Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

7. Един расов жребец, един ненаситник и едно лунно затъмнение

Исмаил Бен Калил ме преведе през съседното помещение в един ходник, който излизаше на един по-голям двор. Като избута резето на външната врата и я открехна леко, можех да обхвана двора с поглед. Той беше посипан с пясък и многобройните отпечатъци от копита удостоверяваха, че тук се обяздват коне или пък биват извеждани да се поразтъпчат на открито. Сега можеше да се види само един-единствен — сивият петнист жребец. Той стоеше в сянката на зида и доволно се чешеше на него. При неговия вид сърцето ми заби по-силно. Да, той беше истински расов арабски кон! Късото, но мускулесто и пружиниращо телосложение, малката красива глава с тези големи огнени очи, грациозните и все пак силни крайници, стройната извисена шия, израслата от високо и великолепно носена опашка, широките червеникави ноздри и леката грива с онези две спирали, считани от бедуините като знак за неустрашимост и издръжливост — всичко това беше за познавача гледка, която предизвикваше незабавното желание да го възседне и препусне навътре в пустинята.

Жребецът все още си носеше седлото и не се търкаше да го претрие: следователно беше свикнал да върви под седло. Поведението му беше толкова спокойно, толкова кротко, че на човек едва му се вярваше разказа на мирашора.

— Е? — попита моят домакин. — Как ти харесва? Ти, наистина, не си познавач, но въпреки това ще признаеш, че още не си виждал такова животно.

— Това е раджи пак[1] — отвърнах сухо.

Този израз Исмаил навярно не беше очаквал, защото ме погледна удивено.

— Какво знаеш ти за раджи пак! Чул си някога думата и си я запомнил. Казвам ти, моите очи никога не са съзирали такъв ат.

— Виждал съм и по-хубави. Впрочем аз съм на мнение, че този пъструшко е послушен кон.

— Това е издъно погрешно. Виж само огъня в очите му! Той сега си въобразява, че е сам и никой не го наблюдава. Аз ще направя опит да изляза и ти веднага ще видиш колко много се лъжеш.

Исмаил отвори вратата и излезе на двора. Жребецът го съгледа, вдигна се тутакси на задните крака, дотърча в галон и се извъртя да хвърли къч към него. Мирашорът щеше да бъде ударен, ако не се бе изтеглил бързо в ходника и зарезил вратата.

— Виждаш го шейтана! — изтътна ядно той. — Всеки друг кон щеше да хукне боязливо из двора, а синът на Геената специално идва да ме нападне.

— Това е доказателство за неговата чиста кръв. Вие сигурно неколкократно сте му причинявали болка и той е станал опърничав и вироглав. Случва се даже някоя обикновена кранта да убие господаря си с копита и зъби, задето се е отнасял зле с нея. А при един благороден кон като този петнист не е нужен дори подобен повод, за да го направи непримирим. Вие сте се държали издъно погрешно с него.

Възхитителен беше погледът, който Исмаил Бен Калил сега ми хвърли. Така би погледнал един професор учениците си, ако им хрумнеше да го поучават по небесна механика. Той избухна в звънлив смях.

— Погрешно сме се държали? И как мислиш, че трябва да се постъпва с конете?

— Като с приятели, а не като роби на своите ездачи. Конят е най-благородното животно. Той има по-ярко изразен начин на мислене от слона, та дори от кучето. Остави ли се да го принуждават, той вече не чини нищо, защото се отрича от благородството си и се превръща в подло, безчестно създание. Благородният кон се принася в жертва. Той вижда сигурната смърт пред очите си и въпреки всичко препуска към нея, в угода на своя ездач. Конят гладува и жадува заедно с господаря си. Той се радва и скърби задно с него, би могъл човек да каже, ако животното бе способно на човешки душевни вълнения. Конят бди за него и когато подуши опасност, му я известява. Изречи на някой благороден кон неговата сура в ухото, кажи му думата на „знака“ и той ще полети с теб като вихър и няма да спре, докато не рухне мъртъв!

— Ефенди, какво знаеш ти за една дума на знака и за повтаряната всяка вечер сура в ухото? Това са тайни, които притежателят на никого другиго, нито даже на първородния си син не издава.

— Зная го. Аз притежавах един чистокръвен шаммарски жребец, който си имаше своята тайна и своята сура, която всеки път преди лягане му шепнех в ухото. Той беше толкова ценно животно, че нямаше да го дам и за три като този петнист.

— Как? Ти си притежавал шаммарски жребец?

— Да. По онова време се намирах при хаддедихните от племето шамар. Но да я караме накъсо! Ти се боиш да не си навлечеш гнева на пашата и преди малко мислеше, че не съм в състояние да те освободя от тази грижа. Ти си на мнение, че един франк не умее да язди и не е никакъв познавач на коне. Аз искам да ти докажа противното. Ще възседна коня и ще го яздя.

— В името на Аллах, какво ти хрумна? Ти ще си строшиш врата!

