Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (15)

ο

Клио, молех се аз след прозрението, което получих благодарение на записките на Съма, ти ми разкри загадката си, показа ми как печелиш сърцата на хората, дори на цели народи и ги повеждаш по пътища, толкова различни, че хората от един народ да не могат да говорят с тези от другия. Но, богиньо на историята, вдъхновителко на това забравено учение, какво да сторя сега с твоята благословия?

И в сенките на сърцето си чух едновременно да отвръщат Клио и Атина. Историята прехвърли мост през бездната, разкрита от Мъдростта и в сърцето ми се образува ново място, предназначено за научните ми познания. Това беше тъмна пещера, все още неозарена от светлината на познанието, но в нея долових странен музикален звук, песента на чи-потока, който свързва Арес с Хелиос.

Този звук постепенно утихна, заменен от глас, който отекна в мрака: „Запълни празнината!“.

„Ще го сторя, всемогъщи Зевсе, ще го сторя!“

— Жълт заек — рекох, след като отворих очи и открих, че все още съм в пещерата, която наричах мой дом. — Ще пратиш ли някой от войниците да намери Фан и да го повика на хълма, където ще го чакам.

— Добре, Аякс.

Старият даоист ме пресрещна на средата на пътя към останките от краката на Александър.

— Искам да науча още за твоята наука — рекох му аз.

— Кажи ми как да те науча — отвърна той. В очите му блещукаха пламъчета, а на плещите му се опираше нещо, което го караше да изглежда по-млад и по-силен. — Ако можеш да се научиш да учиш, вероятно и аз ще мога.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Че аз също трябва да познавам твоята наука — рече той и очите му засияха по-ярко. — Но откъде да започнем?

— От най-слабото място на преградата, която ни дели. Стените на теорията са твърде високи, нека започнем с практиката. Покажи ми своите инструменти. Представи си, че аз не съм учен. Че съм някой невеж чиновник, който иска обяснение за работата ти, за да може да напише доклад.

Старецът се усмихна и ми се поклони.

— А ти ще сториш ли същото за мен?

— Разбира се.

През следващата седмица всеки от нас запозна другия с основните понятия в своята наука. Аз му показах как използваме разредения и сгъстения въздух, за да създаваме движение, а той на свой ред ми обясни по какъв начин златото, среброто и живачният сулфид, подредени по протежение на чи-поток, могат да променят и управляват естественото движение. Постепенно тъмната пещера в сърцето ми започна да се озарява от светлина и аз се сдобих с още един поглед за Вселената, който, за разлика от предишния, виждаше потоци и промени вместо материя и форма. И докато светлината на практическото познание нарастваше от трепкаща свещ до слънчев маяк, тя започна да озарява обърканите даоистки текстове, които бях изучавал години наред и от които не бях успявал да извлека нищо полезно.

В мен се пробуждаха спомени за онези безкрайни дни и нощи, които бях прекарал, наведен над оризовите свитъци с поднебесни писания, думи на чужд език, който бях изучил, но не разбирах. Имаше моменти, в които ми се струваше, че йероглифите танцуват пред очите ми, сякаш за да ми се подиграят със скритите си послания. В тези мрачни часове аз бях отправял молитви към Атина и Хермес, покровителите на преводачите, да ми помогнат да разбуля вражеските загадки. Но ето че най-сетне те отвърнаха на молбите ми и текстовете, които бях наизустил, сега се превръщаха в източник на нови познания.

Ако имах тази възможност, щях да оставя „Порицанието на Феникса“ на орбита, за да се наслаждавам на комбинацията от чист въздух и божествено благоразположение, докато навлизам в тази нова и доскоро непозната територия. Но над мен тегнеха други задължения, които не търпяха отлагане. Ето защо с Фан преустановихме теоретическите занимания. На два езика, с два различни възгледа за света, ние начертахме пътя на кораба през вълните от чи, извиращи от тялото на Хелиос и отнасяни надалеч от светлината и атомния огън на слънчевите ветрове.

След като приключихме с изчисленията, аз посетих поотделно всеки член на малкия ни екипаж и разговарях с него насаме. Всички знаехме, че полетът през сферата на Хелиос ще е най-трудното изпитание за нашия кораб. Ако „Порицанието на Феникса“ оцелееше в този етап от пътуването, пристигането ни на Земята щеше да е почти предрешено.

