Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (12)

μ

Жълт заек се завъртя внезапно и изрита оръжието от ръцете на войника вляво тъкмо когато той удари с ръка торбата с муниции — дулото избълва откос тетраедри, които се забиха в тавана! В същия миг Миджима се хвърли към най-десния войник с вдигнат меч и го посече с един удар през шията. Останалите войници понечиха да открият огън срещу нападателите, но бяха твърде бавни, за да се сравняват с командосите. Редицата им се разпадна, когато спартанката и японецът се нахвърлиха едновременно върху побърканите мъже. С точни, контролирани движения Жълт заек ги обезоръжаваше и поваляше в безсъзнание. За разлика от нея Миджима просто ги убиваше. Само след броени секунди трима от войниците бяха мъртви, другите трима — обезвредени, без Жълт заек и Миджима дори да бъдат одраскани.

Японецът пристъпи към един от проснатите в несвяст войници и се приготви да му отсече главата. Жълт заек сграбчи меча на безпомощния мъж и зае позиция с намерение да му защити живота.

— Миджима, достатъчно — намеси се за моя изненада Фан.

— Но, господарю Фан, мисията… — опита се да възрази японецът.

— … е под мое командване — прекъсна го с тих глас възрастният мъж. — Никого няма да убиваш без моя заповед.

— Да, господарю Фан — кимна японецът. Той отстъпи назад, без да сваля поглед от Жълт заек, и прибра меча с едно бързо и точно движение. Жълт заек продължаваше да държи своя меч насочен напред и ме погледна въпросително. Поклатих глава и подчинявайки се на безмълвната ми команда, тя прибра оръжието в твърде дългата за него ножница.

Смъкнах няколко завеси от стените и увих в тях телата на мъртвите, като същевременно обещах на духовете им, че в подходящ момент ще се погрижа да бъдат изпратени подобаващо в отвъдния свят. Докато се занимавах с убитите войници, Жълт заек обезоръжи тримата, които бе повалила в безсъзнание, и ги завърза здраво с ремъци от техните брони.

— Питам се дали има и други оцелели войници на кораба — подхвърлих замислено, след като покрих лицето на последния убит.

Михрадарий се разсмя.

— Защо? От хората на Анаксамандър ли те е страх?

— Не — отвърнах. — Но ще ми е нужна всичката помощ, на която мога да разчитам, за да спася оцелелите и кораба.

Михрадарий изсумтя презрително.

— Нима смяташ, че е възможно да се спасите? — попита с любопитство Фан.

— Не зная дали е възможно, но е мой дълг да опитам.

При тези думи ръката на Миджима се спусна към дръжката на меча, украсена с червен безкрил дракон. Жълт заек не пропусна да забележи движението му и застана между мен и убиеца. Японецът плъзна поглед надолу към ранения й крак и аз не се съмнявах, че преценява най-подходящия начин да й надделее в боя.

— Миджима — промълви полугласно Фан. — Казах ти — не!

— Господарю Фан — отвърна Миджима, — той заплашва мисията.

— Аз решавам това.

Японецът застина за миг, сетне пръстите му се разтвориха един по един и той пусна дръжката.

— Сега какво? — погледна ме Жълт заек. Очите й се стрелнаха към Михрадарий, сякаш питаше дали е време да изпълни присъдата.

— Не виждам причини да оставаме тук — отвърнах и посочих с брадичка стълбата. Не знаех дали Миджима няма да защити персиеца, а точно сега не ми се щеше да излагам на риск живота на Жълт заек.

— Ще дойда с вас — заяви Фан. — Ще ми се да погледна тази ваша слънчева мрежа.

Обърнах се и втренчих очи в човека, който бе съкрушил плановете ми. Изглеждаше странно притихнал и спокоен и очевидно изпитваше любопитство към моя проект. Запитах се дали няма някакъв таен мотив, нещо, което би искал да узнае, преди да позволи на своя убиец да ме довърши.

Но Атина ме потупа по рамото и прошепна един въпрос в ухото ми. Как бих се държал на мястото на Фан? — поиска да узнае тя. След като съм изпълнил дълга си, не бих ли оставил да ме води любопитството, като кон, комуто е разрешено да се разхожда на воля из ливадата, след като дълго време е теглил масивна бойна колесница.

Схванах идеята на богинята, но й отвърнах, че на мястото на Фан бих впрегнал отново коня в колесницата веднага щом враговете ми покажат признаци на възстановяване. Атина не отговори, но продължаваше да се навърта и да пази мислите ми с присъствието си.

