Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (16)

π

Фалангата на Анаксамандър откри огън, изпълвайки въздуха с дъжд от заострени стоманени тетраедри, които се стрелнаха към нас като рой разгневени стършели.

— Не мърдайте! — едва успях да извикам. Привикнали да се подчиняват на заповеди, моите другари останаха по места като неподвижни мишени, към които се носеха смъртоносните проектили. Миг по-късно, за объркване и смут на нашите противници, вместо да разкъсат дрехите и телата ни, святкащите стоманени частици извиха и се стрелнаха право нагоре в небето. Не след дълго те изгубиха инерция и се посипаха обратно върху повърхността на кораба.

— Предайте се! — призовах със спокоен глас настъпващите войници. — Вашият водач Анаксамандър беше взет в плен. Предайте се и ще ви пощадим живота.

Отговорът им беше нов безполезен и безвреден за нас залп.

Кимнах на Жълт заек и двамата с Езон насочиха вакууметите си и отвърнаха на огъня. Целеха се ниско и със спартанска точност и ефикасност изпратиха дълъг откос към краката на настъпващите. Куршумите им достигнаха безпрепятствено целта, кръв рукна от пронизаните прасци на войниците и краката им се подгънаха, неспособни да носят тежестта на телата. Един по един те рухнаха на земята и скоро Жълт заек и Езон намалиха броя им от дванайсет на шест. Едва тогава фанатичният им устрем се уталожи и шестимата, които все още се държаха на краката си, се оттеглиха към пещерата, прикривайки се зад арката на входа.

— Да ги последваме ли? — попита Жълт заек.

Обърнах се и погледнах през борда. Конвоят от лунни шейни беше само на няколко мили зад нас. Достатъчно беше да почакаме малко и щяхме да разполагаме с предостатъчно войници, за да се справим с изменниците. Не се съмнявах, че ще ни помогнат да потушим бунта, както и да се приберем на Земята, в Делоската симахия, където щяха да ни посрещнат като герои.

Но от друга страна…

Една малка искра блесна в съзнанието ми и бързо се разгоря в огън. В началото си помислих, че този пламък олицетворява Хелиос, но светлината на бога на слънцето беше далеч по-ярка от това червеникаво сияние, в което имаше някаква топлота и уют като в огън в студена зимна нощ.

И тогава видях чия е ръката, която държи факела с огъня и го протяга към мен — ръката на Прометей, създателя на човечеството, този, който бе дръзнал да разгневи самия Зевс и беше прикован към планината, обречен на вечно страдание.

„Би ли дал огън на човека?“ — попита титанът пророк и в ума ми изникна видение на грандиозна битка. Небесният огън изпепеляваше земята, караше реките да кипят, косеше реколтата, топеше каменните стени на градовете, поглъщаше стоманените кули като че ли са восъчни свещи и за един кратък миг превърна всички хора на Земята в димящи струйки, които се извиваха нагоре в небето.

„Е, ще дадеш ли огъня на човека?“ — повтори въпроса си Прометей. Титанът привлече погледа ми встрани от тази картина на всеобщо опустошение, към нещо различно, сложно, лишено от първичен образ. Не беше картина, макар да бе озарена в светлина, не беше и дъх, макар че го вдишвах. Беше чиста, освежаваща пневма, субстанцията на мисълта, невидимото тяло на ума, съставено само от огън и въздух и незамърсявано от досег със земя и вода. Той ми показа и ме изпълни с атмосферата, която властваше в пространството непосредствено пред Сферата на неподвижните звезди. „Погледни нагоре — подкани ме титанът. — Време е да се пресегнеш към звездните фенери от небесните висини, не към огъня, който обитава средата на стълбата на вселената“.

Очите ми се отвориха и аз видях сферите отгоре, видях пътя, по който трябваше да се изкатери човекът, но ако… ако… Ако лунните шейни, които се намираха само на миля зад „Порицанието на Феникса“, не можеха да се приземят на борда.

— Не, Жълт заек — рекох. — Не ги гони. — След това плъзнах поглед по лицата на останалите. — Всички по летателните постове! — наредих. — Езоне, нека хората ти приберат ранените под земята. Жълт заек, последвай ме.

Никой не оспори заповедите ми. Фан се втурна през хълма към своята кабина. Езон, Рамоночон и другите войници нарамиха ранените и ги отнесоха в тунела на затвора, докато ние с Жълт заек хукнахме към навигационната кабина.

Лунните шейни вече бяха съвсем близо, те описаха предпазлив кръг около кораба, изучавайки странната му форма, след това се подредиха в редица и се приготвиха да се спуснат на хълма.

