Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

6. В Сиут

Плаване под платна по Нил! Какво преживяване! Оставил си Ел Кахира, Портата на Ориента, зад себе си и се стремиш към Юга. Към Юга! Нека не се мисли, че думата Судан е равнозначна на нашата немска „Suden“ (юг). Судан (изговаряно Судахн) е завалено множествено число на асвад, черен; Белед означава страна и следователно Белед ес Судан — Страна на черните. Юг пък на турски се казва Дженуб, а на арабски — Джунуб.

На юг! То е като някакво пътуване към непознатото, към тайнственото. И дори за онзи, който е правил това пътуване вече десет или двадесет пъти, Юга продължава да си остава Страна на мрака, в която всеки ден се правят нови открития.

В днешно време човек може да пътува от Кайро до Сиут с железницата, ала един свирещ локомотив край Нил, един грозен облак дим във великолепния въздух на Свещената река, това ми се струваше като някакво осквернение.

Аз предпочитам палубата на някой кораб пред тясното купе на вагона. Тук си седиш на рогозката или възглавницата, лулата е в ръката ти, а пред теб — чаша ароматно кафе. Широката река се простира пред погледа ти като някое езеро и създава илюзия за безграничност. Всичко това възбужда въображението ти и то избързва напред, към Юга, за да го насели с огромни палми и животни. Северният вятър издува платната, моряците клечат навсякъде наоколо и си убиват времето — спят, реят безцелно поглед или се занимават с детински игри. Очите на пътешественика се уморяват; те не се затварят и все пак започва да сънува той и сънува, додето прозвучи викът: „На молитва, правоверни!“ После всички коленичат, покланят се към Къбле[1] и се провикват: „Аз засвидетелствам, че няма друг илях освен Аллах. Потвърждавам, че Мохамед е пратеник на Аллах!“ Сетне отново заспиват или продължават играта, докато рейсът изрече някоя команда или пък някой срещнат кораб или сал не привлече вниманието им.

Саловете са интересни за чужденеца поради това, че не са направени от дървета, трупи или някакъв друг дървен материал, а от стомни. Египтянинът пие само водата на Нил. Стомните, в които тя се черпи, са порести. Мътилката се утаява, а през порите избива влага и като се изпарява, водата в съда става по-хладна, отколкото е в реката. Тя има много приятен привкус и който веднъж е привикнал към нея, я предпочита дори пред изворната вода на оазиса. Стомните се изработват в Баллас, селище на левия нилски бряг, и от там биват наричани балласи. Та изплитат се от въжета дълги правоъгълни мрежи, чиито бримки имат диаметъра на стомните, навесвани после по тях. Понеже съдовете са празни, плават на повърхността. Стъкмява се отгоре втори ред и салът е готов и може да поеме по течението.

Плодородието на страната се дължи изключително на разливите на Нил, който се покачва в определено време и също така редовно спада. Колкото е по-високо наводнението, на толкова по-богат урожай може да се разчита. И за да бъде отведена водата възможно по-далеч, са прокопани канали. Върху насипите на тези канали са монтирани, както по високите речни брегове, сакийо — геранила, с чиято помощ земевладелците черпят водата, за да я отвеждат по нивята си. Тези съоръжения се състоят най-вече от колела със закрепени по периферията им съдове, които загребват долу водата и я изливат горе в гравитачна вада. Те биват задвижвани от камили, магарета, говеда, та даже и от човешка ръка и монотонното им скрибуцане се чува надалеч. Често може да се види и някой бедняк, застанал до канала, да черпи със собствените си шепи вода за нищожната си нивица. Той не притежава толкова, че да има възможността си купи сакийо и да му плаща данъка. Защото в Египет всичко се облага с данък, дори дървото, което ражда само няколко плода. Случвало се е цели селища да унищожават палмовите си горички само и само да избегнат данъка. Който е заможен, страхливо се пази да го покаже, а беднякът няма защо да се преструва. Ето защо населението по нилските земи създава впечатление за нищета, намираща се в крещящо противоречие с плодородието на земята.

Наближавахме Сиут, моята временна пътна цел. Два пълни дни бе лежал още „Еш Шахин“ до брега при Гиза, преди да можем да оберем котвата. Толкова дълго бе задържан Рейс Ефендина от своите задължения. Неговите издирвания на муца’бира в Кайро се бяха оказали напразни и когато при връщането си узна от мен, че оня се е изплъзнал със сандала „Абу л’агал“ нагоре по реката, гневът му бе смекчен единствено от надеждата, че при бързината на нашия „Сокол“ скоро ще настигнем другия съд.

