Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (2)

β

— Командир Аякс? — мъж с тънки устни, на неопределена средна възраст, разблъска тълпата и застана на опразненото от капитан Жълт заек пространство. Докато крачеше към нас, той посегна с дясната си ръка към сгъвките на кафеникавата си туника, но преди да успее да извади онова, което беше пъхнал там, капитан Жълт заек се хвърли върху него, дръпна го на няколко крачки от мен и опря меч в гърлото му.

— Командир Аякс — изграчи той. — Какво означава това?

— Казах на всички да се отдръпнат — отвърна вместо мен моят телохранител. — Защо не се подчиняваш?

— Мислех, че имате пред вид робите и моряците — отвърна мъжът, като надничаше изплашено над блестящия ръб на меча. — Пратиха ме да помоля капитан Аякс да ме придружи.

— Къде го викат? — попита тя.

Мъжът вдигна разтреперана ръка и посочи една сграда от бял камък сред гората от чиновнически крепости.

— Трябва да попълни някои документи.

Смях се надигна в гърлото ми и бликна навън.

— Пуснете го, моля ви, капитане — рекох. — Сега го познах, той е секретар в бюджетната администрация.

Жълт заек прибра меча и освободи нещастника. Той се изправи, опитвайки се да възвърне накърнено си достойнство пред тълпата от подхилкващи се зяпачи, които без съмнение се наслаждаваха на рядката гледка на публично унижен чиновник. Младият мъж понечи да се доближи до мен, но капитан Жълт заек застана помежду ни, създавайки с жилестото си тяло преграда, по-импозантна от която и да било стена от камък и стомана.

— Командире — заговори той, — съжалявам, но трябва да изразя протеста си от действията на вашия офицер. Ще внеса официално оплакване до архонтите.

— Не е необходимо — отвърнах. — Извинявам се за ревностните действия на моята телохранителка, но тя само изпълняваше дълга си. — Не се безпокоях особено от последствията, които подобно оплакване можеше да има върху мен, но същевременно не знаех какви щяха да са те по отношение на капитан Жълт заек.

— Аз също изпълнявах дълга си — рече чиновникът и наду обидено бузи, за забавление на нарастващата тълпа на пристанището. — А сега ще бъдете ли така добър да ме последвате, за да изпълните своя дълг?

— Разбира се — отвърнах и наведох едва забележимо глава, сякаш приемах укора на чиновника. Нямаше никакъв смисъл да споря с човек, чиято представа за света се ограничаваше до бюрократичните процедури и собственото му прераздуто чувство за достойнство.

— В такъв случай последвайте ме, ако обичате — рече той. Тръгнах редом с него през бетонната платформа, капитан Жълт заек крачеше между нас и същевременно проправяше път в тълпата. Докато вървяхме, чувах шепота на зяпачите. Чиновниците, атинските учени и спартанските капитани са по правило ежедневна гледка за пристанището, но изискванията на моята телохранителка за повишена безопасност изглеждаха най-малкото странни в предполагаемо безопасното сърце на Симахията.

Чиновникът ни преведе през оживената корабостроителница, където роби под надзора на опитни динамици поправяха и преоборудваха с нови двигатели товарни кораби. Покрай облицованите с бели и зелени гранитни плочи складове, натъпкани с продукция от половината свят, се отправихме право в задушната вътрешност на чиновническия термитник.

Изкатерихме се на седмия етаж и от трима ни само аз бях задъхан, когато стигнахме горе. Чиновникът ме насочи към една от безбройните канцеларии, натъпкани като пчелни килийки в масивната сграда.

— Почакайте тук, почитаеми господине.

— Не — сряза го лаконично капитан Жълт заек. — По-голямо помещение.

— Но, капитане… — понечи да възрази чиновникът. Тя го накара да замълчи с един-единствен поглед.

— Добре тогава. Само за момент. — Той влезе в стаята, взе цял куп свитъци от бюрото и ни поведе нататък по коридора, към по-голям кабинет. — Това отговаря ли на изискванията ви, капитане?

Капитан Жълт заек огледа стаята с бърз поглед. Гранитните стени бяха закрити от пода до тавана с масивни дървени лавици. Имаше половин дузина писалища с натрупани отгоре свитъци, всяко от тях снабдено с разгъваеми, въртящи се валяци за автоматично прелистване и четене на по-дългите свитъци. От стените се подаваха отворените краища на вакуумни тръби, очакващи жадно да засмучат пощенски капсули, за да ги изпратят към съседните сгради. Единственото място за сядане беше една пейка, облицована с плюш. Всичко беше по спартански бедно, но крайната цел като че ли бе по-скоро външният ефект, отколкото проява на някакъв духовен аскетизъм.

— Ще свърши работа — кимна моята телохранителка.

— А сега, ако обичате, ме извинете, капитане, командире — чиновникът кимна на двама ни. — Ще ида да намеря старши чиновник Фруний.

Той стовари наръча с папируси върху една масичка и изчезна в коридора, а аз се отпуснах на неудобната пейка. Докато се облягах назад, отново почувствах умората от преживелиците.

— Нещо не е наред ли, командире? — попита моята телохранителка.

— Месец на развлечения, последван от петминутна битка — отвърнах. — Не биваше да се отпускам толкова много по време на ваканцията.

Капитан Жълт заек кимна, но не каза нищо повече. Тя се върна при отворената врата и отново застана съвършено неподвижно.

