Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (10)

κ

Едва сега, изолиран в килията, имах възможност да преосмисля всичко и да осъзная какви грешки бях допуснал. Бях повярвал на Михрадарий, защото е атинянин, бях сметнал, че съществуват определени граници за амбициите на Анаксамандър, породени от ограничения му умствен багаж, и най-фаталната от всички грешки: бях повярвал, че „Сълзата на Чандра“ е мой кораб, предаден ми от архонтите, и че само те биха могли да ми го отнемат. Твърдо много бях разчитал на високия си пост и твърде малко на ума си.

Ала докато се обвинявах и корях, в главата ми заговори Атина и ме увери, че съществуват предимства дори в новото ми положение. Тъкмо се питах какви може да са тези тайни преимущества, когато любопитството на Рамоночон най-сетне надделя над будисткия му стоицизъм и той наруши тишината с въпросите си:

— Защо ви арестува Анаксамандър? Кой би повярвал, че и двамата сте предатели?

— За човек като него — отвърна Жълт заек, втренчила поглед в железния под — истината няма значение. Единственото, от което се интересува, е собствената му слава.

— Не разбирам — призна Рамоночон.

— Защото не си спартанец — отвърна тя. В думите й нямаше укор, само признание, че е надарена с неща, които другите не притежават.

— Но Анаксамандър също не е спартанец — обадих се аз.

— Вярно — кимна тя. — Но смята, че трябва да бъде такъв и си мисли, че знае какво е да си истински спартанец.

— Продължавай — поканих я аз, посъветван от Атина да го сторя.

— Всички знаят, че боговете награждават тези, които са извършили величави дела, със слава и почетно място сред героите.

— Така е — кимнах.

— В Спарта ни учат да вършим подвизи по време на война и мнозина от нас се сдобиват с тази божествена почит.

Тя се изправи и прокара ръка по цепнатината между вратата и лунната скала, в която бяха забити пантите. Лицето й озаряваше нечие божествено присъствие — Хермес, покровителят на крадците, насочваше действията й сега. След като общува няколко секунди с него, той си тръгна и тя се върна към прекъснатия разговор.

— Мнозина воини, отхвърлени от Спарта, се опитват също да вършат подвизи, но за почести и слава, а не по волята на съдбата. Такива никога не получават командни постове, тъй като са опасни както за изпълнението на възложените задачи, така и за подчинените си. Анаксамандър е един от тях.

— С други думи — рекох, — когато Езон беше ранен, Анаксамандър видя в това възможност да си спечели място в залата на славата. И затова се опитва да съсредоточи в ръцете си цялата власт над кораба. А след като не успя…

— Премахна двете последни пречки към осъществяване на лелеяното желание — довърши тя. — Теб и мен.

— Но не се ли страхува от действията на истинските шпиони? — попита Рамоночон.

Погледнах въпросително Жълт заек, но тя само поклати тъжно глава.

— Той е уверен, че истинският шпионин е заловен. Има пред вид теб. Сега според него остава само да довърши успешната реализация на проекта „Слънчев крадец“ и да те предаде на съд, а нас двамата да освободи от длъжност. Уверен е, че славата, спечелена от „Слънчев крадец“, ще бъде достатъчна, за да му простят дребните провинения. Мислите му са обладани от една-единствена мечта — висока девет стъпки синя статуя на централния площад в Спарта, до каменните изображения на Ликург, Леонид и Александър, извърнати към портала на военната школа. — Тя затропа замислено с пръсти по празната си ножница. — Греши, разбира се. Когато се върнем, архонтите ще го осъдят на смърт за узурпирано на властта, а името му ще бъде изтрито от армейските списъци.

— Има едно нещо, което пропусна в този блестящ анализ — рекох.

— И кое е то?

— Че не всичко това е родено в главата на Анаксамандър. Съветва го истинският шпионин — Михрадарий.

Думите ми я накараха да трепне.

— Един атински учен?

— Мисля, че Аякс е прав — обади се Рамоночон. — Михрадарий не е човек, който би допуснал детинска грешка, когато става въпрос за уранология. Според мен онази демонстрация беше фалшифицирана.

— Как е възможно да фалшифицира очевидни неща? — попита го Жълт заек.

— С помощта на поднебесни инструменти, предполагам — рече Рамоночон. — Вероятно е използвал устройството, което открихте при мен, когато ме арестувахте. Но нямам представа как се е научил да го използва.

— Не е било необходимо — отвърнах и му разказах за тайните пътници на борда.

— Защо му е трябвало да фалшифицира изпитанието на проекта? — попита Жълт заек.

— За да може да разруши кораба с опасната слънчева мрежа — отвърна Рамоночон.