Двамата с Жълт заек стигнахме моята кабина и аз отворих вратата. Анаксамандър и неговите войници лежаха точно както ги бях оставил, завързани за стените и пода. Лицата им бяха изкривени от омраза и гняв.

— Убий го! — наредих на Жълт заек.

Анаксамандър изцъкли очи и понечи да заговори, но с едно бързо и точно движение Жълт заек извади меча си и му отсече главата, преди още от устните му да се е отронила и думичка. Неговите войници нададоха гневни викове, но Жълт заек ги накара да замълчат с един-единствен поглед.

Докато се завързвах за пилотското кресло, моят телохранител освободи тялото на Анаксамандър от ремъците и изхвърли главата и трупа на повърхността на „Порицанието на Феникса“, откъдето при следващата маневра на нашия кораб щяха да се изтърколят в празното пространство.

След това Жълт заек се завърза с ремъци на пода до мен.

Протегнах ръка към поводите и дръпнах лекичко левия и десния, сигнализирайки с разклащане на Фан да включи своите чи-усилватели. Веднага долових познатото бръмчене и почувствах вибрации по ръцете и раменете си. Дръпнах по-силно дясната жица, корабът описа остър завой и се понесе назад, към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Без никакво съмнение нашите преследвачи бяха изненадани от маневрата и навярно се чудеха кой управлява този странен съд.

Преди да достигнем реката от чи, ние прелетяхме само на петдесетина мили под хермеските небесни кораби, чиито шейни ни следваха. Четирите кораба увиснаха насред пространството, очаквайки да свърнем нагоре и да се доближим към тях, но ние продължихме в същата посока. Можех да си представя объркването на техните командири и споровете, които са избухнали за това какво да направят. Далеч преди да вземат някакво решение, ние навлязохме в потока, свихме надолу и прекосихме близо хиляда мили от небесното пространство. С техните немощни левитиращи сфери и витла щеше да им отнеме много часове, за да ни настигнат.

Подадох сигнал на Фан да изключи чи-усилвателите и изведох „Порицанието“ на стабилна орбита.

Едва когато жиците се изплъзнаха от уморените ми ръце, Жълт заек зададе въпроса, който очевидно я беше измъчвал.

— Аякс, какъв дълг изпълняваш?

— Дълг към боговете — отвърнах, докато си смъквах ремъците. Кимнах към двамата войници, завързани за стената. — Доведи ги, ако обичаш.

— Да, командире — отвърна Жълт заек. Тя завърза ръцете на войниците на Анаксамандър с ремъците и ги побутна с острието на меча към подножието на хълма, където ни очакваха останалите членове на екипажа и шестимата ранени войници.

— Другите са завързани в складовата пещера — докладва Езон. — Сварихме ги неподготвени, когато ти забави кораба.

— Доведете и тях, моля — рекох.

Езон и неговите трима войници влязоха в пещерата и се върнаха с половин дузина бунтовници със свалени ризници и завързани отзад ръце. По мое нареждане всичките четиринайсет затворници насядаха в подножието на хълма. Екипажът застана пред тях в очакване да чуе думите ми.

— Този кораб няма да се завърне в Делоската симахия — подех аз.

Настъпи изумена тишина, нарушена само от вика „предател“, долетял откъм редицата войници на Анаксамандър.

— Нито ще иде в Поднебесното царство — продължих.

Езон напусна редицата и се приближи към мен. Беше положил ръка на дръжката на меча и на тъжното му лице се четеше готовност да изпълни дълга си. Но Жълт заек застана между нас и му препречи пътя. Тя разпери леко ръце и срещна погледа му със сияещите си златисти очи.

Известно време двамата стояха неподвижно като статуи, обърнати един срещу друг. Никой от тях не проговори, но аз знаех, че духовете им се сражават на някакво невидимо спартанско поле. Езон пръв сведе поглед и наруши тишината, но заговори на мен, не на Жълт заек.

— Аякс от Атина, очаквам от теб да изпълниш дадените ти заповеди.

— Ако се върнем в Симахията — отвърнах, — архонтите ще бъдат принудени, изпълнявайки дълга си и с ясното съзнание за отчаяното положение, в което се намираме, да използват слънчевия фрагмент като оръжие. Не мога да им позволя да го сторят.

— Но ти знаеш, че положението не е отчаяно — погледна ме Езон.

Само че няма как да ги убедя в това. Кройс е учен, няма да се вслуша в гласа на историята. А Милтиад не би сложил оръжие, което вече му е попаднало в ръцете, нали?

Езон поклати бавно глава.

— Нито един архонт от Спарта не би престъпил клетвата си.

— Архонтите са пленници на умовете и задълженията си — кимнах, — за да сторят това, което боговете не биха сторили.

— А ти? — попита Езон.