Двамата с Жълт заек тръгнахме напред, другите ни последваха. Излязохме на хълма и се спуснахме бавно към кърмата, откъдето можех да видя в цялото му великолепие Арес, слънчевата мрежа и все още заплетения в нея фрагмент.

В продължение на няколко минути Фан разглежда мълчаливо мрежата, прокарвайки пръст по въображаемата линия, свързваща кърмата на кораба с епицикъла, към който беше закотвен.

— Изумително — рече той накрая. — Когато Синът на небесата за първи път ми разказа за този план и ме прати да го саботирам, помислих, че напразно ще изгубя живота си.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Смятах, че е невъзможно дори за вашата неразбираема наука да се открадне огън от Слънцето. А ето че се получи.

— И всичко това напразно — въздъхнах и обърнах гръб на най-голямата си грешка. За да се озова лице в лице със злобно ухиления Михрадарий.

— Значи признаваш, че „Слънчев крадец“ беше глупост?

— Естествено — отвърнах. — Истинско светотатство е да се опитваш да крадеш от Хелиос. Трябваше да изобретя нещо друго за каузата на Симахията.

Персиецът се изплю в краката ми.

— Ахура Мазда^[1] ще те прокълне в отвъдния живот.

— Така ли смяташ? А какво ще каже твоят бог на истината за лъжовния живот, който си водил?

Лицето на Михрадарий пламна.

— С нетърпение ще чакам да те видя как умираш от жажда — просъска той.

— Смъртта винаги може да дойде и по-скоро — обади се Миджима, извади меча и се обърна към Фан. — А нашата доста се забави.

Старецът го погледна, сетне плъзна поглед по сребристите останки на „Сълзата на Чандра“. Накрая отново се обърна към Арес и слънчевия фрагмент. Когато заговори, гласът му бе приглушен.

— Още не, Миджима. И без това краят ни е предопределен. Искам да изуча тази част на небето, преди да умра.

Японецът втренчи очи в неговите, сякаш се опитваше да му внуши нещо. После кимна и отново прибра меча.

Фан приседна близо до ръба, вятърът на външните сфери развя краищата на расото му и отдолу се показаха тънки, костеливи крака. Той извади от обемистите джобове на копринената си мантия блокче от камфорово дърво, от което се поклащаха шест златни спираловидни жици, руло папирусна хартия, две миниатюрни керамични мастилници и калиграфска четчица с конски косми.

Даоисткият учен провеси жиците през борда на кораба и впери поглед в блокчето. Надзърнах над рамото му и за своя изненада открих, че дървото се променя пред очите ми, сякаш камфорът не беше твърдо вещество, а речна вода. След известно време Фан прибра блокчето и започна да рисува странни завити спирали върху хартията.

— Какво правите? — попитах го аз.

— Схема на чи-потоците около тази планета — отвърна той. — Никога досега не бях виждал толкова сложен модел.

Аз пък не бях виждал даоистки учен в действие и открих, че съм запленен от това, което прави. Чудех се само какво може да накара дървото да претърпи такава драстична промяна. В ума ми изникнаха няколко хипотези. Някаква загадъчна сила, непозната за гръцката наука? Или тайната е в свойствата на камфора? А може би жиците са виновни. Но преди да бъда погълнат напълно от водовъртежа на догадките, Жълт заек ме дръпна настрана от борда и ми запуши устата, спирайки дишането ми.

Задавих се и в началото дори опитах да се съпротивлявам, сетне забелязах загрижения й поглед и осъзнах, че съм погълнал поредното преголямо количество пневма. Спрях да се боря и бавно й отстраних ръката.

— Благодаря ти — рекох тихо.

Михрадарий се разсмя като лаещ койот и си спечели изпълнен с омраза поглед от Жълт заек.

— Няма да изкараш дълго, Аякс, с подобно безгрижно поведение — подметна насмешливо персиецът. — Не бих се учудил, ако твоята телохранителка сама реши да приключи с теб.

Жълт заек се обърна към него и си пое дъх. Виждах сянката на Арес да преминава през лицето й, изпълвайки думите й с божествена предопределеност:

— Ти ще си първият, който ще умре — заяви тя и в очите й блеснаха пламъчета.

Михрадарий я изгледа, сякаш предизвикваше едновременно жената и бога в нея. Студените ветрове на външните сфери се надигнаха внезапно и развяха косите му в лицето й.