Кимнах в знак на съгласие.

— Атаката и покушението срещу мен целяха само да ни отвлекат вниманието, докато Михрадарий подготвя начин да провали плановете ни.

— Разбирам — промърмори замислено Жълт заек. Тя скръсти ръце, затвори очи и се върна към превъплъщаването си в Атина Нике. — Командире, при така стеклите се обстоятелства се налага да избягаме.

— Съгласен съм. — Надигнах се и произнесох с глас, в който вложих цялото си умение да командвам. — Капитан Жълт заек. — Тя се изправи и отдаде чест. — Спасяването на затворници е въпрос от компетенцията на военните. Като старши спартански офицер, възлагам ви задачата да осъществите този план. Двамата с главен динамик Рамоночон се поставяме на ваше разположение по време на предстоящата операция.

— Благодаря за оказаната чест, командир Аякс — отвърна тя. — Кълна се пред Хера, че ще изпълня възложената ми задача.

 

 

През следващите два дена Жълт заек ни накара да заделяме по-голямата част от водата, която тъмничарите ни даваха с оскъдната храна. Събирахме я в ножницата, която недалновидните тъмничари й бяха позволили да задържи.

— В спартански затвор — обясни ни тя — щяха да ни съблекат голи и да ни сипват вода през малък отвор на тавана. Оттам е доста по-трудно да се избяга.

— А ти би ли могла? — попитах.

— Никой не може да завърши училището за командоси, без да се е научил — отвърна тя и пламъчетата в очите й ме изпълниха с увереност.

През дните на нашия плен тъмничарите нито веднъж не отвориха вратата от страх да се изправят лице в лице с пленен спартански офицер, а ни подаваха храната и водата в дървени купи през подвижен метален капак на вратата. На няколко пъти се опитвах да ги заговоря с надежда да открия пролука в наложената от Анаксамандър строга изолация. Но очевидно за тъмничари бяха пратени хора, лично предани на началника на охраната. Предполагах, че той съзнателно е отстранил всеки, който би могъл да бъде заподозрян в симпатия към мен. Започнах да се питам докъде се простира властта му над моя кораб.

След като ножницата се напълни, Жълт заек премина към изпълнение на плана, който бе подготвила с помощта на Хермес. Тя извади от кесията си малката огнекутийка, с която разпалваше лулата си, изгаси пламъчето и изчегърта миниатюрното парченце огнезлато под капака. С лабораторна прецизност откъсна дълго парче от кожените си наколенки, нави го на тръба и залепи краищата с парченца от пълнежа на сандалите си. След това постави огнезлатното късче в тръбата и почака, докато въздухът вътре се разреди.

— Нещо като водния свредел? — досетих се аз.

Тя кимна.

— Моите сънародници обичат да казват, че каквото и да създаде Атина, Спарта ще го използва за военни цели.

За първи път в живота ми тази поговорка ми хареса.

— А сега — прошепна тя — искам да подхванете шумен спор. Един от онези ваши разгорещени дебати, към които академиците са толкова пристрастени.

Започнахме с нормални гласове, обсъждайки абстрактни въпроси от небесната динамика, и постепенно повишихме тон, докато накрая си крещяхме на висок глас формули и дефиниции.

През това време Жълт заек коленичи до вратата и изсипа съдържанието на ножницата през импровизирания свредел. От другия край бликна пара под налягане и се удари в стената, в която бяха забити пантите. Блещукащи късчета лунна скала се разхвърчаха из помещението като мънички снежинки. С Рамоночон продължихме да крещим, докато и двете стоманени панти се оголиха напълно. Жълт заек остави свредела и се зае безшумно да вади болтовете от пантите.

Когато приключи, ние с Рамоночон постепенно се усмирихме и дори стигнахме до съгласие по въпрос, по който никога не сме били на единно мнение.

Жълт заек ни посочи дупките в стената.

— Уловете долната панта и я дърпайте, докато аз се заема с горната.

С Рамоночон успяхме да приложим почти толкова сила, колкото Жълт заек сама. Тримата дръпнахме едновременно и тежката желязна врата се прекатури върху основата си, след което се стовари на пода със звук на масивна камбана. Двамината пазачи пред вратата бяха толкова изненадани, че дори не успяха да реагират, когато Жълт заек се метна върху тях и ги повали в несвяст.

Моята вярна телохранителка чевръсто ги освободи от техните вакуумети, мечове, ножове и ключовете за всички врати в затвора. След това ги завърза, запуши им устите с превръзките на ризниците и ги заключи в една празна килия.

