Карл Май
Ловци на хора (11)

11. В пустинната шахта

Беше ми приятно, че бях уговорил с факира един излет до скрити царски гробове. Можех да използвам случая да го подпитам оттук-оттам. Той си нямаше и понятие, че Бен Васак е бил при мен и ми е говорил за брат си. Ето защо бе във висша степен вярно, че ще мога да му поставя някоя клопка, в която щеше да попадне, ако подозрението ми се окажеше правилно. Не след дълго бях повикан за закуска. Нахраних се порядъчно и заявих на Исмаил, че за обяд няма да ме има.

— Защо? — попита той. — Къде се каниш да отидеш?

— Да посетя едни гробове.

— О, Аллах! Не ти ли беше достатъчна вонята вчера в пещерата?

— Този път не се касае за крокодилски мумии.

— Че за какви тогава? Искаш да видиш балсамираните тела на вълците, които се намират горе в пещерите?

— Може би — отвърнах уклончиво, тъй като бях дал тържествено обещание за дискретност и не биваше да казвам истината. — Само Селим ще ме придружи.

— Хвала на Аллах! Селим тръгва с теб. Това е сигурен знак, че работата не е нито опасна, нито страшна. Нуждаеш ли се от факли? Има още от вчерашните.

— Факли, кибрит и едно дълго, здраво въже.

Исканото беше донесено. Взех шест навосъчени факли, макар старецът да бе казал, че щяла да ни бъде достатъчна само една. Той беше поискал среща пред портата един час преди обяд ала още половин час преди туй при мен бе доведено едно хлапе, което питало вън за мен. То ми каза, че светият мъж вече ни чакал извън града.

— Защо не дойде самият той да ни вземе? — попитах.

— Той говореше с Аллах и още не бива да напуска мястото на молитвата — гласеше отговорът.

Отидох отсреща при черния управител, за да забера Селим. Двамата седяха, пушейки и бъбрейки, на килима. Още с влизането чух Селим да се вери тържествено:

— Не бива да го изоставям. Той ми е поверен и аз съм негов закрилник.

Разбира се, нехранимайкото говореше за мен! Предположението се потвърди веднага, защото дебелият черньо ме посрещна с думите:

— Какво трябваше да чуя, ефенди! Искал си отново да излезеш на приключения? Не го прави! Остани си у дома! Зная, че сигурно ще ти се случи нещастие.

— Каза ли ти Селим къде възнамеряваме да отидем? — осведомих се, за да узная дали дингилът е издрънкал тайната.

— Не. Той обясни, че трябвало да положи голяма клетва за мълчание. Това ме кара да ви бера страха.

— Нямай грижа! Нищо няма да ни се случи.

— Казваш го, защото не вярваш в предсказанието на Месечината. Въздръж се! Умолявам те!

— А аз те моля да не ме увещаваш, о, Дауд ага. Дал съм дума да отида и трябва да я сдържа.

— Тогава остави тук барем Селим!

— Какво-о? Да остана тук? — викна върлината, скачайки. — Аз, закрилникът и пазителят на ефендито, да пусна повереника си да тръгне сам? Не, отивам с него през всичките опасности на небето и земята. За него ще се бия с всички змейове, змии и скорпиони. Готов съм да разкъсвам лъвове и пантери, за да го отърва от тях…

— На първо време само трябва да си държиш устата! — пресякох го аз: — За змейове, лъвове и пантери не става дума. Ето защо ще оставаш тук пушката си и ще си затъкнеш само ножа.

— Ама нали не знаем къде отиваме, ефенди! Колко лесно е възможно да идем в пустинята, по чиято периферия лъвовете и…

— Глупости! На теб никой лъв няма да ти стори нищо. Това изобщо няма да му е възможно, защото още щом го съгледаш, така бързо ще си плюеш на петите, че няма да е в състояние да те последва.

— Ефенди, ти отново и отново ме недооценяваш. Ето защо моля Аллах да ни прати една истински голяма опасност, та да мога да ти докажа какви геройства съм готов да извърша за теб.

Селим затъкна ножа в пояса, взе три факли и въжето в ръка, след което тръгнахме. Чакащият вън хлапак ни поведе през града по пътя, по който бяхме яздили онзи ден. Когато оставихме оживените улици зад себе си и започнахме да се катерим по нагорнището, видях в пясъка да клечи един бедно облечен мъж, режейки със сърп оскъдните стръкове трева. Като наближихме, той се изправи. Разпознах в негово лице градинаря, при когото бяхме търсили фокусника. Той не показа ни най-малка изненада от срещата. Почти изглеждаше, сякаш ни бе чакал тук. Точно когато се канехме да го отминем, физиономията му се разкриви в подигравателно хилене.

— Хайде давай, така следва пътя си неверникът и чезне по пътеката прокълнатият! — викна той. — Аллах да те погуби, кучи син!