— Аз не мисля така. За мен ще бъде удоволствие да ти докажа, че сте се отнасяли погрешно с този благороден кон. Повикай сина си и конярите, за да се научат как е правилно да се върши това!

Мирашор ме сметна за някой аджамия, който се подхвърля за зла воля на опасност, чиято големина не умее да прецени, и всячески се постара да ме отклони от намерението. Аз обаче исках да му докажа, че бедуинът не превъзхожда европееца. Отидох да си взема от стаята моя светъл хаик, а той потърси междувременно хората си. Те се събраха в едно помещение, което граничеше с ниската постройка на конюшнята, и от което човек лесно можеше да се покачи на нейния плосък покрив. Надойдоха и други сеирджии. Накрая до вратата се дотътри запъхтян и управителят и видна с все глас:

— Ефенди, какво си наумил! Чувам, че си искал да седнеш на гърба на тоя шайтан. Пази се от него! Падна ли аз от гърба му, може и да отърва живота, защото моите кости са обгърнати от меките възглавници на плътта ми. Ама хвърли ли той тебе, кокаляците ти ще се разхвърчат като някое плъхово гнездо, в което е скочила котка.

— Не ми бери гайлето! Ти яде ли, о, Дауд ага?

— Да, ефенди.

— Чувстваш ли още болки?

— Не.

— Тогава се качи на покрива на конюшнята и наблюдавай колко бързо яростта на шейтана ще се превърне в приятелство! Той никога не е бил вкарван в конюшня и това, че е бил запрян тук, го е направило необуздан. В недоумение го поставя и облеклото на хората. В своята родина той е носил само мъже, загърнати в хаик. Ето какво трябваше да се досетите. Наместо това вие сте се отнасяли строго с него. Кажете, как се казва сивият!

— Той още няма нито тайна, нито име, защото е бил предназначен за дар. Тези две неща тепърва ще му бъдат дадени от пашата.

— Това е, което искам да знам. Бедуинът вика с пронизителен глас коня си по името или цвета. Аз съм твърдо убеден, че ако постъпя по този начин с петнистия сив, той ще ми се подчини. Та качете се на покрива, за да сте на сигурно място! Аз ще изляза на двора първо както съм облечен в момента, а после в хаика, и вие ще видите разликата.

Хората се подчиниха на нареждането ми. Когато насядаха горе с подгънати крака един до друг, отворих вратата и застанах пред нея. Едва ме забелязал, жребецът пристигна с пръхтене и аз трябваше да се спася от копитата му с един бърз скок във вътрешността. Той остана да стои отвън и мина доста време, преди да се успокои и отдалечи. Сега се загърнах в хайка и заметнах качулката на главата. Това ми придаваше вида на бедуин. Помещението, в което се намирах, беше преддверие към конюшнята и съдържаше само инвентар за гледане на коне. В ъгъла забелязах един съд с нискокачествени фурми, наричани бла халеф, които служат за фураж на конете. Пъхнах няколко шепи от тях в джобовете си.

Жребецът сега стоеше в най-отдалечената от мен точка в двора с извърната на другаде глава. Отворих вратата толкова тихо, че той не чу. Очите на седящите горе бяха отправени с най-голямо напрежение към мен и коня.

— Я Хсан сурк![2] — викнах пронизително.

Животното обърна рязко глава. Сега щеше да си покаже дали предположенията ми бяха правилни. Ако бърках, то моето начинание означаваше опасност, с която обаче се надявах също да се справя. Сепналият се кон остана на мястото си, оглеждайки ме внимателно с високо вдигната глава. Разшири ноздри, наостри уши и помаха опашка — олицетворение на изненада. Сега се започна рискованото дело. Аз се отдалечих от вратата, взех няколко фурми в ръка, протегнах я и тръгнах към петнистия. От покрива прозвучаха предупредителни и страхливи възгласи.

— Я Хсан сурк! — помамих отново, като продължих да крача бавно, приковал неотклонно, но дружелюбно поглед към жребеца. Той изцвили тихо, обърна се напълно и тръгна, танцувайки, към мен в къса, елегантна дъга. Спря непосредствено пред мен, вкопал здраво предните крака, и ме загледа изучаващо с широко отворени ноздри.

— Петнистосиви, любимецо мой, добричкият ми, вземи, хрупай! — подканих жребеца с мек, доверчив тон, като пристъпих напълно към него и му поднесох фурмите към полуотворените бърни. Служех си с арабски, тъй като неговото звучене му бе познато. Той подуши шепата ми, ръката до рамото и взе си една фурма, после още една и още една, докато бяха изядени всичките. Бях победил.

Извадих още, поднесох му ги с лявата ръка, а с дясната замилвах красивата му шия. Сетне наведох главата му и му зашепнах в ухото една сура, която на момента ми хрумна. Арабинът го върши всяка вечер с любимия си кон, а при това винаги с една и съща сура. Когато бъде изречена, заспиват и кон, и ездач. Животното така привиква с шепненето, че ако някой негов сетнешен притежател се откаже от ритуала, то не го признава за господар и му се подчинява само със съпротива.