Бяхме спирали или поне пращали лодка във всички пристанища по пътя, за да се осведомяваме за сандала, ала винаги напусто. Сега се надявахме да го видим в Сиут и да научим после нещо по-подробно за муца’бира. Дълго, преди още да сме достигнали пристанището, съгледахме града да лежи пред нас. На коптски той се казва Сауд и е онзи Ликополис (Вълчия град) от древността. Разположен е малко настрани от брега в една много плодородна местност. Селището има население от над тридесет хиляди души и е резиденция на един паша и един коптски епископ. Търговията се разпростира оттук към вътрешността на Африка, защото Сиут е главно местоустановяване на нубийските и източносуданските кервани. Градът още в древността е имал своето значение, но не притежава някакви паметници, ако не се броят древният некропол и намиращите се в западните хълмове гробове с мумии на почитаните някога тук вълци. В близост до немного отдалеченото селце Маабдех се намира една за съжаление малко посещавана пещера с мумифицирани крокодили.

Хвърлихме котва при селото Ел Хамра, което представлява пристанището на Сиут. Ахмед в качеството си на Рейс Ефендина нямаше формалности с пристанищната полиция, така че можехме веднага да отидем на сушата. Подирихме сандала, ала не беше тук. От капитана на пристанището научихме, че този кораб бил видян наистина, но отминал, без да спре. Трябваше следователно да приемем, че муца’бирът не се намира в Сиут. Ахмед Абд ел Инсаф, който гореше от желание да пипне този човек, реши веднага да отплава, за да настигне сандала. Той и бездруго не можеше да остане в Сиут, тъй като дългът го зовеше в Хартум. В последния ден от пребиваването си в Кайро беше узнал от свои доверени лица, каквито имаше във всеки нилски град, че там горе нещо се мъти и може да се направи добър улов. Какво беше то, така и не успях да разбера, въпреки иначе неговата откровеност и доверието, с което ме даряваше. Бях забелязал, че Ахмед изпитваше качествата ми и особено се бе зарадвал на моята любознателност. Трябваше да му отговоря на хиляда, че и повече въпроса. Той беше физически и духовно богато надарен човек и много лесно схващаше. Най-лесно обаче бе проумял, че неговите познания бяха недостатъчни в сравнение с тези на един европеец. При тази оскъдица на методични училищни знания не беше някакво чудо наистина, че съумях да отговоря на всеки негов въпрос и стана така, че той незаслужено ме възприе като връх на ерудицията. При цялото това дълбоко уважение и приятелски чувства, които видимо хранеше към мен, той все пак запази онази сдържаност, която е свойствена за ориенталеца, и която той освен това смяташе, че дължи на своя пост. Установих, че с титлата си Рейс Ефендина се мисли за по-високопоставен от мен, незаемащият никакъв военен или някакъв друг пост. А и никак не бе неправ и за мен бе удоволствие да констатирам с какво удовлетворение наблюдава моята вежлива скромност. На държането ми се отплащаше с една фамилиарност, която се губеше само когато го заговорих за Хартум и неговите планове там горе. Но аз не можех да му се сърдя, тъй като тук се касаеше за служебни тайни. И все пак ми се струваше, че тази дискретност бе запретявана сякаш не толкова от дълга, колкото от лични мотиви, и това от време на време ме раздразваше, макар да не позволявах да се забележи.

Тъй като исках да съдържа обещанието си към Мурад Насър, дебелия турчин, да го изчакам в Сиут, трябваше да се разделя тук с Ахмед. Децата на динките задържа той под своя опека на „Сокол“, понеже за него щеше да е по-лесно, отколкото на мен, да ги върне в родината им. Когато се сбогувах с тях, те се вкопчиха в мен и не искаха да останат на борда. Съумях да усмиря сълзите им единствено с обещанието, че скоро ще тръгна след тях. После двама моряци взеха вещите ми и Рейс Ефендина ме поведе към града. На запитването ми къде смята да ме подслони тук, той ме погледна удивен.

— Та къде другаде, ако не при пашата? Мъж като теб може да живее само при най-личния господар.

— И ти мислиш, че ще бъда добре дошъл при него?

— Ами как! Толкова повече че аз те водя и препоръчвам. Той ще те приеме като приятел.