После се обърна и търти да бяга, като на няколко пъти поглежда назад дали не го преследвам. Това наистина и през ум не ми минаваше. Неговите ругателства бяха едно нагло, безсрамно отмъщение за вчера — така си мислех сега. По-късно обаче щях да осъзная, че е било нещо съвсем друго.

Когато почти бяхме стигнали горе на рида, хлапето посочи една далечна скална дупка.

— Там до старата гробница виждате да стои светецът. Той ви чака в молитва.

Поисках да му дам един малък бакшиш, ала той се изплю пред мен и направи жест на погнуса.

— Задръж си пиастрите! Как бих могъл да се омърся с парите на един неверник! Върви в джендема!

Той също побягна. Такова нещо още не ми се бе случвало. Докато в Ориента иначе старо и младо буквално търчи подир бакшиша и особено момчурляците, дето се боричкат до кръв, този хлапак отблъскваше дара и дръзваше даже да се гаври с мен. Напълно естествено аз го оставих да избяга и закрачих със Селим към дупката, до която се облягаше факирът. Той бе обърнал лице към Мека и правеше с ръце надлежните за молитвата движения.

Когато приближихме, видях, че устните му се мърдат в разговор с Аллах. На лицето му бе залегнал израз на най-чиста религиозна екзалтация. Не, това лице не можеше да лъже. Старецът, стоящ толкова близо до гроба, да е приятел на престъпници? Невъзможно! В този миг чувствах най-крепко доверие в него.

Той ни чу да идваме и се обърна към нас. Лицето му възприе израз на благо достойнство. Поклони се и ми подаде ръка.

— Добре дошъл, ефенди! Аллах да води стъпките ти към целта на радостта и щастието! Ти удържа думата си и аз също ще изпълня моето обещание. Ти ще видиш царете на древността заедно с всички техни бинове, жени, дъщери и другите им близки.

— Защо самият не дойде да ни вземеш, както ми беше обещал? — попитах.

— Аллах ме повика и аз трябваше да се подчиня. Стоях на земята и гледах небето. Видях очите на блажените да греят и крилете на вси ангели да сияят. При това положение не биваше да вървя. Трябваше да остана и доловя гласа на Пророка и мъдростите на неговата уста, за да ги разпространявам сред народите на правоверни и неверници.

— Неверници? Значи ти си проповедник, който разгласява исляма сред езичниците?

— Да. Аз насочвам нозете на всички хора към Мека, Свещения град, очите им към Корана, Книгата на живота, а душите им по пътя към моста Ес Сирет, който води от смъртта към живота. Ето защо трябваше сега да се вслушам в указанията на Пророка. Бях принуден да остана и пратих един вестител да ви доведе при мен.

— Избрал си лош вестител. Той ме оскърби, понеже съм от друга вяра.

— Трябва да му простиш, защото той е едно хлапе, което още не упражнява самоовладяването. Аз съм готов. Хайде да вървим!

Той поиска да закрачи начело, може би за да избегне едно евентуално заговаряне. Но понеже аз възнамерявах да го вплета в разговор, се задържах до мен, така че Селим тръгна зад нас. По някакъв странен начин факирът пое по пътя, по който бяхме яздили завчера. Разбрах го, макар следите ни в пясъка вече да не се различаваха, тъй като вятърът ги беше отвял. Така вървяхме известно време мълчаливо един до друг. Той упорстваше в своето мълчание. Ето защо накрая подех аз:

— Радвам се, че си проповедник…

Той ме отряза на думата:

— В такъв случай си лош християнин.

— По кой начин?

— Нямате ли и вие проповедници сред езичниците?

— Действително.

— Как ги наричате?

— Мисионери.

— Да, такава е думата. Тези мисионери са нашите най-големи врагове, затова един добър християнин не бива да се радва на някоя проповедник на исляма. Познаваш ли учението на Корана и също това на вашата свещена книга?

— Да.

— Коя книга има право, вашата или нашета?

— Библията.

— Тогава виждането на, един ва’ис^[1] би трябвало да те разгневи.

— Като казах, че ме радва да видя в твое лице един проповедник, единствената причина бе надеждата ми да узная нещо за областите с езичници, в които си проповядвал.

— Какво би постигнал с това?

— Бих разбрал дали възгледите ми за онези местности и народи са грешни или правилни. Мога ли да те попитам при кои племена си бил?

— Бил съм при всички народи край Бели и Сини Нил, също в Кордофан и Дар Фур.

— Завиждам ти за онова, което си видял. Не е ли вярно, че дадено поселище край Горни Нил се нарича Сериба?

Преднамерено запитах като някой школник. Той трябваше да ме сметне за по-неопитен, отколкото бях, и за заговори за темата, която ми лежеше на сърцето.

— Не. Който те е осведомил така, нищо не е разбирал от тези неща. Християните невинаги са толкова умни, колкото се мислят.

— Но дума „сериба“ съществува?

— Да. Но серибата не е село или град, а така се наричат укрепените селища, в които живеят търговците и ловците на роби.

