Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

19. Победа без бой

Лежах така, че двамата трябваше да минат покрай мен. Бен Касаве тръгна напред. Исках да го пропусна, за да го достигна изотзад и после веднага да ми е и грозника под ръка, ала неговите очи бяха оправени към земята. Той спря сепнато още на втората крачка.

— Какво е това? Тук лежи нещо. Мяза да е човек, който ни е подслушвал. Хвани мискина и…

По-нататък не стигна. Беше се навел при говоренето, за да може по-добре да вижда, и тази поза беше толкова удобна за намерението ми, че аз мигновено се възползвах. Той получи един удар по слепоочието и рухна. В следващия миг се бях изправил напълно и пипнах неговия апапин за гърлото. Той също не издаде нито звук. Кратко спазматично размахване на ръцете и краката… после пуснах изгубилия съзнание да се плъзне на земята до предводителя. Свих длани, доближих ги до устата и нададох едно полугласно, но въпреки това доловимо „крррааааер“. Прозвуча точно като крясъкът на някой сънен лешояд — споменатият сигнал за мюлазима и стария онбаши да слязат с хората си долу. После коленичих да си подсигуря напълно двамата мъже. За целта снех кърпите им от главите, тикнах им единия край като запушалка в устата и свързах другите краища отзад. После им стегнах ръцете на гърба. Тъкмо бях привършил с тая работа и чух пясъкът да проскърцва. Обърнах се и съгледах една фигура да пълзи предпазливо насам. Вероятно беше Бен Нил, ала аз бях длъжен да отчета възможността, че можеше да е и някой друг. Ето защо се изстрелях към него, метнах се върху му, стиснах го с лявата ръка за гърлото и опипах с дясната дрехата му, за да разбера кой е. Да, беше Бен Нил. Освободих го и попитах:

— Защо тръгна след мен, вместо да чакаш там?

— Чух сигнала — отговори той.

— Друг път да се ръководиш точно по указанията ми. Едно такова своеволие лесно може да докара лоши последствия. Достатъчно силен ли си да носиш човек?

— Да, стига само да не някой великан.

— Вземай тогава тоя мъж и ме следвай!

— Кой е той? Какво се е случило с него, ефенди?

— За това по-късно. Сега нямаме време за приказки.

Вдигнах Бен Касаве и тръгнах начело, а Бен Нил ме последва с грозника. Изпървом трябваше да вървим тихо, ала колкото повече се отдалечавахме, толкова по-безгрижни можехме да бъдем. Така стигнахме до мястото, където Али Фарид трябваше да се появи отдясно от височината. Снехме товарите си, за да чакаме тук. Аз разказах на Бен Нил какво бях подслушал. Той го прие спокойно и само отбеляза:

— Значи отново си ми спасил живота и моят дълг става все по-голям. Какво смяташ да правиш сега? Все още ли си решен да действаш с хитрост спрямо убийците? Няма ли да е по-добре да ги нападнем и просто да ги изпозастреляме и намушкаме? Ще сме ги приключили още преди да са намерили време за отбрана.

— Възможно е, но аз не убивам. Засега всичко върви така добре, че нямам причина внезапно да реша нещо друго. Предводителят сега е в наши ръце и другите също ще ни паднат.

Ето че отгоре се чу шум от приближаващи крачки и когато погледнах към скалите срещу звездното небе, видях асакерите, спускащи се един след друг. Почаках, додето навлязат в слуховия обсег, и им викнах после, съобщавайки, че съм тук, за да не вдигнат евентуална патърдия при вида ни. Скоро застанаха при нас. Бяха внимавали много и аз бях убеден, че шумът, който въпреки всяка предпазливост бяха причинили, не е бил чут в бивака на роботърговците.

— Ние чухме сигнала ти и веднага дойдохме, ефенди — рече Али Фарид. — Предполагам, че с хитрост нищо не си съумял да постигнеш и сега ще ни разрешиш нападението.

— Лъжеш се. Хитростта има успех и ще ни доведе, както се надявам, без битка до целта. Планът ми няма да успее само ако бъдете непредпазливи. Тук лежат двама пленници — Бен Касаве, подглаватарят на Ибн Асл, който ще пристигне утре, и един от неговите хора.

— Как? Ти си заловил Бен Касаве? Как успя да я свършиш тая работа, без да са го подпомогнали хората му?

— Чрез хитрост, на която ти не хващаш вяра. По-късно всичко ще узнаеш. Сега трябва да действаме. Онбашията също ли е долу?

— Да, той потегли едновременно с мен и сега сигурно се намира от другата страна на бивака в очакване на твоите заповеди.

— Горе кой остана?

— Твоят Селим и двамина пазачи при камилите.

— Проклятие! Какво си сторил? Не биваше да поемаш такъв риск.

— Не съм рискувал нищо. Или двама мъже не са достатъчни за надзираване на камилите?