След няколко минути се появи коринтянин с изпито лице и седна зад купчината папируси.

— Добър ден, командире — поде той. — Аз съм старши чиновник Фруний. Благодаря ви, че отделихте време за тази среща.

— Не ми представляваше трудност — излъгах. — Предполагам, ще искате отчет за разходите ми през последния месец.

— Не, командире. — Той взе един дебел свитък от върха на купчината и го разтвори. — Това е списъкът на вашите заявки и разходи за последните три години, откакто започнахте проект „Слънчев крадец“. Решихме да се възползваме от идването ви в Атина, за да го обсъдим.

Как ли не предположих, че ще е нещо от този род? Сдържах моментното си желание да възразя гневно на тази очебийна проява на дребнавост. Вместо това кимнах великодушно и отвърнах:

— Добре, Фруний, но ако обичате, бъдете максимално кратък.

— Колкото ми е по силите — отвърна той и плъзна бавен поглед по съдържанието на свитъка. Трябваше да се досетя, че тези проклети бюрократи ще намерят начин да си отмъстят за проявеното от мен непокорство. Сигурно беше странно, че след като бях преживял атака, трябваше да изтърпя и двучасов разпит за незначителни подробности от работата ми, но тези два часа ме успокоиха като водите на Лета, те ми помогнаха да забравя поне за малко безумието на този ден.

И тъй, прикрит зад плътните стени на каменната утроба, аз слушах и отговарях.

— Защо сте поискали пет тона алуминий, командире? Не можехте ли да изработите релсите от сребро?

— Алуминият изисква по-малко количество вода за поддържане на атомния си интегритет. В небесното пространство не се среща вода.

— Защо трябваше анализите на слънчевия вятър да бъдат направени от аеролога Птолемей? Не можеше ли тази работа да се свърши от някой по-незначителен учен?

— Успехът на „Слънчев крадец“ е в пряка зависимост от умението на моя навигатор да контролира кораба само на две мили от Хелиос. Необходимо ни беше да знаем колко силни са ветровете в такава близост до Слънцето.

— Командир Аякс, защо сте променяли четири пъти динамичните характеристики на вашия кораб? Без съмнение динамикът Рамоночон е могъл да го направи още първия път и да спести на Симахията излишни разходи?

— Да не подлагате на съмнение компетентността и решенията на динамик Рамоночон?

Мъжът се поколеба.

— Не, командире — отвърна той накрая.

И така нататък. Той записваше грижливо всяка произнесена от мен дума и продължаваше разпита, без да коментира отговорите ми.

Когато най-сетне това досадно занимание на въпроси, отговори и бумащина приключи, коринтянинът нави свитъка с протокола, запечата го в една капсула и я пъхна във вакуумната тръба.

— Благодаря ви за помощта, командир Аякс.

Кимнах, напуснах с вдървена крачка гранитната светая светих на атинската бюрокрация и излязох на озарения от ярка светлина паваж. Слънцето вече бе преполовило своя път към западния хоризонт, хвърляйки издължени сенки на термитници по старите улички. До мръкване оставаха само няколко часа. Исках да съм у дома, когато настъпи нощта.

Капитан Жълт заек посочи близката вакуумна станция. Знакът отгоре сочеше: „Към Академията“. Спуснах се по дългия тунел и се качих в една празна капсула, нетърпелив да се върна към трезвата уравновесеност на научния свят.

 

 

Седемметрови статуи на Атина и Аристотел се издигаха от двете страни на облицованата със слонова кост порта на Академията. Поклоних се и на двете, като първо избрах бронзовата богиня, която ме гледаше добродушно със зорките си очи, сетне героя от син мрамор, отправил поглед в небесата, където несъмнено диреше божественото познание. Капитан Жълт заек игнорира Аристотел, но отдаде чест на Атина като войник, който докладва на по-старши офицер. Атина сякаш кимна, изразявайки одобрението си пред капитана.

Подминахме героя и богинята и влязохме в широкия цяла миля кръг от лаборатории от червен мрамор, зелени лекционни зали и сини жилищни помещения, заобикалящи горичката на Академията. Най-сетне у дома, помислих си, макар и само за един ден.

Сладкият мирис на изкуствено ароматизиран въздух погали приятно ноздрите ми, когато прекрачих вътрешната порта. Над мен на светлината на следобедното слънце проблясваха тръби от сребровъздух, регулиращи температурата в Академията. Над тази мрежа сезоните следваха обичайния си цикъл и подлагаха атинските улици на безчислените неудобства на времето, горещината, дъжда, мъглата и студа, докато прозрачната броня пазеше Академията топла или прохладна и винаги суха.

Младият роб, който отговаряше за обслужването на студентите и преподавателите, ме забеляза пръв и се втурна насреща ми.

— Учителю Аякс? — сведе той червенокосата си глава.

— Да?

— Ще позволите ли да ви придружа до покоите за гости?

В първия миг въпросът му ме изненада, после се досетих, че стаите ми трябва да са били предоставени на някой друг, когато съм заминал за „Сълзата на Чандра“. Не че домът ми беше нещо особено, но бях привикнал с него и го харесвах, а най-вече уютът му ми носеше спокойствие.

— Ако обичате — рекох на роба.