Жребецът наостри уши. Дали бях нацелил обичайната за него сура, беше естествено все едно. Решаващото по-скоро бе в начина на действие и шепнещия тон. Животното издаде тих звук, после дигна глава и изцвили така гръмливо, че почти се изплаших и щях да отскоча настрани. Сега потърка глава в рамото ми и ме докосна с бърни по лицето като за целувка. Сложих две ръце около врата му, притиснах главата му към себе си и приближих уста до ухото, за да продължа тихо да шепна. Това бе сигналът за почивка, за спане, и аз постигнах блестящо намерението си, защото едва бях изрекъл няколко аета[3] и конят си легна, а аз се проснах между краката му, използвайки тялото му за възглавница. От покрива се зачуха високи възгласи на възхищение.

Така полежахме известно време, после аз скочих внезапно и викнах:

— Дар балак, ’л а’ади! (Внимавай, враговете!)

В миг конят се изправи до мен и аз се качих на седлото, без той да направи и най-малкото движение на съпротива. Яздих може би в продължение на половин час по арабската школа и намерих у животното едно такова разбиране, една такава префинена чувствителност дори при най-лекия натиск, че основателно можех да помисля, че то ме разбира напълно и волята и на двама ни е една-единствена воля. След като слязох, възнаградих жребеца с милване и останалите фурми. После отведох коня в конюшнята, която така си и стоеше отворена. Когато се отдалечих, той ме проследи с очи и изцвили тихо след мен.

В двора бях посрещнат с въпроси от зрителите. Те искаха да знаят дали могат да рискуват да слязат при мен и аз уверено им отговорих утвърдително. Въпреки това те се появиха — от страх пред Петнистосивия — много колебливо, а като ги помолих да дойдат с мен до конюшнята, последваха ме с голяма нерешителност. Едва ги съгледал, жребецът започна да удря с четирите крака около себе си. Аз пристъпих към него и с милване и придумки докарах нещата дотам, че той се успокои и даже позволи да бъде докоснат от тях. Считаше ме за свой господар и ги търпеше заради мен.

Посъветвах да го пуснат отново в двора. Когато това стана, пояздих няколко пъти в кръг, после слязох и поканих началника на конюшнята да седне на седлото. Исмаил се поколеба. Работата май му вдъхваше опасения, но на повторното ми увещание в крайна сметка го стори. Жребецът малко се възпротиви и се изправи няколко пъти на задните крака, ала се подчини на приятелските ми уговорки, така че ездачът можа да обиколи в галоп неколкократно двора. Когато Исмаил слезе. Петнистият бе оставен на открито, а ние — началникът на конюшнята, управителят на сарая и аз, се отправихме към трапезарията, където щяхме да обядваме.

Тъй като местните обичаи не позволяваха на жените и дъщерите да се хранят заедно с мъжете, а единственият син на дома се бе оттеглил, оплаквайки се от главоболие, обяд щеше да бъде сервиран всъщност само на мирашора и мен. Управителят беше вече ял и седна на известно разстояние от нас. Но тогава бе поднесена истинска планина от мазен ориз и стафиди и в добавка към нея един голям поднос, върху които лежеше цял печен овен без главата и предните крака. Той ухаеше така подканящо, че Дауд ага прочисти леко гърло. Когато това не даде желания резултат, той започна да кашля, и то така многозначително, че Исмаил трябваше да е варварин, за да не го разбере. Та попита той значи черния дали би хапнал с нас.

— Не — заяви безформеният, като отри с ръка уста. — Аз вече ядох.

С това нещата щяха да бъдат уредени. Но аз си отрязах едно парче от бута и като сложих първата хапка в устата, разтеглих такава блажена физиономия, че дебелият не бе в състояние да устои. Вярно, той беше отказал, ала имаше начин да се оправи грешката. И той се хвана за него, като се обърна към мен:

— Ефенди, стомахът ми отново започва да ме боли. Пак оная ужасна празнота.

— Значи трябва да ядеш.

— Позволи тогава да се отдалеча!

— Не, не ти се позволява — намеси се Исмаил Бен Калил. — Затова пък ти се разрешава да ядеш заедно с нас.

— Щом е такъв случаят, ще се наместя до вас. Само малко ще опитам.

Дауд ага си послужи с арабската дума „дак“, която означава вкусвам, опитвам, и аз си признавам, че бях любопитен за този начин на опитване. След като примъкна възглавницата си и седна при нас, той откъсна, без да си служи с нож, другия бут и понечи да го поднесе към устата, за да го обработи със зъби. Тогава аз го улових здраво за ръката.

— Стой! Да умреш ли искаш?

— Да умра? Опазил Аллах! Защо питаш така?

— Преди ядене се покланяш седем пъти към Мека! Разбрано?

— Ама аз нали няма да ям, а само ще опитам!

— Все същото е дали ще консумираш много, или малко. Предписанията на лекаря трябва строго да се съблюдават.