— Останете тук — нареди ни тя и се отдалечи безшумно по коридора. Само след минута се върна и ни махна да я последваме към повърхността.

Беше късна вечер и летните съзвездия ни гледаха откъм далечната Сфера на неподвижните звезди. Точно над нас пурпурният овал на Зевс закриваше сърцето на Скорпион, докато Арес и Хронос се гледаха в обятията на Кентавър. „Сълзата на Чандра“ сияеше насред мрака, но за първи път не се радвах на ярката светлина, защото тя ме издаваше пред враговете.

— Нуждаем се от база за операцията — казах на Жълт заек, която се беше навела над тримата обезвредени часовои при външната врата и ги разоръжаваше методично. — Къде предлагаш да се скрием?

— В складовата пещера.

Но поне петдесетина метра открита площ се простираха между нас и най-близкия тунел към пещерата, а четирима войници охраняваха входа. Засега бяхме скрити от погледите им зад издатината на скалата, но щяха да ни забележат веднага щом се появим.

Жълт заек вдигна един от вакууметите, които бе взела от обезвредените войници, и се прицели — можех само да се моля да не стреля по войниците, които изпълняваха дълга си. Излишно беше да се безпокоя. Тя вдигна мерника към върха на хълма и изстреля пълен залп тетраедри, които рикошираха в мраморната колонада. Звукът от изстрела отекна надалеч в чистия въздух и бе последван от пронизителния, агонизиращ вик на Жълт заек, който разбуди тишината на кораба.

Двама от часовоите се затичаха към мястото, където бяха попаднали изстрелите. Другите двама останаха по местата си, извадиха вакууметите и се заозъртаха. Никой от тях не поглеждаше към входа, който трябваше да пазят.

Жълт заек стреля отново. Този път се прицели над главите на двамата часовои при вратата, така че тетраедрите да попаднат вътре в пещерата. Тропотът на металните частици върху скалната стена се усили многократно от подземните галерии, сякаш не един, а хиляди вакуумети бяха гръмнали едновременно. Двамата часовои се извърнаха едновременно и хукнаха навътре в пещерата. Затичахме се през откритото и вече неохранявано пространство и след броени секунди стигнахме тунела. Жълт заек ни накара да се притаим в една от страничните ниши, където обикновено прибираха носаческите принадлежности. В нашата ниша имаше прикована с верига за пода левитираща количка. Според инструкциите на моята телохранителка ние се притаихме зад платформата.

Близо два часа часовоите сновяха напред-назад, търсейки саботьор в подземните складове. Всеки път, когато патрулът минаваше покрай нас, ние меняхме позицията си — първо се скрихме зад огнеупорния сандък, после зад един валяк и накрая — в празен резервоар за вода. Най-сетне изтощените мъже се върнаха по местата си и ние се промъкнахме в тунела покрай незаинтересуваните роби и се скрихме в голям сандък, с който бяха докарани скалорежещи инструменти.

— Сега накъде? — попитах Жълт заек.

— Оставаме тук — заяви тя. — Това е сравнително най-безопасното място.

Огледах пустата дървена клетка.

— Ще ни трябват омекотители за ускорението.

Жълт заек се стрелна навън и след няколко минути се появи с няколко вързопа вълнени платове, които разстла на пода.

Двамата с Рамоночон чакахме мълчаливо, докато тя излизаше отново и отново — първо за храна и вода, после за амуниции и накрая за източник на светлина.

Последният й набег из складовете ни осигури няколко делви с вино, лекарства и превързочни материали. След като подреди всичко това на пода, с мое разрешение тя легна и незабавно заспа.

Рамоночон се облегна на една бала.

— Не мисля, че учителите ми биха одобрили това, което правя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато отварях пакетче със смокини, донесени от Жълт заек.

— Поведението ми не съответства на будистката представа за откъсване от света.

— Не е зле да ми обясниш — рекох и му подадох пакетчето. Той си взе една смокиня и я задъвка. В първия миг лицето му се озари от удоволствие, но той бързо се сепна и си наложи мрачен и незаинтригуван вид.

— Ако не мога да устоя на желанието да похапна вкусен плод — рече с напевен глас, — как бих могъл да се справя с по-големи изкушения?

Подадох му мях с вода и той отпи. След това, без да настоявам повече, заговори за будизма — как се е появил в Индия три века преди Александър да завладее страната, как постепенно се е разпространил в Тибет и Поднебесното царство, както и сред околните по-малки държавици. Как това популярно религиозно течение започнало да проповядва пацифизъм из източната част на Делоската симахия и западните земи на Поднебесното царство и било преследвано и от двете велики империи.