Той ни отведе в съседната синя постройка, украсена отпред с колони и множество статуи на млади девици. Вътре ме очакваше друга робиня, за да се погрижи за мен. Тя пое чантата, извади дрехите и ги подреди в кедровия гардероб. Напълни ваната с гореща вода и сипа вътре лавандулово олио. Трета робиня ми донесе хляб и вино. Капитан Жълт заек инспектира стаята и ваната и накара робинята да опита храната и виното, преди да ми позволи да се нахраня.

— Всичко изглежда наред — обяви моят телохранител и зае позиция в един сенчест ъгъл, откъдето се виждаше както вътрешността на банята, така и закритият със завеса вход.

Съблякох се и измих кръвта и потта от изнуреното си тяло с топла лавандулова вода. След това се изтегнах във ваната, хапнах малко от подсладения с мед хляб, изпих купичка етиопско вино и оставих водата да отмие напрежението.

След час благодатно бездействие и лишена от мисли, тревоги и страхове свобода излязох от ваната. Първо се вмъкнах в шкафа с разреден въздух непосредствено до ваната. Последните капки вода изчезнаха бързо в изкуствено изсушената среда, по кожата ми преминаха приятни тръпки, които накараха ума ми да се пробуди. Робинята ми помогна да облека мек синкав халат, след което бях готов за Академията.

— Нещо против да се поразходя? — попитах капитан Жълт заек.

— Само ако ви придружа — отвърна тя.

Сандалите ми шляпаха с познат звук по гладкия мраморен под, докато крачех по античните бели коридори, свързващи преддверието с лабораториите, лекционните зали, спалните помещения и апартаментите на преподавателите. Всичко тук беше както го помнех — подът бе излъскан до блясък, таванът и стените — прилежно белосани, и всичко това с една-едничка цел: да се подсили ефектът от присъствието на статуите на учените герои, подредени в ниши от двете страни. Всеки от тях беше обожествен заради някакъв велик принос към познанията на Академията и могъществото на Делоската симахия.

Ако „Слънчев крадец“ успее, помислих си, докато се кланях подред на статуите, вероятно и моята статуя ще стои тук. Умът ми за миг бе преизпълнен с виденията на Елисейските полета, на жертвоприношения с кръв и вино, на блажен живот след смъртта далеч от мрака на Хадес. Простете високомерието ми, о, богове.

Насочих мислите си към Земята, попивайки от добре познатите звуци на Академията, отгласи от оживени дебати, шумове от провеждани експерименти, които отекваха по коридора. Група млади студенти с червени роби притичаха покрай мен с безгрижния вид на хора, които бързат само защото младостта ги подтиква.

Продължих да крача по коридора, като спрях едва когато зърнах облак дим да се прокрадва изпод плътната завеса на една лаборатория. Надникнах през процепа на окачения гоблен във вътрешността на кабинета по пирология, в който бях прекарал немалко часове в упорит труд и интересни занимания.

Помещението имаше четири стъпки дебели и покрити с белези от безчислени опити стени, а младежите и девойките бяха насядали по каменни столчета. Всеки от тях беше втренчил внимателен поглед в малък бронзов котел, окачен на триножник.

Над някои от гърнетата се виеше пара, други не изпускаха нищо. Знаех какво правят — опитваха се да стабилизират пламъка, да го накарат да гори вечно. Един от фундаменталните експерименти при изучаването на пирологията, който нерядко пробуждаше ужас в душите на младите учени, непривикнали с ексцентричните приумици на този най-непостоянен от четирите основни елемента.

Усмихнатата женица на средна възраст, изправена до катедрата, забеляза, че надничам, и ме покани да вляза с движение на пръста. Полианара от Картаген бе остаряла, отслабнала и побеляла през трите години, откакто бях напуснал, но блясъкът в очите й оставаше непроменен цели двайсет и пет години, откакто бе започнала да преподава.

Капитан Жълт заек ме изпревари и първа вдигна завесата. Полианара ококори очи при вида на спартански офицер насред Академията.

— Какво става тук? — попита ме тя шепнешком, когато я доближих.

— Не питай. Объркана и неприятна история. Говори за каквото искаш, само не за това.

— Като например?

Повдигнах рамене и огледах помещението.

— Разкажи ми за класа си.

На лицето й бе изписано любопитство, но тя уважи молбата ми и заговори за обичайните трудности при обучаването на първокурсниците по пирология, за тяхната наивност, за боязливото им отношение към огъня и неизбежните експлозии.

— Но както винаги, преподаването носи и радости — продължи Полианара. — Виж момчето в ъгъла. — Тя посочи един младеж с черна коса, бакърена кожа, изваяно олмекско лице и с масивна златна огърлица на шията. Той редеше тънички пръчки от огнезлато върху котела и изучаваше ефекта с внимателно око.

Прикрих усмивката си с ръкава на туниката. Това момче очевидно беше разбрало първия урок, който всеки учител по пирология се опитва да набие в главите на своите студенти: огънят по природа се движи нагоре.

Освен това се беше научило да прилага това полезно теоретично познание на практика, в реалния живот. Ако огънят бъде покрит с по-тежко вещество, като земя или вода, това вещество ще се премести надолу и ще го изгаси. Ако се използва лек материал като огън или въздух, пламъкът ще подскочи в небето и ще изчезне. Но ако огънят бъде покрит с тежък материал, който преди това е бил наситен с огън, като например огнезлато, тогава пламъкът ще си остане на мястото и ще гори вечно.