— Имаш право, ефенди. Става дума за моя живот и аз съм длъжен да се подчинявам.

Дауд се надигна, обърна се по посока Мека и направи седем дълбоки поклона с капещия бут в ръка. После се натъкми и започна да „опитва“. Ех, и ако това беше опитване, то бих желал да знам какво ли ще значи ядене! Потръгна ми досущ като с Мурад Насър, моят дебел турски, приятел в Кайро. Преди още да съм изял и половината от моето малко парче, бутът беше изчезнал. После дойде ред на половината гърди, които с виртуозна ловкост бяха отделени от костите. Докато моята ръка беше оставила в оризовата планина само една прелестна вдлъбнатинка, сарайският управител откъсна цяла лавина, от което последва огромно свличане на планинските пластове. Блестящо бели оризови глетчери и колосални местни морени изчезваха зад могъщата му захапка. Не можех да продължа яденето, защото се бях отдал изцяло на зяпане и дивене. Мирашорът си познаваше човека и не му обръщаше никакво внимание, а само се стараеше да следва неговия пример. Случи се тъй, че оризовият Чимборасо[4] ставаше все по-нисък, а овенът — все по-постал, докато накрая останаха само костите. Тогава големият ядяч обърса ръцете си в дългата, минаваща околовръст всички ни кърпа и отдъхна дълбоко.

— Болките ми изчезнаха. Хвала и слава на Пророка!

— Значи вече не чувстваш празнота в стомаха? — попитах аз.

— Не. Та нали ядох вкъщи.

— В такъв случай Исмаил Бен Калил ще пожелае друг път вкъщи да опитваш, а тук да ядеш. И сега наистина ли свърши?

— Да. Или има още нещо?

— За ядене навярно не, защото ние се заситихме напълно. Къде обаче останаха деветте поклона?

— Помогнете, халифи! Почти ги бях забравил. Я кажи, ефенди, защо ми разпореди преди ядене само седем обикновени поклона, а след него девет, и точно тези с глава до земята?

— Защото такова е било предписанието на халифа Хашим, в чийто палат трябвало да бъдат правени тези поклони преди и след ядене.

— Тогава дано ме подкрепи сега този достоен за уважение Хашим, та блясъкът на моята слава да не изгуби равновесие и тупне по носа си!

Дауд ага се надигна изтежко, застана с лице на изток, където се намира Мека, и хвърли всички възможни сили да изпълни жестокото предписание. Успя да се справи — със силни пъшкания и охкания — само благодарение на това, че всеки път, повличай от тежестта си, падаше по колене. Това бяха такива неописуеми напрежения и движения, че на мен, макар да се пазех да се изхиля високо, сълзи ми потекоха по страните. Ето какво беше наказанието за дебелия, задето ми бе казал в лицето, че аз като християнин загрозявам стаята с аетите на Аллах.

Негърът се почувства толкова каталясал от усилията, че заяви, трябвало незабавно да се прибере вкъщи, за да поспи. Стоеше да се очаква, че сънят отново ще постави болния му стомах в болезненото празно състояние, след което със сигурност щеше да последва една обилна вечеря. Може би някой ден във „Вад ен Нил“[5] щеше да бъде публикувано, че той своя господар, пашата, е подял и довел до банкрут. Ние двамата останахме още известно време да поседим и побъбрим за Пъстросивия. Мирашорът се показа щастлив, задето ми се бе удало да вразумя жребеца. Та нали сега всички надежди бяха налице, че конят ще търпи и други ездачи на седлото. Исмаил призна, че един европеец би могъл все пак да бъде по-добър познавач на коне от един египтянин, и изслуша внимателно напътствията, които му дадох относно обноските към жребеца. Тъй като ме бе видял на стремената само в тесния двор и аз му бях дал да разбере, че го превъзхождам не само на теория, но и на практика, в което той, изглежда, се съмняваше, предложи утре преди обяд да направим една езда из пустинята и аз напълно естествено се съгласих. Та нали щеше да е истинска наслада да полетиш с едно такова животно по пясъка.

Първата половина на следобеда беше минала, втората бях замислил да употребя за една разходка из града, като исках при това да съм сам. Ето защо не поканих началника на конюшнята, който навярно с удоволствие щеше да ме придружи. Предопределено ми било да изживея една важна среща, която смятах за доста по-далечна. Та насочих се значи не към пристанището, а към града и стигнах до варосания гроб на някакъв шейх, при който един мост прехвърляше канала. Тъкмо се канех да стъпя на него и спрях изненадан. Съгледах една много дълга и много слаба, облечена в бяло фигура, която носеше на главата си огромна гъжва и идваше по моста към мен с една особена кандилкаща се походка. Вярно ли виждах, или се заблуждавах? Та това беше сухият като чироз векилхирч на моя приятел Мурад Насър! Сега той също ме видя и спря сепнато.

— Селим, ти ли си наистина? — викнах му.

— Право, много право! — отговори той със своя гърлен глас, като ми направи отдалеч един от своите рисковани метани. — Слава на Аллах, защото теб диря.