— Аз имах право на избор — отвърнах. — И го направих. Ще поправя стореното от „Слънчев крадец“ и същевременно ще дам на Делоската симахия това, което повелява дългът ми. Но за да се получи, трябва да се върна на Земята с този кораб.

Езон се обърна към Жълт заек.

— Защо го подкрепяш за това решение?

— По същата причина, поради която ти му предаде цялото управление на кораба.

— Но ние вече не сме извън обсега на цивилизацията — възрази Езон. — Намираме се в свои води.

— Не — поклати глава Жълт заек. — Ще се върнем едва тогава, когато Аякс обяви, че сме го сторили. Дотогава има пречки, които трябва да преодолеем, и дълг, който да изпълним. Работа на Аякс и боговете е да решат какво трябва да направим.

— А ти какво видя? — попита Езон, пристъпи към нея и втренчи очи в нейните.

— Лицето на Зевс през очите на Хера — отвърна спокойно Жълт заек.

Езон направи крачка назад и извади с бързо движение меча. Жълт заек се отстрани и го пропусна покрай себе си. Чух изплашения вик на Фан, но останах неподвижно в очакване на това, което щеше да последва. Езон ме доближи, завъртя меча и ми го подаде с дръжката напред.

— Оставам под твое командване.

— Благодаря ти, Езоне — кимнах и му върнах меча. — Първото, което трябва да направим, е да премахнем враговете от кораба.

Войниците на Анаксамандър вдигнаха очи към мен — едни ме гледаха с омраза, други с нескрит страх. Приближих се към тях, бяха общо четиринайсет, насядали в редица.

— Не мисля да ви убивам — рекох, след като коленичих и надзърнах в изплашените им лица. — Смятали сте, че изпълнявате дълга си, когато се подчинявахте на Анаксамандър. Ще ви позволя да се качите на една от лунните шейни. Нашите преследвачи ще ви намерят и приберат.

Обърнах се към Жълт заек.

— Завържи ги за лунната шейна. Ще напиша съобщение до архонтите и ще им го оставя.

— Какво съобщение? — попита Езон.

— Кратко описание на всичко, което ни се случи, откакто напуснахме Земята. Ще наблегна върху незаконното превземане на кораба от Анаксамандър и назначаването от негова страна на предателя Михрадарий за научен командир.

— А ще обясниш ли защо няма да се върнем и да изпълним мисията?

— Това ще трябва да почака — отвърнах. — Но съобщението ще помогне на Кройс да разбере колко зле подготвена е била цялата експедиция, а на Милтиад — защо не изпълнихме заповедите, които ни даде. Останалата част от обяснението ще получат след завръщането ни на Земята.

— Защо трябва да се чака? — попита Езон.

— Защото обяснението се нуждае от доказателства, с каквито в момента не разполагам.

Докато останалите товареха пленниците на шейната, аз написах бележката и я запечатах с моя печат — совата, олицетворяваща Атина, насред бързо съхнещия черен восък. За миг почувствах успокояващата близост на богинята и това ми подсказа, че съм на прав път.

Бяха накарали затворниците да налягат по гръб върху седалката на шейната, с очи, втренчени в небосвода. Приближих се до сияещия сребрист диск и тъкмо се готвех да завържа свитъка на гърдите на един от пленниците, когато Атина ме побутна лекичко.

— Ксенофан, Хераклит и Солон — провикнах се аз. Тримата войници ме доближиха и отдадоха чест.

— Това, което предстои, надхвърля обикновения войнишки дълг — обясних им аз. — Ето защо ви нареждам да придружите тези пленници и да ги предадете на командира на небесния кораб, който ни следва.

— Ще бъде изпълнено, командире — отвърнаха тримата. Забелязах, че на лицата им се четеше облекчение. Не се и съмнявах, че онова, което бяха преживели на „Сълзата на Чандра“, далеч надхвърляше възможностите им да понасят изпитания.

— Освен това искам да се погрижите това съобщение да бъде предадено на архонтите — подадох свитъка на Солон.

— Да, командире — отвърна той. Тримата се качиха на шейната и се завързаха с ремъците.

Обърнах се към останалите членове на екипажа.

— Двамата с Фан сме достатъчни за управлението на кораба. Ако някой от вас иска да си тръгне, сега е моментът да го стори.

Жълт заек мълчеше. По погледа й разбрах, че е твърдо решена да остане с мен до деня на моята смърт и дори отвъд него, ако боговете позволят.

Рамоночон поклати глава с крива усмивка.

— В Делоската симахия няма да ми се зарадват особено — заяви той.

— Езоне?

— Нареждаш ли ми да си тръгна?

