Карл Май
Ловци на хора (18)

18. Във вражеския бивак

Последните думи на предводителя бяха от голяма важност за мен. Той беше казал, че Ибн Асл ще дойде едва утре. Значи този мъж беше само подглаватар. Къде обаче се намираше роботърговецът? Преди малко бе станало дума, че „другите“ са още назад и утре ще донесат вода от Бир Мурат. Дали Ибн Асл се намираше сред тези мъже? По каква причина беше изостанал?

Не се наложи дълго да чакам отговор на този въпрос, понеже двамата седящи под мен продължиха прекъснатия разговор, като Грозника каза:

— Ако Ибн Асл не беше взел под своя закрила дъщерята на шейка на фесарахите, понеже смята, че ще получи висока цена за нея, то щях да се откажа от всичко друго, за да я поискам като мой дял и да бичувам за наказание безсрамницата до смърт. Мен да нарече най-проклетия шейтан и да ми плюе в лицето! Да беше някоя негърка или кафява нубийка, щях да й прережа гърлото, без да питам Ибн Асл. Жалко, че този път сам той е с кервана, а не повери както обикновено шествието на нас! Той можеше да си иде тайно у дома и тогава нямаше да се подхвърли на опасността да бъде нападнат изневиделица от оня чуждоземен невернически ефенди.

— Не се кахъри за него! Опасността сега ще се насочи срещу гяура и ще го погълне.

— Аз нямам такова убеждение. Впрочем изобщо не е сигурно дали ще дръзне да се залови с нас!

— Абд Асл го каза и турчинът Мурад Насър беше на същото мнение. Двамата познават чужденеца и вероятно много добре знаят какво ще направи. Аз присъствах на разговора. Онова, което те не знаеха, проницателният ум на нашия господар отгатна и допълни. В Хартум хората определено са научили за нашето нападение на жените фесарахи и следователно Рейс Ефендина ни дебне край Нил. Със същото намерение е пратил мюлазима и оня сигурно не е тръгнал сам, ами е забрал една дружина асакери. Той е бил видян в Короско с чуждоземния ефенди, от което следва, че двамата ни чакат. Но горко на християнското куче, ако се осмели да нападне Ибн Асл! Господарят сподели с мен какво ще го прави.

— Ще го налага с камшика до смърт?

— Не, нещо много по-лошо. Залавя го, отрязва му езика, за да не може да го издаде, и го продава като роб на някое от черните племена по земите край Бахр ел Гхазал.

— Това би било едно напълно заслужено отмъщение. Нека франкските християни си стоят в своите страни и не се мешат в нашите работи. Какво право имат те да ни забраняват търговията с роби? Ни най-малкото! Да се надяваме, че на Ибн Асл ще се удаде да спипа неверника.

— Не се и съмнявам, понеже той задържа Малаф и другите, които са видели гяура, когато им е отнел пленниците. Те ще го посочат на господаря. Ибн Асл им беше много разгневен, задето са допуснали да бъдат победени от един-едничък мъж. Ето защо те сега ще мобилизират всичките си сили само и само да поправят грешката.

— Като дойде утре, господарят ще доведе ли и годеницата си?

— Не. Та нали в такъв случай ще трябва да я мъкне до Рас Рауай, което ще е неудобно за всички ни. Брат й, турчинът, е потеглил тази заран с нея от Бир Мурат, а Абд Асл ще го придружава, за да я отведат във Фашода.

Бях чул достатъчно и не ми бе нужно повече да знам. Ловецът на хора беше останал при Бир Мурат, за да ме залови. Мурад Насър и факирът бяха заминали от там, утре Ибн Асл възнамеряваше да дойде насам. От по-нататъшни сведения не се нуждаех, за да мога да осъществя плана, който току-що ми бе хрумнал. А този план беше, да отида открито в бивака на кервана и по такъв начин да подготвя нападението, че максимално възможно да предотвратя една кървава битка. Ето защо сега се върнах в нашето скривалище и споделих с мюлазима и онбашията намерението си. Двамата бяха против.

— Толкова нещо аз не бих рискувал, ефенди! — предупреди Али Фарид. Ти залагаш живота си на карта. Най-малката грешка може да доведе до разкриването ти.

— Ако не подхвана баламски нещата, за това и дума не може да става.

— А ако въпреки всичко ония се усетят кой си?

— Тогава ще имам ръцете си, главата, която никога не ме е изоставяла, и оръжията си.

— Петдесет срещу теб, това е прекалено много!

— По-добре един да рискува нещо, отколкото мнозина да бъдат убити при нападението.

— Това може би е вярно, но аз винаги съм имал щастие, и се надявам, че то и днес няма да ме напусне.

Бяхме застанали край Бен Нил и Солим, който все още седяха един до друг. Дългучът показа живо въодушевление от моя план:

— Ефенди, ти трябва днес…

— Мълчи, злощастнико! — обърнах се рязко аз към него. — Искаш да умреш от ужасната симм ед дамм ли? Не ти ли запретих приказването?

Селим тутакси се затвори, дълбоко изплашен, отново в себе си, изтегли най-окаяната от всички физиономии и притисна ръце върху устата в знак, че повече няма да я отвори.