— Определено. Но аз сега не мисля за животните, които впрочем не биха избягали дори и да нямаше пазачи при тях. Безпокоя се по-скоро за пленниците.

— Те са ни гарантирани, защото Селим седи при тях. Знам, че той сегиз-тогиз върши глупости, и ето защо не го взех с нас. Лесно можеше да издаде всичко.

— Тъй! Изключил си го заради плиткия му ум, пък си му поверил важните пленници? Умно ли си постъпил? За съжаление това не може да се промени, понеже не бива да губим време. Ще ви обясня какво трябва да се направи. Приближете се, за да не съм принуден да говоря високо!

След като сключиха кръг около мен, продължих:

— Двамата пленници, които виждате да лежат тук, са вързани и със запушени уста. Те са в несвяст, но скоро ще дойдат отново на себе си. Един от вас ще остане при тях да ги пази. Давам му разрешение да прободе веднага и двамата, в случай че макар и само единият от тях се е раздвижил. Останалите ще ме последват до бивака на враговете. Те са толкова непредпазливи, че не са поставили ни един пост. Лагерът се намира на около петстотин крачки оттук и аз трябва да ви го опиша. Тръгне ли човек оттук към него, стига най-напред до кладенеца, край който аз и Бен Нил лежахме заедно с тези пленници. Сега там няма никой. По-нататък ловците на роби са струпали кремъклийките си до скалите, което е много непредпазливо от тяхна страна, но за нас е добре дошло. Вдясно от тях, повече към средата на вади, бивакуват в кръг наоколо момичетата. От другата страна на този кръг лежат камилите. Най-главното е да завладеем кремъклийките, което никак не е трудно. Нямат ли противниците пушки, те са ни в ръцете, защото с ножове и пищови нищо не могат да постигнат, ако сме ги обкръжили, за да стигнем до целта, ще оставите тук пушките си които само биха ви пречили. Аз ще вървя начало, Бен Нил ще ме следва, после идва на ред мюлазимът и зад него ще се движат останалите с две крачки дистанция един от друг. Залегна ли да пълзя, трябва да последвате примера ми, като избягвате всякакъв шум. Когато стигна до кремъклийките ще ги вземам една по една и ще ви ги подавам. Вие ще ги препредавате назад, докато всеки има две-три парчета. Така всички ще са в наше притежание. След това ще чуете от мен сигнала за връщане и ще се отдалечите тихомълком един подир друг. Какво ще се прави по-нататък, сетне ще узнаете.

Всичко беше толкова ясно, че нямаше кой да не ме е разбрал. Преди да потеглим, подбрах един мъж, който трябваше да пази асакерските пушки и пленниците.

Тоя потаен гъши марш към вражеския бивак явно се струваше на хората по-пленителен, отколкото едно нападение. Те полагаха максимални усилия да следват указанията ми и трябва да кажа, че доста трябваше да напрегна слух, за да чуя скърцането на пясъка под нозете им. Може би на петдесет крачки преди бивака аз легнах и започнах да пълзя. Когато погледнах назад, Бен Нил също лежеше на земята и следващите сигурно на свой ред го бяха сторили. Придържах се плътно наляво към скалната стена. Беше истинска радост колко тихо и безшумно се движеха в мрака след мен асакерите. Подминахме кладенеца и сега се налагаше да бъдем двойно по-предпазливи, защото от дясната ни страна лежаха най-близките спящи. Най-сетне се добрах до мястото, където се намираха кремъклийките. Вземах ги една след друга и ги подавах на Бен Нил, който ги предаваше нататък. Когато бях дал и последната, му прошепнах:

— Сега обратно. Предай го назад! Аз ще ви последвам по-късно.

— Защо няма да дойдеш с нас, ефенди? Къде се каниш да идеш?

— При онбашията, за да му кажа как да действа.

— Посред враговете? Ефенди, това е извънредно опасно. Бива ли да дойда с теб?

— Не. Нямам нужда от теб. Твоето придружителство само ще увеличи опасността. По-добре се погрижи другите да не извършат някоя глупост!

Доблестният младеж се безпокоеше за мен. Той предаде заповедта ми нататък. Колоната направи кръгом и се задвижи обратно с плячкосаните оръжия. На мен и през ум не ми минаваше да поема пътя си посред бивака, напротив, пропълзях едно малко разстояние назад и се насочих към другата страна на вади. Стената на долината там също се състоеше от стръмни скали и аз установих, както бях предположил, че ловците на роби не бивакуваха досами стръмния скат, а между тях и скалите имаше свободно пространство, от което можех без опасност да се възползвам. Когато оставих бивака зад гърба си, продължих нататък, за да се срещна с онбашията Мустафа. И тук трябваше да измина приблизително петстотин крачки. След като имах четири пети от тоя път зад себе си, дадох споменатия сигнал, за да разбере старият капрал за приближаването ми и да не ме сметне за враг и да вдигне шумотевица. Мустафа веднага се бе ориентирал в нещата, защото ме пресрещна след късо разстояние.

