Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (7)

η

През следващите няколко дена сънят се оказа непостижим лукс, тъй като двамата с Езон трябваше да подготвим кораба и екипажа за полет. За да остане буден, той се уповаваше на спартанската дисциплина, а аз се нуждаех поне два пъти дневно от инжекции с Холерично настроение, чийто страничен ефект беше постоянната раздразнителност.

Една нова и непозната страна на характера ми стана достояние на моите колеги и те едва ли я харесаха. Вместо обсъждане те получаваха преки заповеди, вместо въпроси — строги изисквания, а вместо обяснения — мълчание.

Първото, което направих, бе да извикам Михрадарий и Клеон в кабинета и да им съобщя новата дата за отпътуване.

— Защо архонтите постъпват така? — попита Михрадарий.

— Не е твоя грижа — озъбих се аз. — Всичко, което се иска от теб, е да се погрижиш подчинените ти да изпълняват задълженията си.

— Но, Аякс…

— Никакви възражения — прекъснах го аз. — Върви и действай.

Той повдигна краищата на тогата си и ми показа синята преподавателска лента. Знаех, че съм оскърбил почетен випускник на Академията, но инжекцията караше кръвта ми да кипи и ме освобождаваше от подобни предразсъдъци. Атина се опита да привлече вниманието ми, но я заглушиха войнствените призиви на брат й.

Обърнах се към Клеон, оставяйки Михрадарий да се гневи.

— Искам да приключиш с изчисленията на курса — наредих. — Направи последни корекции и ми го покажи.

Клеон се втурна да изпълнява задачата. Михрадарий го последва бавно и ме изгледа продължително, преди да напусне помещението.

За миг бях преизпълнен с чувството за вина.

— Холерично настроение — подхвърлих лаконично. Той кимна и затвори тихо вратата след себе си.

След като си тръгнаха, пратих куриер до Анаксамандър и му напомних, че очаквам доклад за издирването на истинския шпионин. Не мина много време преди да узная, че не се е занимавал с нищо подобно.

От този момент нататък спомените ми са замъглени. Документи се появяваха и изчезваха на бюрото ми, идваха посетители, настояващи за едно или друго. Писмените ми заповеди бяха кратки, отговорите — резки. Това, което зная, е, че през онези дни са се случвали много важни неща. Тъкмо за това ще помоля за снизхождение — позволете да се обърна с молба към Темида и Мнемозина да извлекат спомените ми от мъглата на сънливост и гняв.

Две важни събития се отразяват в огледалото на моето съзнание.

Роксана, една от подчинените на Рамоночон, балансов специалист, скромна персийка на средна възраст, чието задължение бе да проверява резултатите от реконструкцията с цел да бъде обезпечена стабилност на кораба, ме посети през третия ден от приготовленията.

— Командире — рече тя и пристъпи колебливо. — Съществува леко несъответствие в баланса на кораба. Исках да попитам Рамоночон за това, но… — тя млъкна, забелязала, че се мръщя. На винаги ведрото й лице се изписа неочаквана решителност. — Командире, работя под негово ръководство от седем години. Не мога да повярвам, че е шпионин.

— Не е такъв — заявих, щастлив, че и други споделят моята увереност.

— Господарю, можете ли да го извадите от тъмницата?

— Ако можех, смяташ ли, че щеше да е още там?

Тя се дръпна назад и едва не се блъсна в Жълт заек.

— Да, разбира се. Съжалявам, командире.

— Научното командване не обхваща въпросите за корабната безопасност — обясних, сдържайки изкуствено породения си гняв. — А сега, кажи ми за този проблем с баланса, времето ми е ограничено.

— Ами точно това е, господарю. Проблемът е, че корабът лети твърде добре.

„Твърде добре“? — Арес завладя ума ми. Как можеше да идва тук и да ме занимава с неща, които вървяха „твърде добре“, когато главата ми се цепеше от нерешени проблеми? Но успокояващата ръка на Атина ме спря, преди да се развикам. Права беше, естествено. Динамиците и без това бяха объркани от залавянето на Рамоночон, последното, което им трябваше, беше отвратителното ми настроение.

— Благодаря за информацията — смотолевих. — Веднага щом се отправим на път, ще отделя няколко души, за да установят причината. Но през следващите дни можеш да идваш при мен само с лоши новини.

— Да, командире — отвърна тя. — Простете, че ви обезпокоих.

Другият спомен е по-смътен. Михрадарий и Клеон дойдоха да обядват с мен в кабинета, щяхме да обсъдим накратко разни неща, преди да поспя три часа. Сънят беше задължително условие да не се побъркам от инжекциите.

Помня, че ни поднесоха пържен гъши дроб и ечемичен хляб, но за какво разговаряхме? О, да, изготвяхме предварителни планове за сближаването ни със Слънцето. Михрадарий се интересуваше от дистанцията, за да може да настрои окончателно механизмите на мрежата.

Персиецът бе забележително мълчалив по време на срещата и си позволи само няколко забележки, докато двамата с Клеон уточнявахме курса и стигнахме до извода, че „Сълзата на Чандра“ ще бъде в пълна безопасност на разстояние едва няколко мили от Слънцето, стига да се намирахме от вътрешната страна на кристалната сфера на Хелиос. Помня, че Клеон разглеждаше небесната карта и си подсвиркваше и че и двамата избягваха да срещат погледа ми. Но най-вече си спомням отсъствието на Рамоночон.

Тези дни на гняв най-сетне приключиха, когато зачеркнах и последния проблем от списъка и отидох в болницата за благодатен двайсет и четири часов сън под бдителния взор на Еврип. Събудих се с усещането, че най-сетне от дни насам съм завладян от собствените си чувства и дадох клетва никога вече да не ставам жертва на гнева си.