Момчето изглеждаше очаровано от постижението си, но все още не бе привлякло вниманието на останалите към своя успех.

— Ще ми се да можех да съм също толкова спокоен, когато постигна нещо — прошепнах на Полианара.

— Доколкото си спомням — подсмихна се тя, — ти крещя с пълно гърло: „Еврика! Еврика!“ с този твой варварски акцент.

Изсмях се на глас. Неколцина от студентите вдигнаха глави, но строгият поглед на Полианара ги накара да се върнат към заниманията. Провинциалният ми акцент бе проклятието на студентските ми години. Прекарвах повече време в борба да се отърва от него, отколкото над учебниците.

— Да те видя теб на мое място, ако беше израсла в Тир, Северна Атлантея и Индия — озъбих се аз.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Всъщност на мен не ми беше по-лесно, след като бях пристигнала от затънтения Картаген.

— О, да — припомних си аз и това ме поуспокои. — Помня, когато отказа да се качиш на един небесен кораб, твърдо убедена, че ще паднеш през борда.

Разменихме си още спомени, но постепенно се унесохме в мисли за студентските дни. В началото си спомних хубавите неща, радостта от познанието, споровете, четенето на книги. Но по някое време носталгичното ми настроение бе прогонено от други, по-неприятни картини от някои странични аспекти на живота в Академията, които бях заличил по време на тригодишното си отсъствие.

През тази врата нахлуха други спомени: за атинския провинциализъм на преподавателите, за дълбоката и непоколебима увереност, че само в града на мъдростта може да се постигне истинско познание за всичко. За техния научен провинциализъм, вярата им, че опознаването на природата и нейните закони е единственият път към истинското познание на света. И за военния провинциализъм, според който само науката, която е в помощ на деветстотингодишната война, е истинска наука.

Изведнъж тези мисли ме накараха да видя Академията в съвсем друга светлина — не като майка закрилница, в която аз, блудният син, съм се завърнал, а по-скоро като Хетера — красива на външен вид, с добри маниери, но блудница по природа.

— Кажи ми за лекцията, която ще изнесеш тази вечер — предложи Полианара, тъкмо когато мислите ми бяха достигнали най-тъмните кътчета на моето съзнание. — Всички очакват да научат нещо повече за твоите тайни проучвания.

Изсмях се, опитвайки се да върна предишното си радостно настроение на завърнал се у дома скитник, но смехът ми прозвуча фалшиво. „Тайни проучвания“! Академията е единственото място, където „тайни“ означава „ще ги обсъдим в затворен кръг“, а „абсолютно секретни“ — „чакай да ти ги прошепна на ухо“.

Но капитан Жълт заек не сваляше поглед от мен, за един спартанец тайната си остава тайна. Нямах никакво намерение да обяснявам порядките на Академията на капитана, още по-малко на спартанския генерален щаб, ако тя докладва за неконфиденциалното ми поведение.

— Съжалявам — рекох на Полианара на висок глас. — Тези неща са абсолютно секретни.

Тя доближи ухо, за да й ги прошепна. Свих ръцете си на тръба и добавих с нормален глас:

— Наистина е тайна.

Тя скръсти ръце на гърдите и ме погледна като намусена по-възрастна сестра.

— Чуй ме, Аякс, слухове за тази лекция обикалят от месец Академията. Всички старши преподаватели ще се съберат довечера в залата. Ако не снесеш нещо интересно, репутацията ти ще бъде срината. Отново…

Това вече беше проблем. Моята репутация в някои академични среди не беше никак добра. При други обстоятелства не бих имал нищо против да съобщя на моите хулители, че архонтите са се Натъкнали на една моя статия за възможните методи за улавяне на небесен огън и са ми възложили задачата да превърна теорията в практика. Но не смеех да го сторя в присъствието на капитан Жълт заек.

Все пак трябваше да кажа нещо довечера, както и на Полианара сега.

— Ще помисля — подхвърлих уклончиво.

— Наистина? — в гласа на Полианара се долови онзи сух сарказъм, с който са прочути картагенците. — Имаш цели три часа, за да вземеш решение.

— Повече от достатъчно — рекох, докато напусках лабораторията, следван от своя мълчалив телохранител.

Поколебах се дали да не се прибера в покоите си и да прегледам записките, като подготвя лекция, в която да се споменават разработките ми върху „Слънчев крадец“, без да издавам всичко.

Усещайки нарастващо напрежение, в края на краищата направих това, което са правили всички преподаватели в Академията още откакто Платон я бе създал на мястото на овощна градина в предградието. Минах през вътрешната порта и закрачих бавно между грижливо подрязаните дръвчета, надявайки се да получа вдъхновение от природата.

Листата издаваха приятен пукот под сандалите ми. Ароматът на хиляди дървета, докарани в Академията от всички краища на Симахията, се смеси с освежителния мирис на пролетта и допринесе за изостряне на ума ми. Мнозина от склонните към мечтателство учени в Академията твърдят, че са виждали самата Атина да се спуска тук от Олимп, за да вдъхне от омайната смесица от мирис на плодове, подправки и сладникава мъзга. Дали не беше само проява на високомерие от страна на нашите учени да заявяват, че една богиня може да слиза сред простосмъртните, за да позволи на тези ухания да погъделичкат божествените й ноздри и да развълнуват несравнимия й ум?