— Ти ли си, ефенди? — прошепна. — Хубаво че даде сигнала, иначе щяхме да те посрещнем враждебно. Как стоят нещата? Можем ли да пристъпим към нападението?

Дадох указанията си на ветерана. После поведох него и хората му толкова далеч напред, че до бивака оставаха най-много сто крачки. Там те трябваше да го обкръжат в една редица до половината, като десният флангови застана плътно до скалите, а останалите образуваха четвърт кръг, достигайки вляво отсреща. По същия начин исках да разставя от другата страна хората на мюлазима, така че най-външният му човек да влезе в досег с този на онбашията. Ето как асакерите щяха да образуват един полукръг, обхващащ бивака. Неговият диаметър беше неизкатеримата скала, в чието подножие се намираше кладенецът. Така никой от ловците на роби нямаше да може да ни се изплъзне и аз дадох заповед да се стреля по всеки, който направи опит за бягство.

Сега всъщност трябваше веднага да се върна при мюлазима, ала си помислих за робините и страха, който щеше да ги обземе, в случай че започнеше пукотевица. Беше не само възможно, но даже много вероятно да побягнат и да отворят по този начин повече работа на моите хора. Ето защо сметнах за уместно да уведомя жените. И тъй, запълзях към бивака, набелязвайки за цел шатрата на Марба, дъщерята на шейка на фесарахите.

Налагаше се да мина през кръга на ловците на роби и скоро открих една пролука, която ми даваше достатъчно пространство. Преминах благополучно по нея и достигнах въпросната шатра. В действителност пред всяка шатра би трябвало да има пазач, ала случаят не беше такъв.

Рогозката, служеща за врата, бе спусната. Аз я повдигнах малко и се вслушах навътре. Чух дишане и отсъдих, че тук се намираха значителен брой спящи. Един шум ми подсказа, че една от тях се обърна. Скоро отново го чух и този път шумоленето бе съпроводено от изпъшкване. Отгатнах, че шейковата дъщеря се мята безсънно от една страна на друга следствие болката от ударите.

— Марба! — прошушнах аз, наистина, тихо, но така, че трябваше да го чуе.

Тъй като никой не отговори, повторих думата няколко пъти, докато чух един приглушен глас да пита:

— Кой вика? Кой е там?

— Един, който ви носи свободата. Ела по-близо, трябва да говоря с теб.

— Свободата? О, Аллах, Аллах! Кой си ти?

— Не се безпокой, не принадлежа към ловците на роби. Аз съм чужденец и се промъкнах в бивака, за да ти кажа, че скоро след разсъмване ще бъдете свободни.

— Това е лъжа! Тук във вади се движат само нашите мъчители, а сред тези хора няма да дръзне да се промъкне никой.

— Аз говоря истината. Ще го разбереш.

— Ако трябва да ти повярвам, закълни се в брадата на Пророка!

— Не мога да го сторя, защото съм християнин и не се кълна.

— Християнин? О, Аллах! Да не би да си чуждоземният ефенди, който отвъд Бир Мурат съвсем сам победил Малаф и придружителите му и им отнел пленниците?

— Да, аз съм този.

— Тогава ти вярвам. Почакай, идвам!

В шатрата настъпи продължително раздвижване. Нещо се шумеше и шумолеше тук и там. Разменяха се тихи слова:

Марба разбуждаше спътничките си.

— Някой би могъл да мине оттук и да ме забележи. В шатрата ще съм в по-голяма безопасност. Позволете да вляза!

Същевременно вече пропълзях под рогозката и седнах зад нея.

— В името на Аллах, не го прави — помоли Марба. — Никой мъж не бива да пристъпва в женска шатра!

— Този закон тук ще претърпи изключение. Ако бъда открит и заловен, няма да мога да ви спася.

— Имаш право и тъй като си християнин, можем да го допуснем. Кажи ни първом дали е вярно, че искаш да ни спасиш!

— Вярно е. Ние открихме дирята на Ибн Асл и бивакът е обкръжен от нашите асакери. Сега ще чакаме, додето настъпи денят и спящите се събудят.

— Баща ми ли ви прати?

— Не. Идем по задача на хадифа, който забрани търговията с роби. Но ти ме нарече „чуждоземния ефенди“. Говорено ли е в твое присъствие за мен?

Марба беше приближила и седна до мен. Чух го, когато отговорът й прозвуча близо до мен:

— Онези не знаеха, че ги подслушвам. Това беше вчера, когато неколцина мъже дойдоха в нашия бивак. Единият беше турски търговец, а другият — факир. Ние бивакувахме край палмовата гора на Бир Мурат и аз се бях облегнала на ствола на една палма. Тогава те дойдоха и заговориха за теб.

— Какво казаха?

— Че някакъв мъж, който се казвал Рейс Ефендина, бил проводил при теб своя мюлазим — за каква цел, не можах да разбера, но почувствах, че всички се бояха от теб. Двамата пришелци разказаха едно-друго за теб и говореха все лоши неща.