— Тази част ми е позната — рекох. — Както Симахията, така и Царството обявиха будизма за незаконна религия и екзекутираха всички заловени последователи.

— Но будизмът не умря — възрази Рамоночон. — Бяха изгорени манастири, преследвани и убити учители и носенето на шафранови раса беше забранено и в двете империи. Будизмът обаче не се нуждае от показност и ритуали. Той се превърна в тайна религия и продължи да привлича нови последователи, повярвали в безсмислието на войната.

— Да не искаш да кажеш, че Будисткият бунт продължава и сега, тайно?

— Никога не е имало Будистки бунт — отвърна той. — Само пасивна съпротива срещу войната в опит хората да разберат, че трябва да се откажат завинаги от оръжията.

— Но повечето го сметнаха за бунт — възразих, стараейки се да говоря неутрално.

— Наречи го както желаеш — бунт или проповядване, но в края на краищата то се провали. Моите учители по чан заявиха, че е станало така, защото другите будистки секти отказали да се приобщят към дао.

— Какво общо има дао с всичко това? Според поднебесните текстове, които съм чел, това е само път или движение в естествена посока. Как може едно естествено движение да е свързано с провала на вашия бунт?

— Научната дефиниция е твърде ограничена — рече той. — Дао наистина означава „път“, естествен процес за всички неща. Моята секта съчетава философията на даоизма с тази на будизма.

— Искаш да кажеш, че разбираш значението на дао?

— Съвсем малко, не като даоистките учени, защото моите учители бяха философи. Те разбират от механизма на чи-копията толкова, колкото Платон — от конструкцията на „Сълзата на Чандра“.

— Философи?

— Да — отвърна Рамоночон. — Даоистката философия не е изчезнала като платонската. Когато първият император от династията Хан събрал практикуващите даоисти, за да му направят оръжия, повечето от тях избягали и се скрили в планините на Тибет. След „бунта“ те се срещнали с будисти, които също се криели горе, и така се родило учението чан.

— Това е значи престъплението, което криеш — заяви Жълт заек, която току-що се бе събудила. Тя впи очи в мен и аз почувствах гнева на спартанския дух чак в сърцето си. — Аякс — рече тя с глас, студен като мрамор през зимата, — как можеш да защитаваш един будист, един богохулник?

— Защото ми е приятел — отвърнах спокойно и нещо в погледа ми я накара да трепне и да сведе глава.

— Ние не сме богохулници — възрази Рамоночон.

— Отричате божествения характер на войната — посочи тя.

— Не — поклати глава той. — Отричаме справедливостта на войната и твърдението, че душата се възвеличава по време на битка.

— Това е светотатство — тя положи ръка върху дръжката на затъкнатия в колана й нож.

— Стига! — намесих се аз. — Жълт заек, провиненията на Рамоночон са между него и боговете и той ще отговаря за тях пред по-страховит трибунал от този, който сме в състояние да му Осигурим. По-важни сега са престъпленията на Анаксамандър и Михрадарий.

Жълт заек помълча няколко секунди, сетне попита:

— Какви ще бъдат заповедите, командире?

Въпросът й ме свари неподготвен. През последните няколко дена бях така погълнат от идеята за бягството, че въобще не се бях замислял какво ще правя, след като се освободим. Анаксамандър и Михрадарий трябва да бъдат спрени, разбира се, но…

— Най-важното сега е да осигурим безопасността на Езон — рекох.

— Защо? — попита Рамоночон.

— Сега, след като сме на свобода, всяко действие на шпионите ще бъде приписвано на нас. Убийството на Езон ще засили властта на Анаксамандър над кораба, а това е и желанието на Михрадарий.

— В такъв случай да тръгваме незабавно — заяви Жълт заек и подаде мечове и вакуумети на Рамоночон и на мен. Аз ги взех, но индиецът отказа.

— Не мога да нараня когото и да било — отсече той.

Жълт заек го погледна с презрение, обърна му гръб и повдигна безшумно капака на сандъка. Излязохме от нашето скривалище и се отправихме предпазливо към кърмата, като се прокрадвахме от един сандък към следващия, за да не ни видят робите. Жълт заек ни водеше и ни показваше как да се движим безшумно през лабиринта от контейнери, сандъци и кутии. Не след дълго, без да ни забележат, стигнахме входа на болницата.

Жълт заек се промъкна напред, за да провери дали има постове. Върна се след по-малко от минута.

— Някой е убил войниците — рече тя. — Последвайте ме, но бъдете нащрек.

Изтичахме нагоре по рампата покрай четири облечени с ризници трупа, чиито сърца бяха пронизани от метателни звезди.