Докато съм спял, „Сълзата на Чандра“ се беше скачил за последен път със Стълбовете на Херкулес, за да остави онези членове на екипажа, които нямаше да ни трябват по време на дългия полет — около трийсетина учени, чиято работа беше приключила, както и излишъка от роби.

На бюрото в кабинета си намерих окончателния списък на личния състав. Шейсет и един роби, повечето на работа в самозародната лаборатория, сто войници, между които и двайсетте канонири, седем учени под мое пряко ръководство, четирима навигатори и шестима инженери, работещи за Клеон, двайсет и пет работници за Михрадарий, които трябваше да обслужват мрежата, и двайсет и двама динамици, без началник. Надявах се, че Рамоночон ще бъде на свобода, когато дойде време последните да пристъпят към действие.

Езон влезе в кабинета тъкмо когато преглеждах списъка.

— Готови ли сме? — попитах строго.

Той прикри една прозявка и ме стрелна с подпухнали очи.

— По-готови никога няма да бъдем.

Гледаше ме очаквателно. Обърнах се към Жълт заек.

— Капитане, би ли повикала двама вестоносци?

— Да, командире.

Появиха се двама младежи с къси червени туники и кожени кесии за съобщения.

— Обяви общо инспектиране — наредих на първия — и предай на екипажа да се събере в амфитеатъра за прощална церемония.

Младежът хукна навън. Обърнах се към втория.

— Предай на Кловикс да донесе в амфитеатъра жертвения скиптър и да осигури животни за заколение.

Той също кимна и си тръгна.

— Най-добре ние също да се приготвим — рече Езон и се отправи към вратата. — Ще те чакам след час при кърмовата батарея.

Двамата с Жълт заек отскочихме до моята пещера, където робите ме измиха и намазаха с благовонни масла, сетне ме облякоха в пурпурна тога, поставиха на главата ми лавров венец и закачиха значката със златния бухал на рамото ми. Разкрасен по този начин за предстоящата публична изява, аз изведнъж почувствах как над мен се събират богове и герои в очакване на предстоящото жертвоприношение.

Докато ме приготвяха, моята телохранителка лъсна бронята си и си сложи огърлица от стоманени мъниста, които представляваха миниатюрни маски на Арес и Атина. Боговете на войната стояха зад нея, въздигайки я над обикновените хора. Видях величието на нейната душа и почувствах повече от всякога каква огромна чест ми е оказала да дойде на служба при мен.

— С твое разрешение — рекох й, — време е да се срещнем с Езон.

— По твоя команда — отвърна тя.

Езон ни очакваше в задната част на кораба. Беше облечен точно като мен, само дето значката му представляваше стоманен паун, а тогата му се издуваше странно на гърдите и хълбоците, подсказвайки, че отдолу носи ризница и меч.

— Приветствам те, братко мой, от името на Атина — рекох и докоснах с върховете на пръстите бухала.

— Привет и на теб, братко, от името на Хера — отвърна той и стисна леко пауна.

След като приключихме с формалностите, ние обиколихме на повърхността и под земята „Сълзата на Чандра“ — от кърмата до носа, молейки боговете да благословят кораба като цяло и всяка част поотделно. Но освен това прегледахме всичко внимателно, за да се уверим, че няма сериозни пропуски в подготовката. Лабораториите бяха излъскани до блясък, макар да забелязахме следи от паническа дейност в последния момент, най-вече в отделението на динамиците. Игрищата, столовата и командният хълм бяха украсени със сини и червени ленти. Болницата, складовете и самозародните ферми също бяха преметени, но не повече, отколкото се изискваше. Казармите, арсеналът и оръдейните батареи задоволиха взискателните погледи на моите двама спартански придружители. Минахме покрай амфитеатъра, където екипажът вече се събираше, и край навигационната кула, която Клеон лично бе изрисувал с Питагоровите правила. Спряхме, когато стигнахме върха на сълзата — предния край на моя кораб.

Небето под нас беше безоблачно и виждахме ясно синьото море, скалистите острови и назъбеното крайбрежие на Средиземно море, което се простираше на петстотин мили под корпуса.

— Посейдоне, макар да не плаваме по водите ти, дари ни с благословия — обърнах се аз към морето. — Защото ние сме моряци и носим същите страхове като тези, които порят твоите води. Благослови този кораб и нека прекоси безпрепятствено небето, благослови и моряците, за да се върнат невредими у дома.

Не долових отговор от страна на божеството и погледнах надолу, за да видя някакъв знак, но бяхме твърде високо, за да се различи нещо.

Обърнахме гръб на света и се отправихме с равна крачка към амфитеатъра. Екипажът се бе подредил по пейките, старшият състав отпред, младшите сътрудници отзад и така нататък до най-високите редове, където бяха насядали войниците.

На сцената имаше инкрустиран със злато олтар от червен мрамор, а върху него гореше огън, до който бяха поставени златен купел и остър стоманен нож с халцедонова дръжка. Зад олтара, овързан с дебело въже, стоеше бивол, до него три бели овчици и три черни агнета.

Езон държа бивола, докато му прерязах гърлото с ножа, след което го опекохме на огъня, възнасяйки молитви за успех към Зевс. Почувствах докосването на най-великия от всички богове и благодарността му за оказаната чест. След това пожертвах една овца в името на Атина и усетих познатата й близост, което ми придаде увереност. Езон изгори втората овца в чест на Хера. Не зная какво се случи между него и царицата на небесата, но забелязах, че лицето му става мрачно и напрегнато. После двамата заедно предадохме последната бяла овца на милостта на Хефест, молейки се устройството, от което зависеше успехът ни, да заработи. Втренчихме погледи в пламъците, за да разчетем знаците, но никой от нас не видя и намек за поличба.