— Виждаш — продължих аз, обръщайки се към Али Фарид, — че няма да допусна да бъда отклонен от замисъла си, и те съветвам да не поставяш препятствия по пътя ми.

— Ама, Кара Бен Немзи ефенди, ако те сполети някоя беда, как ще отговарям пред Рейс Ефендина?

— Като му кажеш, че такъв ми е бил късметът.

— Вярно, ти ме успокояваш, ефенди. Прави каквото ти е угодно, вече нямам нищо против. Но за кой всъщност се каниш да се представиш?

— За хаберджия на моккадема, който ме проводил да предупредя Ибн Асл за чуждоземния ефенди!

— В такъв случай значи се тъкмиш да предупредиш тези хора за самия себе си!

— За да паднат толкова по-сигурно в ръцете ни. Няма защо да се страхувам, че ще бъда сметнат за франк. Моят късмет днес е да ти доставя в мрежата робския керван.

— Тогава ми кажи какво трябва да правя!

— Ще бдиш зорко. Чуеш ли сънения крясък на лешояда, потегляте и слизате във вади. Долу се стаявате безмълвно, докато дойда да ви взема.

— Но ако те задържат и не можеш да дойдеш?

— При това положение няма да дам сигнала. Не съм ли го дал още до изчезването на Кръста на Юга (Южния кръст) от небето, значи съм пленен и трябва да се спуснете долу, за да нападнете мъжете и ме освободите. Но при всички случаи трябва да оставите сигурна стража при камилите и пленниците. Пушките си ще оставя при вас. Те са франкски оръжия и ще ме издадат. В замяна ще взема твоята дълга арабска кремъклийка.

Погледни думи бяха отправени към Бен Нил. Той се изправи и помоли:

— Ефенди, няма ли да е по-добре да вземеш пушката на Селим? Аз се нуждая от моята за твоята и собствената си защита. Ще тръгна с теб, защото е възможно да имаш нужда от помощ.

— Аз самият съм си достатъчен и не искам никого да подхвърлям на опасност.

— Да, ти винаги си такъв. Но аз това повече не мога да го търпя, поне днес — не. Ти ми спаси живота и моето сърце ми повелява да проявя благодарността си към теб. Ако не ме вземеш, аз ще те принудя. Ще тръгна подире ти и ако ловците на роби нещо заподозрат, вини самия себе си.

Първата ми реакция всъщност беше да не допускам подобно възражение, ала доблестният момък го вършеше от чиста привързаност и благодарност, и аз не биваше да го оскърбя.

— Е добре, тогава идваш с мен! Вярно, от това моят план ще се промени, но аз мисля, че и така ще успее.

Отидох с него при шейка на монасирите и го попитах:

— Имаш ли у дома си син?

— Неколцина — отговори той.

— А някой приблизително на възрастта на този слуга тук?

— Да.

— Как се казва?

— Бен Менелик, по моето име.

— Ибн Асл познава ли те, ти познаваш ли някого от неговите хора?

— Не. Защо ми поставяш такива въпроси, ефенди?

— По-късно може би ще ти обясня.

Сега се запътих към асакери, който преди туй си бе запалил огън, и наредих да ми даде камилска тор. После оседлах камилата си и Бен Нил стори същото с неговата. Като мним мюсюлманин трябваше да взема молитвено килимче със себе си и освен това се снабдих с нещата, които един пътник в пустинята трябва да има. Сторих го за в случай, че не ми хванат вяра и претърсят камилите ни. Всичко, което можеше да ме издаде: хартия, молив и тем подобни, дадох на Али Фарид за съхранение. Револверите взех със себе си, защото лесно можех да обясня притежанието им по някакъв достоверен начин.

Сега потеглихме. Докато крачехме един до друг, водейки камилите, обясних плана си на Бен Нил и го инструктирах как да се държи. Той трябваше да ме нарича Садък ел Баия, Садък Търговеца от Димиат^[1], и не ефенди, а сихди да ми казва. Аз го считах способен да прояви необходимата предпазливост и внимателност, за да не допусне грешка. На лейтенанта бях казал да не обръща внимание на изстрела или изстрелите, които скоро ще отекнат.

Приблизително на хиляда крачки от нашия лагер се намираше проученото от мен място, по което човек лесно можеше да се спусне във вади. Закрачихме бавно надолу, като преди туй стегнахме муцуните на камилите, за да не станат гласовити, в случай че носовете им подушат присъствието на другите камили.

Долу се насочихме наляво и извървяхме още може би хиляда крачки. После вади правеше лека кривина, зад която спряхме. Снехме седлата на камилите и ги накарахме да легнат. Аз изстрелях кремъклийката и пак я заредих. После седнахме. Три камъка образуваха малко огнище. Почаках около пет минути и стрелях още един път.

Ловците на хора трябваше да са чули изстрелите. Сигурно щяха да пратят няколко души да установят причината. Сега сложих взетия камилски тор между камъните и го запалих. Напълних една паница с вода, забърках в нея брашно и я сложих над жаравата. Сетне си запалих чибука, облегнах гръб на скалите и зачаках събитията, които трябваше да настъпят.