В приемното на болницата се натъкнахме на двама лекари и седем роби санитари. Всичките се бяха проснали на пода и дишаха неравномерно. Из въздуха се носеше тежката миризма на жасмин и пчелен мед — примамливо-сладникава като цъфнала полянка в летен ден, тя вероятно издаваше присъствието на някакъв непознат алхимичен газ. Изтичах при рафта с превръзки на отсрещната стена, дръпнах три бинта, овързах единия около устата си и подадох другите два на Жълт заек и Рамоночон.

— Само не дишайте дълбоко — предупредих ги аз.

Жълт заек усука импровизирана превръзка около устата си и хукна по късия, извит коридор, който водеше към лекарските кабинети. Ние с Рамоночон я последвахме, сдържайки, доколкото е по силите ни, дъха си. В голямото болнично помещение по леглата се въргаляха в безпомощно състояние лекари, пазачи и пациенти. Някои от пострадалите бяха паднали на пода, сякаш се бяха опитвали да станат, когато неизвестният газ ги бе поразил.

Жълт заек не спря да огледа тази сцена, а се насочи право към стаята на Езон. Рамоночон се опита да помогне на падналите, но аз го задърпах към малката операционна.

Езон лежеше разсъблечен на мраморната операционна платформа в средата на помещението. Очите му бяха затворени и ръцете му висяха отстрани, сякаш е мъртъв, но гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно като на спящ човек. Само дето Езон никога досега не бе заспивал, когато наоколо се води битка.

Вляво от платформата стоеше Еврип, с марлена маска на носа и устата. Той стискаше в ръце дълги инжекционни пера, от които се стичаше бледозеленикава течност. Възрастният римлянин използваше огромните пера, за да отбива атаките на млад японец, облечен със сиво копринено джи и въоръжен с дълъг, извит стоманен меч и чи-копие. При други обстоятелства бих сметнал битката за неравностойна по отношение на Еврип, но духът на неговия град и самият герой на войната Ромул, който се извисяваше над него, насочваха старческите му ръце така, че да удържа атаките на неприятеля.

Жълт заек се метна с изваден меч. Убиецът се завъртя да я посрещне и отби широкото й острие с неговото далеч по-пъргаво и тънко. Тя блокира ответния му удар, претърколи се през рамо и застана между него и Еврип. Времето замръзна, докато двамата противници се оглеждаха като Ахил и Хектор в равнината пред Троя. Сетне те се нахвърлиха едновременно един върху друг, разсичайки въздуха с острите мечове като две фучащи вихрушки.

Еврип отстъпи назад, за да остави място на Жълт заек и в същия миг римският дух, който досега го беше подкрепял, го напусна и героят отново се превърна в беззащитен старец.

Жълт заек замръзна неподвижно, японецът замахна хоризонтално с меча с намерение да й отсече главата, но тя клекна с невероятна бързина и го промуши в ръката. Той отскочи назад, изпусна копието и тогава тя го подкоси, като същевременно изрита оръжието към мен. Сграбчих малката дървена кутия и я скрих под гънките на робата си.

Черните очи на убиеца се стрелнаха от Жълт заек към мен, сетне към безпомощното тяло на Езон и пак към нея. Той видимо се колебаеше какво да предприеме. Жълт заек скочи във въздуха и замахна надолу с меча. Командосът се извърна, за да парира удара, продължи движението и се втурна право към мен. Но вместо да ме посече в движение, той се засили и ме прескочи. Мушнах с меча нагоре и почувствах как острието преминава през коприна и вероятно — през плът. Но ранен или не, убиецът се приземи грациозно на пода на операционната и избяга навън.

Жълт заек се втурна след него, като пътем извика на Еврип:

— Кажи на Анаксамандър, че са пратили японски командос да убие Езон.

С Рамоночон я последвахме.

— Нека Марс и Ромул са с вас — провикна се подире ни Еврип.

Проследихме убиеца през веещите се завеси на болницата до озарената от слънчеви лъчи корабна повърхност. Сребристото сияние на „Сълзата на Чандра“ отново бе засенчено от по-могъщия блясък на дневното светило. Хелиос беше точно над нас и заслепяваше невъоръжените ми с тъмни очила очи. Вдигнах ръка да се прикрия от парещите му лъчи. Едва сега различих силуета на Жълт заек, която преследваше облечения в сиво кимоно нападател. Той не носеше нито очила, нито маска, но това изглежда с нищо не забавяше движенията му — нито пък горещината или отровният газ. Ние с Рамоночон едва ли можехме да се мерим по скорост с тези две газели. На всяка наша стъпка те пробягваха по две, дори три. Тъкмо се готвех да извикам на Рамоночон да се откаже, когато над главите ни отекна залп тетраедри и нечий глас отзад извика:

— Спрете!