Това ме успокои, макар че бих предпочел да помоля за подслон в някоя обикновена къща, където можех да си платя.

Пътят от пристанището към града водеше по една сенчеста дига. От двете страни се ширеше тучна зеленина, заливана от златистата слънчева светлина. Дигата беше оживена от хора, щъкащи до пристанището и обратно. През една сарацинска порта, която едновременно представляваше главният вход на града, стигнахме в двор, принадлежащ към сарая на пашата. Стените околовръст бяха варосани, а малкото прозоречни отверстия снабдени с тъмни кепенци. Край зидовете се точеха ниски пейки с насядали по тях пушещи и сърбащи кафе дългобради фигури, което сметнах за хора от сарайската стража. Никой от тези мъже не се поинтересува от нас.

Виждаше се, че Ахмед не за пръв път се намира тук. Той се запъти към една врата, повели на моряците да чакат тук и влезе с мен. Във вътрешността стоеше един страж, когото той попита за управителя на сарая. Войникът облегна пушката си на стената и се отдалечи. След известно време се върна и протегна шепа към Рейс Ефендина.

— Ще ви водя, ако ми дадеш бакшиш.

Слугата на справедливостта го угости с една крепка плесница.

— Ето ти бакшиша, а сега побързай, ако не желаеш да получиш бастонада!

Зашлевеният едва сега се вгледа по-внимателно в говорителя. Стана му ясно, че не си има работа с обикновен човек, пък и шамарът бе най-доброто доказателство за това. Закрачи пред нас, разтърквайки усърдно бузата си.

Стигнахме до един вътрешен двор, околовръст който имаше врати. При една от тях стоеше някакъв навлечен в копринени одежди безформен черньо, който ни посрещна със свъсен поглед. Но като съгледа Рейс Ефендина, изразът на лицето му се промени. Преви широкия си гръб и скръсти ръце на гърдите.

— Прощавай, задето ме виждаш тук! Ако си имах представа за височайшето ти присъствие, щях да дойда да те посрещна.

Грубостта събужда почит. Рейс Ефендина изглежда го знаеше, защото отговори троснато:

— Няма нужда от такива мурафети. Как обаче си могъл да заповядаш на вратаря да иска от мен бакшиш?

— Това ли е сторил? — понита чернилката изплашено. — О, Рейс Ефендина, не съм му казвал такова нещо. Аллах ми е свидетел!

— Мълчи! Знам, че приучваш тези хора да просят бакшиши, които после делиш с тях.

— Погрешно са те осведомили. Като доказателство, че говоря истината, ще наредя да въздадат бастонадата на злосторника!

— Излишно е, защото аз вече го наказах. И ако искаш да делиш с него, накарай го да ти даде онова, което получи от мен. Доложи за мен на пашата!

— Прощавай, но не мога да го сторя! Височайшият повелител замина със свитата си за големия оазис Дахел.

— Кога ще се върне?

— Може да мине една седмица, преди очите на неговите слуги да имат щастието да зърнат отново неговия лик.

Аз сметнах тоя безформен черньо за някой слуга, и то, понеже беше облечен в коприна, за привилегирован, може би евнух, но трябваше да осъзная заблудата си, когато Ахмед сега продължи да говори:

— В такъв случай ще ти дам заповедите, които той на теб като на свой управител на сарая щеше да ти даде. Този господар е много учен и знатен ефенди от Алемания и иска да остане няколко дена в Сиут. Аз имах намерението да го препоръчам като гост на пашата, но тъй като този отсъства, натоварвам теб да приемеш и се грижиш за ефендито по такъв начин, все едно е роднина на твоя господар.

Негърът заемаше значи важния пост на дворцов управител! Той ме огледа с не особено приятелски поглед, ала отговори на Рейс Ефендина:

— Волята ти ще бъде изпълнена, господарю! Аз ще отредя стая на чужденеца, която да отговаря на неговия ранг. Пристъпете по-близо, разрешете да ви ободря с лули и кафе!

— Нямам време за сядане, тъй като незабавно трябва да вдигам платна. Ще остана само колкото да видя, че ефендито е получил достойно жилище. Така че сега ще ни отведеш дотам. И не се май!