Накрая в бърза последователност проляхме кръвта на трите черни агнета в чест на Аристотел, Александър и Дедал — покровителя на небесната навигация. Усещах как героите черпят живот и присъствие от капките кръв, но след като утолиха жаждата си, те си тръгнаха мълчаливо.

Не се налагаше да се обръщаме към екипажа, хората разбираха добре смисъла на церемонията и си даваха сметка, че съдбата на всеки от нас е прищявка в ръцете на боговете. Езон, Жълт заек и аз изчакахме мълчаливо, докато нашите подчинени напускаха бавно амфитеатъра и се отправяха към работните си места. Някои ни поздравяваха с вдигане на ръка, други бяха твърде погълнати от мислите и опасенията си.

Когато и последният присъстващ си тръгна, влязоха роби и се заеха да чистят сцената от кръвта, а ние се прибрахме, за да се преоблечем в ежедневни дрехи.

Половин час по-късно тримата се събрахме отново в подножието на навигационната кула. Божественото присъствие на церемонията все още не ни беше напуснало и това сякаш ни пречеше да разговаряме помежду си. Все така мълчаливо изкачихме витата стълба и влязохме в контролната зала.

Клеон бе окачил окончателния курс на полета на трибуната до пилотското кресло.

— Заповядайте, заповядайте — покани ни той. — Сядайте и си слагайте коланите, защото след малко потегляме.

Тримата се настанихме на подплатените скамейки до задната стена на контролната зала и се завързахме с каиши.

— Готови сме — съобщих на Клеон. Думите ми отекнаха някак странно, сякаш бях напуснал тялото си и витаех из помещението.

— Чудесно. — Той се настани при контролното табло и на свой ред се омота със специално омекотени ремъци. — Приготви се за излитане! — извика в тръбата в долния край на таблото. Гласът му изпълни с мощни вибрации изкуствено сгъстения въздух в тръбата, придавайки на думите оттенъци, които той самият не би могъл да възпроизведе. След броени секунди същият звук бликна от мегафона на покрива на кулата и обходи „Сълзата на Чандра“ от носа до кърмата.

Клеон потърка нетърпеливо ръце, пръстите му потръпваха като на музикант преди изпълнение. Той дръпна една след друга двайсетте къси ръчки на покрива. Чух мъчително стържене от вътрешността на кораба, което ми подсказа, че баластните сфери, висящи под корпуса, сега се прибираха вътре. Малко след това долових и бълбукането на изтичащата от резервоарите баластна вода. Освободен от теглото на водния резерв, „Сълзата на Чандра“ започна бавно да се издига в небето.

Клеон се наведе напред и дръпна другите двайсет ръчки на пода. Мощно свистене като от западен вятър обгърна кораба и прозорците се озариха от ярко сияние, докато двайсетте огнезлатни топки се показаха на пилони от нишите в борда, където бяха държани. Изведнъж нещо дръпна рязко кораба нагоре и ние започнахме да се издигаме по-бързо, макар все още не със скоростта на извисяващ се орел.

Известно време Клеон се поклащаше бездейно на седалката, нашепвайки си Питагоровите рими за полет.

— Сега — обяви той. — Пригответе се за ускорение!

Тръбата отново превърна гласа му в тътен над кораба.

Линия златисти пръчки като копия на фаланга се показа от кърмата. „Сълзата на Чандра“ се наклони едва забележимо напред и въздухът около кърмата се разреди и проясни. Пронизителен вой под корпуса ми подсказа, че огънят изгаря водата във въздуха.

Клеон натисна четирите дръжки вляво и нова редица от бляскави остриета се присъедини към първата. Бяхме притиснати върху облегалките, докато корабът се издигаше все по-бързо в небето. Силата на обратната тяга издърпа душата ми напълно в тялото и аз изгубих всякаква връзка с боговете.

— Вторични витла разгърнати!

Клеон запя хвалебствен химн към Питагор и премести четирите дълги ръчки пред себе си. Този път от кърмата се подадоха мачти с дължина четвърт миля. Огнезлатните тръби сияеха по-ярко от кораба, по-ярко дори от слънцето. Небето се изпълни с жълтеникавомедни отблясъци, картина величествена и завладяваща. Воят прерасна в едва поносим писък.

— Първични витла разгърнати!

Въздухът стана прозрачен като самите кристални сфери и когато корабът повдигна още малко нос, видях небесата да се разтварят пред мен в цялата си прелест, планети, танцуващи под вечния припев, зададен от Първичния двигател при сътворението на света. Отправих хвалебствия към Уран, праотеца на боговете, и към Зевс, господаря на небесата.

Естествената скорост на „Сълзата на Чандра“ се усилваше стократно заради разреждането на въздуха от ареските витла и ние се отдалечавахме от Земята, следвайки стръмна спирала.

— Най-сетне — чух Езон да шепне. Някой сякаш изсмука въздуха от дробовете ми и натискът върху облегалката се усили. Денят и нощта започнаха да се сменят на всеки пет минути, докато се въртяхме в стремителна орбита към луната.

Летяхме така два напрегнати часа, сетне пред нас се появи светлина, която се превърна бързо в прозрачна стена, изпълваща небосвода — наближавахме непробиваемата сфера, която задържаше Луната на мястото й.

— Прибирам витлата на десния борд — съобщи Клеон и дръпна по две ръчки от всяка група.

Дясната страна на кораба поизгуби от сиянието си и въздухът край борда се замъгли от внезапно възстановената плътност. Наклонихме се рязко, преминавайки на паралелен курс с екватора на сферата, която задържаше Луната. На не повече от хиляда мили над нас виждах на орбита самата Селена.