— Ловци на роби! Каква лоша дума!

— За ухото на християнина, да, ала мюсюлманинът разсъждава другояче за тези неща. Знаеш ли каква дума употребяваме ние за роба?

— Да. Турчинът казва есир, кьоле или кул, арабинът — абд.

— Съвсем правилно! И абд означава същевременно слуга, пълномощник и ученик-последовател. Това навярно ти говори, че нашите роби са наши последователи и слуги, но не и наши товарни животни.

— Разбирам добре. Но въпреки това не е ли ужасно да бъдат изтръгвали от тяхната родина и семейства?

— Не, защото на тях им е по-добре при нас, отколкото им е било в родината.

— За да бъде превърнат един човек в роб, средно поне други трима биват убивани!

— Жалко ли е, ако един езичник умре? Ти трябва да мислиш по-иначе за робството и лова на роби от онова, което ви бива описвано за тях. Аз съм бил духовник на няколко сериби и би трябвало да разбирам нещата по-добре от теб. Бил съм дори в серибата на Абу ел Мот^[2] и съм стигнал до познанието, че черните не са хора, а само двукраки добичета.

— Бил си при Абу ел Мот, най-прочутият ловец на роби?

— Слушал ли си за него?

— Много, твърде много. Той е живял в Серибата ет Тимза^[3], ако не се лъжа.

— Това е вярно. На тази сериба съм бил. Да, той беше най-прочутият ловец на роби^[4], ала сега има един още по-прочут.

Старият внезапно бе придобил един съвсем друг вид. Колкото достойнство се бе отдръпнало от лицето му и направило място на едно много земно въодушевление. Мярнах това с един бърз, кос поглед, понеже се пазех да го погледна открито, опасявайки се, че той после ще се владее.

— Как се казва този мъж? — попитах.

— Ибн Асл^[5].

— Това е всъщност едно много благочестиво име.

— Не.

— В такъв случай би трябвало зле да владея езика на тази страна. Асл, Произхода, е название на Аллах. Ибн Асл следователно означава нещо като Син на Произхода, Син на Аллах.

— В случая не. Мъжът е наречен Ибн Асл като син на своя баща, който се казва Абд ел Асл^[6].

Той го каза с гордост, която за момента ми беше непонятна. Аз се направих на възможно по-безразличен.

— Това е нещо друго. Значи неговият баща се нарича Абд Асл? На теб известен ли ти е този мъж?

— Познавам го добре! — натърти той многозначително.

— Тогава вероятно познаваш и сина, ловецът на роби?

— Него също!

— Аз все пак си оставам на мнението, че неговото име не подхожда на един ловец на роби. Абу ел Мот, Баща на смъртта, звучи все таки къде по-различно.

— В такъв случай нека ти кажа, че този Ибн Асл носи и едно друго име, прозвище, което е извоювал с делата си. Хората го наричат Ел Джазур^[7]. Това не е ли име, подхождащо за един ловец на роби?

— О, да! Това прозвище звучи по-добре. Откъде е родом този мъж?

— Тая работа май ще трябва да си остане в тайна.

— Ибн Асл не може открай време да е бил все ловец на роби. Какъв е бил по-рано?

— Търговец в Хартум.

— А-а, в Хартум!

— Да. Беше помощник при един търговец на име Баряд ел…

Факирът спря посред словото и вината за това бе моята непредпазливост. Баряд ел Амин бе искал навярно да каже. Та това бе търговецът, при когото бе изчезнал братът на моя водач от Маабдех. Чувайки името, аз бях вдигнал неволно глава и погледнал толкова изненадано събеседника си, че нямаше как това да не му обърне внимание. И ето как той не изговори името изцяло, а се прекъсна с въпроса:

— Да не би да го познаваш този мъж?

— Не.

Той ме погледна остро в лицето.

— Истината ли казваш?

— Никога не съм бил в Хартум.

— Но се каниш да идеш нататък?

— Да.

— При Баряд ел Амин?

— Как мога да искам да ида при един мъж, когото не познавам?

— Когато изрекох името, ти почти се стресна. Това ми се струва подозрително. Ти не си толкова честен към мен, както аз към теб!

— Не те разбирам. Аз съм напълно чужд тук, а ти твърдиш, че познавам хора, чиито имена един местен жител не е чувал!

— Може да е така. Знаеш ли кои е Бен Васак?

— Водачът от Маабдех. Познавам го действително, защото бях с него.

— Говорихте ли помежду си?

— Разбира се! За пещерата и намиращите се в нея крокодилски мумии.

— Не се ли заприказвахте и за Хартум?

— Не.

— А за брата, когото той изпратил там?

— Бен Васак има брат? Тук в Сиут ли живее?

— Значи наистина не знаеш нищо? Е, тогава нека ти кажа, че роботърговецът Ибн Асл ел Джазур изигра най-добрия си номер на брата на тоя Бен Васак.