— Продължавай! — извиках и сграбчих Рамоночон за ръката. Свихме към десния борд и се приведохме, докато прекосявахме игрищата, но не смеехме да погледнем назад към войниците, които стреляха по нас. Рамоночон дишаше мъчително и на пресекулки. Беше твърде стар за подобно усилие. Аз също. След един безкрайно дълъг и мъчителен период, през който търчахме под безмилостните лъчи на слънцето, най-сетне са добрахме до хълма и го заобиколихме от другата страна, в сянката, която хвърляше склонът.

Тук спряхме, опитвайки се да си поемем въздух. Горещината бе твърде непосилна за Рамоночон и той се строполи на земята. Знаех, че след броени минути войниците щяха да ни заобиколят.

Погледнах към кърмата и забелязах, че Жълт заек и убиецът са стигнали лабораториите. Японецът хлътна в един тунел и Жълт заек го последва. Хрумна ми една идея.

— Насам — изхриптях и дръпнах Рамоночон след мен. Спуснахме се в опустелия коридор на затвора и се притаихме в една килия.

Чакахме смълчани в продължение на няколко часа, заслушани в шума от търсещите ни из околностите войници. Звуците постепенно утихнаха и ние отново се, подадохме навън. На половината път към кърмата открихме Жълт заек, притаена до една стена.

— Какво стана с японеца? — попитах.

— Измъкна ми се в лабораторията — отвърна тя и в думите й долових самообвинение. Не би приела никакви извинения за постъпката си, дори и липсата на защита от слънцето или алхимичният газ, който вероятно я беше забавил. — Какви са заповедите, командире?

— Връщаме се в скривалището. Анаксамандър вече е предупреден, че животът на Езон е в опасност. Той ще го пази, ако иска да съхрани лоялността на войниците.

Връщането ни обаче не беше лишено от премеждия. Навсякъде имаше подсилени патрули, които издирваха нас или убиеца, та сега трябваше да се крием не само от робите.

— Починете си — нареди ни Жълт заек, когато най-сетне се добрахме до сандъка. — И двамата изглеждате изтощени.

Предложение, което аз приех с благодарност. Пих малко вода, хапнах коричка хляб и се излегнах върху една рогозка.

Около час по-късно бях събуден от гласа на Клеон, който ехтеше навсякъде из пещерата:

— Приготви се за ускорение. Приготви се за ускорение. Приберете се вътре и си поставете ремъците. Подсигурете се и с вода и храна. Повтарям, приготви се за ускорение. Командире, където и да си, правя го по заповед на Анаксамандър.

Анаксамандър заплашваше моя навигатор? Да сме се подсигурили с достатъчно храна и вода? Какво, в името на Атина, ставаше на кораба? Изведнъж подът под краката ми се разтресе и ние полетяхме към задната стена. Ударих болезнено рамото си и трябваше да захапя ръката си, за да не изкрещя.

Отне ни десетина мъчителни минути, докато най-сетне успяхме да заемем подходящи позиции за ускорението, облегнати на стената и заобиколени от меки подложки. След това изчакахме обичайните четири часа и през това време болката в рамото ми намаля до притъпено пулсиране. Но корабът не забавяше. Продължавахме да чакаме, успяхме да похапнем малко хляб и да пийнем вода, ала скоростта си оставаше същата.

Заради болката не можех да заспя и се хранех с мъка. Нямаше никакъв начин да разберем още колко ще продължават тези терзания. По някое време Мания завладя ума ми с чудовищни, изкривени видения. Виждах се като прикования за скалите Прометей. Зевс ме разпитваше строго с гласа на Анаксамандър, настоявайки да узнае кой е шпионинът и защо смятам, че хората заслужават да им подаря огъня. Не можех да му отговоря, орел ми беше изкълвал гръкляна.

Най-сетне забавихме скорост и умът ми започна да се връща към нормалното си състояние. Гласът на Клеон прокънтя като гръмотевица на Зевс:

— Околослънчева орбита. Повтарям, стигнахме слънцето. Не излизайте на повърхността без защитно облекло и очила. Направих каквото искаш, а сега разкарай проклетите си войници от кулата.

Слънцето? Вече?

— Колко дълго ли сме летели? — попитах пресипнало.

— Шест дена — отвърна Жълт заек, като се надигаше бавно. Тя се протегна, докосна с ръце върховете на пръстите на краката, после се разкърши.

Ние с Рамоночон също станахме, като се подкрепяхме един друг. Той едва пристъпваше, а аз се измъчвах от жажда, която не успях да прогоня дори след като се нагълтах с вода.