Изпълнен с надежди, че Атина ще ме ощастливи с присъствието си, аз приседнах в сянката на един кестен. С крайчеца на окото си забелязах, че капитан Жълт заек докосва с пръсти потеклата по кората мъзга и после ги доближава до носа си.

Тъкмо се готвех да я заговоря, когато гласът застина в гърлото ми — нещо ярко и огромно затанцува в съзнанието ми, придружено от възхваляващ хор певци. Богиня се беше спуснала, за да озари мислите ми със свято вдъхновение. Но това не беше Атина, господарката на овощната горичка. Сиянието и музиката изкристализираха в познато изображение и глас. Клио, Музата на историята, стоеше в равнината на моите мисли и ме зовеше при себе си.

В началото се изплаших, че е дошла да ме накаже, задето се бях отказал от услугите й. Години наред бях фанатичен последовател на нейното пренебрегвано учение, но когато сестра й Урания ме повика да работя над „Слънчев крадец“, изоставих Клио заради репутацията си. А сега тя се беше върнала.

Застанах смирено пред нея и поисках прошка за своето отстъпничество. Изражението й беше гневно, но в очите й сияеше обич. Сърдеше ми се, задето бях престанал да я почитам през тези три години, но виждах, че иска да се върна при нея. В ръката си държеше свитък и аз се досетих, че това е лекцията, която иска да изнеса тази вечер. Протегнах ръка, за да приема този дар, но Клио дръпна своята. Преди да ми окаже тази чест, тя възнамеряваше да ми припомни защо на времето бях станал неин поклонник.

Клио ме запокити в обятията на Памет, връщайки ме в онези тъжни, изпълнени с отчаяние времена, когато, след като Славата ме бе дарила с всички свои почести за откриването на Хелиофилната машина, тя ме изостави поради липса на нови успехи.

По онова време мислите в главата ми бяха пресъхнали, почти никой не идваше на лекциите ми и деканът на Академията ме назначи да чета встъпителна уранология. В пристъп на пълно смущение реших да посетя баща си в Спарта, надявайки се, че неговите коренно различни възгледи за света ще ми помогнат да преодолея отчаянието си. Вместо това той ме посрещна с мълчание и отчуждение и ме остави на грижата на своите прислужници.

След като два дена го гледах как крачи мълчаливо наоколо, аз се оттеглих в скромната му библиотека, надявайки се да открия там нещо, което да отклони мислите ми от Атина и Спарта. Сред множеството трактати по стратегия намерих хроника на сражения, написана от някакъв персийски генерал шест или седем века преди моето раждане. Това беше лъкатушещо, безсистемно описание, сътворено от сърдит старец, който също като мен е бил изоставен от капризната богиня Слава.

Мрачните мисли на този ветеран се пресегнаха през завесата на времето и ме изпълниха с горчивина. Но когато оставих свитъка и гневът ме напусна, дадох си сметка, че съм научил много неща за времето, в което старецът е живял. Открих, че любопитството ми е разпалено и че искам да узная още, дори само за да забравя своята мъка. Тъкмо тогава пред мен се появи Клио и разгъна пред мисления ми взор свитъка на времето.

В годините, които последваха, аз започнах да се ровя из прашни архиви, каквито можеха да се намерят във всеки град на Делоската симахия. Четях хроники и корабни дневници, разсъждения на прочути учени и записи, на диспути. Напъхах нос във всеки избелял лист хартия от Индия до Атлантея. Успях дори да се сдобия с някои документи от Поднебесното царство, макар че от тях не научих много. Опитах се да систематизирам тези познания, да формулирам обща теория за миналото, която да поднеса на Клио, за да имат смисъл усилията ми. Но тъй като в Академията не смятат историята за истински сериозен предмет, моите статии останаха непубликувани, а лекциите ми се провеждаха пред опразнени скамейки.

И когато архонтите ме назначиха за научен командир на „Сълзата на Чандра“, забравих почитта си към Клио и се върнах към предишното амплоа на изследовател — учен с бдително око и остър ум, който не се поддава на ексцентрични идеи. Но ето че сега Музата отново се бе появила пред мен и настояваше да изпълня онова, за което ме беше избрала. Тази вечер щеше да се събере цялата Академия и Клио, чийто глас бе потънал в забрава от времето на Аристотел, щеше да говори чрез мен.

Музата ме изправи на крака и ме разходи из горичката. При всяко от дърветата, край които минавах, тя ми показваше различна част на света, различен детайл от миналото, с който бе сглобила настоящето.

Тук беше кедърът от моята родина, където се бе зародила търговията и откъдето бе започнало елинското разселване из Средиземноморието. Благоуханни дръвчета от Индия, където Александър бе обединил хиляди враждуващи раджи и ги беше пратил на изток, към Поднебесното царство. Тук беше баобабът от Африка, където бе намерено златото за нашите оръжия, и яворът от Северна Атлантея, където вече девет века бушуваше войната с поднебесните. И навсякъде из горичката растяха маслинени дървета, първоизточниците на делоския технически просперитет.

Божествената ръка ме стискаше все по-силно и аз се облегнах на едно от тези маслинени дръвчета, за да подготвя речта си, черпейки от прозренията на Клио.