— Приготви се за сближаване — обяви Клеон. Той прибра първичните и вторични витла от двете страни и разположи третичните ротори на кърмата. Гмурнахме се във внезапно сгъстения въздух и изгубихме набраната скорост. Само след броени секунди забавихме до едва пет пъти по-голяма скорост от естественото движение на луната.

Поех въздух с пълни гърди, щастлив, че най-сетне мога да напълня дробовете си.

— Хермес, господарю на вестоносците, опази ни от тази скорост — замолих се аз. После се понадигнах и подвикнах на навигатора: — Клеоне, екипажът няма да понесе дълго такова натоварване.

Клеон се засмя.

— Зная, командире. Тъкмо затова планирах само по четири часа ежедневен полет. Два етапа от по два часа.

— Добра работа — кимнах.

— Мисля, че бих могъл да се справя и по-добре.

Преди да обясни какво по-точно имаше предвид, пред нас се появи петнистата сребърна сфера на луната.

— Готови за спиране! — извика Клеон и прибра третичните витла, след което насочи носа към широката само пет мили пролука между Луната и кристалната сфера, която я задържаше с непознатата сила на нейното естествено движение. Клеон остави „Сълзата на Чандра“ да легне на орбита непосредствено зад небесното тяло, от чиято материя бе издялан.

— Добра работа, Клеоне — повторих аз, разкопчах колана и протегнах схванатите си мускули.

— Благодаря, командире — отвърна той. — Ще видя какво мога да направя, за да намаля действителното летателно време.

— Разчитам на теб — рекох.

Езон и Жълт заек се освободиха от ремъците и тримата оставихме Клеон да подрънква на лирата, докато проверяваше изчисленията си.

Запалиха сигналните светлини на кораба и откъм Луната се доближиха шейни, натоварени с припаси, както ни беше обещал Кройс. Часовоите в подножието на навигационната кула ни съобщиха, че Анаксамандър се е отправил към хангара заедно с дузина войници, за да провери товарите. Езон също тръгна нататък.

Жълт заек настоя да не доближавам шейните и сандъците, докато не приключи проверката. Искаше да се приберем в моята пещера, но някое от божествата, вероятно самата Селена, ме подтикна да ида до ръба на кораба и да надзърна към изпъстрената с кратери лунна повърхност.

Когато двамата с Жълт заек застанахме при перилата на десния борд, аз зърнах бронзово сияние на повърхността под нас. Макар да не различавах добре подробностите, знаех, че това трябва да е високата двеста стъпки статуя на Артемида, вдигната точно на мястото, където Кройс и Милтиад се бяха прилунили в годината на моето раждане.

Божествена сила докосна мислите ми и изтръгна полузабравен спомен: майка ми ми разказва как на първото пълнолуние след раждането ми ме отнесла в двора на Храма на Ищар и ме вдигнала към Луната: тя погледнала нагоре и помолила нощната перла да дари сина й с хубав живот. Винаги говореше с едва прикрито обожание за това украшение на нощното небе.

Сега, когато гледах надолу, виждах не скъпоценен камък, а изпъстрена с дупки пемза. Толкова много шейни и кораби бяха издълбани от нея, че недокоснатата от човешка ръка Селена от дните след моето раждане бе заприличала на прекарала едра шарка старица. Исках да отместя поглед, но богинята не ми позволяваше, докато Жълт заек не ме потупа по рамото.

— Аякс, какво гледаш?

Божеството се отдръпна и върна контрола върху мислите ми.

— Жертва на войната.

— Има много такива — рече замислено тя.

— Зная, но тази няма да можем да заменим. Чудя се дали няма да изровим всички планети, преди да настъпи краят…

— Не и ако архонтите са прави — рече тя. — Ако „Слънчев крадец“ спечели войната, нуждата от нови небесни кораби ще изчезне. Решението е в твоите ръце.

— Благодаря, капитане — отвърнах благодарен, задето ми беше припомнила, че имам силата да променя нещата.

Доставката и проверката на товара отне пет часа, след което се шмугнахме през отвора в кристалната сфера и се озовахме в отвъдлунното небесно пространство. Многоброен ескорт от кораби и шейни ни изпрати от луната, залпове от сигнали ракети озариха околностите, докато се отдалечавахме от първата сфера, носейки се към сърцевината на Първичния двигател.

Докато летяхме, слънцето се скри зад Земята, оформяйки конус от тъмнина, в който се намирахме и ние. Външните планети засияха по-ярко, озарени от звездна светлина. Различавах добре кървавочервения Арес и пурпурния Зевс, успях да видя и морскозелената Афродита далеч отвъд десния борд. Но нашата следваща цел, оранжевокафявият Хермес, оставаше скрит зад сянката на Земята.

 

 

На следващия ден Езон дойде да ме посети в кабинета и двамата закусихме агнешко с къри, докато обсъждахме въпросите, свързани с предстоящия полет.

Още с влизането той ми подаде един свитък.

— Докладът на Анаксамандър. Претърсил е кораба от носа до кърмата, но не е открил никакви улики за наличието на друг шпионин.

Никой от двама ни не знаеше, че Анаксамандър въобще не се е занимавал с това. Тук ще отворя скоба, за да поискам снизхождение за Езон. Моят съкомандир няма високо мнение за нашия началник на охраната като човек и офицер. Но Анаксамандър винаги бе изпълнявал безпрекословно заповедите. Вярно е, че нерядко действията му бяха лишени от здрав разум, но никога не беше проявявал открито неподчинение. Ето защо, макар сега Езон да се вини за последствията, искам да заявя, че нямаше как да знае докъде ще го отведе сляпото му доверие в Анаксамандър.

Но да се върнем към срещата. Прочетох доклада набързо и го хвърлих на бюрото.