Никак не ми беше приятно, дето Рейс Ефендина се отнасяше по такъв начин с мъжа, защото следваше да се очаква, че по-късно аз ще си тегля последиците. Чернилката смръщи чело, но се поклони учтиво и ни покани да го последваме. Отведе ни в големи покои, чиито сини стени бяха украсени с изписани в златно мъдрости от Корана, и обясни, че това ще е моето жилище. Ахмед се показа доволен и натърти, че надлежно ще се осведоми за моя рахатлък, и управителят трябваше сега да нареди да донесат вещите ми. Той се отдалечи. След известно време дойде друг черньо, който бе взел багажа от моряците. Следваше го втори негър, който пък ми поднесе чибук и кафе и седна пред мен, за да ми прислужва. Във всяка по-заможна къща на Ориента трябва по всяко време да има гореща вода за кафе. Това бързо обслужване явно се стори на Рейс Ефендина достатъчно за резултатността на неговата препоръка. Той ми връчи един адрес, на който можех да Хартум да получа информация за него, и ми подаде после ръка.

— А сега да се сбогуваме! Ти си тук добре настанен и можеш да излизаш и се прибираш, когато ти е угодно. Ако някой не изпълни желанието ти, позови се на мен и бъди серт! Аллах да те благослови и да те доведе щастливо при мен!

Той си тръгна. Признавам, че хич не се чувствах удобно. Имах усещането, че много скоро ще ми се даде повод да се обърна към препоръчания сертлък, само че и през ум не ми минаваше да последвам този съвет. Не биваше да бъда гледан тук като нежелан натрапник. Начинът, по който Ахмед Абд ел Инсаф ме бе представил, не бе подходящ да събуди благосклонността на чернокожия управител. Аз реших да напусна палата веднага щом се отнесяха неприязнено с мен и да си потърся друго жилище.

Седях на възглавницата, пушейки, може би в продължение на час. Рейс Ефендина сигурно беше напуснал пристанището. Помислих си, че скоро някой ще дойде да се осведоми за желанията ми. И такъв дойде наистина, само че не за да изслуша желанията ми. Влезе управителят и слугата, който толкова дълго бе клечал мълчаливо пред мен, бързо се измуши. Чернил-ката изобщо не седна при мен, както изискваше етикетът, а се изтъпанчи отпреде ми и ме обходи с враждебен поглед.

— Значи Рейс Ефендина ти е приятел. Който го чуе как се разпорежда тук, ще си рече, че е хадифът. Откога го знаеш?

— Отскоро — отвърнах с готовност.

— И той те домъкна тук, в палата на пашата? Ти си родом от Алемания. Мюсюлманин ли си?

— Не. Християнин съм.

— Аллах, Аллах! Ти си християнин, пък аз взех, че ти дадох стаята, по чиито стени лъщят златните мъдрости на Корана! Бре, че грях съм извършил! Ти ще напуснеш начаса това помещение и ще ме последваш до някое друго, където присъствието ти няма да може да оскърби светостта на нашата вяра.

— Да, ще напусна стаята, но не за да получа друга от теб. Ти самият си този, който позори исляма, защото Коранът повелява да тачиш госта, а ти престъпи тази заповед. Ще пратя някой слуга да дойде да вземе вещите ми. За кафето и тютюна, на които се насладих при теб, можеш да вземеш този бакшиш.

Оставих лулата настрани, изправих се, дадох на саждивия един богат според тамошните условия бакшиш и напуснах стаята, без оня да се опита да ми попречи. Когато стъпих на двора, чух плачливи звуци. Вляво се отвори една врата, през която двама слуги изнесоха един млад мъж с кървяща рана на челото. Последваха ги неколцина други и зад тях една забулена жена, която ридаеше, че трябвало бързо да доведат лекар. Когато групата минаваше край мен, попитах какво се е случило с ранения. Един може би шейсетгодишен мъж ми отговори:

— Конят го хвърли към дувара. Тичайте, тичайте и доведете някой хаггам[2]. Може би спасението е все още възможно.

Но в бъркотията на никого не хрумна да се отзове на тази заповед. Мъжът поиска да се спусне след носачите, които бяха подминали, ала аз го задържах.

— Вероятно няма да е нужно да се обезпокоява някой хирург. Аз ще прегледам ранения.

Старецът наостри слух.

— Значи ти самият си хаггам? Ела, ела, побързай! Ако спасиш сина ми, ще ти заплатя десет пъти повече, отколкото поискаш.