 

 

Слънцето се спусна над Акропола, разпръсна червеникава светлина през сребристата мрежа над Академията и окъпа в алено ризницата на капитан Жълт заек. Изтърсих листенцата от тогата си, изправих се и протегнах схванатите си крайници. За да успокоя стомаха си, изядох една ябълка от близкото дърво и закрачих през горичката към лекционната зала.

Червеноглави роби, трополящи наоколо със северняшка непохватност, свалиха капаците на фенерите. В ясната синя светлина видях десетки студенти и преподаватели, струпани между невисоката платформа, от която щях да говоря, и пръстена от мраморни пейки, на който щяха да се разположат зрителите.

Чувах ясно гласовете на облечените със сини тоги преподаватели, които спореха на висок глас със своите студенти или помежду си. От време на време някой младок успяваше да вметне въпрос в оживената дискусия. Подобна намеса обикновено предизвикваше кратък, добре премерен и презрителен отговор, целящ да внуши на нетърпеливия студент усещането за собствената му глупост. Понякога обаче въпросът издаваше наличието на остър, търсещ ум и тогава питащият не беше сгълчаван. Вместо това мъдреците се заемаха да обсъждат новата тема, да отглеждат новите плодове, засети от незрелите семена на надарения младеж. А студентът, задал въпроса, слушаше всичко това благоговейно и се наслаждаваше на завистта на своите другари.

Наближаваше времето за лекция и старши квесторът на Академията излезе на подиума и удари три пъти дървеното си клепало. Шумът от тълпата намаля до шепот. Квесторът почака още малко, докато погледите на всички се втренчиха в него.

— Аякс от Тир ще говори сега пред Академията.

Пристъпих в осветения кръг, а капитан Жълт заек ме последва в сенките. В залата се възцари тишина.

Студентите насядаха с кръстосани нозе на земята, а преподавателите се разположиха на мраморните скамейки. Младите бяха дошли да чуят какво е да управляваш проект на Симахията и да усъвършенстваш оръжия за доброто на родината. Старите пък искаха да узнаят какво представлява това оръжие. С помощта на Клио смятах да ги разочаровам.

— Нека Атина и Аристотел благословят това събрание с мъдрост и знание — подех. Присъстващите реагираха по съответния начин. Студентите се наведоха напред като трева на вятър, учените и преподавателите скръстиха ръце и се облегнаха с изпънати гърбове. — Тази вечер моята тема ще бъде историята, а тезата ми — че преди девет века Академията е изоставила изучаването на философията не заради величието на Атина, а по политически причини.

— Каква е тази глупост? — проехтя един глас от дъното на залата. Писистрат, моят стар учител по уранология, се надигна мъчително, надмогвайки естествената склонност на осемдесетгодишните кокали да се стремят към седнало положение. — Какви ги дрънкаш там, Аякс?

Трепнах неволно, суровите думи на омразния учител все още можеха да ме наранят дълбоко. Когато бях малък, Писистрат ме преследваше с особена стръв, беше споделил с други, че от мен нямало да излезе учен, беше ми се надсмивал, когато си играех с пламъците, злорадстваше, когато потънах в забрава две десетилетия. Без съмнение моят възход го дразнеше и сега той бързаше да изрази мнението си към избраната от мен тема.

— Това е лекция за историята и за предназначението на Академията — продължих. — Не си длъжен да останеш, ако не искаш да се научиш.

Неколцина преподаватели станаха и си тръгнаха, без дори да го направят тихо, както е обичаят по време на скучна лекция. Но повечето бяха като приковани към пейките и причината несъмнено беше в това, че съм знаменит. Писистрат също остана, зная, че дебнеше за възможност да ме предизвика пред другите и да припомни на останалите, че Аякс, командирът на кораба, преди това бе наричан „Аякс, дето се загроби в историята“.

Изчаках мълчаливо докато и последният излезе.

— Някой знае ли защо от всички народи в Симахията точно атиняните развиват науката, за да обяснят тайните на природата?

Чаках, но единственият отговор беше жуженето на египетските бръмбари, които воюваха за изсъхналите плодове и костилки с европейските катерици.

— Кой е крайъгълният камък на науката? — продължих, надявайки се на отговор от публиката.

— Експериментът! — отвърнаха студентите в хор.

Сега вече бях приковал вниманието им.

— Кой е открил експериментите?

Студентите ме погледнаха, сякаш говорех на чужд език. Почти чувах мислите им. Експериментът е просто начин, по който се вършат нещата. Все едно да попиташ кой е открил дишането или почитането на боговете.

Писистрат присви очи и се приведе напред в поза на ловец, подушил плячка. Очакваше да се изложа напълно, за да се нахвърли върху ми и да ме изкорми с някой остроумен афоризъм.

Едно критянче с къдрава черна коса и едва набола брада заговори от първия ред. Долових минойски диалект, който ми напомни за моята младост:

— Аристотел е първият, който е извършвал опити.

— Защо?

Другарите на момчето ме гледаха с объркани лица, някои се мръщеха озадачено. А може би злорадстваха, че приятелчето им е на път да се изложи също като мен.

— Господарю… — попита то, — какво искате да кажете с това „защо“?

Облегнах се назад, скръстих ръце на тила и се загледах към сипаничавата Луна.

— Какво е накарало Аристотел да направи нещо, което не е правил никой преди него?

— Ами… уф… — момчето млъкна сконфузено. То се огледа изплашено като подгонен от хищници елен. Накрая погледът му се спря на Писистрат, сякаш молеше за помощ.