— Възбуждаш любопитството ми. Какъв е бил номерът? — попитах, при което всячески се постарах да изглеждам спокоен.

Стоях пред разбулването на тайната, която трябваше да разнищя. Но очакването ми остана разочаровано, защото факирът кимна отрицателно^[8].

— Това не ти влиза в работата. Вие франките не сте хора, на които човек може да разкаже такива неща.

— Но за мен ще е голямо удоволствие да чуя какъв е бил този номер!

— Вярвам, за кого ли не би било удоволствие да го чуе! Но въпреки това няма да говоря по този въпрос.

— Защо не? Смяташ, че ще издам работата?

Той спря, пусна един много особен смях и сложи ръка върху моята.

— Да я издадеш? Ти? Не, не би я издал. Знам го сигурно, съвсем, съвсем сигурно!

Сякаш друг мъж стоеше пред мен, а не факирът. В този момент той беше истинска загадка за мен. Що за кикот беше това? Подигравка ли, или самомнителна самоувереност? Как трябваше да си обясня израза на лицето му? Прозрение ли бе това, или заплаха? Сега той ми се стори като някое хищно животно, което си играе с плячката. Но в миг физиономията му отново се промени и той ме погледна благосклонно в очите.

— Като християнин ти отхвърляш търговията с роби и считаш всички, които се занимават с нея, за изверги. Ето защо е по-добре да прекъснем този разговор. Сега трябва да се отклоним от досегашната си посока. Ела с мен наляво!

Бяхме вървели в пустинята направо. Сега факирът свърна на юг. В това направление видях да се издига пред нас на едно разстояние от четвърт час Тел ес Сир, край който сарайският управител се бе провалил в земята. Закрачихме към него. На няколко пъти подхващах разговор, ала или получавах къс отговор, или никакъв, факирът сега вървеше толкова бързо, че трябваше да правя дълги крачки, за да оставам до страната му. За мен това бе добре дошло, защото неговата бързина ми даде повод да изостана и нашепна на Селим:

— Не споменавай, че вече сме били тук!

— Защо, ефенди?

— За това по-късно. Мълчи сега!

Дадох на слугата тази заповед с предумисъл. Беше ме обхванало някакво неопределено подозрение към факира. От последните му приказки се бях убедил, че неговото благочестиво лице бе само маска. На мен естествено можеше да е напълно безразлично дали сред мохамеданските факири има един лицемер в повече или по-малко, ала онзи, който умееше да се наглася по такъв начин, бе не само лицемер, но и опасен човек. Че той точно спрямо мен щеше да стане опасен, едва ли можеше да се приеме. Каква причина би могъл да има за това? И даже да ме заплашваше опасност, необходимо бе само да се прояви нужната предпазливост: Впрочем аз си бях достатъчно мъж да се справя с този старец. Освен нас наблизо не се мяркаше жива душа и при това в пояса си бях затъкнал ножа и двата револвера.

Приближихме хълма от страната, от която го бях изкачил. От другата бе дупката, от който бяхме освободили черньото. Сега не можехме да я видим, понеже помежду ни се издигаше възвишението. В неговото подножие факирът спря.

— Ние сме на самото място, тъй като тук се намират ходниците, в които лежат телата на царете.

— Тук? — попитах аз. — Та тук е невъзможно да има скални гробове!

— Кой е говорил за скални гробове? Ние ще се спуснем във високи, широки и иззидани подземни ходници.

Онзи ден се бях изкачил до окръгленото било на хълма в шнековидна линия. Бях го огледал значи от всички страни, ала не бях забелязал нещо, от което да заключа за наличието на вход към вътрешността. Ето защо сега се огледах въпросително.

— Къде е входът? Не виждам нищо.

— Горе, в близост до върха.

— И си стои отворен към белия свят?

— Не. Мислиш, че толкова зле ще съхранявам тайната си? Следвайте ме нагоре!

Той се приготви да започне изкачването, ала аз го задържах. От известно време ми бе направило-впечатление, че по нашия път се изтегля една може би метър широка ивица, като че някой бе влачил след себе си по пясъка хаик, наметало, за да прикрие стъпките си. Тази полоса тръгваше също от мястото, на което стояхме, нагоре към височината.

— Не виждаш ли, че някой е бил вече тук? — попитах.

— От какво си вадиш това заключение?

— Някой е суркал дрехата си, за да заличи отпечатъците от краката си. Това ми се струва подозрително.

— На мен не — усмихна се старият. — На можеш ли да се досетиш кой е бил?

— Да не би ти?

— Да, дойдох междувременно да се убедя дали всичко е наред. Не бях идвал много месеци насам, а нали можеше през туй време тайната да е била открита.

— Причината е състоятелна, само че на мен ми се струва, като да са били заличени стъпките на няколко човека.

— Аллах! Кое око би могло да различи колко души са били тук?