Не мина много и ухото ми каза, че съгледвачите идват. Чуваше се хрущенето на дребния чакъл. Съдейки по шума, той бе причинявано от трима души. Няколко мига по-късно видях, че не бях се измамил. Ние седяхме на едно осветено от луната място сред широката вади. Бях го избрал преднамерено, защото трябваше да ни открият лесно и ясно да ни различават. Отсреща в сянката на скалите се прокраднаха три фигури и клекнаха да ни наблюдават. Непохватните хаймани носеха хаиците си, чиито светъл цвят изпъкваше сиво от сянката.

Сега започнах да говоря с Бен Нил, и то толкова високо, че да могат ония отсреща да ни чуват. Те трябваше да ни сметнат за хора, които се мислят сами и си нямат и понятие за присъствието на кервана. Обръщахме се един към друг с измислените имена, при това достатъчно ясно, за да могат да ни разберат. След няколко минути подслушвачите се оттеглиха и изчезнаха зад извивката на вади.

— Махнаха се! — рече Бен Нил разочаровано. — Няма да дойдат насам. Нашето намерение се провали!

— О, не. Тези трима бяха само съгледвачите. Те сега ще докладват и после ще дойдат някои да говорят с нас.

Почакахме десет минути, сетне по чисто ориенталски маниер се захванахме да ядем брашнената каша, като бъркахме с пръти в паницата и любвеобилно омазвахме лепкавото вещество върху изплезения език. Правехме го, за да бъдем взети за напълно естествени люде. Една добре опечена лещарка, наистина, щеше да ми дойде къде по-добре, ала всяка страна си има своите адети и тъй като тук кашата от негърско просо бе обичайна, не трябваше да нарушаваме табиетлъка.

Ето че пристигнаха, този път по-шумно и от преди. Бяха десетима мъже. Носеха всичките си оръжия, извиха по кривината на вади, тръгнаха към нас, спряха в наши близост и преднокрачещият поздрави със своя дълбок басов глас, който ми беше вече познат.

— Меса л’хер! (Добра вечер!)

Беше предводителят, който бе ударил с камшика Марба, пленената шейкова дъщеря. Аз скочих привидно стреснато.

— Аллах йимасик билхер! (Аллах да те дари с щастлива вечер!) Как се сепнах! Кои сте вие и какво правите тук?

Бен Нил също беше скочил. Беше сграбчил паницата, сякаш да спаси за себе си скъпоценното съдържание, натъпка си устата с каша и после на свой ред отвърна на поздрава, ама дума не се разбра. Играеше си отлично ролята. Предводителят се ухили.

— Не се бой. Няма да ти отмъкнем яденето! — И обръщайки се към мен, попита: — Ти се казваш Садък ел Баия?

— Да — направих се на изненадан. — Откъде знаеш?

— А придружителят ти се нарича Бен Менелик?

— Да. Откъде знаеш и това? Аз не те познавам.

— Аз знам всичко и нищо от онова, що се случва по широката пустиня, не може да остане скрито от мен — заяви оня гордо. — Какво правите тук?

— Ние… ние… ние ядем, по точно ядяхме — пропелтечих аз.

— Това виждам! Но искам да знам какво намерение ви води във вади.

— Аллах знае!

Наложително беше да се направя, че съм изненадан от внезапната поява на тези хора, но в плана ми не бе залегнало да ме сметнат за плашлив мъж. Ето защо дадох тоя уклончив отговор.

— Да питам Аллах, е трудно — изръмжа дрезгаво оня. — Да питам теб, е лесно и ти трябва да ми отговориш.

— Кой ще ме принуди да говоря, ако искам да мълча?

— Аз.

— Кой си ти?

— Това не те засяга.

— Тогава и теб не те засяга моята особа. Разкарай се, откъдето си дошъл.

Дръпнах паницата от ръката на Бен Нил, седнах и си подсладих душицата така спокойно, сякаш нищо не се бе случило, обирайки остатъка от лепкавия буламач със закривен показалец. Оказа ефект. Когато сетне почнах чак да олизвам съда по изящен бедуински маниер, мъжът се провикна:

— В името на Пророка, и такъв човек още не бях срещал! Чуй, о, Садък ел Баия, твоят живот виси на един-едничък тънък косъм!

— Това си е късмет. Аз не мога нито нещо да притуря, нито нещо да отмахна. Аллах знае!

— Ако не ми отговаряш, ще те гръмна!

— Ако в Книгата е отбелязано, аз теб ще гръмна, наместо ти мен.

— Как смяташ да я свършиш тая работа? — ухили се той. — Ние сме десет мъже срещу един мъж и едно хлапе.

Беше опрял приклада на пушката си на земята и се подпираше с ръце на цевта. Спътниците му стояха в същите живописни пози зад него. Бен Нил беше действал според дадените му инструкции. По-малко наблюдаван от мен, той се бе изтеглил в дълбоката тъма на скалите в една цепнатина, до която сиянието на луната не можеше да проникне. Там стоеше с насочена пушка.

— Не се хили! — отвърнах. — Аз говоря сериозно. Само един от вас да понечи да вдигне пушката си и си труп, защото на мига ще получиш куршум в сърцето от моя храбър Бен Менелик, когото нарече хлапе.

Сега те погледнаха към Бен Нил.