— Аз съм този, който унищожи делото на живота на Аякс — заяви той с глас, издаващ божествена лудост. — Няма никакво значение дали ще го изпреваря по пътя към отвъдното. Той никога няма да бъде обявен за герой на Симахията, а когато Делос бъде унищожен и Персийската империя — възмездена, моето име и моят живот ще бъдат изписани на руините на императорския дворец и ще останат там завинаги.

В този момент зърнах някакво движение в подножието на хълма. Кловикс се показа от входа на складовата пещера, прикрепяйки Рамоночон, който, слава на Аполон Лечителя, изглеждаше по-добре.

Намръщеният поглед на Миджима издаде, че е недоволен от видяното. Михрадарий също изглеждаше ядосан, най-вече при вида на Рамоночон.

— Командире, главният динамик настоя да дойде — рече Кловикс, когато ни наближи. Той погледна към Фан и Миджима. — Кои са тези…

Обясних накратко кои са неканените ни гости.

— Искате да кажете, че те са разрушили кораба? Те са виновни за смъртта на моите хора? — Кловикс подскочи. Лицето му потъмня от гняв, очите му се наляха с кръв и той пусна Рамоночон, който се олюля и седна на земята. Кловикс се изправи лице в лице с японеца. Миджима го гледаше безстрастно, сякаш не виждаше никаква заплаха в надвисналия над него мъж.

— Кловикс, изпълни ли нарежданията ми? — попитах, дърпайки настрана слугата, преди да е направил нещо необмислено.

Кловикс не ми обърна внимание и пристъпи към Миджима.

— Командирът ти зададе въпрос — обади се Жълт заек, а в гласа й се долавяше спартанска нетърпимост.

— К-командирът… — повтори той, заеквайки, сетне бавно отстъпи. — Командире — този път на лицето му се изписа покорство. Когато продължи, произнасяше всяка дума като ученик, който внимава да не сбърка нещо на изпит. — Нямах възможност да огледам целия склад. Но след първоначалния преглед мога да ви докладвам, че положението ни е доста тежко. Изгубили сме всичкото снаряжение, кранове, влекачи, земекопните машини на динамиците. Лунните шейни изглежда са скъсали веригите си по време на полета, защото се носят на известно разстояние зад нас. Проверих и уранологичните запаси. Останали са ни само десетина унции, огнезлато. Не съм много сведущ в научните въпроси, но това не е ли твърде малко, за да ни върне у дома?

— Не, Кловикс — отвърнах. — Но не е и достатъчно.

Той склони глава и продължи с напевния си доклад:

— Разполагаме с изобилие от храна, командире, най-вече жито, сушени плодове и зеленчуци. Но за пиене имаме само зехтин и неразредено вино.

Думите му пробудиха жаждата ми и заплахата за мъчителна и неизбежна кончина. Внезапно пред погледа ми се мярна Танатос, богът, който докосва живота на всеки човек. Той разтвори тъмната си роба и изпод нея излетяха двеста призрака. Всеки мъж и жена, издъхнали на моя кораб, ме призоваваха да отмъстя за смъртта им.

Отворих очи и втренчих обагрен от гнева на Арес поглед в мъжете, виновни за това положение: Михрадарий, Миджима и Фан. Никой от тях изглежда не забелязваше реакцията ми. Михрадарий беше твърде зает да разменя гневни погледи с Рамоночон, вниманието на Миджима бе погълнато от Кловикс, а Фан все още изучаваше Арес, без да подозира колко е близо до бога на тази планета.

— Жълт заек — прошепнах на ксерокски, — подай ми вакуумета.

— Не, командире — отвърна тя и когато я погледнах, от очите й ме гледаше Атина. Моята богиня покровителка се пресегна и ме докосна право в сърцето. Духовете на мъртвите се прибраха обратно и призивите им за мъст постепенно утихнаха. Арес размени няколко думи със сестра си, но тя му показа щита, който носеше, и той също си тръгна, като остави кървяща болка в сърцето ми.

— Защо ме спря? — попитах Жълт заек.

— Защото мислиш твърде много — отвърна тя и аз осъзнах, че в думите й няма и капчица подигравка.

— Какво искаш да кажеш?

— От тези, които премислят всичко, не стават добри войници. Когато отнемат живот, умовете им се преизпълват със състрадание. Сърцата им надничат право в хтоничното царство. Черна жлъч обагря настроението им. Или се привързват прекалено много към убийството, или го намразват. Но което и да е от двете, вече не са способни да изпълняват дълга си.

— И какво прави спартанците различни? — зададох аз въпроса, на който баща ми неизменно бе отвръщал с презрително мълчание.