— Дириш ме? Аз те мислех при Мурад Насър в Кайро. Трябва някоя важна причина да ви е накарала да напуснете града по-рано, отколкото бе смятано.

— Ти сигур си мислиш, че Мурад Насър се намира с мен тук в Сиут?

— Саморазбираемо!

— Лъжеш се. Аз дойдох сам да те навестя.

— Защо? Но чакай! Не му е мястото тук на моста да говорим за такива неща. Нека потърсим някое кафене. Това ще е най-доброто.

— Това е най-доброто — откликна Селим, като направи един поклон и после се обърна да ме последва в града.

Скоро съгледахме едно кафене и влязохме. Намерихме едно тихо кътче и поискахме да ни донесат лимонада. Сега се осведомих:

— И тъй, защо си дошъл сам да ме търсиш?

— Защото моят господар ми заповяда — гласеше не особено умният отговор.

— И каква му беше с това целта?

— Не биваше да стоиш сам тук.

— Я гледай! Да не би да мисли Мурад Насър, че се боя?

— Това не. Но при всеки случай е по-добре да съм край теб. Аз бях най-прочутият боец на моето племе и се наемам, както знаеш, с всички герои на Всемира…

— Но само не и с някой джин — пресякох го аз.

— Не се майтапи, ефенди! Срещу джинове аз не мога да се браня с пушка и нож, там помага само кратката, гореща молитва.

— Ама те изобщо не бяха джинове!

— Можеха да са също души на покойници, а тях не можеш застреля, защото те са си вече мъртви. Аз моя дълг го сторих и бях залегнал при вратата на пусия. Прати ми само живи врагове, петдесет, да речем, или сто, или, от мен да мине, и повече! Тогава ще видиш как ги изтребва моята геройска ръка! Моята мъжественост е като самумът на пустинята, който побеля всичко, а пред храбростта ми потреперват даже скалите. Когато надигна глас в битката, побягват и най-големите сербезлии, а пред пукота на пушката ми никой не устоява. Ето затова ме прати Мурад Насър при теб, да живееш в безопасност под щита на моята бдителност и стряхата на моето покровителство.

— Аз обаче мисля, че той трябва да е имал и някакво друго намерение.

— Определено не. Аз знам само, че трябва да те закрилям.

Личеше му на стария страхлив и все пак толкова добродушен „изтребвач“, че говори истината. Но Мурад Насър при всички случаи бе имал някаква друга причина освен смехотворния претекст да ми прати своя „Право, много право“ за закрила. Каква ли обаче можеше да е тази причина? Поблъсках си главата и стигнах до единствената правдоподобна мисъл: Турчинът не ми вярваше. Дали не си мислеше, че след като е заплатил за мен и ми е дал освен това една малка сума, ще взема да духна? Това би било срамно недоверие, за което не му бях дал ни най-малък повод. Или причината се криеше в настоящата ситуация, че като се намирах сам в Сиут, можех без всяка преднамереност да сложа черта на търговските му намерения? Е, тогава той щеше да бъде откровен с мен и да ми каже от какво естество планове има на ума си. Внезапно погледнах с други очи на дебелия турчин и ето че доверието ми към него понечи да се разклати. Мурад ми се стори по-пресметлив и себичен отпреди и в мен се зароди някакво предусещане, че ще е уместно да действам предпазливо с него. Същевременно се сетих за Рейс Ефендина. Този мъж беше проявил откровеност пред мен във всяко отношение. Защо бе станал затворен веднага щом бе споменато името Мурад Насър? Трябваше да има някаква причина, която едва ли се криеше само в мисълта на Ахмед Абд ел Инсаф, че вече е чувал името на турчина. Е, пристигането на дебелия следваше да се очаква след няколко дена и тогава се надявах да стана наясно с отношенията и намеренията му. Дотогава трябваше да се примиря с присъствието и закрилата на „героя“ Селим.

„Закрилникът“ май го хвана съклет, докато се отдавах на тези мисли, защото прекъсна мълчанието с въпроса:

— Защо се умълча толкова? Не ти ли е хатъра, дето дойдох?

— Все ми е едно дали се намираш в Кахира или тук — отвърнах. — Само се опасявам, че в Сиут ще скучаеш, понеже няма да имаш никакво занимание.

— Никакво занимание? Ще скучая? Та това е немислимо. Аз имам тук теб, а заръката да бъда твой закрилник, ще ми донесе достатъчно занимания. Аз не бива да те напускам. Мурад Насър, моят господар, така заповяда.

— Аха, значи се каниш също да живееш при мен?

— Разбира се. Къде си намерил подслон?

— В сарая на пашата. Не зная дали ще приемат и теб там.

— Да не би да се съмняваш? Е, да, ти за съжаление си неверник и не знаеш, че ислямът повелява неограничено гостоприемство за всеки свой последовател. Освен това аз, като най-големият герой на своето племе, съм прочут мъж, на когото дори халифът би рекъл добре дошъл. Ще кажа на хазяина, че се налага да напусна него и приятеля си, защото с местя в палата.