— Аллах! — извика предводителят. — Аз ще преваря в стрелба това дете…

— Стой! — прекъснах го аз, тъй като поиска да вдигне пушката си, и скочих бързо, насочвайки към гърдите му моята лежала в готовност кремъклийка. — Не се мърдай! Два куршума са ти гарантирани! Аз мисля, не моят, а твоят късмет е да умреш днес. Остави пушката да падне и заповядай на хората си да сторят същото! Не стане ли това, докато река три, то в следващия миг Шейтанът може да потърси душата ти в Джехеннема. Аз държа на думата си!

Тонът и държанието ми бяха от такова естество, че никакво съмнение не можеше да възникне. Двете пушечни цеви въздействаха убедително. Необходимо бе само да закривя пръст върху спусъка — с една дума, пушката се плъзна от ръката на предводителя и дългите кремъклии на неговите хора я последваха.

— Тъй! Сега отстъпете десет крачки назад! — Те се подчиниха така синхронно, сякаш се бяха обучавали да го правят. Аз ги последвах, докато застанах между тях и пушкалата им. Без да свеждам кремъклийката си, продължих: — Сега ще ми отговориш на няколко въпроса. Сами ли сте в тази вади?

— Не — призна оня веднага. Може би си мислеше, че новината, дето има още хора на разположение, ще ми смъкне куража.

— Къде се намират другите? — продължих да питам.

— Недалеч оттук.

— Често ли пребивавате в тая вади?

— Да.

— Има ли тук някакво място, където да стърчат три изсъхнали дървета газиах?

Той се поколеба с отговора.

— Бързо, бързо, иначе ще те опушкам! — настоях аз.

— Три такива дървета има там, където бивакуваме.

— Я насиб, я агаб! (О, съдба, о, чудо!) — извиках привидно удивен. — Вие идвате през Нил от Бир Мурат?

— Да.

Веднага сведох кремъклийката, повелих на Бен Нил да стори същото, пристъпих към предводителя и му протегнах ръка.

— За малко да те застрелям. Слава на Пророка, че не го сторих, защото твоята смърт щеше да ме печали до края на дните ми. Ама ти носиш вината за тая работа, понеже ме заплаши, а аз на такива обноски не съм свикнал. Щом като бивакувате при дърветата газиах, значи сте тези, които търся.

Той не пое ръката ми и запази мрачната си физиономия.

— Търсиш нас? Това е лъжа! Никой не знае, че се намираме тук.

— Че ти ме нарече лъжец и аз въпреки това не те наказах, може да ти докаже, че гледам на себе си като на ваш приятел. Аз съм убеден, че сте хора на Ибн Асл ел Джазур. Имам ли право?

— На този въпрос не бива да очакваш отговор. Ние не те познаваме.

— При все това ще ми дадеш информация, като ти кажа, че съм пратен да ви предупредя за мюлазима на Рейс Ефендина и един неправоверен ефенди, на когото сигурно ще пожелаете да отиде в Джехеннема.

— Аллах! Откъде знаеш за тези хора?

— От тези, които ме пратиха — от Абд ел Барак, моккадемът на Кадирине, и неговият придружител Нубар, муца’бирът.

— Те са наши приятели, но не е възможно да знаят, че се намираме тук. Къде ги срещна и как може да са те пратили към Вади ел Берд да ни предупредиш? Някак си не го схващам.

— Веднага ще го схванеш, като ти обясня нещата. Вземете си пушките и седнете за малко при нас! Ние няма защо да се страхуваме едни от други и скоро ще бъдем най-добри приятели.

 

Аз седнах при моето малко, временно огнище, чийто огън бе угаснал, и Бен Нил клекна до мен. Беше наистина забавно да се види начина, по който тези десетима ловци на роби се отзоваха на моята покана. Сигурно се срамуваха, че въпреки броя им имах превъзходство над тях. Това придаваше на движенията им една несигурност, която странно се схождаше с лицата на въоръжените похитители на хора. Те вдигнаха бавно пушките си и насядаха после при нас. Понеже не заговорих веднага, предводителят подхвана:

— Твоите думи са загадка за нас. На нас ни е известно името ти и знаем, че си търговец. Но къде живееш и откъде идваш?

— От Димиат съм. Но преди да продължа, обясни ми по-напред как така знаете имената ни, без да ме познавате!

— До нас достигнаха изстрели и аз изпратих съгледвачи. Те са дошли дотук, видели са ви и са чули вашия разговор. Вие сте се обръщали един към друг по имена и сте говорили за цената на тъмнокожите и черкезките робини.

— Така беше и обяснението ти ме удовлетворява. Там до скалите стоеше някакво животно. Аз стрелях по него. То се дръпна, но пак дойде и изчезна едвам когато му пратих втори куршум. Оттам изстрелите. А сега за нещо друго! Познавате ли един мъж, който е също търговец и се казва Мурад Насър?

— Да, познаваме го.

— Той е родом от Ниф край Измир и ми е добър и постоянен търговски партньор. С вас мога да споделя, че и аз търгувам тайно с рекик. Вие няма да ме издадете, по-скоро се надявам да сключа някоя и друга добра сделка с вас. Мурад Насър дошъл в Египет да направи голям пазарлък и ме потърсил в Димиат, но не ме намерил, понеже бях на път. Аз го последвах в Кахира, само че той беше отпътувал. Отидох в Сиут пак без да го заваря и чух, че корабът му бил отплавал за Короско.