— Езоне, давам ти думата си, че Рамоночон не е шпионин.

— Възхищавам се на твоята лоялност, Аякс, но не забравяй, че нашият първи дълг е пред Симахията. Трябва да се грижим за безопасността на кораба.

— Ще ми позволиш ли да започна собствено разследване? — попитах, давайки си сметка, че на повече от това не мога да разчитам.

— Да, ако се налага. А сега може ли да се върнем към другите въпроси?

— Да, разбира се, благодаря ти.

Първо прегледахме графика на Клеон: една седмица полет до Хермес, още три до Афродита, месец оттам до Слънцето и два месеца обратен полет със слънчевия фрагмент на буксир. Опирайки се на този график, през следващите два часа ние изработихме разписание на екипажа, планирахме няколко учения, променихме часовете за работа на столовата и така нататък. Накрая стигнахме до един от най-важните въпроси: как да повдигнем духа на хората, смутени от опитите за покушение срещу мен, от затварянето на Рамоночон и от внезапното отпътуване от Земята.

Решихме да провеждаме ежеседмични игри за войниците, научни дебати за учените и двуседмични състезания за целия екипаж. След срещата наредихме да разлепят съобщения в столовата и пред спалните. Не зная доколко всичко това щеше да подобри настроението на екипажа, но поне през свободното време мислите им щяха да са насочени другаде.

Ала съдбата определи другояче. Смятах да се посветя на издирването на шпионина, но ми отне цели три дена — половината от полета до Хермес — да разчиствам бюрото си от натрупаните документи. Клеон непрестанно ме навестяваше с предложения и въпроси за това как да спестим някой и друг час от полета. Одобрих някои от идеите му, други отхвърлих като прекалено рисковани. Стараех се да отговарям лаконично, за да не ме въвлече в спорове за небесната навигация. Трябваше да забележа пламъчетата в очите му, докато ме убеждаваше в чудесните предимства на някои дребни корекции на курса.

Ала така и не заподозрях, че нещо в поведението на главния корабен навигатор не е наред, докато на третия ден той не нахлу развълнуван в кабинета ми, рискувайки да бъде посечен на място от моята телохранителка, само задето беше пропуснал да почука.

— Успях — обяви Клеон, без дори да забелязва, че Жълт заек прибира светкавично извадения вакуумет. — Мога да намаля с два дена времето за полет до Афродита, без да увеличавам периода на ускорение.

Вдигнах глава от доклада за поддръжката на вагонетката.

— Това е доста интересно — рекох. — Как смяташ да го направиш?

— Съвсем просто е. — Той подскачаше из кабинета като малко дете. — Достатъчно е да завъртим „Сълзата на Чандра“ на една страна и корабът ще прорязва по-тесен коридор във въздуха.

— Да не си се побъркал? Всички ще изпопадаме през борда — не можех да повярвам, че трябва да му припомням основни принципи на земната механика. — Ще полетим към Земята и ще се размажем върху някоя от кристалните сфери.

Той плесна несръчно с ръце и звукът, който издаде, беше жалък и комичен.

— Но ако се завържем всички?

— Ами добитъкът? Ами водата в резервоара?

Той понечи да отговори, без съмнение бе помислил и за това, но аз го прекъснах:

— Клеоне, спри! Графикът вече е определен. Не се нуждаем от по-голяма скорост.

— Но така ще спечелим време — рече той, пренебрегвайки опитите ми да бъда рационален.

— Не, Клеоне, няма. Не желая повече да се занимаваш с това.

Лицето му се изкриви в гневна маска, той понечи да се хвърли през бюрото и да ме сграбчи, но Жълт заек го улови във въздуха и му изви ръцете.

— Трябва да довърша започнатото. — Очите му пламтяха, дъхът му излизаше на пресекулки.

Едва сега осъзнах какво е станало с него.

— Жълт заек, налага се да го отведем в болницата.

Моят верен телохранител отнесе дърпащия се и крещящ навигатор в болничната пещера, където наредих на един роб да повика Еврип.

— Какво има? — попита старият лечител, след като се появи от една галера за лежащо болни.

— Свръхаерация — нервно разстройство от недостиг на пневма — поставих мигом диагнозата. — Или поне така смятам.

— Наистина? — Еврип повика един санитар. — Донеси ми торба с тежък въздух.

— Да, докторе — кимна робът и хукна към тунела със склада. Върна се след минута с голяма кожена торба, импрегнирана с восък.

— Пуснете ме! — крещеше Клеон в стоманената хватка на Жълт заек. — Трябва да приключа с изчисленията.

Еврип приближи торбата към носа му и го накара да вдъхне от парите.

Клеон поемаше тежкия въздух на резки, насечени вдишвания. Още след първите няколко движения погледът му се замъгли и той увисна в ръцете на Жълт заек.

— Капитане, ако обичате, поставете го на кушетката за прегледи — рече Еврип и посочи дървения нар в ъгъла.

Жълт заек изпълни молбата, после се върна при мен.

— Какво е станало с него? Никога не бях чувала за нервно разстройство от чист въздух.

— Но е така — обясних. — Чистият въздух толкова прояснява мислите му, че вече може да се съсредоточава само върху един проблем. Всяка идея се превръща в мания — като тази да променя курса до постигане на пълно съвършенство. Но…

— Но какво?

Поех дълбоко въздух, за да проясня мислите си.

— Но това е изключително рядко състояние, а и Гилдията на навигаторите проверява членовете си за податливост към него, преди да ги праща на корабите. Клеон вероятно е бил преглеждан няколко пъти и е издържал успешно тестовете.

Еврип се върна от стаята за прегледи.

— Ще се оправи след няколко часа сън и солидна доза Сангвинично настроение.