— Моето. Аз съм бил при чужди народи, при които животът ти зависи от това да знаеш колко врагове имаш пред себе си.

— За врагове тук и дума не става. Аз дойдох дотук и после пак си тръгнах. Това дава двойна диря и ето как изглежда, че тук не е бил само един човек. Да не мислиш, че имам желание да посвещавам и други в тайната си?

Това обяснение трябваше да задоволи и най-предпазливия човек. Аз се почувствах успокоен и така ние се заизкачвахме към заобленото било. Когато бяхме почти горе, старият спря и се огледа наоколо.

— Додето окото стига, не се вижда никакъв човек. Значи никой не ни наблюдава и можем спокойно да отваряме.

Да, не се виждаше никакъв човек! Ние бяхме сами и това накара и остатъка от моето недоверие да изчезне. Какво можеше да ни направи този мъж, ако наистина планираше някакво вероломство? Най-много да ни затвори някъде. А да не стане това, лесно можех да се погрижа. При влизането просто трябваше да го оставям да върви пръв, а на излизане — последен. Така че ни най-малко не ме беше страх. Селим, види се, също бе изпълнен с крепка увереност — поне досега още не бе сторил или казал нещо, от което да се заключи за обезкураженост. Старият клекна и заразравя пясъка, изхвърляйки го наляво и надясно. По този начин в склона на купена възникваше хоризонтална дупка. Когато тя стана може би метър дълбока, се появи една каменна плоча. Селим и аз му помагахме и скоро плочата бе оголена. Тя имаше дължина около метър и половина и ширина над един метър. Отместихме я и пред очите ни се разкри един ходник, иззидан от тъмни нилски тухли и достатъчно висок и широк, за да може да пропълзи спокойно и най-пълният мъж. Факирът огледа внимателно още веднъж кръгозора и понеже надлъж и шир не се виждаше живо същество, рече:

— Ние сме съвсем сами и можем да влезем. Кой пръв?

— Ти, защото ти си водачът — отговорих аз. Той се отзова на поканата. Аз го последвах, а Селим пое бавно след мен. Когато бях пропълзял може би два метра и половина, почувствах, че ходникът се разширява, факирът повели да запалим една факла. Аз го сторих и видях после на нейната светлина, че се намираме в едно малко помещение, в което имаше място за шест-седем човека. Мажехме да стоим изправени в него. Стените се състояха от същия черен кирпич като входната галерия. Въздухът беше добър, а от мумийната миризма нямаше и следа. Това явно зарадва Селим, защото той отбеляза с добро настроение:

— Тук се живее, ефенди. Въздухът е съвсем различен от скръбната пещера на Маабдех, която извърши такъв грях спрямо достойнството на моя нос, че трябваше да призова цялата сила на волята си, за да мога да изследвам всички коридори и издържа до последния миг.

— Харесва ли ти тук?

— Извънредно много! Вярно, не всекиму е работа да прониква в тъмната паст на земята, ала което не е възможно за друг, аз успявам да извърша. Аз бих се спуснал, ако се поискаше от мен, даже в дълбините на Джехеннема. Ама я виж! Що за дупка е това в пода?

В ъгъла на помещението имаше едно отверстие, което, както изглежда, водеше в дълбочина. Беше толкова широко, че един възрастен мъж можеше да се вмъкне в него.

— Това е шахтата, в която трябва да слезем — обясни факирът.

— Шахта! — измуча Селим, вече значително загубил самоувереността си. — Та няма ли тук някое стълбище или подвижна стълба?

— Не.

— Тогава ще трябва сигурно да заложа на карта достойнствата на моите крайници и да изкълча или даже строша ръцете и нозете си?

— Сигурно не — успокоих го. — Вероятно има някакъв такъм, с чиято помощ се слиза.

— Има такъв — поясни старецът. — От двете страни на шахтата са оставени малки четириъгълни дупки за поставяне на нозете. Те предлагат здрава опора и за ръцете и по този начин човек може да достигне до долу като по стабилна въжена стълба или стълбище.

— Колко е дълбока шахтата?

— След двайсет дупки се стига до две странични галерии, които обаче са празни и много малки, сетне, още трийсет дупки и се озоваваме до големия главен вход, през който ще проникнем.

— Колко са отдалечени дупките една от друга?

— Малко повече от една дира нили^[9]. Слизането е съвсем удобно.

— Как е въздухът там долу?

— Почти толкова добър, както тук горе. Трябва да има отдушници, които аз още не съм намерил. Може би на твоята проницателност ще се удаде да ги открие.

Той го каза с лек нюанс в тона, на който сега не обърнах внимание. По-късно разбрах, че е било подигравка.

— Стапенките надеждни ли са — продължих да се осведомявам. — Шахтата сигурно е изградена с кирпич, който лесно се троши. Тогава човек би могъл да изгуби опора и да се сгромоли в дълбочината.

— Това не е възможно. Тухлите са здрави, а и впрочем нали имаме въже, за което ще се вържем. Кой ще слиза пръв?