— В такъв случай сигурно и ти ме смяташ за зъл човек?

— О, не, ефенди, защото когато зли хора говорят лошо за друг, то той определено е добър, а щом даже се страхуват от него, той трябва да е дваж по-добър.

— Но аз съм християнин. Бива ли да говориш добро за един друговерец?

— Защо не? Фесарахите не са такива вкостенели мохамедани, както си мислиш. При нас вече на няколко пъти са идвали франки, християни, и всички те бяха много умни и много добри хора. А тези, които ни отвлякоха, са мохамедани. Коя религия при това положение е по-добрата?

— Християнската, можеш да ми вярваш. Християнинът робство не познава. Той е син на Извечната любов и се старае да проявява търпение, благост и състрадание. Вас обаче не само са ви отвлекли, но са ви и били.

Тя премълча, ала тихото скърцане на зъбите ми подсказа каква струна съм засегнал в нея.

— За това деяние ще накажа с бой Бен Касаве и неговите апапи — продължих аз. — Те не могат да ни се изплъзнат и също самият Ибн Асл ще падне в ръцете ни.

— Тогава трябва да го дочакаш тук, защото той остана при Бир Мурат, за да те издебне и застреля от засада.

— Както чух, щял да пристигне тук днес.

— В такъв случай се пази от Либбан!

— Кой е Либбан!

— Един бивш аскери, който е живял дълго време в Судан и там се е научил да борави с лък и стрели. Улучва точно. Преди известно време неколцина ловци на роби получиха в дар от един такалехски шейк отровни стрели. Бен Касаве запази своята, всички други бяха предадени на Либбан, понеже той е най-добрият стрелец и сега е на път с Ибн Асл, за да изстреля една такава стрела по теб. Ибн Асл каза, куршумът би могъл евентуално само да рани, отровната стрела обаче при всички случаи е смъртоносна.

— Много добре замислено от страна на тоя мъж и аз ще му се отблагодаря.

— Стори го, стори го, ефенди! Според онова, което чух за теб, ти си тъкмо мъжът, дето ще съумее да отмъсти за нас. Ти не знаеш какво сме изтърпели. Сега не искам да говоря за това, но по-късно ще ти разкажа. Жалко, че е тъмно! Много бих се зарадвала да можех да зърна лика ти. Ако можеше да ни върнеш на нашите бащи и братя, те биха те посрещнали с ликуване и никога бени фесарах не биха забравили името на мъжа, предпазил техните жени и дъщери от позора на робството.

— Аз храня крепката надежда, че вие отново ще видите своите близки!

— И гробовете на избитите! Ефенди, ще предадеш ли убийците на нашите войни?

— На този въпрос сега още не мога да отговоря, тъй като съдбата на разбойниците не зависи единствено от мен. Но вече трябва да се отдалеча. Аз дойдох само за няколко мига, колкото да ви съобщя, че наблизо има избавители. Иначе сигурно много щяхте да се изплашите, ако се стигне до битка. Сега обаче знаете какво предстои и аз ви моля да останете спокойно по шатрите си, което ще облекчи задачата на моите хора.

— Хвала на Аллах! Похитителите повече няма да ме бият, а и никой друга няма вече да опитва камшика.

Марба го каза с такава трескавост и решителност, сякаш беше отредила съдбата на тези двама мъже. Аз я попитах още къде биват съхранявани факлите и научих, че в шатрата има две-три. Поисках да ми ги даде и после се сбогувах. Минах незабелязано през спящите и потърсих сега Али Фарид.

Дадох му указанията си и той тръгна с хората си да заеме описаната вече позиция. Аз останах при двамата пленници с Бен Нил и асакери, който ги бе пазил.

Намирахме се зад кривината на вади, така че хората от бивака не можеха да ни видят даже и да стъкнехме тук огън. Ето защо запалих една факла да оградим вързаните. Те се бяха осмелявали, както ми каза пазачът, само леко да помръдват.

Снех им запушалките от устите, измъкнах ножа и ги заплаших:

— Нито дума високо! Който нададе вик, мигновено получава острието! Можете да ми говорите, но тихо.

Те се вторачиха в мен. Да ме видят тук, не бяха очаквали. Те дори още не знаеха кой ги е проснал.

— Ти ли си това, ти? — избълва Бен Касаве. — Какво ти дойде на ума! Как можеш да се отнасяш по този начин с нас, твоите домакини?

— Който е мой искрен приятел, той е такъв и на моя придружител.

— Та нали сме му приятели.

— Не. Вие се канехте да го убиете. Аз чух всяка ваша дума. Неговата уста трябваше да бъде накарана да замлъкне и вие вярвахте, че ще сметна върха на една такалехска стрела за зъба на някоя отровна змия. Такива коварни убийци не могат да бъдат мои приятели. Аллах отплаща всяко дело на човека и вие също ще бъдете съдени според деянията си.