— Нашите души са преизпълнени с мисли за война, а не за смърт. Ние убиваме или умираме, за да победим, и това е едничкото ни предназначение. Но ти си командирът тук. Ако смяташ, че предателят и шпионите трябва да умрат за делото на Симахията, аз ще ги убия и след като изпълня дълга си, никога повече няма да помисля за тях. Ето как действа умът на спартанеца.

— Жълт заек, благодаря ти — рекох и когато отново погледнах към тримата, вече Атина владееше мислите ми. Михрадарий щеше да умре, независимо дали ние ще се върнем на Земята или не, но не виждах смисъл сега да издавам тази заповед. Миджима и Фан бяха опасни, но и двамата бяха изпълнили дълга си към своята империя. По-справедливо би било да загинат в битка, отколкото да бъдат екзекутирани. Вярно, да оставя японеца жив означаваше да подхвана опасна игра, но аз знаех, че ако наредя смъртта му сега, ще изгубя много от хората си, а ми трябваха всичките. Щях да успокоя неотмъстените призраци на умрелите с жертвоприношения веднага щом мога.

— Никакви убийства повече — рекох на Жълт заек и тя го прие като заповед.

Рамоночон седеше на няколко крачки от нас и ме гледаше настойчиво. Не говореше ксерокски, но по въпроса, който ми зададе, разбрах, че знае какво се е случило с мен.

— Значи реши, че ние ще живеем?

— Да — отвърнах и едва тогава осъзнах, че наистина съм го решил.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Нуждаем се от вода — отвърнах. — Някакви идеи откъде да я получим, главен динамик?

Рамоночон се стресна за миг от официалното обръщение, но се взе в ръце и видях, че се е замислил дълбоко. След няколко минути заговори отново:

— Можем да направим пустинен колектор за вода, каквито имат в Индия и Сахара. Ще завием една бъчва с одеяла, а отгоре ще поставим решетка с огнезлато. Въздухът ще се разрежда и ще отделя влага, която ще се просмуква през одеялата в бъчвата.

— Това едва ли ще се получи далеч от Земята — възразих. — Тук въздухът е твърде сух. — Но изведнъж Атина ме озари с вдъхновението си. — Сандъци! — възкликнах аз.

— Какво? — погледна ме Рамоночон.

— Дървени сандъци! В дървото се съдържа известно количество влага. Достатъчно е да отделим земната субстанция. Можем да ползваме сребровъздух и огнезлато. Кловикс!

— Да, командире? — попита той.

— Донеси от склада всичкото огнезлато, с което разполагаме. И накарай да демонтират сребровъздушните ленти от облицовките на слънчевите колектори. Освен това ще ни трябват вълнени одеяла, големи празни бъчви и малко дърво от строшените сандъци.

— Значи ще имаме вода, командире? — очите му се озариха от надежда. — Ще оцелеем ли?

— Да — отвърнах.

— Не — възрази Миджима, прорязвайки въздуха с тази сричка, сякаш беше използвал острие.

— Миджима! — скастри го Фан. — Остави ги да работят. Водата само ще удължи още малко агонията им.

Японецът погледна към стария даоистки учен и потрепери, сякаш хладни ръце бяха докоснали плещите му. Постоя така за миг в търсене на решение, сетне склони глава и се отправи към другата страна на хълма.

Жълт заек ме погледна въпросително.

— Дръж го под наблюдение — наредих. — Но не го нападай.

— Това и правя — отвърна тя и завъртя глава.

Обърнах се към Кловикс.

— Отивай да изпълниш нарежданията.

Кловикс се поклони припряно и хукна през лабораторията към входа на складовата пещера. След няколко минути се върна с голяма дъбова бъчва и наръч останки от строшен сандък. Постави бъчвата пред мен, сетне донесе одеяло, няколко дълги една стъпка огнезлатни пръчки и шест набързо изтръгнати от облицовката ленти сребровъздух.

— Добра работа, Кловикс — кимнах.

— Благодаря, командире.

За около час двамата с Рамоночон подредихме сребровъздушните и огнезлатни пръчки върху одеялото, което покриваше бъчвата по такъв начин, че да извлича влагата от дървените отломки.

По някое време Фан приключи с чертежа си и дойде да ни гледа. Очите му блестяха от любопитство, когато поставихме първите дървени парчета върху металната скара и над нея взе да се извива пара. Миг по-късно околният въздух се изпълни с безпогрешната миризма на влажно дърво.

— Как става това? — попита Фан.

— Огънят и въздухът прогонват водата от дървото — отвърнах. — Вълненото одеяло поглъща влагата, преди да се изпари обратно във въздуха. Когато одеялото подгизне, ще изстискаме от него водата.