— Ще може ли да изпълнява задълженията си? — попитах. Без брилянтното пилотиране на Клеон шансовете за успешна мисия на „Слънчев крадец“ силно намаляваха. Никой от заместниците му не би могъл да управлява огромната машина в близост до слънцето.

— Би трябвало — рече Еврип, — но му оставих торбата с тежък въздух за всеки случай. Освен това някой трябва да го наблюдава през цялото време.

— Бедният Клеон. Когато гилдията узнае, никога повече няма да му позволят да управлява небесни кораби.

Жълт заек гледаше замислено към кушетката.

— Какво ти е на ума? — попитах.

— Че на кораба прекалено много неща взеха да се объркват.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам се дали поднебесното оръжие, което предизвика болестта ти, не би могло да бъде причината и за състоянието на твоя навигатор.

— Ако е така — рекох, внезапно вдъхновен, — някой съвсем скоро го е използвал срещу Клеон. Който и да е бил, той е истинският шпионин.

Жълт заек кимна бавно.

— Как да разберем дали причината може да е в оръжието? — попита тя.

— Като попитаме — отвърнах и сърцето ми запърха. Капитан Жълт заек, моята чистокръвна спартанка, щеше да ми помогне да заловим шпионина. — Ела с мен в затвора.

Поднебесният доктор се казваше Ци Лян Ксу. Държаха го в постоянно озарената от лунна светлина килия, откакто ми беше спасил живота. Даваха му вода и храна, но никой не разговаряше с него.

Когато влязохме, той ме изгледа с тъжните си подпухнали очи, насълзени и раздразнени от постоянната светлина. Възрастното му лице бе насечено от бръчки на тревога и болка, приличаше на нещастниците, пратени да изкупват вината си в царството на Хадес.

— Какво ви води при мен, жалкия затворник? — попита той на бавния си гръцки.

— Имам няколко въпроса към многоуважавания доктор — отвърнах на хънански. Очите му се разшириха от изненада, но той побърза да ги присвие заради блясъка.

Капитан Жълт заек ме потупа по рамото и ме повика в другия край на килията.

— Не ми каза, че говориш езика на поднебесните — прошепна тя на ксерокски.

— В Академията го учим — обясних. — Но само тези от нас, които се опитват да вникнат в тайните на вражеската наука.

— Смятах, че Академията няма кой знае какъв напредък в тази насока.

— Така е — съгласих се. — Но се опитваме. Няма атинянин, който да признае, че не го бива да възприема новите познания.

Върнах се при доктор Ци.

— И какво иска господарят от окаяния затворник? — отговори той на същия език.

Облегнах се на стената на пещерата и се почесах по брадата. Погледът на лечителя се премести с копнеж върху сянката, която хвърляше тялото ми. Питах се от колко време е тук, напълно лишен от успокояващия мрак.

— Тази болест, от която ме излекува — заговорих. — Дали оръжието, което я предизвика, може да доведе до нервно разстройство от недостиг на пневма?

— Това пък какво означава? — повдигна учудено вежди той. — Как е възможно някой да се разболее от чист въздух?

Описах му състоянието на Клеон.

— Няма такава болест — заяви той с увереността на опитен преподавател. — Вашите примитивни доктори са глупаци, щом смятат, че може да съществува.

— А ти какво обяснение би дал?

— Вашият пилот е обезумял, бил е прокълнат от дух.

— Абсурд. Клеон е твърдо вярващ питагореец, духовете не могат да му причинят зло. Не става въпрос за божествена намеса, а за човешко действие.

— Щом многоуважаваният господар смята така… — отвърна доктор Ци и остави изречението незавършено.

Реших, че само си губя времето, и се обърнах, за да си вървя. Но Атина ме спря и ме накара да погледна моя пленник, който продължаваше да гледа отчаяно в сянката ми. Тя ми прошепна, че мога да науча много неща от този човек, дори да не знае нищо за болестта на Клеон.

— На борда има шпионин — заговорих. — Какво знаеш за него?

— Какво би могъл да знае един безполезен затворник? Бях докаран тук, за да излекувам почитаемия господар, а за награда ме затвориха в клетка с постоянна светлина, без никаква възможност да поспя.

— Помогни ми да уловя шпионина и ще поставят завеси на стените.

— Как може един презрян затворник да ви помогне за такова нещо?

— Не зная. Но само така ще получиш жадувания сън.

Нека призная, че не се оправдавам, задето принуждавах един старец да престъпи честта си. Но дългът към моя другар стоеше по-високо.

Лекарят погледна към сянката, сетне към сияещата стена. Беше прекарал вече няколко седмици, обгърнат от постоянния сребрист блясък. Доктор Ци бе уморен, възрастен човечец, който никога нямаше да види родния дом, а аз му предлагах малко комфорт в изгнанието. Разтреперан, той склони глава.

И тогава заговори насечено, през плач:

— Чух, че този шпионин ще носи… — той произнесе една дума, която не разбирах.

— Какво означава тази дума?

— Приспособление за разговор на големи разстояния.

Знаехме, че поднебесните разполагат с подобни устройства, но както винаги, нямахме представа как изглеждат, нито как действат. Бях изненадан, че един обикновен доктор, пленен при набег през границата на Поднебесното царство, ще е в течение на толкова важна тайна.

— Това приспособление се състои от две части — продължи той. — Предавател и приемник. Приемникът е… сребърна кутийка с размери на човешка длан, от която се подават дванайсет златни игли. Иглите са подредени в колони, общо шест колони по две игли. Свързани са с яркочервени линии.

— А предавателното устройство?