Поколебах се. Знаех, че Езон няма да го направи, освен ако не му заповядам. Изкушавах се да го пратя със свитъка, присъствието му там щеше да придаде допълнителна тежест на съобщението, пък и така със сигурност щях да му спася живота. Но да го принудя да си тръгне би означавало да го накарам да предаде духа на града, от който произхождаше. След подобна заповед спартанската му душа щеше да се измъчва в безкрайни терзания.

— Не, Езоне — отвърнах. — Не ти нареждам.

Оставихме шейната да се отдалечава по инерция, тъй като знаехме, че лъщящата сребърна точка ще привлече вниманието на нашите преследвачи. След като си тръгнаха, екипажът ми се сви до пет души от двестате, обитаващи в началото „Сълзата на Чандра“.

— Време е да преодолеем лунната преграда — рекох, когато шейната се смали до дребна сребърна монета.

Насочих „Порицанието на Феникса“ към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Фан включи чи-усилвателите и ние започнахме да падаме към покритото с белези тяло на сребърната луна. Сред музиката на сферите богинята подхвана погребална песен в душата ми, зовейки ме да се слея с нея, както майка зове изгубения си син.

Селена ни повика и корабът ми се отзова, като прекоси отсечката от хиляда мили за не повече от час. Можех да си представя възбудата на лунните патрули, които бяха засекли приближаващия съд и скоро след това бяха установили, че той се носи с неописуема скорост.

Докато навлизахме в чи-плитчините около Селена, видях над двайсет небесни кораба и стотина лунни шейни, които ни очакваха. Достатъчно бе да забавим скоростта си и да ги поздравим и те щяха да се успокоят, с мисълта, че всичко е под контрол. Но аз само дръпнах леко жицата на левия борд и „Порицанието на Феникса“ се наклони надясно, заобикаляйки тази страховита армада, която нямаше друг избор, освен да ни приеме за вражески съд.

Оръдията на четирите най-близкостоящи кораба избълваха смъртоносен дъжд от стоманени късове, залп от тетраедри, който засенчи небето над нас. Дръпнах долната жица и „Порицанието“ се насочи право надолу към лунната повърхност, гмурвайки се под приближаващите се стоманени снаряди.

От повърхността откриха огън наземни оръдия и ударите им попаднаха в корпуса. Нов рояк от кораби се стрелна от лунните пещери и предните им оръдия също се прицелиха в търбуха на „Порицанието“. Дръпнах рязко юздите на огнения ни кон, като го насочих първо наляво, после надясно, опитвайки се да избегна, доколкото ни е по силите, тетраедърните потоци.

Бръмченето на чи-усилвателите нарасна, щом Фан се зае да ми помага в надпреварата с тази неочаквана атака.

И тогава откъм лунния екватор се приближи флагманът на селеновия флот, линейният кораб „Лъкът на Артемида“, огромно и страховито чудовище с формата на разперил криле орел, чиято човка бе гъсто осеяна с разнокалибрени оръдия, а размахът на крилата достигаше две мили. Той се опита да ни захлупи отгоре, но аз дръпнах юздите и „Фениксът“ бързо набра височина над орела.

Въпреки че не можа да си осигури удобна позиция за стрелба, флагманът откри огън и около петстотин тетраедъра удариха моя кораб.

Селеновата материя издаде жалостив звук, когато килът под нас се напука от ударите. Звукът бе последван от дълбок тътнеж във вътрешността на кораба, какъвто не бях чувал досега.

Но вече бяхме преодолели барикадата от лунни кораби, бяхме подминали и луната и най-вътрешната кристална сфера и летяхме през ниските зони на небето право към Земята.

С лекота се отдалечихме от нашите преследвачи и излязохме на стабилна орбита на средата на разстоянието между Земята и Луната. Напуснах кабината и се присъединих към екипажа на хълма.

— Корабът пострада тежко — посрещна ме Рамоночон.

— Покажи ми къде.

Той ме поведе и останалите ни последваха надолу през тунела към складовата пещера. Някога монолитният под от лунна скала сега беше напукан и нашарен с неравни отвърстия от артилерийската канонада и през повечето дупки се виждаше Земята. Почти всички сандъци бяха нацепени от шрапнелите и съдържанието им се бе изсипало на пода.

— Няма никакъв начин да поправим щетите — обясни Рамоночон. — Корабът няма да може да лети още дълго.

— Имаме далеч по-сериозен проблем — обади се Жълт заек. — Останахме без припаси.

Повиках Фан да огледа пукнатините по корпуса.

— Какви са резервите от хранителни таблетки? — попитах.

— Взехме последните — отвърна той. — Ще ни стигнат за два дена.

— Знаците са повече от ясни — кимнах. — Пътешествието трябва да приключи скоро.