Първо разговарях с Кловикс, похвалих го за службата му по време на бедствието и той ми се поклони в знак на благодарност.

Войниците поздравих за достойното поведение и ги уверих, че ще бъдат възнаградени с почестите на армията и Симахията.

С Рамоночон помълчахме заедно и с това срещата ни приключи.

С Езон шепнешком си припомнихме участието ни в орфическите загадки, стиснахме си ръцете и се разделихме.

Това, което се случи между мен и Жълт заек, ще остане зад заключените устни на Афродита.

След това двамата с Фан си сложихме защитни очила и охлаждащи наметала и се завързахме с ремъци на пилотските места. Корабът се понесе в чи-потока между Арес и Хелиос, Фан включи чи-усилвателите, а аз дръпнах поводите, обръщайки „Порицанието на Феникса“ надолу, към пламъците на слънцето.

През предното прозорче на моята кабина виждах как светилото нараства и нараства, докато накрая изпълни небосвода с огненочервени езици и пробуди отново думите, които някога бе произнесло в сърцето ми.

Не служа ли на каузата на Доброто? Можех само да се моля. Не бях ли прекосил бездната?

„Още не!“ — отвърна с гневен тон слънчевият бог, докато „Порицанието на Феникса“ преминаваше през кристалната му сфера и се гмурваше надолу към небесния огън.

„Господарю на деня — помолих се аз, — пусни ме, трябва да управлявам кораба“. И Хелиос освободи ума ми, за да мога да се върна към изчисленията и пилотирането. Чи-теченията извираха от повърхността на слънцето, невидими спирали, тласкащи селеновия корпус на моя кораб настрани от огнената топка, но имаше и едно противоположно течение, което теглеше слънчевия фрагмент обратно към тялото, от което беше откраднат.

Моята задача се състоеше в това да държа огнената топка вън от потока, а през това време Фан маневрираше между основните течения. Чи-усилвателите бръмчаха с равномерен шум, докато ние се стрелкахме от едно течение към друго, теглени наляво и надясно от вълните, но с уверена ръка Фан продължаваше да следва курс надолу, винаги право надолу. Когато се доближихме на пет мили от Хелиос, аз изтеглих две от жиците — горната и тази на десния борд, насочвайки фрагмента встрани от Слънцето, нагоре и наляво. Слънцето изчезна под нас и небето от червено стана златисто.

Веднага щом освободих краищата на поводите, фрагментът се гмурна отново надолу. Надявах се, че ще следва курс встрани от Слънцето, ала той описа по-голяма дъга, отколкото бях предполагал. Вътрешното течение бе уловило огнената топка и се опитваше да я изтегли под дъното на кораба и назад към Слънцето. Дръпнах централния повод, опъвайки жицата от селеново вещество с цялата си сила, за да прибера фрагмента, да го задържа поне за няколко секунди. Вложих в това всичката си енергия и воля, докато мислено отброявах ударите на сърцето — пет, десет, двайсет — а ние се носехме над лампата, озаряваща със сиянието си Вселената. Светлината, която ни обливаше, беше толкова силна, че корпусът стана непроницаемо черен. Огнени езици танцуваха под нас и малко след това ние прекосихме екватора на Слънцето, а светлината му остана зад нас. Сянката на хълма легна върху носа на „Феникса“, дълга и черна диря, сякаш Слънцето залязваше точно зад нас. Бяхме подминали Хелиос, бяхме прекосили сферата на слънчевия бог и се отдалечавахме от ветровете му и чи-теченията, бушуващи като страховити морски бури около топката от небесен пламък.

Пуснах жицата и слънчевият фрагмент отново задърпа кораба след себе си. Бученето на чи-усилвателите утихна и ние излязохме на орбита само на няколко десетки мили над кристалната сфера, която удържаше Слънцето.

„Благодаря ти, господарю на деня — промълвих аз. — Благодаря ти, о, Хелиос, задето пожали екипажа ми“.

„Още не!“ — изригна все тъй гневен глас в ума ми. „Още не!“

Но въпреки божественото предупреждение сърцето ми бе изпълнено с облекчение. Бяхме преминали през огъня и навлизахме сред обитаемите сфери. Излязох от кабината, за да споделя радостта на екипажа. Когато се озовах на повърхността, забелязах сребристо петно в небето вдясно от носа. То продължаваше да нараства бързо и скоро се преобрази в сияещ триъгълник. Едва сега се досетих какво виждам — предния край на „Сълзата на Чандра“, кръжащ лениво на малко по-висока от нашата орбита.