— Аз не! — побърза да заяви Селим.

Ако исках да не бъда изигран от факира, в случай че все пак планираше измяна, трябваше да го оставя да слиза пръв. Ето защо му казах, че като водач трябва да е първи, и той охотно се съгласи. Това също способства за моето успокоение. Та водачът значи щеше да е начело, после следваше Селим и аз като най-силен от трима ни щях да бъда последен. Старият прекара въжето под мишниците си и го върза на гърдите. По средата беше притегнат Селим, а другият край аз увих около кръста си, придавайки му с един възел сигурна опора. Трудно беше да се ползват при слизането ръцете и краката, като се държи същевременно горящата факла, факирът познаваше шахтата и не се нуждаеше от светлина. Селим не биваше да я получи, понеже не беше достатъчно ловък. Той имаше нужда от ръцете си, за да се държи здраво. Така че всъщност аз бях единственият, който носеше факла.

Аз коленичих най-напред, за да протегна ръка и изследвам стапенките. Те бяха достатъчно големи като опора за ръцете и краката и ръбовете им се оказаха здрави. Сега факирът се вмъкна и скоро изчезна. Селим го последва по-бавно, защото не можеше да вижда дупките и трябваше да ги напипва с ръце и крака. Когато главата му се изгуби, го чух да си мърмори кратка, гореща молитва:

— Засвидетелствам, че няма друг илях освен Аллах, потвърждавам, че Мохамед е пратеник на Аллах!

Тогава аз също се спуснах. Трябваше да разчитам на краката и дясната си ръка, тъй като в лявата носех факлата. Първите стъпки надолу бяха бавни, ала после свикнахме с положението и дистанцията на дупките и нещата тръгнаха по-бързо. Не говорехме.

Броях стъпките. Правилно, след двадесет дупки пред мен и зад мен се появи по едно отверстие на галерия. Осветих на минаване едната, но светлината беше твърде бледа, за да може да проникне в тъмата. Сега още тридесет дупки надолу до главния вход. Така си мислех, защото така бе казал факирът, само че стана другояче. Бях отминал двете галерии и тъкмо се държах с десницата за четвъртата или петата дупка по-долу, когато отгоре екна кикот, който се отрази страховито от тесните стени на шахтата. Звучеше, сякаш се надсмива дружина дяволи. Сетне чух да се викат думите:

— Така бе пратено едно християнско куче към Вечното мълчание. Гини тук от глад и жажда в дълбоката яма и се събуди после в глъбините на Джехеннема!

Погледнах нагоре и видях две лица, осветени дотолкова от светлината на една малка лампа, че ги разпознах. Бяха старият факир и Нумар, муца’бирът. Нито за миг не загубих присъствие на духа. Веднага ми стана ясно какво възнамеряват — щяхме да бъдем затворени тук, за да загинем по най-окаян начин. В случая се изискваха бързи действия, трябваше веднага да тръгнем нагоре.

— Селим, бързо се качвай! — извиках. — Бързо, бързо!

Същевременно вече бях започнал самият да се катеря.

Само че бях свързан със Селим, а нещастникът не се вслуша в съвета ми. Въжето ме задържа.

— Познаваш ли ме? — извика фокусникът. — Сега си здравата окошарен и никой няма да ви избави със Селим.

— Никой! — пригласи достопочтеният. — Ти вече започна да ми нямаш доверие. Пролича ти, ала ти все пак беше достатъчно гламав да ме последваш. Аз принадлежа към светата Кадирине и те чаках в Маабдех, за да ти отмъстя за нея. Умри сега като куче, гяур! Нека душата ти бъде навеки прокълната!

Не отговорих, защото всяка дума би била напразна. Само действия можеха да ни спасят. Докато стоях с крака в стапенките и държах с лявата ръка факлата, измъкнах с дясната ножа и срязах въжето надве. Така се освободих от Селим. Различих къде се набраха двамата врагове — лежаха в двете отминати галерии, единият отсам, другият отвъд, и надвесваха глави над шахтата, в която се бяхме напъхали. Трябваше да се изкача до тях. Щеше да възникне борба, която можеше да е извънредно опасна за мен, Необходимо бе само, когато се появя при тях, да ме цапардосат по главата. За да се предпазя от това, трябваше да ги разкарам. И тъй, тикнах ножа в пояса и измъкнах револвера. За съжаление, понеже държах факлата, те можеха внимателно да следят какво върша. Видяха оръжието и когато го вдигнах, двете лица изчезнаха и аз чух гласа на муца’бира:

— Стреляй, кучи син, опитай дали ще ни уцелиш! Над мен стана тъмно и чух шум като от сблъсък на тежки камъни. Стисвайки ръкохватката на револвера със зъби, така че отново освободих дясната си ръка, аз се закатерих бързо нагоре. Когато стигнах мястото, където се бяха стаили двамата, не можах да продължа, те бяха избутали някаква каменна плоча, която напълно затваряше шахтата, и чух как затискат препятствието с още камъни. Бяхме пленени. Напънах с глава плочата да изпробвам тежестта й, ала не съумях да я повдигна. Дадох два изстрела към нея — напусто. Тъй като фигурата ми изпълваше цялата ширина на шахтата, Селим не можеше да види какво се е случило. Той беше чул гласовете, наистина, но без да разбере думите. Сега попита:

— Ефенди, с кого пък говориш там горе? Защо стреляш? Станало ли е всъщност нещо?