Фан смръщи вежди.

— Пак тази ваша непонятна наука. Защо превръщането на дърво в земя ще образува вода?

— Не го превръщаме в земя — отвърнах. — Това е невъзможно. Извличаме водата от дървото и оставяме в него само земята.

Той се почеса замислено по веждите.

— Дървото е дърво, земята — земя. Едното се променя в друго. Защо трябва нещо да остава?

Бях готов да се откажа от спора, но никога досега не бях разговарял с даоистки учен и любопитството ми надделя. Ала преди да продължа, обърнах се към Жълт заек:

— Искам да ме наблюдаваш внимателно и да ме спреш, ако започна да проявявам признаци на свръхаерация.

— Да, Аякс.

— Изглежда, че имаме езиков проблем с понятията — заговорих на Фан. — Да започнем от основополагащите принципи. Вие, разбира се, сте запознат с Атомната теория.

— Срещал съм тази фраза във вашите книги, но никога не съм я разбирал.

— Според Атомната теория всичко в обкръжаващия ни свят е съставено от миниатюрни частици земя, въздух, огън и вода. Свойствата на отделните вещества могат да се променят с изменение на количеството елементи, които се съдържат в тях.

Фан поклати глава.

— Всичко може да се намира в състояние на вода, въздух, огън, земя и дърво — рече той. — Десет хиляди неща се променят едно в друго по напълно естествения път на преобразуване.

Около половин час продължихме да спорим за основни принципи. Аз обясних, че материята и формата са фундаментални за поведението на обектите. Той заяви, че са случайни и че теченията и преобразуването са принципите, на които се основава всяка наука. В края на нашия спор така и не бяхме открили обща територия, но затова пък и двамата бяхме ожаднели. За щастие одеялото вече беше подгизнало от влага. Изстискахме съдържанието му в голямата бронзова купа, донесена от Кловикс, и пихме по ред. Водата беше отвратителна, миришеше на бор и имаше вкус на дърво, но пресъхналото ми гърло я посрещна, сякаш е божествена амброзия.

След нас утолиха жаждата си Жълт заек, Рамоночон и накрая Кловикс. Потърсих и други, но наоколо нямаше никого.

— Къде са Михрадарий и Миджима? — попитах Жълт заек.

— Отправиха се към десния борд — отвърна тя, след като сръбна само една глътка от купата. — Чувам ги оттук. Обсъждат шансовете ни за оцеляване и дали да ни убият още сега, или да почакат. Реших, че ще е по-добре да ги оставя да разговарят там и да ги подслушвам, отколкото да клечат тук и да обмислят плановете си мълчаливо.

— Мъдро — кимнах.

Фан сбърчи нос и отпи още няколко глътки с видимо отвращение. След това извади от джоба си нещо, загърнато в изсушени лотосови листа, и го разви. Бяха десетина оранжевозлатисти таблетки с размерите на едро грозде.

— Само това ми остана — рече той и погълна едната.

— Прословутите хранителни таблетки? — попита Жълт заек.

— Хъм? — той я погледна с любопитство. — Казваме им таблетки за оцеляване. Държат те буден и бодър дни наред и задоволяват нуждите от храна. Но не и от вода, за съжаление.

Той понечи да ги прибере, но погледът му се спря на измъченото ми лице и изведнъж ми подаде една таблетка.

— Ще пробвате ли?

Взех я и я огледах.

— Аякс, недей — посъветва ме Жълт заек. — Може да е отровна.

— Ще рискувам — заявих. — Щом увеличава шансовете ни за оцеляване.

— Командире, като твой телохранител трябва първа да я пробвам.

— Не, Жълт заек — поклатих глава. — Ако умреш, кой ще защитава Рамоночон и Кловикс от Миджима?

— Командире, настоявам…

Но аз вече я бях глътнал. Имаше вкус на изсъхнала глина, но в мига, в който се изтърколи в стомаха ми, болките, които ме измъчваха от доста време насам, внезапно изчезнаха заедно с глада и досадното желание да се прозявам. Най-изумителното беше, че умът ми в миг се освободи от оковите на втълпения ми стремеж към съсредоточаване върху конкретен проблем и започна да се рее свободно. Заплахата от свръхаерация изчезна, остана само яснотата на мисълта.

— Невероятно! — възкликнах пред Фан.

— Това са най-обикновени лекарствени средства — отвърна скромно той.

Бях изкушен да го попитам как действат, но не го сторих, за да не навлезем в нов спор. Вместо това се обърнах към моя телохранител.