„Кораб на призраците — помислих си аз. — Дано екипажът ти почива в мир“.

Сякаш в отговор на това от задната част на разрушения кораб се отделиха четири сребристи точки. Лунни шейни, но кой ги управляваше?

Който и да беше, не биваше да му позволявам да открие Фан, преди да му обясня какво се е случило с кораба ни. Стига да мога да обясня.

Обърнах се и се затичах към кабината на втория пилот. На стотина крачки от нея подуших разреден въздух и чух зад гърба си характерния шум от приземяването на лунна шейна.

— Аякс, спри! — отекна нечий добре познат глас.

Спрях и се обърнах, все още неспособен да повярвам на чутото. И там, облечен с обгорена ризница и парцаливо изолиращо наметало, с кожа, покрита от мехури и по-тъмна от тази на етиопец, стоеше Анаксамандър, насочил вакуумет към гърдите ми.

В този момент проклех боговете на съдбата и се възмутих, задето небесата бяха допуснали негодника да оцелее. Заради това богохулство смирено моля за прошка.

— Анаксамандъре — рекох, — остави оръжието и се предай. Достатъчно от хората ми загинаха заради теб.

Той се разсмя и в очите му блеснаха пламъчета.

— Да не смяташе, че си избегнал възмездието, предателю?

— Глупак — рекох. — Михрадарий беше предателят, този, който те съветваше и ни докара до това състояние. Повтарям отново, остави оръжието.

Той стоеше неподвижно, без да обръща внимание на думите ми, застинал като статуя на войник. Зад него върху откритата палуба на „Порицанието на Феникса“ се приземиха още три лунни шейни, от които слязоха две дузина войници. Те също носеха белези от дълго излагане на слънцето — овъглени по краищата дрехи, потъмняла кожа, зеници, тесни като глави на топлийки.

— Как? — попитах. — Как оцеляхте?

— Бях се подготвил — отвърна Анаксамандър и погледна нагоре. — Един истински войник трябва да бъде предвидлив. Знаех, че двамата с Рамоночон сте повредили кораба и затова скрих четири лунни шейни и отделих най-верните ми войници да ги пилотират. Не бях на борда на „Сълзата на Чандра“, когато бе разрушен заради предателските ти действия. След катастрофата аз и екипажът ми се върнахме на близката половина от разцепения кораб. Седмици наред очаквахме спасението. И тогава ви видяхме да се връщате с наградата за твоето предателство. Какъв беше планът ти, Аякс — да използваш слънчевия фрагмент срещу Делос? Срещу Атина — или Спарта?

Не отговорих, тъй като нямаше смисъл — глупостта беше пуснала дълбоки корени в ума на Анаксамандър.

— Претърсете кораба — нареди той, след като войниците се събраха около него. — Всеки на борда е предател. Ако можете, пленявайте, ако ли не — убивайте на място.

Войниците се разпределиха на четири отряда от по шестима. Три групи се заеха да претърсват кораба, една остана да охранява Анаксамандър. Можех само да се надявам, че Жълт заек, Езон и нашите трима войници ще могат да се справят с противниковите сили.

— И тъй, предателю — заговори отново Анаксамандър, — какво е това?

Сочеше кабината на Фан. Не отговорих.

— Доведете го — изръмжа Анаксамандър. Двама войници застанаха зад мен, извиха ми ръцете и ме поведоха след безумния си водач към втората навигационна кабина. Китките ме боляха, но не исках да издавам слабостта си. Други двама влязоха в кабината и след миг се появиха с Фан. Лицето му бе окървавено и той се олюля, когато го тласнаха напред.

Погледна ме с натъжени очи и понечи да заговори. Анаксамандър го удари по рамото с дулото на своя вакуумет.

— Млъквай, поднебесни!

Фан изстена и политна към един от войниците. Пазачът го блъсна силно и се захили, когато старецът тупна на земята и копринената му дреха се скъса на коленете.

— Достатъчно! — не издържах и викнах.

— Мълчи, предателю! — обърна се към мен Анаксамандър. Той ме зашлеви през лицето с метална ръкавица. Почувствах, че по устните ми се стича кръв и прехапах език.

Войниците изправиха Фан на крака и ние останахме да чакаме в подножието на хълма, докато Анаксамандър оглеждаше нашия нов кораб и ни се зъбеше.