— Да, за жалост. Ние сме затворени.

— От кого?

— От тоя дърт факир.

— Как може той да ни запре? Та нали е под мен!

— Не. Сега се таи над мен.

— Глупости, ефенди! Това все пак не би ми убягнало, защото той трябваше да изостане и аз щях да мина покрай него.

— Така и е станало в действителност, само че ти не си го забелязал. Сега шахтата е препречена с камъни и не можем да се измъкнем.

— Аллах, Аллах! Вярно ли? — попита Селим ужасен.

— Вярно е. Току-що се опитах да повдигна камъните, ала са твърде тежки.

— Тогава аз ще ти помогна. Идвам!

— Остани си! Не можеш да ми помогнеш, защото няма как двама души да застанат един до друг.

— Опитай тогава още веднъж, ефенди! Ти си много по-силен от мен. Може би все пак ще ти се удаде да повдигнеш камъните и да отстраниш препятствието.

— Добре, ще опитам още един път. Но ако работата стане, камъните ще паднат в шахтата и ще ни ударят. Така че ела горе при мен! Колкото си по-близо, толкова по-слабо ще бъдеш улучен. И стой здраво, дръж се добре, та да не те съборят надолу.

Изкачих още една дупка по-нагоре, за да натисна този път не с глава, а с гръб. Чух над себе си глухи звуци, някаква тупурдия, от което заключих, че противниците товарят плочата с още камънаци. Трябва да са били струпали значителен запас от тях в двете странични галерии.

Облегнах се с извит гръб към плочата и опитах да я повдигна. Но всички усилия бяха напразни. Когато накрая употребих цялата си сила, почувствах, че кирпичените тухли на стапенките започнаха да се ронят под натиска. Тъй че бях принуден да се откажа от този път на спасение.

— Става ли, ефенди? — попита Селим страхливо.

— Не. Опората под мен поддава. Има опасност да се изтърся в дълбочината.

— О, Аллах, о, Всеблаги, о, Всемилостиви! Ние сме изгубени. Ще си загинем в тая дупка и никой няма да знае къде гният месата ни и изтляват костите ни. Да си бях останал у дома, при добрата кухня на Дауд ага.

— Не хленчи! Все още нямаме основание да губим кураж.

— Мислиш ли? — запита той бързо. — Има ли път от тая несрета?

— Надявам се.

— Къде трябва да се търси той?

— Долу. Оттук горе не можем да минем. Трябва да слезем най-долу.

— Та това означава да навлизаме все по-надълбоко в нещастието! Ние при всички случаи трябва да излезем отгоре.

— Не. Аз не мога да отстраня препятствието. А и дори да ми се удаде, ония ще ни чакат там горе при шахтовия отвор и при появата ни с лекота могат да ни погубят.

— Каква опасност, какво лошо положение! Моите крайници треперят, а душата ми тръпне от страх!

— Не циври, ами се вземи в ръце! Сега се нуждаем от всичките сили на главата и тялото си. Ако трепериш, лесно можеш да изгубиш опора и да се сринеш в дълбината. Подай ми срязаното въже, за да те вържа отново към себе си!

Той потърси края и ми го подаде. Докато замятах възела, попита:

— Ама как е било възможно на пиргишина да се озове из един път над нас? Та нали беше вързан за мен.

— Ами не ти ли иде на ум, че пътем може да се е отвързал? Като е стигнал после страничните галерии, пропълзял е незабелязано в едната, докато муца’бирът го е изчаквал в другата. А ние си се спускахме след него по дупките, без нищичко да подозираме.

— Муца’бирът го е изчаквал тук?

— Разбира се! Нали е тук с него.

— В такъв случай вън трябваше да видим дирите му.

— Старият ги е заличил. Нали чу мнението ми, че следите не са произхождали само от един-единствен човек. Тъй, ето че те имам отново вързан за мен. Сега слизай бавно надолу! Аз ще те следвам.

— Колко надолу?

— Факирът говореше за трийсет стъпала. Дали това е вярно, не зная. Трябва именно да опитаме. Все някъде тая шахта трябва да има край.

Слизането започна. Селим броеше стапенките на глас. Когато стигна до трийсет, доложи:

— Ефенди, чувствам здрава земя под себе си.

— Бъди предпазлив и проучи внимателно дали ще те издържи.

— Държи, не поддава, здрава е.