— Значи съдията е Аллах, не ти. Освободи ни! Когато Ибн Асл дойде, много ще се разгневи от поведението ти.

— Действително! Само че неговият гняв ще е насочен повече срещу вас, отколкото срещу мен. Той едва ли ще сметне за възможно мъже като вас да се оставят толкова лесно да бъдат пленени.

— Не те разбирам. Нали само си правиш един неподобаващ майтап с нас?

— Майтап? О, не! С хора от вашата пасмина аз не се майтапя.

— Ама че нали се каниш да завъртиш далавера с нас. Тъкмиш се да вземеш роби от Ибн Асл!

— Това е вярно. Тъкмя се да ги взема, ама не пък и да ги платя. Аз вземам роби и раздавам в замяна пушечни куршуми.

— Ти продължаваш да се майтапиш. Че говори най-сетне разумно, та да знаем къде сме! И ни развържи, иначе за тая работа лошо ще си изпатиш от Ибн Асл!

— Ха! Вие също ни крояхте зло и каква беше сетнината? За втори път попаднахте в ръцете ми. А от вашия предводител не се страхувам повече, отколкото от вас. Ибн Асл ми е ясен, ясни са ми и намеренията му. Той се таи край Бир Мурат, за да ме угости чрез Либбан с една отровна стрела.

— Либбан! Какво знаеш за него? Та аз изобщо не съм приказвал за него. А пък и стрелата не е отредена за теб.

— Напротив, за мен.

— Не, за чуждоземния ефенди, за християнското куче.

— Значи за мен!

— За…!

Бен Касаве промълви само тази едничка дума и с грозника ме зяпнаха, изпълнени с ужас. Едва след известно време пропелтечи:

— Как? Ти… ти да си… тоя… ефенди?

— Разбира се!

— И да рискуваш така безогледно дръзко да се намъкнеш посред враговете си?

— Действително! Ти си един безподобен будала. Беше чувал за мен. Когато аз съвсем сам държах вас, десетимата мъже, в шах, трябваше веднага да предположиш, че аз съм този франк. Рейс Ефендина ме призова да ви заловя и ви отнема робините. Сега прочутият Ибн Асл ме дебне край Бир Мурат и докато Аллах му заслепява очите, аз се намирам тук и ще пленя целия керван.

— Ще ти бъде трудничко! Моите хора ще се отбраняват.

— Ще се отбраняват? Всички те спят. Аз заведох моите асакери при кладенеца, за да ви прибера пушките, които по толкова глупав начин бяхте събрали наедно. Ето, погледни тук!

Кремъклийките лежаха наблизо. Оставих светлината на факлата да падне върху тях.

— О, Аллах, о, Пророк, о, халифи! — изскърца зъби Бен Касаве. — Това наистина са нашите пушки!

— Да, те са. А сега асакерите са обградили бивака ви и чакат моя сигнал, та да се нахвърлят върху него. Те са повече от достатъчно, за да ви видят сметката. Освен това казах на Марба, че сме дошли да освободим нея и спътничките й. Робините следователно знаят, че са под наша закрила, и вие сега ще ги имате посред вас като неприятелки, които ще утежнят всяка съпротива срещу нас.

— О, Аллах, закриляй ни от Шейтана и всички негови помагачи! Кой би го помислил! Ти ни излъга, позорно излъга. Твоето коварство…

— Мълчи! Не хули, иначе ще заиграе камшикът! Аз ви надхитрих, това е всичко. За коварство не може и дума да става. Когато пантерата разрежда вашите стада и вие я дебнете, за да я убиете, това коварство ли е от ваша страна? Не, то е само неизбежна отбрана. А ловците на хора стоят по-ниско и от най-дивото животно. В природата на животното е залегнало да се прехранва с лов. Човекът обаче трябва да бъде подобие на Бога, който е Всевечната любов. Само че вие не сте хора, а най-презрените и пропаднали създания, които земята носи. Ето защо дълг на всеки честен мъж е да ви изтребва. Като ловци на роби вие подлежите на един друг съдия, ала аз ще се разправя съвсем другояче с вас. Вие се тъкмяхте да отровите моя спътник. За това деяние законът на пустинята и грижата за нашата сигурност изисква смърт. Имате малко време да се подготвите за нея. Аз ще я карам съвсем изкъсо с вас.

— За такова нещо ти не можеш да поемеш отговорността! — избухна Бен Касаве. — Ние сме поданици на хадифа, а пък ти си чужденец!

— Вие действате против законите на хадифа и с това не го признавате за ваш господар и повелител, следователно спрямо вас може да се процедира единствено според правото на пустинята. Вие ще бъдете стъпкани като торните бръмбари, попаднали под стъпалата на камилата.

— Ние знаем, че изпълняваш заръка на Рейс Ефендина. Ти си длъжен да ни предадеш на него!