Старецът повдигна края на тогата си с достойнство и пристъпи към мен, прекосявайки невидимата бойна линия. Студентите се отдръпнаха пред него като жито от вятър.

— Аякс, защо ни губиш времето? Това е научен институт. Тук се занимаваме само с наука.

— Точно това твърдя и аз. Защо изучаваме само науката?

Той разпери ръце в мелодраматично отчаяние.

— Нима предпочиташ да си пилеем времето в платонски брътвежи за природата на идеалните тела, докато Поднебесното царство ни завладее със своята невъзможна даоистка наука?

Знаех, че рано или късно Платон ще изникне в спора.

— Не, Писистрате, не искам да ви губя времето с глупости. Искам само студентите да разберат как сме започнали да изучаваме науката. Нищо повече.

Той въздъхна с досада.

— Че какво друго си заслужава да изучават?

Писистрат най-сетне спореше с мен, давайки ми възможност да изложа тезата си. Но не бързах да се радвам, за да не позволя да ме въвлече в клопката на Сократ, която очевидно беше заложил.

— Възможно ли е да изучаваме науката, ако не знаем нищо друго?

Писистрат отстъпи встрани като танцьор.

— Какво друго ти е необходимо? Философия? Теология? Етика? А може би драмата и комедията могат да се използват за тайни проучвания? Ако е тъй, на мен те никога не са ми трябвали.

— Говоря най-вече за историята.

Той повдигна едната си вежда и леко се намръщи. Сега всички погледи бяха втренчени в него. Да гледат споровете на видни учени беше любимо занимание на студентите още от времето, когато Сократ се бе изправил срещу софистите.

— История. Какво може да ти каже историята?

Благодарих мислено на Клио, защото ме беше довела дотук, и усетих дъха й с гърба си, което ми придаде нови сили.

— Кажи ми, Писистрате, би ли наторил плодородна земя с огън?

Той ме погледна и върху картата от бръчки на лицето му се появиха още няколко.

— Разбира се, че не. Тя ще се възпламени.

— Откъде го знаеш?

Той изсумтя величествено, свещен бивол, готов да бъде принесен в жертва.

— Всеки образован човек го знае.

Наведох се и посочих с пръст измършавялото му тяло.

— Но ти откъде го знаеш?

Той махна небрежно към северния край на овощната горичка.

— Защото преди сто и петдесет години героят Кофит се взриви, опитвайки да направи тъкмо това.

Наведох глава, сякаш за да му отдам почит. Бледи лунни лъчи се процеждаха през сребристата мрежа и хвърляха сенки по лицето на моя опонент.

— Ето че използваш историята, за да избегнеш грешки от миналото — рекох тихо.

— Но…

Дойде време да го прекъсна. Познанията, които бях натрупал през годините, прекарани сред прашните архиви на Академията, бликнаха от устните ми и го съкрушиха с епичен разказ за упоритите усилия на безчет учени от изминалите векове, за мъчителните им опити да систематизират тези безброй факти, които сега знаеше всеки „образован“ човек.

— Всеки на този свят знае по нещо от миналото — заявих с нарастваща увереност. — Фамилна и военна история, на която толкова държат в Спарта. Но Академията не иска студентите й да познават собствената си история. Защо?

Публиката погледна нетърпеливо Писистрат. Очакваха отговор на моя въпрос. Но тъй като очевидно той не го знаеше, те извърнаха глави към мен. А Писистрат се върна вдървено на скамейката си.

Почаках малко, за да си събера мислите и да пийна от виното на Клиовото вдъхновение. После заговорих.

— Академията — рекох — не е толкова място на познания, колкото на война.

Тишина.

— Така прокламираното равенство между Атина и Спарта в Делоската симахия още от самото й основаване се доминира от спартанския начин на мислене.

Развълнуван ромон.

— За да го докажа, ще ви дам три примера от историята на науката. Ще започна от най-пресния и ще се върна назад във времето на Аристотел и Александър.

Вятърът утихна, а заедно с него и жуженето на бръмбарите. Сякаш и животните се стреснаха при споменаването на тези герои.

— Първото събитие, което искам да обсъдим, се е случило преди четирийсет години.

Лицата на студентите видимо се разведриха. Знаеха за какво говоря — първия полет до Луната.

По онова време класическата школа на уранологията отричаше подобно пътуване, тъй като се смяташе, че между Земята и Селена съществува огнена сфера и че отвъд нея няма въздух, а само неподходящ за дишане етер. Но съвременната школа не признаваше наличието на огнената сфера и заявяваше, че въздухът достига чак до края на вселената, сиреч до Сферата на неподвижните звезди.

Разказах на аудиторията как школата на модернистите доказала правотата си, след като Кройс и Милтиад се разбили с първия небесен кораб, „Колесницата на Селена“, на Луната и се завърнали триумфално, летейки върху къс небесна материя, която изкопали от самата Луна. Чудесата на сферите станали достъпни за изучаване и благодарение на техния опит науката уранология процъфтяла. Виждах, че студентите биха ме аплодирали, ако това не противоречеше на етикецията в Академията.

— Но — вдигнах предупредително пръст — не заради успехите на уранологията са рискували живота си тези двама велики мъже. Те отишли на Селена, защото Спарта се нуждаела от летящи оръжия, от платформи, които да отнемат в небето превъзходството на Поднебесното царство.