— Чакай тогава, идвам веднага.

Селим имаше право. Когато застанах до него, осветих с факлата наоколо. Намирахме се в малка камера, подобна на помещението горе, в което излизаше шахтата. Подът се състоеше от кирпичени тухли, ала под нозете ни видях една гладка каменна плоча с площ малко над един квадратен метър. Отстъпихме встрани и я повдигнахме. Тогава се появи един шахтов отвор, който водеше още по-надолу.

— Погледни — казах, — точно такава каменна плоча беше сложена горе при двете галерии. Била е скрита в едната и когато сме отминали, ония са я наместили върху шахтата и са я натрупали с камъни.

— Тая уйдурма я схващам и аз, ефенди — изплака дългучът. — Ама какво ни помага, като го знаем? От това не можем да се спасим. Ние сме изгубени и никога вече няма да зърнем дневната виделина. Животът е тъй красив, кой би помислил, че той толкова бързо и по такъв срамен начин ще свърши?

Селим седна на земята и високо и горчиво зарида. Сметнах за най-добре да не го смущавам в този изблик на обезкураженост и се заех да прегледам малкото помещение. Най-напред забелязах за своя радост, че въздухът тук беше поносим. Вярно, факлата не гореше ярко, но все пак така, че можех да виждам. За душен въздух не ставаше и дума, той беше само плесенясал и влажен. Стените се състояха от черни нилски тухли. Колко ли време бяха издържали? Те се държаха още здраво и само на едно място изглежда се бяха порутили. Струпалият отгоре пясък впоследствие се бе свлякъл. Или се заблуждавах? Никакви камъни ли изобщо не трябваше да се намират на това място? Коленичих и заразчиствах пясъка с ръка. Той беше лек и фин като брашно. Вдясно стигнах до тухлен зид, вляво — до тухлен зид, горе — също до тухлен зид. Помежду имаше само този лек пясък. Зад мен Селим все още ревеше, но вече не високо. Той въздъхна и… че какво пък му имаше? Прозвуча толкова глухо, толкова заглъхнало, толкова странно! Обърнах се. Той седеше с приведено напред тяло, захлупил лице в шепи и изглеждаше притихнал.

— От теб ли дойде тази въздишка, Селим? — попитах.

— От мен? Въздишка? Че кога пък?

— Току-що.

— Не бях аз. Ти си се измамил.

— Не, чух го ясно.

— Само че не бях аз, а и нищо не съм чул.

— Заблуда не е възможна. Убеден съм, че… — спрях по средата, защото глухият тон сега отново прозвуча.

— Чу ли? — попитах слисан.

— Да, ефенди, сега и аз ясно го долових.

— Какво беше това? Сипещ се пясък в дупката, която изрових, не може да е.

Тъкмо го бях изрекъл, звукът отново се чу и сега знаех откъде идва.

— Пъшкането прозвуча от шахтата! — възкликнах изненадан.

— Право, много право! — откликна Селим, като скочи ужасен и избяга в ъгъла.

— Защо се уплаши? — запитах. — Наблизо има хора.

— Хора? Как може да има тук хора? Това са джиновете на Джехеннема, които жадуват за нашите души.

— Мълчи! Селим, ти си един пъзливец!

— Аз, пъзливец? Ефенди, аз съм най-силният сред силните и най-големият герой на моето племе. Срещу Джехеннема обаче и най-дръзкият от дръзките не може да се бори. Ти ме доведе до ръба на Вечното проклятие и ако той се събори, ние ще се сурнем от горната повърхност на земята в зейналата паст, откъдето няма измъкване во веки. О, Аллах, Аллах, Аллах!

— Нейсе, остани си тогава тук и се вайкай, а пък аз ще се спася.

— Спасиш? — попита оня бързо. — В тая работа ще ти помогна, ефенди!

— Е добре, зарежи тогава хленча и слизай с мен надолу!

— Още надолу? С ума ли си?

— Да. Там долу има някакъв човек, на когото трябва да помогнем.

— Това не е човек, а стенанията на прокълнатите в Геената.

— Будала! Човекът може би е вече близо до смъртта и ако ние се туткаме, ще умре. Аз слизам. Ти прави каквото искаш.

Бях се отвързал от него, навих въжето около кръста си и слязох в дупката.

— Ефенди, ти наистина ли се тъкмиш да продължиш? — разкрещя се дългият страхливец. — Ами с мен какво, ще стане?

— Остани си тук!

— Не, няма да го сторя. Няма да остана толкова самотен тук измежду страхотиите на това зловещо място. Идвам и аз, идвам.

Той се разбърза сега да ме последва. Слязохме двадесет дупки надолу. После спрях да се ослушам. Сега ясно долових недалеч под себе си човешки глас.

— Помогни ми, слез долу! — викаше той.

— Идвам — уверих аз. — Ей сега ще бъда при теб.

Трябваше да сляза още десет дупки и стигнах до твърда земя.