Той ме задърпа надясно, където носачите междувременно бяха изчезнали в една друга врата. Той беше бащата на пострадалия. Вратата водеше към едно помещение, ползвано очевидно като гостна. Оттук мъжът ме отведе в една съседна стая, където раненият бе сложен да легне на един диван. Жената коленичи хлипащо до него. Мъжът я дръпна да се изправи и й заговори неспокойно:

— Тук има един хирург. Усмири се, жено, и го пусни при нашия син! Може би Аллах ще бъде милостив и ще върне скъпия живот на радостта и опората на нашите старини.

Жената беше значи майката на пострадалия.

— Може би Аллах ще го върне — повториха носачите, като плеснаха ръце.

Коленичих до младия мъж и прегледах раната. Тя не беше опасна и ако нямаше друго увреждане, работата не си заслужаваше вайкането. Той беше в безсъзнание. В себе си имах едно шишенце нишадърен спирт — обичайно средство срещу ужилвания от комари, на които е подхвърлен човек по южните краища. Отворих го и го поднесох под носа на младежа. Въздействието скоро можа да се види и чуе — той се раздвижи, кихна и отвори очи. Майката незабавно се озова при главата му, изхлипа високо от прехлас. А бащата сключи ръце.

— Слава на Аллах! Смъртта избяга и животът се върна обратно.

— Върна се обратно. Аллах, Аллах! — повториха другите. Помолих стария да отстрани жена си, понеже ми пречеше, и прегледах тялото на сина му. Нямаше нищо счупено, но главата му още силно бръмчеше. Поисках плат за превръзка и той бе бързо донесен. Малкият срез бе промит, челото превързано, след което обясних, че болният не се нуждае от нищо друго освен от почивка и утре ще бъде съвсем здрав. Радостта на родителите беше голяма, те бяха смятали раната за опасна, безсъзнанието даже за смърт.

— Как ли ще ти се отплатя, ефенди! — извика старият. — Без теб душата на моето чедо нямаше да намери пътя обратно към тялото.

— Заблуждаваш се. Твоят син щеше да дойде на себе си пет минути по-късно. Това е всичко.

— Не, не! Аз не те познавам, никога не съм те виждал. Ти не може да живееш отдълго тук. Кажи ми къщата, където да те потърся, ако все пак състоянието на сина ми се влоши!

— Аз пристигнах едва днес и още не зная къде ще отседна. Възнамерявам да остана тук само няколко дни.

— Тогава остани при нас, ефенди! Бъди наш гост! Ние имаме достатъчно място за теб!

— Не бива да приема предложението ви. Вие не знаете кой и какъв съм. Аз съм именно алеман[3].

— Алеман, франк! — рече старият, като ме огледа с благоговейно любопитство. — Чувал съм, че смъртта често е принудена да бяга пред лекарите от франкските страни. Шишенцето в ръката ти спаси моя син. Ти умееш да държиш живота пленен в стъкленица и да даваш от него на мъртвите. Аз ще говоря с Дауд[4] ага, управителят на сарая, който ще ти отреди, понеже пашата отсъства, най-хубавата стая на палата. Той също е болен и ако го излекуваш, ще ти бъде безкрайно благодарен.

— От каква болест страда?

— От развален стомах. Дауд ага яде колкото пет-шест души и затова стомахът му е винаги болен.

— В такъв случай Дауд ага не се нуждае от моя съвет и помощ. За да оздравее, е необходимо само да бъде по-умерен. Впрочем той не държи да ме види и да оздравее благодарение на мен. Той току-що ме изпъди от сарая.

— Теб? Невъзможно!

— Това е факт. Дауд ме оскърби тежко, макар да му бях препоръчан за гост от Рейс Ефендина Ахмед Абд ел Инсаф.

— От него! Ох, управителят го мрази, защото той често се отнася грубо с него. Ако препоръката идеше от някой друг, Дауд ага нямаше да се провини толкова лошо към теб. Аз ти дължа голяма благодарност и не ми се иска да те пусна. Прощавай, ако съм твърде дързък! Моля те да разгледаш моето жилище и ако ти хареса, за мен ще бъде голяма радост и чест да те видя като свой гост.

Той го каза с тон, от който си пролича, че един отказ би го наскърбил. Жена му вдигна умолително ръце към мен, а синът рече:

— Ефенди, остани! Главата много ме боли, а ти ще можеш да ми помогнеш, ако нещата се влошат.

— Е, добре, ще остана — обявих аз. — Управителят ще ви предаде вещите ми, които се намират още при него. Но очаквам, че няма да ви бъда в тежест.