Аха, значи Сина на свирепостта бе обзет от страх. Той мислеше, че му искам смъртта. Иначе определено страшното предаване на Рейс Ефендина изглежда му предлагаше единственото възможно спасение. Това ми беше приятно, защото сега не бе нужно да му правя големи обещания, за да го придумам да възпре хората си от съпротива. Вече можех да се надявам, че няма да се пролее кръв. Бях принуден обаче тутакси да осъзная колко лъжовна е тази надежда, защото тъкмо в този момент от скалната височина прозвуча гръмък гърлен глас:

— Спри, спри! Остани тук, остани тук!

Беше гласът на Солим, дангалакът. Веднага отгатнах какво означаваха думите му. Един от пленниците, а може би и двамата, си бе дигнал чукалата. Нямаше начин олелията да не събуди ловците на роби. Ето че сега нехранимайкото зарева отгоре с истински лъвски глас:

— Ефенди, ефенди, внимавай! Абд ел Барак и Нубар офейкаха!

Тоя нещастник! Бесен бях от него. Аз значи трябваше да внимавам, не той. Кой щеше да ти види, преследва и залови бегълците в тая тъмнилка? Това беше невъзможно. Трябваше да ги оставим да си търчат. Но в друго отношение се налагаше да се действа бързо. Повелих на пазача:

— Оставаш тук с Бен Касаве и отговаряш с главата си за него! Спусне ли се някой от бегълците насам, застреляй го!

И обръщайки се към грозника, продължих:

— Сега ще те преведа през линията на моите асакери, които са обградили бивака ви. Ще кажеш на хората си, че са обкръжени. Дал съм заповед да бъде застрелян всеки от вас, дръзнал да излезе от бивака. Съобщи го на спътниците си и ги предупреди! Ако се подчинят, може би ще проявя снизхождение.

Развързах му вървите, хванах го за яката и го тикнах пред мен. Бен Нил тръгна с нас. При нашата линия пуснах типа и той незабавно си плю на петите. Сега трябваше да се изчака какво ще решат ловците на роби. Асакерите трябваше да залегнат, защото по този начин, гледайки срещу звездното небе, лесно можеха да различават всеки приближаващ. А аз наредих на Бен Нил да държи пушката ми и запълзях към бивака, додето достигнах първата шатра. В нейна близост се бяха скупчили ловците в тъмна маса. Чух грозникът да ги увещава настойчиво и можех да разбирам само отделни думи или срички, но то стигаше да ми стане ясно намерението им. Докато неколцина мъже щяха да останат при шатрите, другите се канеха да изскочат откъм страната, където се намираше Бен Касаве, и да си го приберат. Удадеше ли им се да го освободят, то щях да имам в ръцете си един коз по-малко. Съществуваше и насрещен ход. Можехме да пропуснем враговете да минат и сетне да овладеем бивака. Само че това щеше да е погрешно, защото аз исках да имам не само бивака, но и ловците на роби. Та реших значи да не пропускаме противниците. Те бяха предупредени. Нападнеха ли ни въпреки всичко, то трябваше да си носят последиците. Изтеглих се бързо и събрах половината от хората си на едно място, което владееше посоката на вилазката. Те коленичиха плътно един до друг с готови за стрелба пушки. Едва бе станало това и чух враговете да идват. Скоро ги видяхме: приближаваха пълзешком. Цевите ни се сведоха, един вик от моя страна… изстрелите отекнаха. Ехото ги върна от скалите и в него се премесиха крясъците на улучените и бягащите.

Да, те бягаха, отстъпиха — бяха изгубили кураж. От това заключих, че загубите им не са незначителни. Асакерите се върнаха на предишната си позиция, с което полукръгът остана затворен. Сега някой се зададе отзад тичешком. Тръгнах към него. Още не бяхме се срещнали и той спря, извиквайки:

— Ефенди, ефенди, къде си? Теб диря!

Беше Селим, нещастният Селим. Тоя обесник все трябваше да прави всичко наопаки.

— Затвори си устата! — посрещнах го аз. — Какво ти скимна да крещиш така!

— За да ме чуеш, ефенди!

— Глупости! Нима не помисли, че и неприятелите ще те чуят?

— Това нищо не вреди, защото моят глас ще накара да затрепери и най-куражливия враг.

— Не се хвали на всичкото отгоре! За малко да погубиш цялата работа с кряскането си. Във всеки случай ти носиш вината за кръвта, дето се проля тук.

— Аллах корим! (Аллах да се смили над нас!) Чух скалите да повтарят екота. Нашите асакери застреляни ли са?

— Да, всичките, до последния човек. Само аз останах.

— Тогава да бягаме! Бърже, бърже, хайде, ефенди! Той ме хвана за ръката да ме повлече.

— Я стой тук, пъзлива бабо! Ние стреляхме и враговете отстъпиха пред нас.

— Хамдулиллах! Знаех си аз, моят глас ги е ужасил. Веднага щом прокънти, драсват всички герои и народи, защото това е гласът на най-дръзкият и безстрашен воин от могъщото племе фесарах.