— Така е, истина е — съгласи се главатарят. — Мурад Насър бил наел един сандал.

— Ти го знаеш?

— Да. Миналата нощ го научих от самия него. Той беше при нас край Бир Мурат и ни разказа необикновени преживелици.

— Значи си го срещнал? Аз нямах това щастие. Понеже се нуждаех от роби, трябваше непременно да го догоня, ала в Короско чух, че сандалът му вече пак бил отплавал. Аз го последвах, настигнах го в Хандак и разбрах за свое съжаление от рейса, че Мурад Насър бил слязъл в Короско, за да язди към Абу Хаммед. Ето защо продължих пътуването до Дугаит и оттам поех с една наета хеджин към Бербер, за да дочакам там Мурад Насър.

По време на фабулата ми лицето на предводителя значително се бе прояснило. Започна да се обхваща с доверие към мен, а хората му ми хвърляха кажи-речи приятелски погледи.

За жалост този разказ имаше едно слабо място, което нямаше как да променя. С други думи ако Мурад Насър беше поел по краткия сухоземен път от Короско за Абу Хаммед и аз съм пристигнал едва след него в Короско и тепърва плавал още нагоре по Нил много по-дългия участък, не би ми било възможно да стигна преди него в Бербер, че и даже да се намирам днес тук във Вади ел Бард след една дълга пустинна езда. Тук беше налице една разлика във времето от повече от една седмица, значи груб блъф. Моите слушатели за щастие не заподозряха нищо. Те не правеха след мен сметка, а и аз отминах, за да не им дам време за размисъл, с по-голяма бързина този щекотлив пункт.

— В Бербер за своя голяма радост се натъкнах на двама приятели. Аз съм член на светата Кадирине и посетих едно кафене, препоръчано на нашето братство. Там срещнах моккадема и муца’бира. Те се зарадваха, като ме видяха, и то по особена причина. Разказаха ми за похода ви за роби към ду ара на фесарах. Били сте направили голяма плячка и…

— Но откъде са знаели те за тоя поход? — бях прекъснат.

— Остави ме да разказвам, де! Вашият грабителски набег вдигнал неимоверен шум и Рейс Ефендина си поставил за цел да ви пипне. Искал да ви препречи пътя през пустинята Атмур и за тая цел пратил един офицер с отряд асакери към Короско при някакъв си чуждоземен християнски ефенди, който бил негов съюзник. Самият той залегнал край Бербер на пусия, докарвайки си асакери от Хартум. За щастие сред тях се намирал един член на Кадирине. Мъжът се казвал Бен Мелед и…

— Вярно е, отново вярно! — извика предводителят. — На тоя Бен Мелед ние му плащаме и той вече често ни е оказвал добри услуги. Аз стигам до познанието, че трябва да те дарим с пълното си доверие. Ти наистина си наш приятел и сега аз на драго сърце ти казвам добре дошъл.

Той ми подаде ръка, а после трябваше да стисна здрав няколко пъти — според обичая на страната — и ръцете на другите. Колко добре беше станало, че когато подслушах следобеда моккадема и муца’бира, чух името Бен Мелед! Не ми беше лесно да съчетая малкото известни ми факти в разказ, с който да спечеля доверието на тези предпазливи и мнителни хора. Те се сбутаха по-плътно и по-близо до мен, когато продължих да осведомявам:

— Абд ел Барак знае вашия пустинен път. Искал да ви предупреди, но нямал време, тъй като го очаквали в Хартум. Тоя чуждоземен ефенди бил, както ми бе разказано, изключително опасен човек. Моккадемът знае, че търся роби, и ми даде добрия съвет да не си ги доставям чрез Мурад Насър, а непосредствено от вас. Посъветва ме да потърся час по-скоро Ибн Асл и да му кажа, че оня гяур, ефендито, го дебне тук в пустинята. Аз веднага изявих готовност. Той ми описа тази вади и каза, че със сигурност щял съм да ви срещна тук при някакви си три дървета газиах. Но понеже не познавам пустинята, наех от Менелик, шейкът на монасирите…

— Чувал съм за него — вметна предводителят. — Той е строго спазващ вярата мюсюлманин, враг на християнските кучета и одобрява отвличането на роби.

— Приятно ми е да го чуя, защото моят водач тук е неговият син Бен Менелик. Той ми го даде да го взема, понеже самият не можеше да ме придружи, а и синът му бил яздил вече няколко пъти през тази вади.

— За нас нещата също се стичат благоприятно. Щом този момък е синът на челника на храбрите монасири, то няма защо да се опасяваме, че ще ни издаде. В наша изгода и залегнало в намеренията ни е, да сключим братство с неговото племе, така че ние и на него казваме сърдечно добре дошъл, както преди малко на теб, о, Садък ел Баия.

Сега и Бен Нил трябваше да стисне десет ръце. Той го стори със сериозността и пристойността на млад бедуин, чийто баща е боен главатар на едно голямо и прочуто племе. За да доведа най-сетне разказа си до завършек, отбелязах късо:

— Ние се снабдихме с всичко необходимо и поехме в посока през кладенеца Неджим и Джебел Шигр. Когато следобеда достигнахме източната вади, последвахме я на запад, за да потърсим трите дървета газиах. Стана тъмно, преди да сме ги намерили, и ето как спряхме тук да бивакуваме, за да продължим утре диренето. Останалото го знаете и аз няма какво повече да добавя, освен че съм щастлив да ви срещна тук против всяко очакване. Насмалко щеше да се пролее кръв, ала Пророкът предварди нещастието. Слава на него и светите халифи!