— В тежест? О, не! — успокои ме мъжът. — Аз не съм беден. Аз съм Исмаил Бен Калил, мирашорът[5] на пашата, и мога да ти предложа същото, което би получил при управителя. Позволи ми да ти покажа жилището си, а вие отидете бързо при Дауд ага и донесете нещата на ефендито.

Разпореждането се отнасяше до носачите, които тутакси се отдалечиха. Началникът на конюшнята ме преведе през няколко врати до една голяма и хубава ъглова стая, една от вратите на която водеше към двора, през който бях дошъл. Той се зарадва, че помещението ми хареса, и помоли за извинение, че трябва да ме остави за няколко мига, за да се погрижи за сина си.

Ето как все пак бях намерил подслон в палата, и то при мъж, който ми беше сто пъти по-приятен от недодялания управител.

Исмаил скоро се върна. Той ми донесе, за да ме почете, лула и собственоръчно я запали. После дойдоха носачите с двете пушки и останалото ми имущество. Единият от тях ме осведоми:

— Ефенди, ние трябваше да кажем на Дауд ага къде се намираш. Когато той чу, че си прочут лекар и имаш шише на живота, се разкая, задето бил неучтив спрямо теб, и нареди да те помолим да го приемеш. Дауд ага е много болен. Нашите лекари му казаха, че някой ден щял да се пръсне. И ето как той рече, Аллах те бил проводил като единственият, който можел да му донесе помощ.

— Добре, кажи му, че бива да дойде.

И на ум не ми идваше да бъда злопаметен към черния шишко заради неговото поведение, по-скоро си казах, че „болестта“ му ще достави материал за един забавен разговор. Той не остави дълго да го чакат. Изпитах кажи-речи съчувствие, виждайки разкаяната физиономия, с която приближи към мен.

— Ефенди, прощавай! — помоли. — Нямах представа, че си толкова…

— Не говори повече! — прекъснах го. — Няма какво да ти прощавам. На Рейс Ефендина липсваше подобаващата учтивост; той беше този, който извърши грешка.

— Ти си много добър. Бива ли да седна при теб?

— Ще те помоля.

Дауд ага зае място срещу мен и началника на конюшнята. В това седнало положение се виждаше далеч по-ясно отреди какъв чудовищен обхват има неговото тяло. Той беше по-корпулентен от Мурад Насър, моят шишкав турски приятел. Дъхът му излизаше почти хъхрещо, бузите му наподобяваха добре натъпкани торбички, а лицето беше така налято с кръв — това се виждаше въпреки черния цвят на кожата, та навяваше предположението, че някой апоплектичен удар ще сложи край на живота му, стига да не умреше преди туй от нарушение в храносмилането. Забелязвайки, че го оглеждам внимателно, той въздъхна:

— Лъжеш се, ефенди. Аз не съм толкова здрав, както си мислиш. За съжаление хората винаги смятат тлъстите за здрави.

— Аз не. Лекарите от Алемания много добре знаят, че човек е толкова по-близо до смъртта, колкото е по-тлъст.

— Аллах да ме закриля! Кажи бързо, колко дълго ми остава още да живея!

— Кога яде за последен път?

— Заранта, ефенди.

— И кога ще ядеш пак?

— По обяд, значи след половин час.

— И какво си похапна заранта?

— Много малко — само една кокошка и половин овнешка плешка.

— Какво ще ядеш на обяд, Дауд ага?

— Също много малко, именно другата половина на овнешката плешка, пак кокошка с купчинка ориз не по-голяма от чалмата ми и в допълнение само още една риба, дълга четири педи и паница негърско просо, варено в мляко.

— В такъв случай се опасявам, че няма да доживееш вечерта!

— О, небе, о, земя! Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно. Ако аз изям само четвъртината от това, което ти сега изброи, страхувам се, че ще се пръсна.

— Е, да, ти! Твоето тяло и моето тяло. Та нали в моето отива шест пъти повече, отколкото в твоето!

— О, не! Или мислиш, че нашите тела са само празни качета? Ти си ял не само преобилно, но и болно. Чувам, че страдаш от стомашни болки?

— Право са те осведомили. Тези болки не се издържат.

— Можеш ли да ми ги опишеш? Къде те боли?

— Тук — проплака негърът, слагайки ръка върху областта на стомаха.

— От какво естество са болките? Нещо те пробожда?