— Не, това е гласът на най-голямото магаре, което някога съм виждал, а пред едно магаре не побягва жаба или мишка. Селим, моли Аллах барем един-едничък път да ти проводи някоя мисъл, която поне да не е съвсем опака. Пленниците ли избягаха?

— Шейкът на монасирите ги освободи.

— Шейк Менелик? Че те пък на него ли бяха поверени?

— Не, на мен, ама аз ще ти разправя как стана работата, за да стигнеш до познанието, че съм невинен и съм сторил всичко, за да обърна в страх и ужас нашите врагове. Седях си аз горе при пленниците и шейк Менелик беше край нас. Размишлявах какво трябва да направи един храбър воин в моето отговорно положение. Там долу можеше да се стигне до битка, моите двама пленници можеха да предприемат опит за бягство. В двата случая бе нужно да съм подготвен и въоръжен. Та заредих значи, за да държа враговете тук във вади и пленниците горе в шах, два куршума в пищова и три в пушката.

— Също двойно барут?

— Тройно даже, защото колкото повече куршуми, толкова повече барут. Това е старо геройско правило.

— Ти откачен ли си? Твоята жалка тръба би се пръснала при стрелбата и ти би наранил единствено самия себе си.

— Това е издъно погрешно, макар че и шейкът го твърдеше.

— Тъй, Менелик ти го е казал? По какъв повод?

— Когато поисках да стрелям по бегълците.

— А-а, ясно! Ама нали са били вързани!

— Действително и аз бях достатъчно предпазлив сегиз-тогиз да преглеждам сиджимите им. Хаирсъзите ми се присмиваха, ала понеже, както е известно, само гламавите хора се хилят, аз се загърнаха достойнството на едно дълбоко състрадателно мълчание. Те говореха много с шейка.

— Тихо или високо?

— Тихо естествено! Високото говорене можеше да бъде чуто тук долу от враговете. А това щеше да развали твоя план и ето как аз допуснах да си говорят тайно. Надявам се, по тоя начин съществено да съм подпомогнал плана ти!

— Тъй като сега вече нищо не може да се промени, просто ще се въздържа от присъда. Но искам да знам как е станало бягството само по себе си!

— Само по себе си? Много бързо.

Шейкът извади именно ножа си, преряза вървите на пленниците, преди да съм съумял да попреча, и те скочиха и офейкаха.

— Шейкът? Как е могъл да го стори? С тях ли избяга?

— И на акъла не му дойде! Още си седи горе, където преди туй беше седял.

— Каза ли ти шейкът какво го е накарало да извърши това деяние?

— Не, ама се гласи да го каже на теб. Когато маскарите хукнаха, аз дигнах пушката да им надупча телета с трите куршума. Шейкът обаче ми я изтръгна и рече, цевта щяла да се пръсне. И понеже тя наистина можеше да има някое кусурливо място, а ти още толкова много ще се нуждаеш от моя живот и закрилата ми, отдадох му право и се задоволих с това, да ти докладвам от скалите случилото се.

— Накъде се насочиха?

— Кой може да различи в мрака някоя посока? Те избягаха, а накъде, това знаят само Аллах и Пророкът. Да не беше срязал шейкът сиджимите, то те още щяха да седят горе под охраната на моите зорки очи, от които нищо не може да се изплъзне. Сега ми кажи какво трябва да правя, дали да нападна ловците на хора и да ги надвия?

— Не, не! Най-добре ще е хич нищо да не правиш. Качи се спокойно пак горе и седни при пазачите на камилите! Бих желал само да знам кой нещастен знак на зодиака е стоял на небето в деня на твоето рождение!

— Аз съм роден в зодията „Ес Сабу“[1], ефенди.

— Определено не, вероятно в знака на „Ес Саратан“[2]. Затова повтарям: Тичай обратно и гледай да стигнеш до камилите! Да се надяваме, няма да им донесеш нещастие и на тях.

Селим поиска да възрази, ала аз тръгнах и го зарязах да си стърчи на мястото. Първата ми работа беше да намаля отряда с трима мъже, които изпратих след Селим. Следваше да се очаква, че бегълците още се навъртат наблизо, за да си набавят за бягството две камили. Ето защо охраната трябваше да бъде подсилена. Едва после намерих време да поговоря с Али Фарид. И той беше разгневен като мен от бягството на моккадема и муца’бира, но за преследване не можехме и да мислим. Беше нощ, а и се нуждаехме толкова от хората си, че не можехме да се лишим и от един мъж.

Нощта мина, без обсадените да повторят опита за пробив. Когато тъмата започна да отстъпва пред начеващия ден, видяхме ги да бивакуват край шатрите. Личеше си, че цялата нощ са били в очакване на атака. Който плъзнеше поглед по сегашното разположение, щеше да установи, че се намираме в голямо предимство. Вярно, те имаха повече укритие от нас, ала не притежаваха пушки. Наредих да доведат Бен Касаве, за да говоря с него. По лицето му бе изписан мрачен израз, а когато огледа арената, той помръкна още повече.