Шестдневно ускорение. Нищо чудно, че бяхме в такова окаяно състояние. Никой на кораба не би могъл да действа при подобни обстоятелства, нито ние, нито поднебесните шпиони. Сега Анаксамандър щеше да използва слънчевата мрежа, без да се страхува, че някой може да е саботирал устройството.

Единственият проблем с инак изненадващо интелигентния план на Анаксамандър беше, че поднебесните нямаха никакво намерение да повреждат мрежата.

— Трябва да попречим на изстрелването — рекох и отново надигнах стомната с вода.

Жълт заек кимна мрачно.

— Чакайте тук. Ще потърся очила и наметала.

Ние с Рамоночон можахме само да кимнем благодарно и отново да се отпуснем на пода.

— Нямаме много време — предупредих я аз. Гърлото ми беше сухо и болезнено и нищо не можеше да го оправи, поне засега.

Рамоночон откъсна коричка хляб и я задъвка на пресекулки.

Жълт заек се върна след броени минути. Носеше три чифта очила и три наметала с качулки от охладителна мрежовидна тъкан със сребровъздушни нишки.

— Ще излезем през кърмовия изход — рекох, след като си сложихме защитното облекло. — С тези дрехи поне робите едва ли ще ни разпознаят.

За щастие робите бяха твърде заети да се отвързват от ремъците, за да обърнат внимание на трима загърнати в наметала мъже, които прекосяваха складовата пещера. Зърнахме дори Кловикс, но той беше прекалено изплашен, за да ни забележи.

Когато излязохме на повърхността на „Сълзата на Чандра“, хоризонтът от край до край бе изпълнен с огромна огненочервена полусфера. Блясъкът й беше толкова силен, че преодоляваше затъмнените опушени стъкла на очилата, пронизваше очите и се забиваше право в сърцето, носейки със себе си гласа на бога на Слънцето. Хелиос ми заговори точно както го беше сторил, когато потегляхме от Земята, и ако тогава отказвах да го чуя, това не беше толкова лесно сега, когато бях само на две мили от повърхността му.

Говореше за високомерие и омраза, за глупостта на онези, които са се опитали да станат герои, като предизвикват боговете. Белерофонт е искал само да полети до Олимп, Фаетон се опитвал да насочва Слънцето за един-единствен ден, Орфей — да омагьоса господаря на мъртвите. Но аз, който знаех, че съм съвсем обикновен човек, аз, който бях отхвърлен от Академията, аз се опитвах да открадна късче от вечния огън и да го върна на Земята като оръжие.

„А дългът ми пред Симахията?“ — прошепнах в отговор. Той отметна довода ми с небрежно махване на огнените си ръце. После заговори отново и думите му бяха ясни и силни, мислите му се изписваха право в сърцето ми, сякаш го допираше с върха на нагорещена стомана, докато повтаряше и внушаваше: „Твоето първо и едничко задължение е да бъдеш ДОБЪР!“.

— Хвърли оръжията! — изграчи нечий глас. Жълт заек ме задърпа, опитвайки се да прекъсне невидимата ми връзка със Слънцето, но свещената мисъл остана, забодена дълбоко в сърцето ми.

— Аякс — заговори тя. — Аякс, върни се! — Думите й ми помогнаха да се озова отново в света на простосмъртните и аз видях пред мен десетина войници, насочили към нас вакуумети.

— Прав бяхте — рече един от войниците на човека зад него. — Отправили са се към слънчевата мрежа.

Михрадарий пристъпи напред.

— Наредено ви беше да свалите оръжията.

Погледнах към Жълт заек. Тя се наведе и бавно постави вакуумета и меча на земята. Аз хвърлих моя меч. Михрадарий заповяда на войниците да ни отведат на хълма. Тръгнахме покорно, но виждах, че Жълт заек е смръщила замислено чело. Тя непрестанно поглеждаше към войниците. Засега обаче беше решила да изчака.

На върха на хълма открихме Анаксамандър, който разговаряше с разгневения Клеон.

— Пак ли те спипаха, капитан Жълт заек? — подметна началникът на охраната. — Какво ли биха казали в спартанската школа за това?

Жълт заек извъртя очи към мен, подканяйки Анаксамандър да последва погледа й.

— Дойдохме, за да ти попречим да използваш мрежата — рекох.

— Признание в измяна, чудесно — кимна Анаксамандър. Той погледна към Слънцето и разпери ръце, сякаш се готвеше да улови тази огнена стена и да я притегли към себе си. Но за разлика от него аз виждах, че Хелиос се готви да го прониже с копието си.