Няколко минути по-късно, заобиколена от шестима пазачи, към нас откъм затвора се приближи Жълт заек. Бяха я съблекли гола, ако се изключеше окървавената превръзка на рамото й, но боговете на войната я бяха загърнали в наметалото на достойнството и никой от войниците не смееше да я доближи или да й се подиграва. Тя ме погледна със златистите си очи и изведнъж почувствах в душата си нарастваща увереност. След това впери поглед в Анаксамандър и аз видях как смъртната му присъда се изписва на лицето й. В този момент, гола и ранена, с шест насочени към нея вакуумета, Жълт заек изглеждаше по-могъща от Анаксамандър. Началникът на охраната извърна глава. Съзрях страха в очите му и се досетих, че ще нареди да я застрелят.

— Не издавай тази заповед — просъсках му аз. — Дори гола и обезоръжена, тя пак ще успее да ти види сметката, преди душата й да напусне тялото.

— Не се страхувам от тази ксероки — отвърна той и аз отново видях, че душата му е завладяна от лудост.

— В такъв случай си по-глупав, отколкото те мислех — рекох, надявайки се поне една истина да достигне до съзнанието му. — Тя е спартанка, воин по душа и тяло.

— Това няма значение — махна той небрежно с ръка. — Ще отведем тази изменничка в Спарта, за да им покажем, че невинаги подбират правилно офицерите си. — Той се обърна към войниците. — Други имаше ли долу?

— Да, командире — отвърна един от тях.

Още четирима от войниците на Анаксамандър се появиха от затвора, обкръжили Рамоночон, Кловикс и нашите трима войници. Но от Езон нямаше и следа. Рамоночон се оглеждаше равнодушно. Очите на Кловикс блеснаха. Когато съгледа Анаксамандър, робът облиза едва забележимо напуканите си устни. Но щом погледът на началника на охраната се спря на него, той само преви покорно гръб.

— Какво стана? — попитах шепнешком Жълт заек, след като войниците я доведоха при мен. — Как те раниха?

— Постъпих лекомислено — изръмжа тя. — Те заплашиха, че ще убият Рамоночон. Намесих се. Един от тях ме простреля в рамото.

— Къде е Езон? — прошепнах на ксерокски.

— Напусна затвора, след като двамата с Фан спряхте кораба. Не зная къде може да е отишъл.

— Чудесно. Може пък той да предприеме нещо… — Гласът ми утихна, когато забелязах, че шестима войници извеждат моя съкомандир от складовата пещера. Езон крачеше с небрежното достойнство на спартански генерал, заобиколен от почетен ескорт, и осанката му караше войниците, които го бяха наобиколили, да се надуват от гордост.

— Началник на охраната! — кресна той със заповеднически тон. — Какво означава това?

Обгореното лице на Анаксамандър пребледня.

— Командире? — прошепна той.

Езон се приближи като Зевс, благоволил да се спусне сред простосмъртните.

— Началник на охраната Анаксамандър, освобождавам ви от поста. Предайте ми оръжията си.

За един кратък миг Анаксамандър изглеждаше готов да се огъне под силата на спартанското превъзходство. Той сведе очи, избягвайки погледа на своя командир, и сякаш най-сетне щеше да прозре истината. Огромната грешка, която беше направил, се стовари с цялата си тежест върху него. Всички обвинения, които бе отправил към мен, Рамоночон и Жълт заек, внушени от лукавия Михрадарий, не струваха пукната пара пред Езон, нито можеха да се обърнат срещу него.

Ако Анаксамандър притежаваше душа на войник, истински спартански дух, щеше да се предаде още тогава и да се примири с последствията. Но той беше войник само на думи, обвивка без съдържание, без дух. Не можеше да приеме, че е истинският виновник за катастрофата, стоварила се върху хората под негово командване.

Той изправи гръб в надменна поза и когато заговори, в очите му блесна омраза:

— Езон от Спарта, арестувам те за предателство към Симахията. — Безумецът обърна гръб на своя командир. — Войници, отведете го при другите пленници.

Войниците погледнаха първо към Езон, после към Анаксамандър. Бавно и неуверено те вдигнаха оръжия и ги насочиха към Езон.

Моят другар беше отведен при нас, където го накараха да седне. Той изпълни всичко това с мълчаливо достойнство. Бяха ни наобиколили в кръг, с изключение на Фан, когото изолираха.