— Какво ще кажеш? — попитах го. — Кой ли ще претърпи поражение — ние или вие?

Той огледа изпитателно хората ни и въоръжението им и после хвърли изучаващ поглед нагоре и надолу по вади.

— Кого търсят очите ти? Да не би Ибн Асл? Той не може още да е тук. Или Абд ел Барак с неговия муца’бир? Те също не могат да ви доведат помощ. Нямат оръжия, камили също, а и скоро-скоро ще бъдат догонени от хората, които пратих подире им.

— Аллах, Аллах! Кой може да стори нещо против късмета! — изръмжа той.

— Никой — уверих аз. — А твоят късмет е смъртта.

— Кога ще трябва да умра?

— След четвърт час.

— Разстрелян?

— О, не. Куршумът е твърде почтен за такива като теб. Ти ще получиш въже около шията и някоя камила ще те влачи до смърт.

— О, Мохамед, о, Абу Бекр! Как може един правоверен да бъде погубен с въже!

— Не се окайвай! Получаваш каквото ти подобава.

— Всеки извървява пътя, който му е предначертан, и никой не може да постъпи иначе от онова, което му е предрешено. Ето защо никой не носи вина за нищо.

— Това е едно доста изтъркано успокоение и не вярвам да ти облекчи примката. Но щом късметът ти е бил да се наслаждаваш на радостите и доходите на един ловец на роби, то същият този късмет повелява да вкусиш и печалния край на един такъв негодяй. Имаш да живееш само още десет минути.

— Не толкова бързо, не толкова бързо! Ако ми подариш живота, ще ти дам робините!

— Ти нямаш хора за подаряване. Те са само Божие притежание.

— Вземи тогава камилите ни!

— Те вече ми принадлежат. Необходимо е само да протегна ръка.

— Ама аз искам да живея, живея, живея! Подари ми живота и аз ще сторя всичко, което поискаш от мен.

Нехранимайкото кажи-речи скимтеше от смъртен страх. Беше противно. За да съкратя това повече от неприятно усещане, попитах:

— Ще го удържиш ли, ако се заловя за думите ти?

— Заклевам се във всичко, което поискаш! — врече се той, отдъхвайки.

— Добре! Ще бъда по-милостив, отколкото заслужаваш. Сещам се за искането ти да те предам на Рейс Ефендина, и съм готов да го изпълня, ако извършиш онова, което ти заповядам.

— Заповядай, ефенди, и аз ще се подчиня!

— Аз не искам да се пролива повече човешка кръв. Предадете ли се доброволно, обещавам да ви пощадя живота и да ви предам на Рейс Ефендина.

Физиономията му бързо се проясни. Той познаваше недостатъците на египетското правораздаване, толкова повече по тези краища. Да бъде предаден на един тукашен съд, означаваше все едно да му се даде възможност да се откупи. Може би смяташе за подкупимо и правосъдието на Рейс Ефендина, защото се реши веднага:

— Съгласен съм.

— Притежаваш ли всъщност достатъчно власт над хората си, че да те послушат?

— Имам я, защото за най-малкото непокорство се полага смърт. Без тая суровост не би могъл да съществува никой ловец на роби.

— А как се каниш да им отправиш заповедта?

— Бива ли да ида отсреща?

— Не.

— Тогава ми разреши да викна някого, с когото да се споразумея.

— Разрешавам ти, но споразумението трябва да стане в мое присъствие.

Беше вече споменато, че нашите асакери носеха със себе си робски вериги. Пратих един от хората горе да ги докара с една камила. На вика на Бен Касаве дойде един мъж и седна до него. Предводителят му оповести решението си и обясни причините. Мъжът ме изгледа с мрачен поглед и стана.

— Ефенди, ти отмъкна пушките ни и сега можеш да ни застреляш, когато ти е угодно. Ние го знаем и сме съгласни на капитулация. Сдръж думата си да ни предадеш! Ама не си мисли, че ще ни убият. Тая радост няма да достави никой египетски съдия на един християнин. Може би по-късно пак ще се видим и тогава ти ще си тоя, дето трябва да се предаде!

Той си тръгна и изпратеният за веригите аскери вече водеше камилата си. Беше дошъл в долината от мястото, от което се бяхме възползвали с Бен Нил вчера, когато слязохме с двете камили във вади, за да измамим ловците на роби. Всяка от тези вериги беше снабдена с една крачна и две ръчни окови. Който бъдеше окован с такава верига, биваше подсигурен, толкова повече тук в пустинята, където никой пленник не можеше да мисли за бягство, без да се подхвърли на опасността от скоропостижна смърт. Оковите бяха разтоварени и приготвени да са под ръка за ловците на роби.

Бележки

[1] Ес Сабу — Лъв (Б. а.)

[2] Ес Саратан — Рак (Б. а.)