Той се поколеба, после въздъхна и продължи:

— Предавателят е стъклен куб със страни по три стъпки. Има две колони, като приемника, но вместо златни игли там са поставени сребърни шипове и липсват червените линии. — Гласът му се промени, сякаш четеше скучна лекция. — Предавателят се разполага в чи-поток. После между шиповете се нанасят шест линии червеникав прах. Всяка линия или е плътна, или прекъсната и така се оформя хексаграма. Чи-потокът се влияе леко от хексаграмата. Приемник, който се намира в същия поток, ще улови тази промяна и изрисуваните му линии ще оформят същите прекъсвания като тези на предавателя.

Описанието на устройството беше достатъчно подробно, само дето не знаех нито как работи, нито какво е „чи-поток“.

— Откъде един обикновен лекар знае за тези неща? — попитах.

— Медицината е основата на науката — отвърна той със същия механичен глас, с който аз бих цитирал законите на Аристотел.

Бях срещал това изречение в няколко даоистки научни текста, но досега не знаех, че те наистина вярват в това. За нашата наука медицината е страничен клон на зоологията, изучаваща живота, и на антропологията, посветена на човека. Нито един академик не би повярвал, че толкова незначителен сектор на познанието може да бъде крайъгълен камък, върху който да се гради цялостният възглед за света.

— Стража! — извиках аз през вратата. Един от войниците дръпна тежкото стоманено резе.

— Командире?

— Нареди на робите да окачат нощни завеси в килията.

— Но, командире — рече той, — началникът на охраната иска затворниците да бъдат държани на светло, за да можем да ги виждаме.

— Това беше заповед — троснах се, но и двамата знаехме, че властта ми не се разпростира над затвора. — Ако настояваш, можеш да поискаш от командир Езон да я потвърди.

— Слушам, командире — кимна той, тъй като очевидно не желаеше да си навлече гнева на Езон. — Простете, командире. Щях да го изпълня веднага.

Докато се качвахме в тунела, разказах на моята телохранителка за устройството за комуникация.

— Ще ми помогнеш ли да го намеря? — попитах.

— Разбира се, командире.

— Благодаря ти.

— Мой дълг е — отвърна тя, но въпреки безличните думи нещо в тона й ме накара да мисля, че оценява благодарността ми.

— Къде на „Сълзата на Чандра“ може да се скрие стъклен прибор с размери три на три стъпки? — попитах я аз, уверен, че има по-голям опит от мен в залавянето на шпиони.

— Само на две места има достатъчно пространство, защита и налични скривалища за чупливо устройство с подобни размери. Складовата пещера и самозародната ферма.

Проверихме първо в склада, за да отложим колкото се може повече контакта си с миризмата във фермата. Огромните пещери имаха над дузина входове, разпръснати навсякъде из кораба. За щастие един от тях беше съвсем близо до затвора и не се наложи да вървим дълго.

Роби, тикащи левитиращи колички, ни поздравиха със смирено кимване, но не казаха нищо, докато крачехме надолу по ехтящия тунел към пещерата, която представляваше идеален квадрат (издялана беше така по заповед на Рамоночон).

Заслушах се в глъчката и шумотевицата на робите, които живееха и работеха тук, докато оглеждах безкрайните редове от сандъци, подредени върху стоманени стелажи. Стройни фаланги от припаси заобикаляха кръглия кладенец в средата на пещерата, който осигуряваше достъп до огромния резервоар на кораба.

Кловикс стоеше близо до входа и разговаряше с русокоса робиня, балансираща с невероятна лекота два огромни сандъка на раменете си. Когато ги приближихме, двамата ни видяха и млъкнаха.

— Какво мога да направя за вас, командире? — попита старейшината на робите с галски акцент, на който и най-скромната забележка звучеше като обида.

— Налага се да претърсим склада — отвърнах.

— Командире — рече той. — Тук долу имаме две хиляди сандъка. Повечето са заковани и ще бъдат отворени едва когато има нужда от тях. Да не искате да преустановим нормалната работа и да ги разковем заради вас?

— Изглежда няма друг начин.

— Желаете ли да ви придружа и да ви помогна в търсенето?

— Не, Кловикс, изпълнявай си задълженията.

— Ами… хъм… добре, командире.

— Той крие нещо — прошепна ми Жълт заек на ксерокски, докато навлизахме в пещерата.

Засмях се. Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се, че крие нещо — рекох. — Кловикс е един от най-корумпираните роби в цялата Делоска симахия. Печели страшно много пари от контрабанда на дребни луксозни стоки, които внася нелегално и продава на подчинените ми.

— Защо не го спрете?

Усмихнах се на спартанската й склонност към справедливост и ред.

— Много отдавна научих, че е добре за дисциплината, ако позволяваш на подчинените някои дребни провинения. Това повишава духа.

— Не и в армията — възрази тя.

— Така беше в Академията — отвърнах. Спряхме при един висок пет стъпки сандък, на който беше изписано, че съдържа чували с брашно. Бърз преглед установи, че съдържанието отговаря на описа.

През следващите пет часа обиколихме целия склад, претърсвахме отворените сандъци и проверявахме печатите на затворените за опити за фалшифициране. Не открихме нищо освен едно малко чувалче с южноатлантейски семена от кока и кауфи, скрито под товар от сушени фурми. Без съмнение Кловикс продаваше семената, на моите подчинени заради стимулиращия им ефект.

Преустановихме претърсването, когато басовият глас на Панден, един от младшите навигатори на Клеон, обяви от високоговорителите да се приготвим за ускорение.

Робите начаса се завързаха за стените и пода, ние се присъединихме към тях и останахме така през следващите два часа, докато Панден ни тласкаше все по-близо до Хермес.