— Защо се подчиняват на Анаксамандър, а не на теб? — прошепнах на Езон.

— Втълпено им е при обучението за оцеляване — прошепнаха едновременно Езон и Жълт заек.

Повдигнах въпросително вежди.

— Правят го — обясни Жълт заек, — като пращат група войници и офицер на някоя дълга и опасна мисия. Ако командирът опази войниците си живи, научават се да му се подчиняват инстинктивно. Когато се приберат обратно, готови са да изпълняват всяка негова команда.

— А тези войници — допълни Езон — са се озовали върху късче от кораба на орбита около Слънцето с оскъдни припаси от храна и вода. След такова премеждие дори въпиющата глупост на Анаксамандър е заличена в съзнанието им и е изместена от беззаветна вярност.

Началникът на охраната крачеше бавно около кръга от войници като кокошка, която брои яйцата си. Той спря, зае героична поза и погледна към небето.

— А сега нека върнем този кораб обратно на Земята и да изпълним нашата мисия. — Погледът му се плъзна към носа на кораба, далеч отвъд който се поклащаше слънчевият фрагмент. — Хангксу ще бъде изгорен!

— И как смяташ да откараш кораба в сърцето на Поднебесното царство? — поинтересувах се аз.

Той ме посочи с вакуумета.

— Ти ще си моят пилот.

— Защо да бъда?

— Защото ако не го направиш — отвърна Анаксамандър и войниците му обърнаха оръжията си към пленниците, — те всички ще умрат.

В този миг Атина докосна сърцето ми и ми напомни, че стига да има време, мъдростта винаги надделява над глупостта.

— Добре — рекох, — само че не мога да управлявам кораба сам.

Той размаха ръце в кръг.

— Ще получиш всичко, от което се нуждаеш.

Посочих сгърбената фигура на Фан, седнал в изолация на десетина крачки от нас.

— Той ми трябва.

Анаксамандър изсумтя презрително.

— Това е абсурдно. Опитваш се да запазиш живота на един шпионин.

— Кълна се в реката Стикс, че без помощта на Фан Ксу Тце този кораб никога няма да достигне Земята.

— Не само предател, но и богохулник — подсмихна се Анаксамандър.

— Както и да е — отвърнах. — Заклех се и нека боговете бъдат мои съдници.

— Боговете вече са те осъдили за престъпленията ти — заяви заплашително той.

— Щом не приемаш клетвата ми, огледай се. Този кораб използва поднебесни технологии. Нито един делоски учен не разбира как се борави с тези инструменти. Да не смяташ, че аз съм единственото изключение?

Анаксамандър се почеса по брадичката и кимна бавно. Беше твърде глупав, за да вникне в смисъла на думите ми, но лесно можеше да повярва в моята неспособност.

— Добре, ще получиш своя поднебесен — склони той великодушно. — Само ще отложиш с малко смъртта му.

Както и твоята, обещах си мислено.

— Нека обясня положението на Фан — рекох. — За да го накарам да ми съдейства.

— Никой няма да разговаря с поднебесния — викна Анаксамандър. — Ще го държа заключен, докато дойде време да управлява кораба.

Безполезно беше да споря и само кимнах.

— Потегляме към Земята веднага щом бъде възстановен редът на кораба! — обяви Анаксамандър на света наоколо. Той посочи Кловикс. — Ей, робе. Ела с мен!

Анаксамандър се завъртя на токове и войниците се отдръпнаха, за да сторят път на Кловикс. Той пристъпи напред с приведен гръб и закрачи покорно зад Анаксамандър. Позата на гала излъчваше раболепие, но аз забелязах, че зад нея се крие разгневен вълк, готов да се метне върху жертвата. Духовете на всички мъртви роби от „Сълзата на Чандра“ се бяха скупчили над Кловикс и настояваха за мъст. В очите му горяха пламъците на възмездието. Той измина още няколко крачки с наведена глава, докато се озова на една ръка разстояние от началника на охраната, след това скочи внезапно напред, улови Анаксамандър за гърлото и се опита да му извие врата.

Залп от тетраедри, изстреляни от войниците, повали русокосия гигант и той се свлече на земята. Душата му напусна тялото и се присъедини към душите на останалите роби. За миг долових дъха му в лицето си, сякаш се бе доближил до мен, за да ми прехвърли желанието си за мъст, да разпали гнева, който гореше в него. Но боговете на мъдростта ме защитиха от прибързани действия.