Бях извънредно доволен от протичането на този разговор. По всяка вероятност хората отдаваха пълна вяра на моите твърдения и ето как можех да приема, че намерението ми поне нямаше да се натъкне на непреодолими мъчнотии. А това намерение беше, както споменах, чрез хитрост да постигна целта. Как щях да го уредя, отсега не можех, наистина, да знам. Поведението ми щеше да се нагоди според това на ловците на хора, към чийто бивак сега се отправихме. Докато слагах седлото на камилата си, Бен Нил ми прошепна скришом:

— Ефенди, сега вярвам, че не е нужно да се боиш от никой враг. Твоята хитрост е по-голяма и от храбростта ти. Убеден съм, че ще съумеем да се справим с всички опасности.

Последвахме ловците на роби към кладенеца, водейки камилите за поводите. Там всичко беше тъмно, но при пристигането ни бяха запалени няколко факли. Сега нещата зависеха преди всичко от държането на предводителя. Кажеше ли ни подчертано ясно добре дошли, то нямаше защо да се страхуваме от коварство. Според обичая на пустинята той трябваше същевременно да ни поднесе закуска и самият да си вземе от нея. Дори само една-единствена фурма да раздели бедуинът със своя гост, щом всеки изяде своята половина от плода, за измяна вече не може да се мисли. Предводителят заповяда камилите ни да бъдат отведени при останалите и ме покани после да седна до него при кладенеца, фактът, че при това не спомена Бен Нил, повдигна у мен опасения за сигурността на младежа.

— А къде ще са настани придружителят ми Бен Менелик? — попитах.

— Нека седне при моите хора — отвърна другият пренебрежително.

— Не бих желал да искам подобно нещо от него — отвърнах. — По време на нашата езда той ми беше повече приятел отколкото слуга и ето защо ми се ще да остане при мен.

— Няма начин. Аз съм кологхаси^[2] на тоя керван, значи офицер, и при мен не бива да седи никой по-нискостоящ.

— В такъв случай ще те помоля да вземеш предвид, че Бен Менелик е синът на шейка на едно голямо и прочуто племе.

— И какво от това? Той въпреки всичко не стои наравно с мен и нека откровено ти кажа, че аз бездруго вече се снижавам, като позволявам на човек като теб, който е само търговец, да остане край мен. Та сядай значи и не възразявай!

Нещо трепна в ръката ми да му перна една плесница, ала трябваше да си придам доволен вид от причинената неправда. Развалях ли си отношенията с него, то подхвърлях на опасност не само плана си, но и живота си. На първо място се касаеше да получа от него знака на гостоприемството и сигурността, а на това едно по-нататъшно възразяване би попречило. Изтраех ли обаче дотогава, щеше с най-голяма вероятност да ми се удаде да отклоня опасността, в която Бен Нил без съмнение се намираше. Ето защо премълчах и седнах, и то до грозния тип, когото бях подслушал с предводителя при кладенеца. Последният взе няколко фурми, раздели ги с мен, напълни една малка кратунка с вода, поднесе ми съда, след като бе отпил няколко глътки, и ми подаде ръка.

— Добре дошъл! Яж и пий, бъди мой гост!

Аз изпих бързо една глътка, мушнах една фурма в устата и дадох знак на Бен Нил, който стоеше близо до нас и зорко ни наблюдаваше. Той ме разбра веднага, пристъпи рязко, взе от мен кратунката и една фурма, пи, тикна фурмата в устата си и се обърна към предводителя:

— Яз ядох и пих от твоите дарове. Сега твоите криле са разперени над мен и всеки твой приятел и враг е и мой.

Всичко се бе случило толкова бързо, че предводителят не бе намерил време да попречи. Той ми се сопна гневно.

— Защо даде нататък моите дарове? Заповядах ли ти го?

Тъй като сега бях станал негов гост и вече нищо не ме заплашваше, не беше необходимо да бъда толкова сдържан като преди.

— Споделих ги с Бен Менелик, защото се числи към мен и се разбира от само себе си, че е също така твой гост, както съм и аз. Ти действително не ми го заповяда, понеже твоето прозрение и разум ти го запретяват.

— Моето прозрение? Как тъй?

— Как тъй? — повторих аз, удивен от въпроса. — Ами защото ти нищо не можеш да ми заповядваш.

— Лъжеш се. Тук аз съм предводителят и повелителят.

— Но не и на нас. Синът на шейка не признава повелител над себе си, а аз по време на това пътуване съм, наистина, търговец, но иначе рейс ел беледийе^[3] на Димиат. Какво означава това, сигурно ти е известно. Ти си този, който може да се гордее, дето му е позволено да седи до мен. Бен Менелик, седни от другата ми страна! Ти си верен и опитен водач и свободен воин от племето на монасирите. Моето достойнство няма да се оскърби, ако крайчецът на дрехата ти докосне ръба на моята.