След като се освободихме от ремъците, двамата с Жълт заек се отправихме към предната част на пещерата и тунела, водещ към самозародната ферма. Минахме през голям каменен портал, старателно измит от прахоляка. Двама помощници ни загърнаха с чисти ленени чаршафи и ни накараха да натрием ръцете и лицата си с лепкаво, коагулиращо олио, което възпрепятстваше изпотяването — необходима предпазна мярка, тъй като дори само няколко капки пот, попаднали в самозародната смес, можеха да променят свински ембрион в гърчеща се маса от конски мухи.

Асистентите ни преведоха през втора двойна врата и я затвориха зад нас. Незабавно бяхме атакувани от всякакви тежки миризми, сякаш табун потни коне бяха стъпкали поляна с диви цветя, сетне бяха прекосили работилница за щавене на кожи и накрая се бяха стоварили изтощени насред бойно поле с разлагащи се трупове.

Притиснах края на чаршафа към носа си и вдъхнах от чистия му мирис. Жълт заек се оглеждаше безгрижно, сякаш миазмите не й правеха впечатление.

Намирахме се в невисока пещера, в която робите фермери отглеждаха добитък в двеста стоманени контейнера. Много от контейнерите съдържаха кафеникава полутечна маса, която все още не беше узряла. В други вече се виждаха полуоформени животни. А по стените на няколко драскаха напълно завършени крави, прасета, овце, кози и пилци, опитвайки се да излязат на свобода.

Между контейнерите имаше купчини тор — първичната субстанция на живота, и кутии с всякакви странни съставки, чиито поръчки бях подписвал. Двамата с капитан Жълт заек прекарахме три часа сред тази смрад под бдителните погледи на фермерите и жалостивите очи на частично оформените животни. Не открихме нищо.

Уморени и вмирисани, ние се върнахме в моята пещера. Легнах да спя веднага след като робите ме изкъпаха и намазаха с благовония, тъй като не изпитвах никаква охота да ям, след като продължително време бях стоял прекалено близко до онова, от което се получаваше храната.

На следващия ден навестих Клеон в болницата. Беше прекарал нощта в галерията за лежащо болни и когато влязох, тъкмо закусваше хляб и круши.

— Командире — поде той, — налага се да подам оставка. Но с ваше разрешение ще обуча Панден за маневрирането около слънцето.

— Глупости — поклатих глава. — Искам да си на навигационната кула за следващия период на ускорение.

— Не мога да го направя, Аякс — рече той. — Ако вдишам отново пневма, докато управлявам кораба, може въобще да не забавя скоростта. Прекалено е опасно.

— Погрижил съм се за това. Ще бъдеш под постоянно наблюдение.

— Но, Аякс…

— Освен това смятам, че болестта ти е причинена изкуствено.

— Какво?

Споделих с него теорията на Жълт заек, но не споменах възраженията на доктор Ци. По-важно беше да върна Клеон на работа.

— Те се опитаха да ми отнемат небето! — Обичайно усмихнатото лице на Клеон се изкриви в божествен гняв. — Ще изгоря Хангксу до основи заради това!

— Успокой сърцето си — рекох. — Не забравяй кой си. Помни Питагоровата клетва. Спомни си хармонията на небесата.

Клеон затвори очи и започна тихо да си напява. Скоро гневът го напусна съвсем.

— Аяксе — заговори той. — Ще наредиш ли на някой да ми донесе лирата? Остави ме един час да посвиря и ще съм готов за полет.

Клеон удържа на думата си. Неговите помощници ме увериха, че няма и следа от завръщане на манията, а Еврип ми каза, че дишането и настроението му изглеждали съвсем нормални. Надявах се, че сме подплашили шпионина достатъчно, за да не предприеме нови опити за покушение срещу него. А също и че ще заловим негодника, преди да направи нещо друго, с което да изложи на риск кораба и екипажа.

Четири дни бяха необходими на „Сълзата на Чандра“ да достигне Хермес и през това време двамата с Жълт заек продължихме издирването на предавателното устройство. Обиколихме целия кораб, претърсихме казармите, спалните и лабораториите, както и няколко от по-дребните складови пещери. Не намерихме нищо, макар по-късно да узнах, че екипажът шушукал заради странното ми поведение.

Клеон доближи крайно предпазливо планетата на бога на пратениците, като вкара кораба с ловка маневра между главната кристална сфера и по-малките еклиптични сфери, които придаваха ексцентричност на орбитата на Хермес. Най-сетне, след близо два часа маневриране из тесните пролуки, ние се приближихме към оранжевочервеното кълбо.

За разлика от нашарената повърхност на Селена Хермес имаше само един белег върху тялото си, дълга пет мили цепнатина, водеща към подземната база на Симахията. Преди шест години бях прекарал една година в тази база, изучавайки свойствата на хермеската материя и наблюдавайки как енергетиците дялат фрагменти за свръхбързи небесни кораби, използвани за бръснещи полети над Поднебесното царство и за шпиониране на неговите военни бази.

Езон, който никога не беше летял по-далеч от Луната, не сваляше очарован поглед от планетата и дори направи малко жертвоприношение пред статуята на Хермес, благодарен на бога за тази гледка.

Малко след като излязохме на орбита, небесните кораби „Сандалът на Меркурий“ и „Пръчката на Тот“ — дълги четвърт миля бързи стрели с червеникави корпуси, базирани постоянно на станцията долу — излетяха от пещерите, за да ни доставят хермеското вещество, което ни трябваше за мрежата. И двата кораба имаха издължени, маневрени тела, но Клеон не пропусна да отбележи, че не могат да се мерят с нас и с ареските ни витла.

Михрадарий пое контрола върху сандъците с хермеска материя и нареди на плетачите да изплетат втория сегмент от мрежата. Обеща, че работата ще бъде завършена, преди да достигнем Афродита, където ни очакваше последната пратка.