„Върви при Хадес“ — рекох му аз. — „Анаксамандър няма да умре днес, но ти се кълна, че и този момент ще дойде“.

Началникът на охраната кашляше мъчително и едва си поемаше въздух. Видях, че масажира с ръка нараненото си гърло.

— Най-обикновен робски бунт — промърмори презрително той.

— Кловикс искаше да отмъсти за твоите действия — възразих. — Заради глупостта ти загинаха всички негови подчинени.

— Вината за това е само твоя, предателю — озъби се Анаксамандър. Той махна с ръка на войниците. — Затворете пленниците и хвърлете тялото на роба зад борда.

Войниците ни отведоха в затвора и ни натъпкаха в трите килии, които все още имаха врати. Бившите им другари по оръжие Ксенофан, Хераклит и Солон получиха едната килия. Жълт заек бе затворена с Рамоночон. Ние с Езон споделихме третата.

— Омраза и тщеславие — промърмори Езон, щом ни оставиха сами. — Съдбата е предначертала смъртта на Анаксамандър.

— Но защо боговете постъпиха по този начин? — чудех се аз. — Защо въобще е трябвало да го спасяват до този момент?

— Може би той ще бъде инструментът, с чиято помощ слънчевият фрагмент ще изпълни първоначалната си задача — въздъхна Езон. — Дали пък на Анаксамандър не е отредено да спечели войната?

— Но, Езоне, дори ако Хангксу бъде изгорен, ние няма да спечелим войната.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

— Много неща научих през последната седмица за Поднебесното царство — обясних и погледът ми постепенно се замъгли. Вече не виждах Езон, пред очите ми се появи панорама на хора и събития, обрисувани от Съма Циен. — Вярно е, че ако изгубят столицата си, поднебесните ще бъдат дезорганизирани. И че ще бъдат принудени да ни отстъпят огромни територии от Атлантея, може би дори Тибет. Но въпреки това няма да ги победим. Те ще хвърлят нови усилия в изтребването на нашите водачи и след броени месеци в Симахията също ще настъпи хаос. С течение на времето те ще изберат нов Небесен син, който ще се възкачи на трона. Навярно ще открият и начин да попречат на проекта „Слънчев крадец“. В някой момент от обозримото бъдеще ще получат научно превъзходство и „Слънчев крадец“ ще се подреди в списъка на многобройните проекти, за временно надмощие във войната.

— Аяксе — спря ме Езон. — Долавям гнева на Зевс в гласа ти. Какво става с теб?

— Боговете се опитват да ми внушат нещо — отвърнах. — На път съм да разбера какво е, макар още да не съм го чул цялото.

 

 

Часове по-късно вратата на килията се отвори и двама войници ми махнаха да изляза.

— Командирът иска да те види — рече ми единият.

— Вашият командир е тук — отвърнах и посочих Езон. Войниците ме изтикаха на стълбите.

Отведоха ме право при моята навигационна кабина. Вътре беше Анаксамандър с още двама войници.

— Поднебесният каза, че скоро може да завием навътре, каквото и да означава това — обяви Анаксамандър.

Надзърнах през прозорчето. Хелиос беше почти над нас.

— Фан е прав — потвърдих аз.

— Чудесно — рече Анаксамандър. — Защото нямам търпение да се прибера на Земята.

Войниците ме завързаха за пилотското кресло, после те и Анаксамандър също се завързаха за стените на кабината с въжетата, прокарани през отворите в тавана. И петимата бяха насочили вакууметите си към обездвиженото ми тяло.

— Фан в навигационната кабина ли е? — попитах.

Анаксамандър кимна.

— Поднебесният знае какво да направи, както и какво ще бъде наказанието, ако се провали.

„Порицанието на Феникса“ навлезе в чи-потока и аз дръпнах дясната жица, извивайки носа в посоката, в която се движеше течението. Усетих слаб натиск назад от лекото ускорение, но след като се озовахме в потока, не чувствах никаква сила върху тялото си, сякаш самата майка природа ме бе понесла в грижовната си прегръдка. Нито един пилот на Делоската симахия не е летял толкова гладко. В далечината вече можех да различа зелената точка на Афродита, която ни очакваше в онзи край на чи-потока. Долових познатото бръмчене на чи-усилвателите и корабът започна бързо да набира скорост.