— Струва ми се, че са безвредни.

Рамоночон, Кловикс и Жълт заек също си взеха по една таблетка. Жълт заек ме гледаше малко навъсено заради риска, който бях поел, но зад гнева й долавях и състрадание.

— Май ще трябва да направя още — рече Фан, загледан в седемте таблетки, останали върху сухите лотосови листа.

— Колко време действат?

— Една седмица — отвърна той.

— Седмица без сън и храна? — попитах учудено.

Фан не забеляза изненадата ми. Изглеждаше погълнат от мисли.

— Миджима няма да е доволен, че съм ви дал от тях. Но се съмнявам, че ще доживее момента, в който да докладва за моето неблагоразумие.

— Миджима не е ли ваш подчинен? — попита Жълт заек.

— И мой надзирател — отвърна Фан.

— Надзирател? — повторих на хънански, уверен, че Фан бе сгрешил гръцката дума.

— Точно така — потвърди той на родния си език. — Тук съм, за да върна погубената чест на моето семейство.

— Какво значи това? — попитах.

— Преди две години — заговори той и погледът му се замъгли, докато се унасяше, в спомени, — аз конструирах огнеукротител.

— Какво? — подскочих.

— Устройство, което контролира чи-потоците, отговарящи за направлението, на пламъците. Приборът работеше безпогрешно в лабораторни условия и аз бях поздравен от самия Поднебесен син, който ми даде място в лабораториите на Хангксу. Моят огнеукротител беше изпратен на нашата армия в земята, която вие наричате Северна Атлантея. Възнамеряваха да го използват, за да подпалят една от големите крепости на изток и да лишат вашите градове-държави от суровини и защита. Но бях допуснал грешка.

— Огнеукротителят не проработи — кимнах.

— Работеше чудесно, само че чи-силата, направляваща вятъра, се оказа по-голяма от тази, отговаряща за движението на огъня. За да летят, бойните хвърчила трябва да контролират посоката и силата на вятъра. Но стана така, че вятърът теглеше огъня в една посока, а моят огнеукротител — в противоположна. Появи се огнено торнадо, което изгори половината от нашата армия.

Фан сръбна още малко вода и избърса гнусливо уста с ръкава си.

— Небесният син нареди да бъда екзекутиран заедно с голяма група мои роднини, но министърът на небесните дела се застъпи за мен. Предложи ми възможността да спася семейството си, като се опитам да разруша вашия кораб. Моята собствена смърт, разбира се, е неизбежна.

— Какво общо има това с Миджима? — попита Жълт заек.

Старецът се подсмихна леко под мустак.

— Както вече казах, според плана, независимо от това как се развият събитията, аз трябваше да умра. Затова ми придадоха Миджима като убиец, телохранител и надзирател.

Фан скръсти пръсти и тракна с издължените си нокти.

— Но аз не съм тъй покорен, както изглеждам, в приемането на смъртта. Бях готов да загина в пламъците на Слънцето, но ми е далеч по-трудно да умра от глад или да се хвърля през борда, за да бъда размазан върху някоя от сферите. Миджима ще ме убие, ако го помоля за това, но все не намирам сили да го сторя. Не зная колко дълго още ще ме търпи. — Той отпи още една глътка. — Без съмнение изборът ще бъде негов.

След което се изправи, поклони ни се и се отдалечи към борда, където продължи да чертае.

Наблюдавах го дълго време, докато Клио и Атина шепнеха в ухото ми. После се обърнах към Жълт заек.

— Би ли възложила на някой, който се е опозорил, толкова важна задача?

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Щях да я възложа на човек, готов да умре и съзнаващ, че действията му ще го превърнат в герой.

— Също и аз — отвърнах. — А би ли пратила още някой, който да подсигури смъртта на първия?

— Щеше да е обида към честта на изпълнителя. Аякс, накъде всъщност биеш?

— Знам ли? Клио и Атина ми шепнат, но все още не разбирам какво се опитват да ми кажат.

— Бъчвата се напълни с вода — намеси се Рамоночон. — Сега какво ще правим?

Замислих се. С храна, вода и таблетките на Фан щяхме да преживеем още известно време. Сега трябваше да открия начин да се върнем на Земята.

За да се движим, нуждаехме се от витла. За да заработят роторите, трябваше ни огнезлато, а разполагахме само с десет унции. На кораба нямаше запаси от сурово злато, нито машина, с която да го превърнем в огнезлато. Това означаваше, че ще трябва да потърсим материала от единствения възможен източник — вакуумните оръдия.