— А-а, ти имаш при себе си и приятел?

— Да. Запознах се с него на кораба и той слезе тук с мен, за да живеем заедно.

— Той какъв е?

— Търговец, който възнамерява да направи някои пазарлъци в Сиут. Остани за малко тук! Веднага ще отида да го уведомя.

— Почакай с тая работа, додето разберем дали ще те приемат в палата.

— Хич не е нужно първом да го научаваме и опитваме, защото в това няма никакво съмнение.

— Възможно. Но въпреки всичко аз искам да отида на сигурно. Няма да имаш нищо против, мисля, да се отправим най-напред към палата.

— Право, много право! Аз ще следвам стъпките на твоите нозе. Хайде да потегляме!

Неприятно ми беше да моля прием за Селим. Но бях принуден да го сторя, защото този „най-голям герой на своето племе“ сигурно нямаше да се откъсне нито за миг от мен. Платих и после се запътихме към палата. Там видях дебелия управител да стои на вратата, при която ни бе посрещнал с Рейс Ефендина при пристигането ми. Дауд ага ми направи един дълбок поклон и хвърли въпросителен поглед към моя придружител. Когато му назовах неговото име и казах, че иска да живее при мен, той прояви бърза услужливост.

— Ефенди, дай го при мен! Аз не те оцених правилно и ти отиде при мирашора. Сега осъзнавам, че твоето присъствие е чест за нашия сарай, и те моля за позволение да поправя чрез този мъж грешката си.

Предложението бе за мен добре дошло и аз се съгласих. Ако Селим бъдеше подслонен при черния дебеланко, нямаше да живее непосредствено до мен и нямаше ни най-малко да ме обременява. Той също бе съгласен с това.

— Виждаш, че имах право, ефенди! Изтъкнатостта на моите качества навсякъде буди възхита и където и да се появим, ще намерим вратите на всички къщи и шатри отворени. Преди обаче да стъпя в това благословено жилище, трябва да се, отдалеча за кратко време, за да се сбогувам с хазяина и спътника си. Скоро отново ще видите моя лик при вас. Аллах да удължи дните ви и да ви позволи с благородствено внимание да се наслаждавате на радостта от моето присъствие.

Селим тръгна. А аз с какво ли да се заемех междувременно? Да остана вкъщи и да го чакам? Бях възнамерявал да направя една разходка из града и все още можех да го осъществя. Тъкмо се канех да напусна двора, когато мирашорът се появи и помоли за разрешение да ме придружи. Чувайки това, черният Дауд ага заяви, че щял да стовари върху себе си гнева на Аллах и всички халифи, в случай че не се присъединял към нас. Та помоли ме да почакам няколко мига. Искал само да се погрижи Селим да бъде добре приет по време на нашето отсъствие. Исмаил Бен Калил също се оттегли за няколко минути, за да се приготви за разходката. Когато двамата отново се появиха, бяха ми оказали честта да се навлекат в най-хубавите си празнични тоалети. Управителят на сарая водеше двама бегачи и двама негри. Бегачите трябваше да вървят с белите си сопи пред нас, та в случай на нужда да ни проправят път, а негрите имаха задачата да се включат към шествието, носейки на показ драгоценни лули и пунгии. Както узнах по-късно, агата даже имал намерението, да накара да водят след нас два ездитни коня, за да докаже, че не пък от немотия и липса на животни сме тръгнали пеша из града. Само от съображение към мен — понеже не притежавах никакъв кон — се бил отказал от това си намерение.

Така се разхождахме бавно и с достойнство по улиците на града. Повечето къщи на Сиут бяха изградени от тъмен кирпич. За него няма много за казване. Сиут не е Кахира, наистина, но и тук е същото като там, само че в умален мащаб и с някои разлики в разположението и терена. И тук имаше като там продавачи на вода, плодове и хляб, магаретарчета, носачи, турци, копти и фелахи. Ориенталските градове си приличат. На пазара имаше голяма навалица, ала нашите бегачи избутваха, смушкваха и удряха с тоягите така здраво около себе си, че винаги имахме свободна просека. Страхопочитанието, с което бе поздравяван черният сарайски управител, засвидетелстваше колко важен и влиятелен е неговият пост. Кратката бавна разходка така го изтощи, че стенеше при всяка крачка, и накрая заяви, че от умора и глад не можел да продължи и трябвало непременно да се отбие в някоя софра.

Софра означава всъщност маса за хранене, а от шишкавия бе употребена в смисъл на гостилница. Не бях го чувал още и ето защо любопитствах в що за заведение щеше да ни заведе. Той даде заповед на крачещите отпред бегачи, те свърнаха в една пряка и спряха после като караул от двете страни на една пътна врата. Когато влязохме, се озовахме в малък открит двор, по който имаше наслагани няколко редици възглавници. На тях седяха посетителите на тази гостилница. Всеки имаше пред себе си една пръстена паница, към която се пресягаше с две ръце. Чистотата тук комай не беше нещо обичайно, това се виждаше от пръв поглед. На всичкото отгоре се носеше такава миризма на гранива мазнина, че даже и да бях гладен, щеше да ми отмине начаса всяка охота за ядене.