— Не. Болката е тъкмо в това, че хич нищичко не чувствам, все едно нямам нищо в корема си.

— А, да, да, разбирам! И кога настъпват тези болки? Редовно или нередовно?

— Много редовно, току преди софрата, така че веднага трябва да ям.

Дадох си труда да потисна напушилия ме смях и даже показах много сериозна физиономия.

— Това наистина е много лоша болест!

— Води ли тя до смърт? — попита Дауд страхливо.

— До неминуема, ако не се вземат бързи мерки.

— Тогава кажи бързо, можеш ли да ми помогнеш? Ще те възнаградя със злато!

— Аз ще те излекувам безплатно. Когато човек знае вече названието на болестта и познава съответния лек, много лесно може да помогне.

— Как се казва моята болест?

— При французите тя се нарича фам при англичаните хангър[6], а тукашното наименование не е необходимо да знаеш.

— Хич и не искам да го знам, стига само да можеш да ми назовеш правилния цяр.

— Той ми е известен.

— Кажи го тогава, кажи го бързо! Аз съм управител на пашата и имам бол пари. Повтарям, ще ти платя в злато!

— А аз повтарям, че няма да приема заплащане. Въпреки това няма да ти се размине, без да се бръкнеш в кесията. Какво те посъветваха местните лекари?

— Трябвало да гладувам. Те казват, стомахът ми бил слаб.

— Глупците! Налице е тъкмо обратното. Ти имаш много здрав стомах. Нашите лекари наричат тази болест носорогски или хипопотамски стомах. Ето защо ти не бива да гладуваш, а да ядеш, много да ядеш.

Лицето на Дауд ага просия от възхита. Той се плесна с тлъстите ръце по коленете.

— Да ям трябвало, да ям бивало, даже щяло да ми помогне яденето! О, Мохамед, о, халифи! Това е лек, срещу който нито моето сърце, нито разумът ми възразява!

— Това е единственото лекарство, което е в състояние да ти помогне, само че трябва да се взема по правилен начин.

— По какъв начин, ефенди?

— Веднага щом почувстваш голямата празнота в стомаха, поклони се седем пъти по посока Мека. После трябва да седнеш и да ядеш, докато чувството за празнота изчезне.

— Ама какво? Както трябва да ям?

— Всичко, което ти е вкусно. Когато се почувстваш после по-добре, надигни се, за да се поклониш сега девет пъти към Мека, и то толкова дълбоко, че главата ти да докосне земята.

— Ще съумея ли да се справя?

— Трябва!

— Ами ако не стане?

— Трябва, иначе лекът няма да помогне, Прибегни към ръцете! Ако ги опреш здраво на земята, ще докараш до нея и главата. Само опитай!

Негърът се изправи послушно и направи опита. Забавно бе да го гледаш как бе застанал на четири крака и се стремеше да досегне с глава килима. Но още по-интересното бе, че ми се удаде да остана сериозен. На шишкото му натежа, насили се да оправи нещата, ала изгуби равновесие и се претърколи. Но бързо събра сили и поднови опита, който сега наистина му се удаде.

— Става, става! — провикна се радостно. — Ама ще трябва да го върша тайно, иначе като нищо си погубвам славата на моя сан. По-нататък какво още трябва да правя?

— Да вършиш благодеяния.

— Към кого?

— По пътя за насам видях мнозина със заболели очи, повечето бяха деца. Ослепели са от някакво възпаление, а мухите бяха накацали стеклите им очи, хранейки се с гнойта.

— Да — потвърди той, — има стотици такива деца. Седят по пътищата, за да молят минаващите за някой дар.

— Е, ти си богат, а Пророкът повелявала се дава милостиня. Ако искаш да оздравееш от моето целебно средство, нареди да дойдат петдесет такива слепи деца, за да дариш на всяко по два пиастъра. Ще го правиш веднъж на три месеца.

— Ще го правя, ефенди, защото съм убеден, че твоят цяр е отличен. Ти си велик лечител и аз за късо време ще разнеса славата ти по всички страни край Нил, че и още по-нататък. Таман сега получих празнотата в корема. Бива ли да си вървя, та да ям?

— Да, побързай! Но не забравяй поклоните, нито после слепите деца!

— Веднага след ядене собственоръчно ще им раздам парите. Надявам се, ще имаш добрината да ме посетиш, за да се убедиш в моето добро здравословно състояние. Ти си християнин; но въпреки това ти пожелавам дано всички порти на Дженнет бъдат отворени за теб, понеже не прояви жестокостта един болен корем с глад да лекуваш.