Божественият глас проникна дълбоко в мен, изпълвайки мислите ми докрай. Вече не виждах аудиторията, можех да говоря само с думите на Клио.

За втория пример се върнах три века назад. По онова време Поднебесното царство тъкмо беше изобретило бойните хвърчила и нашите войски не разполагаха с противодействие срещу тях. За да неутрализира това предимство, Спарта се нуждаеше от хиляди вакуумни оръдия, с които да ги сваля. Генералите настояха учените да създадат голям запас от огнезлато, необходимо за разреждане на въздуха вътре в оръдията.

Академията събра всички свои пиролози и геолози и им възложи да се заемат с производството на обогатени с огън метали и да се опитат да ускорят този тогава все още бавен и допотопен процес. Десет години и десет милиона обола по-късно те успяха. При това две научни дисциплини получиха силен тласък, бяха създадени левитиращи платформи, капсулни тръби и още много практични устройства, базирани на огнеметалите, но тези постижения отново бяха по поръчка на военните.

За да завърша обявената троица от примери, аз се върнах шестстотин години назад във времето, когато армиите на Симахията били твърде многочислени и трудно се изхранвали по време на задгранични кампании. Спарта призовала Атина за помощ и Академията обявила за приоритетна науката за самозараждането^[1]. След седем години упорита работа героят Егист открил формулата за зараждане на крави от отпадни продукти. Сега армиите можели да пътуват толкова дълго, колкото е необходимо.

— Като последствие, това откритие премахнало глада в Симахията — добавих — и разпалило Първото индийско въстание.

Посочил ясно доминиращата роля на Спарта над Атина, сега трябваше да докажа, че това става чрез политически машинации. Върнах се девет века назад и избрах за своя пример двама герои, които бяха приковали Академията към бойното поле — Александър и Аристотел.

Петнистата Луна се беше скрила зад главите на студентите, озарявайки короните на дърветата с призрачно сияние. Представих си Александър и Аристотел, застанали точно на това място, под недокоснатата от човешка ръка Луна. Младият генерал моли стария философ за помощ при преобразяването на Делоската симахия в сила, способна да победи Поднебесното царство. Съгласно легендата двамата били вдъхновени от божествено видение от бъдещето, но прашните хроники в избата на Академията твърдят другояче.

Спрях да си поема дъх, Клио също направи пауза, откъсвайки се за миг от мислите ми.

Огледах за първи път от час насам аудиторията. На лицата на преподавателите вече не се четеше скука. Бяха се привели напред, стиснали тогите си с пръсти, а в очите им пламтеше жив интерес. Студентите се клатушкаха напред-назад на кръстосаните си крака. Лицата им бяха като на менади, готови да разкъсат жертвения агнец за прослава на Дионис.

Преди Клио да завладее ума ми отново, изведнъж се появи Атина и спря гласа ми с непоискана мъдрост. Палада ме накара да надзърна в очите на преподавателите и студентите и да разбера, че не са чули това, което се опитвам да им кажа. Бяха узнали малко от истинската история на Академията и това ги бе накарало да се почувстват горди. Ако им бях разкрил истината за Александър и Аристотел, нямаше да ми повярват. Побърканият Аякс, ще си кажат, дано архонтите не му възлагат големи надежди.

Напрежението на тяхното изострено внимание ми подейства като хладен душ. Нищо нямаше да се промени, ако им бях казал, че Аристотел е заговорничел с Александър за прогонването със сила на платонистите от Академията. Ако им бях доказал, че създателят на съвременната наука е пожертвал любимата си философия заради едно момче, което се е смятало за божество далеч преди смъртта си. Тези последователи на истината не даваха пукната пара, че Аристотел е изоставил мечтата си за обединение на всички познания, за да поеме ръководството на едно училище, основано от Платон — учителя, когото е мразел.

Стоях, застинал неподвижно между двете богини, всяка от които разчиташе на моята вярност. Тогава не знаех защо Атина покровителства лъжата и измамата в своя собствен дом, но сега, струва ми се, се досещам. Помолих Клио за прошка и щом отворих наново уста, изрецитирах официалната версия на легендата за това как двамата герои работели рамо до рамо за добруването на всички.

Когато словото ми секна, преподавателите и студентите скочиха като един и ми благодариха, задето им бях показал колко ценна е историята. Дори старият Писистрат се извини за поведението си в началото.

Обърнах им гръб и в сянката на близките дървета зърнах капитан Жълт заек, която ме гледаше с онзи презрителен поглед, който спартанците пазят за страхливците. Но после нещо се промени в лицето й и там се изписа удивление. Нима знаеше, че бях предал богинята, на която бях обещал да служа, а после някой дух я бе заговорил и я бе убедил да не се поддава на гнева си? Тъй като не посмях да я попитам, така и не узнах отговора и мога само да предполагам, че и тя беше видяла Музата на историята в горичката на Атина и бе споделила малко от вдъхновението ми.

Жълт заек ме отведе обратно в покоите за гости и излезе навън, за да заеме поста си.

Една робиня ми донесе купа с вино, което излях на мраморния под в чест на Клио. После се излегнах на кушетката и докато заспивах, стори ми се, че чувам двете богини да разговарят. И двете ми се сториха доволни. Защо? — запитах се, докато Хипнос ме поемаше в обятията си. Защо не ми се сърдеха нито Мъдростта, нито Историята?