто за двамата чернокожи. Той сам ми го каза, преди да дойдем на борда, и аз му вярвам повече отколкото на теб!

— Сто! — заинати се капитанът.

— Триста! И ти ще ми ги върнеш, защото ще напусна дахабийето ти.

— Мурад Насър ми даде само сто. Впрочем за мен ще е върховно блаженство да не те виждам повече Джендемосвай се значи! Но ти пътува с мен от Булак до Гиза. Това прави петдесет пиастъра, така че имам да ти връщам петдесет.

— За това късо разстояние петдесет пиастъра? Е, така да е, пресмятай го, както щеш. Аз няма да си тръгна, а ще остана, докато местната полиция се произнесе по случая.

— Това може да трае няколко седмици!

— Знам, но аз имам време.

— Аз също!

— И при това ще се отвори дума защо не желая да продължа да пътувам с теб. Аз ще изчакам решението на свобода, докато вие в хапуса ще имате възможност да размишлявате дали е препоръчително да смятате един християнин за будала.

С тези думи се отдръпнах от злощастната група.