Носовите и бордови батареи бяха изчезнали при разчупването на кораба. Оставаше ни само кърмовата.

Жълт заек възрази, когато й обясних моята идея:

— Задната батарея е съвсем запазена. Ако свалим от дулата огнезлатото, корабът ще бъде напълно безпомощен.

— И без това не разполагаме с достатъчно канонири за обслужване на оръдията — посочих. — По-добре да използваме огнезлатото, за да се придвижваме.

— Щом това е решението ти, командире.

— Това е — обърнах се към Кловикс. — Намери ми дълги лостове.

— Да, командире.

Оръдията на задната батарея сочеха нагоре, право към планетата на бога на войната. В червеникавата светлина на Арес стоманено-бронзовите цилиндри сияеха като мъглив залез. В основата на всяко оръдие, близо до седалката на канонира, има редица от ръчки, с които установката се върти във всички посоки. С тяхна помощ Жълт заек завъртя дулата така, че да се доближат до повърхността на кораба. След това Кловикс пропълзя вътре и изстърга с лоста огнезлатните полусфери, използвани за разреждане на въздуха в дулата.

Ние с Рамоночон струпахме сияещия метал на купчина и се заехме да изчисляваме количеството му.

По някое време към нас се присъедини Фан. Беше изумен от огнезлатото, вдигаше късчетата и ги оглеждаше втренчено.

— Никога не сме разбирали принципите на тази странна субстанция — призна той. — Експериментирал съм доста често с парчета от пленени кораби. Получих само ужасна миризма и световъртеж. Веднъж успях да я превърна в чист огън, но последствията бяха катастрофални за лабораторията ми.

Разсмях се, спомняйки си пиесата на Еврип и неговото премеждие с експлозивите. Старче, рекох си, дано те приемат в хора на Хадес и нека там изпълниш най-великите си роли пред господаря и господарката на подземното царство.

Въздъхнах, умът ми се проясни и аз се върнах към научните си занимания.

— Огнезлатото е само метал, захранен с толкова огън, колкото може да издържи — обясних на Фан.

— В това няма никакъв смисъл — възрази той и завъртя късчето, наблюдавайки как въздухът около него се прояснява.

Отново направих опит да прибягна до Атомната теория.

— Металът е земя, смесена с огън.

— Металът е метал, огънят огън, земята земя — запъна се той.

— Ето че пак се върнахме в началото на спора.

Фан завъртя леко глава и се замисли.

— Добре де — рече той. — Какво е практическото предназначение на това огнезлато?

— Да прогонва земните примеси от околния въздух и по такъв начин да го разрежда.

— И?

— Колкото по-рядък е въздухът, толкова по-бързо се движат в него предметите.

— Предметите се движат така, както ги направлява чи.

Погледнах Рамоночон за помощ, но той само сви рамене. Въздъхнах и се отказах от спора. Имах по-важни неща, за които да мисля.

През следващите няколко часа събрахме всичкото огнезлато, което за наша изненада надхвърли двеста унции.

— Рамоночоне — рекох, — това ще стигне ли да ни прибере у дома?

Той седна с разръфан папирусен лист и парче въглен, което бе измъкнал от лабораторията, и се зае да пише. Спря след половин час и погледна намръщено изчисленията си.

— Не разполагаме с инструменти, за да подобрим динамичните характеристики на кораба, така че ще останат такива, каквито са. Но можем да изработим нови баластни сфери и да инсталираме примитивно управление на новите витла. Ако го направим, ще стигнем Хермес след сто четирийсет и седем години.

— Сто четирийсет и седем години?

Той кимна.

— И това е само полетното време. Не съм взел предвид маневрирането на кораба между епициклите, да не говорим за прелитането край слънцето без опитен навигатор. Освен това ще трябва да се освободим от мрежата. Невъзможно е да се върнем обратно, теглейки слънчевия фрагмент.

— Трябва да намерим друг начин — заявих.

— Мислих — отвърна Рамоночон. — Но нищо не може да се направи.

— Нищо? — попита Жълт заек.

— Бихме могли да чакаме пристигането на „Копието на Арес“ — продължи Рамоночон. — След два месеца ще потеглят към тази планета.

Поклатих глава.

— След като Клеон им отмъкна витлата, няма да са готови поне още осемнайсет месеца. Предполагаемата продължителност на полета им е шест месеца. Не можем да извличаме вода толкова дълго време, нито ще ни стигнат таблетките на Фан.