Младият мъж тутакси се отзова на поканата, разбира се, много против волята на предводителя. На тоя „кметът на Димиат“ явно му направи известно впечатление, ала въпреки това възнамеряваше да се постави спрямо мен в истинска светлина, защото каза:

— Ти действаш много самоволно, о, Садък ел Баия. Ако съзнаваше обаче какъв съм аз, щеше навярно да бъдеш по-малко самоуверен.

— Никога през живота си не съм бил без самоувереност. Но понеже още не си ми казал името си, надявам се, сега да го узная.

— Аз съм Бен Касаве, кологхаси на нашия господар.

Бен Касаве означава Син на свирепостта, определено едно многозначително име. Като го изговори, мъжът ме погледна в очакване да се уплаша. Но аз просто го надцаках.

— А мен в Димиат ме наричат с прозвището Абу’л Коф^[4] от което ще ти стане ясно, че съм мъж, който всява страх и ужас, но самият никога не ги изпитва. Доказателство за това получи, когато поискахте да ни вземете в плен, пък самите паднахте в нашите ръце. Бива ли приятелите ти, а също и вашият господар, да узнаят за това, или да си мълча?

Сега Бен Касаве бе натикан в ъгъла. Това му пролича по гласа, когато отговори:

— Каквото е минало, хората трябва да оставят на мира и ето как мисля, че твоята уста ще остане заключена. Когато Ибн Асл дойде утре, аз ще го уведомя, че съм ви срещнал. Не е нужно да знае подробности. Хората, които са тук, ще си мълчат, защото се боят от мене. С това всичко е наред и нека си легнем да почиваме. Щастлива да е нощта ти!

— Да бъде благословена твоята нощ!

— На нас много ни се спи. Нека нощта ти бъде без пясъчни бълхи! — казва Бен Нил.

Въпреки опасното положение, в което се намираше, тоя малък тип поздрави с дяволитост, подсказваща, че не се страхува от опасността. В пустинята човек има голяма основание да се бои от пясъчните бълхи. Това насекомо е не само неприятно, но и често даже опасно, понеже женската се забива под ноктите на краката, за да снася там яйцата си. Те набъбват до големината на булгур и причиняват зловредно възпаление, което още повече се влошава при излюпването на ларвите. В случая друго не помага, освен яйцата да се изчоплят с ножа. Значи пожелавалото нощта да остане пощадена от този паразит, бе съвсем оправдано, ала аз го чувах за пръв път като нощно пожелание.

Нощта беше тиха. Уморените камили спяха, хората — също, ала сред тях имаше може би няколко изключения. Четирима мъже даже след половин час бяха със сигурност все още будни, а именно аз, моят храбър Бен Нил, предводителят Бей Касаве и грозника. Че тия двамата не гледаха на спътника ми като на свой гост и повереник, смятам, че можех да го предположа. По тая причина сигурно бяха наумили нещо спрямо него. Като официално обявен техен хемайе^[5], аз не биваше да узная какво възнамеряват. Каквото имаха да вършат, трябваше да стане тайно. Затова приех, че не спят. Налагаше се да се внимава.

Те си даваха вид, че крепко са заспали, и не помръдваха. Аз от своя страна дишах дълбоко и равномерно като спящ, и то така, че да го чуват. Бен Нил даже похъркваше малко, но аз бях убеден, че той също се преструваше. Четиримата лежахме толкова близо, че двамина не можеха да си шепнат, без да бъдат усетени от другите, ако бдяха, само че не можехме да се виждаме. Вярно, звездите грееха, ала тяхната светлина тук долу в подножието на скалата не достигаше нито даже да се отличат хаиците от светлия пясък и чакъл. Двамата ловци на роби трябваше да се споразумеят. Тъй като това не можеше да стане тук, следваше да се предположи, че ще се отдалечат, и то предпазливо и само в посока от тяхната страна. Та аз реших да се насоча към тази страна, за да мога да наблюдавам изчезването им. Прибутах се към Бен Нил, доближих уста до ухото му и му прошепнах двете думи „остани легнал!“. Той не отговори, но докосна ръката ми със своята, за да подскаже, че е буден и ме е разбрал. После пропълзях в дъга до другата страна на двамата ловци на роби. Там стърчеше един скален ръб, зад който се наместих удобно. Трябваше да почакам известно време, после чух, преди да съм видял нещо, лек хрускащ шум. Някой се бе раздвижил. Сетне минаха край мен, но не вървяха, а се претъркулваха, за да се отдалечат по този начин дотолкова, че стъпките им вече да не се чуват. Аз се запридвижвах след тях. Скоро те се изправиха и тръгнаха. Аз ги следвах, пълзейки на ръце и крака. За щастие те не спряха във вътрешността на кръга от спящи, което много щеше да затрудни подслушването, а ги подминаха. После седнаха един до друг на земята.