Дауд ага ми протегна ръка и се отдалечи. Началникът на конюшнята се бе държал много сериозно и мълчаливо. Сега той пусна една лека усмивка в брадата си.

— Ефенди, ти си не само умен хеким, но и майтапчия и добър човек.

— В какъв смисъл добър?

— Защото се грижиш за слепите.

— И как така майтапчия?

— Е, това сигурно не е било сериозно от твоя страна.

— Кое?

— Дето ти него… хм-м! Прощавай! Как би могъл моят поглед да проникне в твоите знания и церителни средства! Мека е свещен град, та затуй, мисля си, седемте и деветте поклона сигур ще са необходими. Един хеким, който дарява живота от шише, трябва да знае и какъв ефект има един поклон към Мека. Някой друг на твое място нямаше да може да ми спаси сина. Де да ти беше по силите да ме избавиш и от кахъра, който ми тегне още на душата!

— Имаш още някакъв кахър? Бива ли да узная какъв? Ние франките умеем много неща, които за вас изглеждат невъзможни.

— Това, което имам на акъла си, те не го умеят. В случая може да ми помогне само някой бедуин, и то такъв, който има куража да рискува живота си. Франките притежават коне наистина, но не са ездачи.

— Значи се касае за езда, за някакъв кон?

— Да, за един кон, който е по-лош и от Шейтана. Трябва да ти кажа, че нашият паша има отвъд Мека брат, който преди няколко седмици му изпрати един истински жребец бакарра, сив петнист кон. Чувал ли си някога за конете на бакарра?

— Да. Били най-огнените на Арабия.

— А знаеш ли, че от всички коне сивите шарени са най-трудните?

— Така се говори наистина, но на един добър ездач всеки кон трябва да се покори, все едно какъв цвят има.

— Не говори така, ефенди! Ти си отличен хекимин, ала ездач е невъзможно да си — първо, като учен, и второ, като франк изобщо. Аз съм мирашор на пашата и досега съм укротявал всеки кон. Бил съм при всички племена по нилските земи, за да се състезавам с тях по езда, и никога не съм бил побеждаван. Този петнистият обаче ме хвърля едвам що съм се добрал с риск на живота до седлото. Когато пашата се върне, животното трябва да е барем дотолкова обуздано, че да може да го възседне. Така заповяда той. Но за да може конят да бъде оседлан, трябва да го свържем, а като поискаш да го яхнеш, хапе и хвърля къчове така щуро, че е невъзможно да го приближиш. Животното вече увреди неколцина коняри, а преди малко нали видя как бе подредило моя син.

— Той е бил хвърлен? Значи е седнал на седлото. Как е стигнал до него, след като казваш, че конят не позволява да го яхнат?

— Жребецът беше вързан с въжета, така че лежеше на земята. После му сложиха седлото и когато синът ми го възседна, въжетата бяха бързо отстранени. Конярите, които го сториха, трябваше мигновено да избягат и моят син полетя също така бързо към стената.

— Къде се намира конят?

— Вън в двора на конюшнята. Никой сега няма смелостта да го побутне. Чакаме от само себе си да иде в конюшнята.

— Мога ли да го видя?

— Да, но трябва да ми обещаеш, че ще стоиш надалеч!

— Обещавам ти.

— Тогава ела! Ще съгледаш един кон, какъвто нивга не е имало в твоето отечество и нито нявга ще има.

Беше възбудил любопитството ми. Един истински бакарра-жребец! Моят Рих, който толкова надалеч ме бе разнасял, беше от същата благородна кръв. Добрият мирашор и понятие си нямаше, че къде по-различни коне от него съм имал между бедрата си. Аз още сега, преди да съм видял сивия петнист ат, бях напълно убеден, че не са подхождали правилно към него. Дори най-огненият арабски жребец, ако знае човек как да се заеме с него, става кротък като дете. Защо тъкмо това животно трябваше да прави изключение!

Бележки

[1] Къбле — посоката към Мека (Б. нем. изд.)

[2] хаггам (егип.-араб.) — хирург (Б. а.)

[3] алеман — немец (Б. нем. изд.)

[4] Дауд — Давид (Б. нем. изд.)

[5] мирашор — началник на конюшнята (Б. а.)

[6] фам (фр. faim); хангър (англ. hunger) — глад (Б. пр.)