Отново потънахме в мълчание. Докато седяхме, всеки с мислите си и с боговете, с които общуваше, Арес постепенно се спусна зад хоризонта на кораба, теглейки фрагмента след себе си. Небето потъмня и за кратко дори видяхме звезди. Бяхме по-близо до Сферата на неподвижните звезди, от който и да било друг човек досега, а всичко, което искахме, бе да се върнем на Земята.

— Ех, да беше сега Езон с нас — въздъхнах, спомнил си романтичното влечение на моя другар към звездите. — Без него съм само половин командир.

— Простете — обади се Фан. — Да не би някой от вас да спи?

— Езон е в… — спрях и се обърнах към Рамоночон. — Как е хънанската дума за кома?

Той се почеса по главата.

— Не знам.

— Езон е потънал в сън, от който не може да се събуди — обясних на Фан.

— Ах, да, мъжът, когото Миджима не успя да убие — кимна Фан. Той се почеса по брадата и повдигна една вежда. — Защо не се пробужда?

— Ранен е.

— Раните му заздравяха ли?

— Да.

Ноктите на Фан затанцуваха по бузата.

— Равномерно ли диша? Спокоен ли е пулсът му?

— Да.

— В такъв случай го събудете.

— Не знаем как! — отвърнах.

Поднебесният разпери невярващо ръце.

— Това е абсурдно. Отведете ме при този човек. Аз ще го събудя.

— Лекар ли сте? — попитах, спомнил си думите на доктор Ци за странната връзка между цялата поднебесна наука и медицината.

— Естествено, че не — отвърна с нескрито презрение Фан.

— Тогава как ще го излекувате?

Той превключи на гръцки.

— Разбирам от медицина.

— Но нали казахте, че не сте лекар? — продължих на хънански.

В черните му очи блесна разбиране.

— Лекарят познава само медицината. Ученият трябва да премине отвъд това просто начало. Медицината е основополагащият камък на алхимията, която пък е основа на цялата наука.

Обърнах се към Рамоночон.

— Намираш ли някакъв смисъл в това, с познанията ти по дао?

— Казах ти, Аякс — отвърна той, — моите учители са философи, не учени.

— Учители? — попита Фан.

— По чан-будизъм — обясни Рамоночон, който вече не се безпокоеше за тайната си.

Фан изсумтя презрително.

— Тези празноглавци, просяци от планините, не разбират нищо от дао.

В погледа на Рамоночон се четеше безмерно спокойствие.

— Те казват същото за вас — наричат ви тесногръди лабораторни мишки.

Изглежда бяха на път да се счепкат в нов спор и аз се намесих.

— Фан Ксу Тце, да разбирам ли, че сте в състояние да излекувате Езон?

— Първо ще трябва да го прегледам — отвърна поднебесният. — Но мисля, че ще се справя.

— Осланям се на вас — рекох.

Отбихме се в лабораторията на Михрадарий, за да вземем голяма торба от синя коприна, в която Фан държеше инструментите си, след което се насочихме към болницата.

Езон лежеше така, както го бях оставил — със затворени очи, сляп за всичко, което се бе случило около него. По нареждане на Фан Жълт заек му свали ремъците.

— Ако му навредиш, чужденецо — заяви тя, — ще направя с теб това, което нито корабокрушението, нито твоят японец е в състояние да ти стори.

— Разбрах, капитане — отвърна той със спокоен глас, но не на човек, обречен на смърт, а на уверен в уменията си учен.

— Остави го да работи, Жълт заек — обърнах се аз.

Фан се зае с прегледа на Езон. За около час той набоде моя колега с множество златни игли и с малки късчета балсамово дърво прокара загадъчни линии по гърдите му.

— След пет минути би трябвало да се пробуди — обяви той накрая. Сърцето ми подскочи от внезапно възродена надежда. Жълт заек само присви очи и положи ръка на дръжката на меча.

Фан постави една хранителна таблетка под езика на Езон, след това заби няколко дълги златни игли в китките и глезените на моя приятел. Накрая взе главата му в шепи и проследи пулса на шията му в продължение на няколко минути.

— Сега — обяви по някое време и внимателно забоде дълга сребърна игла в тила на Езон.

Езон отвори очи. Той надзърна в равнодушното лице на Фан и се усмихна, миг по-късно усмивката му премина в хищна гримаса на огладнял тигър. Сграбчи Фан за ръкавите и го преметна на пода. След това с пронизителен крясък, какъвто нито един спартански воин, който е с всичкия си, не би издал, се метна от мраморната плоча върху поднебесния. Старецът се задърпа отчаяно, но моят колега го сграбчи за шията и се зае да го души.