Запитах се защо не останаха прави. Правостоящият се вижда по-лесно от седящият. Те и от своите хора ли не искаха да бъдат видени? В такъв случай значи искаха да проведат замисъла си без свидетели. Предположението, както скоро разбрах, беше правилно. Аз пропълзях толкова близо до тях, че главата ми се намираше само на два метра от тях. Понеже не говореха високо, а само шепнешком, за да ги разбирам, трябваше да залегна не зад, а пред тях, което естествено бе двойно по-опасно. Но аз се уповавах на моето добро щастие, царящия мрак и преди всичко на цвета на дрехите ми. Но ако въпреки това бъдех забелязан от тях, щях или да действам бързо според обстоятелствата, или да представя някакъв претекст. При тихото шепнене много от думите се губеха, ала аз чувах достатъчно, за да мога да възстановявам връзката. Те заговориха най-напред за мен. Чух „Синът на свирепостта“ да казва:

— Тикнах те да ме последваш, понеже трябва да бъдем изключително предпазливи. Какво ще кажеш за тоя Садък ел Баия?

— Че не може да е обикновен мъж — отговори грозникът. — Кмет на Димиат хората биха направили само човек, който се е отличил. А фактът, че го наричат Баща на ужаса, е доказателство, че той се държи много строго с подчинените си.

— Всички тия чиновници са такива спрямо подчинението си — строги и твърди. Тях самите малко ги е еня за законите. Кметът търгува с роби, което нали е забранено. Но аз не това те питах, а имах предвид нещо друго. Тоя мъж заема сега, наистина, граждански пост, ама сигурно е бил офицер. Това се разбра от начина, по който се държа спрямо нас, когато го сгащихме.

— Е-е, чак сгащен той чак не се остави да бъде. Ние му налетяхме в ръцете, вместо да го изненадаме. Аллах знае, че бяхме посрамени от него. Щастие бе, че диреше нас. В противен случай щеше да ни изпозастреля, защото срещу един франкски револвер не можеш излезе насреща с нож или едноцевна кремъклийка. Той е съобразителен и дързък тип, което обаче може само да ни е приятно, понеже е наш приятел и съюзник. По тази причина трябва да си затворим също очите, дето разбра за кладенеца, ама хлапакът, който го придружава, не биваше нищо да узнае за тая тайна.

— Това е то, за което искам да ти говоря. Тоя син на монасирите ще съобщи на хората си за наличието на вода тук и те толкова често ще бивакуват тук, че мястото, без което не можем да съществуваме, ще остане без всякаква стойност за нас. Това трябва да бъде предвардено.

— Искаш да кажеш, да го накараме да се закълне, че ще съхрани тайната?

— Това не е достатъчно. Дори да сдържи клетвата си, той от време на време ще се ползва сам от кладенеца, което не бива да се случва. Да не говорим пък че може да бъде забелязан и тайната ни да попадне в още по-голяма опасност. Клетвата е ключалка за устата, ама не безусловно надеждна ключалка. Човек може да има пълна сигурност само когато устата е занемяла завинаги.

— Ама тоя Бен Менелик е наш гост! Той пи с нас вода и яде от фурмите ти!

— Но не от моята ръка. Дарът за добре дошъл ме обвързва само с оня, на когото лично съм го дал. Каквото е свършил друг, не може да ме задължи. Имам ли право, или не?

— Аз съм на същото мнение. Хлапакът трябва да замлъкне. Със сигурност обаче замлъква само един мъртвец, така че той трябва да умре.

— Очаквах да го чуя и те доведох тук, за да говоря с теб по тоя въпрос. Ние трябва сами да я свършим тая работа. Сред нашите мъже има неколцина, които бяха взели хлапака под закрила, защото е добил „добре дошъл“, ако и не непосредствено от мен.

— Това е умно и аз съм готов да действам. Нали не се каниш да чакаш, докато господарят дойде?

— Не, защото той ще се разгневи на едно такова забавяне. Който действа бързо, действа правилно.

— Тогава кажи как да подхванем уйдурмата! Няма да ни е лесно да накараме монасира да занемее. И какво ще каже кметът, като узнае, че придружителят му е бил убит!

— Убит? За да събудим у него тая мисъл, трябва съвсем наопаки да подхванем нещата. Не бива да убиваме с нож хлапака. Той ще бъде ухапан от асалех, най-отровната змия на пустинята.

— И откъде ще се вземе тя?

— Спомни си сахм ес самм^[6], която ми подари шейкът на такалех! Човекът, на когото кожата бъде дори най-леко одраскана от върха на тая стрела, е неминуемо изгубен. Тъй като ти си по-млад и по-чевръст от мен, сетне ще ти дам стрелата. Ще се промъкнеш до хлапака и ще го прободеш с върха в ръката.

— Бен Менелик ще се събуди и разкрещи!

— Няма, защото нали е необходимо само леко да го драснеш. Той ще си помисли, че го е ухапала някоя пясъчна бълха. След късо време тялото му ще подпухне, съзнанието ще го напусне и когато на заранта Садък ел Баия се събуди и види спътника си да лежи мъртъв, по всички признаци ще повярва, че го е ухапала отровна змия. По този начин върху нас няма да падне никакво подозрение и Бащата на ужаса ще е радостен, че змията не е отишла при него.

— Да, така става. Идеята е отлична. За отровната стрела не се сетих. Иди я вземи! Веднага ще изпълня заръката ти.

— Промъкни се тогава обратно и си легни! Аз тръгвам и скоро ще бъда пак при теб.

Те се надигнаха, за да напуснат мястото. Това не биваше да позволя. Допуснех ли Бен Касаве да отиде до седлото си, той влизаше в притежание на отровната стрела — оръжие, което в ръкопашния бой можеше да стане извънредно опасно за нас.