Дауд ага се насочи към един свободен ъгъл и се отпусна на една възглавница. Тъй като мирашорът последва примера му, сторих и аз същото. Двамата негри клекнаха пред нас, за да се погрижат за лулите ни. Един от мръсните прислужници приближи да пита за заповедите ни. Дебелият чернокож отвърна, като мълком вдигна три пръста.

— Не, за мен не! — рече Исмаил. — Аз ядох.

Сега знаех какво трябваше да означават трите пръста, а именно три „прибора“, и побързах да заявя, че също не възнамерявам да консумирам нещо.

— Въпреки това три! — заповяда дебелакът, като щръкна отново пръсти.

След късо време исканото беше донесено. То имаше кафяво-зелен, тинест вид. Огледах го, поех тежкия дъх… напразно. Не можех да отгатна какво беше.

— Вземи си, от любов към мен! — подкани ме тлъстият сарайски управител, като тикна една от трите паници към мен.

— Благодаря, о, Дауд ага! Моето тяло сега се нуждае от малко храна. Нека ти е сладко!

— Тази гозба понася на всекиго, тя е изворът на прелестта. Брашно от леща, варено в шарлан. Възвисява душата до най-чисти чувства и укрепва сърцето за всички страдания на тоя свят.

Същевременно бръкна с тлъстата си черна десница в кашата, оваля една топка и я поднесе към устата ми.

— Вземи и опитай барем веднъж!

— Запази го за себе си! — отбих аз и бутнах ръката — Никак не бих ти зловидил на рафинирането на чувствата и укрепването на сърцето.

Дауд напъха сега топката в устата си и примлясна.

— Вие християните никога не знаете какво вършите. Та нали още Есау е продал първородството си на своя патриарх Якоб за паница леща в шарлан.[6] За това обаче ти нищичко не знаеш.

— Охо! Историята за паницата леща се разказва в нашата Библия и Мохамед я е преписал оттам. Само че в Светото писание нищо не се споменава, че лещата е била варена в шарлан.

— Наистина ли не е писано? Е, тогава Пророкът е бил много умен, като го с добавил за нас. Ти значи познаваш и Корана? Мда-а, ти си учен мъж. Държиш живота в шише и ти са известни всички лечения на стомаха, но колко е вкусна тази гозба все пак не знаеш.

Пъхайки шепа след шепа каша в устата си, той изпразни първата, втората и после третата паница, а сетне очисти и трите със свит показалец, който облизваше, както правят невъзпитаните дечурлига. При това вземаше и прилежно участие в разговора, воден от мен с началника на конюшнята, който се оказа доста любознателен мъж. Понеже бях съумял да обуздая коня, Исмаил ме считаше способен и ерудиран във всички умения и познания и ми поставяше въпрос след въпрос, на които трябваше да отговарям. Когато се върнахме най-сетне вкъщи и влязохме в двора, видяхме доведените слепи деца наклякали пред вратата. Техният вид беше и сърцераздирателен, и гнусен. Ослепелите очи бяха отекли до гнойни полукълба, по които бяха накацали мухи и разни други дребни насекоми. Опасната болест е инфекциозна. Тя се предава от око на око, от болен на здрав. Децата получиха парите си и после бяха отведени. Малката жертва, която бях наложил на дебелия, не обременяваше съвестта ми ни най-малко. Дауд ага си докарваше толкова, че преспокойно можеше да си позволи тази дребна сума за клетите, достойни за съжаление слепци.

Малко по-късно се спусна здрачът, а после бързо се стъмни. Бях повикан за вечеря, на която присъстваше единствено Исмаил. Той ме попита дали да не покани моя спътник, ала яз му обясних, че Солим всъщност не би могъл да бъде наречен така, защото е само слуга на един мой познат. Не ми беше по сърце дългучът да се навърта все край мен, а и началникът на конюшнята не изпита желание да види една толкова второстепенна личност седнала до него.

След храна домакинът ме помоли да поиграем шах. Тъкмо бяхме наредили фигурите и отвън се надигна неимоверна олелия. Гласовете се надвикваха в безпорядък и не можехме да разберем думите. Помислихме, че се е случило нещастие и побързахме да излезем на двора на конюшнята. Там се бяха насъбрали конярите и други прислужници и зяпаха небето.

— Луната гасне, Луната гасне!

Така беше, Луната се затъмняваше. Аз изобщо не знаех, че се очаква такова природно явление. Бяхме в пълнолуние. Земната сянка лежеше не бакъреночервена, а тъмносива върху светлия диск и постепенно преминаваше към другата страна, додето от луната остана непокрит само един тесен сърп. Докато събитието на мен привличаше само вниманието, на другите вдъхваше страх. Дебелият управител пристигна задъхан, а след него дългият Селим.