— Глупак такъв — рекох. — Предателят е Михрадарий.

— Михрадарий? Невъзможно. „Слънчев крадец“ е върховният миг на живота му.

— „Слънчев крадец“ е върховната глупост на моя живот! — възразих. — Аз нося отговорност за него и ще отговарям пред архонтите и боговете за последствията. Но все още не е късно да промениш решението си, Анаксамандре. Ако изстреляш мрежата, „Сълзата на Чандра“ може да се разпадне и ти ще останеш в историята като Анаксамандър Тъпака. Ще посвещават комедии на глупостта ти и нито един баща вече няма да кръщава сина си с твоето име. Но ако ни освободиш и обърнеш кораба към Земята, ще бъдеш негов спасител и в твоя чест ще пеят прославящи химни.

— Не се мъчи да се спасиш с подобни безполезни лъжи — подсмихна си Анаксамандър. — Защото ще останеш тук, за да бъдеш очевидец на провала на собствените ти планове.

— Аяксе? — погледна ме Клеон. — Истина ли е това?

— Да — кимнах. — Корабът ще бъде разрушен.

— Тишина! — кресна Анаксамандър. Той извади меча и го опря в гърба на Клеон. — От теб искам да управляваш кораба. — Той тласна със свободната си ръка Клеон към навигационната кула.

Михрадарий ги изпроводи с поглед. Сетне извърна очи към статуята на Александър и аз го видях да мълви името на зороастрийския сатана.

— Ариман^[1]…

Една-единствена дума, която в миг на прояснение ми разкри защо го прави, показа ми фанатика, крил се през всички тези години под маската на атински учен, използвал собствените си качества, за да се добере до най-високия пост, от който да удари. Хвърлих се върху него, но четирима войници ме сграбчиха.

— Спрете го! — извиках. — Нареждам ви да го спрете.

Но те останаха неподвижни.

Михрадарий ми махна презрително и заслиза по хълма към слънчевата мрежа. Продължавах да се боря, но войниците ме държаха здраво.

Шест лунни шейни, специално оборудвани с дълги трийсетина стъпки огнезлатни пръти, се отделиха от кърмата на „Сълзата на Чандра“ и полетяха към слънцето. Подредени в две колони като почетен ескорт, с обърнати навътре пръти, те образуваха коридор от разреден въздух, който съедини моя кораб със слънцето. Златистата му светлина засия още по-ярко и Хелиос вдигна копие, за да го метне през този коридор.

Чу се сподавено свистене и от мрежовото оръдие изхвърчаха две дълги плитки небесно въже, овързани с дебел земен кабел. Въжетата се носеха по коридора право към слънцето. Линиите се пресегнаха като разтворени нокти, сетне се събраха, но вече във вътрешността на вечния пламък. Земните компоненти изгоряха в миг, но неразрушимата небесна материя се забоде в сърцето на Хелиос. Ала слънчевият бог не извика, вместо това дръпна назад ръце, за да метне копието на възмездието.

Изпълнили мисията си, шейните обърнаха назад, към привидната безопасност на обречения кораб.

Измина около минута, през която дългите четвърт миля нокти на въжето проникнаха във вътрешността на Хелиос и се показаха отново, загребали широка половин миля сфера от олимпийски огън. За един кратък миг върху повърхността на Слънцето зейна огромна дупка, сетне околните пламъци запълниха празнината.

Мрежата и нейният товар се люшнаха в пространството, поклащайки се в гневен танц. В началото товарът на мрежата се дръпна назад, след това отскочи обратно и полетя право към „Сълзата на Чандра“, като профуча само на половин миля над мраморните ни покриви. Тъкмо когато огнената топка се готвеше да се върне обратно, вагонетката се понесе по релсите, овладявайки слънчевия фрагмент в по-спокоен полет около нашия лунен къс.

Първоначално всичко се развиваше така, както бях предвидил в предварителните си изчисления, и дори си помислих, че въпреки съмненията ми проектът „Слънчев крадец“ може би ще успее. За тази надежда моля прошка от Хелиос.

Защото тогава богът запокити своето копие. Огнената топка прекрати рязко естествената си орбита, завъртя се в пространството и започна да се отдалечава от кърмата, като едва не изтръгна вагонетката от релсите.

„Сълзата на Чандра“ се люшна и полетя с кърмата напред към Слънцето, теглена на пресекулки от фрагмента. Силата, с която това се случи, ни накара да изпопадаме, а през това време слънчевият фрагмент описа още един кръг и наново завъртя кораба. Топката небесен огън беше подивял кон, теглещ моя кораб като безпомощна колесница, впрегната по волята на нечия глупост в опърничав жребец.