— Ефенди — извика Дауд ага, като ме забеляза, — и ти ли гледаш как луната изчезва? Кажи ми какво трябва да значи това!

— Това означава, че Земята стои между Слънцето и Луната и хвърля сянката си върху нея. По този начин я затъмнява.

— Между Слънцето и Луната? Своята сянка? Ти вече виждал ли си го?

— Неколкократно и сега отново.

— Ефенди, ти си извор на мъдростта и кладенец на знанието. Ама за Слънцето, Луната и звездите не бива да говориш. За тях ти хал хабер си нямаш. Нима не знаеш, че Шейтана е тоя, дето затуля Луната?

— Хайде бе! И с каква цел ще го прави Шейтана?

— За да загатне за някакво нещастие. Това затъмнение е поличба за гибелта на целия свят и освен това специална заплаха за мен.

— За теб? Какво общо имаш ти с лунното затъмнение?

— Много, твърде много! Виждаш ли този амулет на врата ми? Аз го нося за закрила срещу лунни затъмнения.

— Лунното затъмнение е природно явление. И дори да беше опасно, амулетът нямаше да може да те защити.

— Казваш го, защото си християнин. Какво ще ти знае един християнин за Луната? Какъв е символът на християнството? Не е ли кръстът?

— Действително.

— А символът на исляма пък е полумесецът. Значи ние трябва да разбираме от Луната повече от вас. Това си е от ясно по-ясно. Или не го осъзнаваш?

От негова гледна точка аргументът хич не беше лош. Аз можех да го атакувам само от това гледище, ето защо отвърнах:

— Не, не го осъзнавам. Да не би новолунието или пълнолунието да е ваш символ?

— Не, полумесецът.

— Тогава, от мен да мине, говори за него, значи за първата или последната четвърт. От новата или пълната Луна обаче вие нищо не разбирате. Е, какво ще кажеш сега?

Дауд ме погледна в лицето сащисано.

— Ефенди, не мога да ти възразя. Новата Луна аз още изобщо не съм я виждал.

— Тогава недей да твърдиш, че разбираш от луни. Който нито даже новата Луна е видял, как ще иска да съди за едно лунно затъмнение? Впрочем първоначално полумесецът не е бил символ на исляма.

— Че какво тогава?

— Кривият ятаган на Мохамед. Когато вашият Пророк дал в месеца рамадан на втората година от хеджра първото голямо сражение на жителите на Мека, окачил ятагана си на един прът и наредил да бъде носен напред като пряпорец. Той ги довел до победа и оттогава служел като знаме. В една по-късна битка дръжката на ятагана била откъртена и останало само закривеното острие, което по форма наподобявало полумесец. Това дало повод на халиф Осман да приеме полумесеца като емблема на Османската империя и исляма.

— Аллах, Аллах! Ефенди, ти знаеш всички глъбини на историята и всички тайни на религиите! — смая се той.

— И също всички ширини, височини и дълбини на Луната! — добавих аз. — Тя е отдалечена средно на 385 000 километра от Земята. Диаметърът й възлиза на 3 840 километра, следователно е петдесет пъти по-малка от Земята. Нейната най-голяма планина е висока 7 200 метра.

Сега всички наоколо се умълчаха. Тъй като и в Египет както в Турция метричната система е непозната, то посочените измерения можеха да бъдат схванати от хората само в краен случай. Но че човек изобщо е в състояние да ги обяви, това те не вярваха. Всички погледи се отвърнаха от Луната към мен. Зачу се едно всеобщо мотолевене, после дебеланкото се провикна:

— Дано Аллах те остави да живееш дълго и просветли разсъдъка ти! В името живота на твоя баща и в името брадите на всички твои деди, кажи ми говориш ли истината!

— Аз не се шегувам.

Дауд ага поклати глава и ме погледна замислено. Какво трябваше да направя? Да разберат обяснението ми, те не притежаваха необходимите за целта предварителни знания, така че ги оставих на тяхното мнение. Те засричаха, за да се предвардят от гибелното действие на затъмнението, множество адети от Корана и не спираха да се вайкат, додето феноменът отмина. Ама да не си помисли някой, че после си отдъхнаха, не, те бяха на мнение, че последиците оттук насетне ще се появят. Дългият Селим понечи да се приближи към мен, навярно с мнението, че ще го поканя да ме придружи до къщи. Аз обаче му казах, че сега отивам да спя и той се върна с дебелия в тяхното жилище.

Бележки

[1] раджи пак — чисто родословно дърво (Б. а.)

[2] Я Хсан сурк! (араб.) — Ей, Петнистосивия! (Б. а.)

[3] ает — стих от дадена сура на Корана (Б. пр.)

[4] чимборасо — връх в еквадорските Анди, висок 6 267 метра (Б. пр.)

[5] „Вад ен Нил“ — арабски вестник (Б. а.)

[6] Дауд ага леко обърква нещата. Исав и Яков са братя-близнаци и понеже Исав се е появил пръв на дневна светлина, бил смятан за първороден син. (Б. пр.)