Афродита вече беше малка зелена монета в прозорчето ми, когато започнахме да падаме. Тя продължаваше да расте и расте и когато свихме надясно и изравнихме полета, богинята на любовта бе достигнала до размерите на сфера с височина една стъпка. За броени минути бяхме преполовили разстоянието между планетите.

Анаксамандър надникна учудено през прозорчето и лицето му се озари от радост.

— Този кораб е неоценима награда — промърмори той. — Благодаря ти, че ми го предостави, Аякс.

Няма да доживееш мига, когато ще се приберем у дома, заклех се мислено аз.

— Върнете го в килията — нареди той на войниците.

— Трябват ми папирус и мастило, за да направя някои изчисления за следващия полет — заявих аз.

— Ще ги получиш — обеща той, без да сваля поглед от небосвода.

— Нужна ми е и помощта на Фан.

— Не. Повече няма да видиш поднебесния. — Анаксамандър се обърна и ме изгледа. — Отведете го!

Войниците ме върнаха в килията и ми донесоха поисканите материали. Седнах на пода и се захванах за изчисленията, като този път се съветвах с двете науки, на които базирах познанията си, както и на боговете — за непредвидените случаи.

Теоретичните изчисления за даоисткия прибор, който бях решил да направя, ми отнеха два дена. Без съмнение Фан щеше да ги приключи за броени минути. Но тези два дена изостриха възприятията ми и ми помогнаха да почувствам чи по начин, по който не бях успявал досега.

В края на този период Анаксамандър отново ме повика да пилотирам кораба. За щастие и този път не достигнахме Афродита, но бяхме толкова близо, че при следващото навлизане в чи-потока той щеше да ни откара до самата зелена сфера. Нямах избор, трябваше да действам незабавно.

— Кормилните жици са се разхлабили — оплаках се на Анаксамандър. — Трябва да ги поправя, иначе може да се скъсат при следващия полет.

— Какво искаш да направиш? — попита той.

Посочих му сплетените върви на слънчевата мрежа.

— Трябва да се покатеря там.

Анаксамандър оголи зъби в пародия на усмивка. Без съмнение идеята да рискувам живота си, за да му помогна, зарадва изродената му душа.

С помощта на дълги въжета, пристегнати за раменете ми, войниците ме завързаха за кораба. Изпълзях предпазливо върху мрежата, следван от двама от тях, които изглежда не осъзнаваха колко рисковано е това действие.

Острите въжета на мрежата се впиваха болезнено в дланите ми дори през тънките ръкавици. Вятърът се усили, заплашвайки да ме повали, докато продължавах напред, следвайки дясната жица. Най-сетне достигнах първото от поредицата витла.

От завързаната на пояса ми кесия извадих две малки златни игли, четчица и кратунка с червена боя. Закрепих иглите за най-близките жици, отговарящи за дясната и лявата страна на мрежата. След това запълзях назад, оставяйки след себе си тънка червена диря от хермеско вещество. Тази алена лента свързваше златните игли с мрежата от червени линии, изрисувана преди няколко дена върху корпуса от Фан.

Ако бях направил всичко както трябва, всеки път щом изтеглех някоя от двете жици, в кабината на Фан щеше да прозвучава тих сигнал, предаван през чи-усилвателите. Можех само да се надявам, че той ще разчете правилно сигналите.

 

 

На следващия ден, докато „Порицанието на Феникса“ приближаваше чи-потока, войниците ме изведоха от килията и ме завързаха в навигационната кабина. Корабът прелетя покрай Афродита, заобикаляйки на висока орбита богинята на любовта, и аз дръпнах леко жиците, за да започна поредното маневриране. Фрагментът се наклони видимо наляво и по ръката ми премина слаба вибрация. Предавателят действаше. Надявах се, че Фан ще разбере посланието. Съжалявах само, че не разполагах с инструмент, с който да приемам сигнали от него, но Анаксамандър нямаше да позволи на Фан да доближи моята кабина.

Гмурнахме се надолу и започнахме да падаме право към морскозелената сфера. Прелетяхме през последните няколкостотин мили чи-поток и навлязохме в спокойните течения около Афродита. Повдигнах леко носа и планетата се скри зад него. Тогава дръпнах рязко дясната жица, завъртайки кораба наляво. Ръката ми отново завибрира болезнено. Фан беше получил съобщението ми и беше изключил чи-усилвателя на десния борд.

Слънчевият фрагмент промени посоката на движение и се стрелна към десния борд, въвличайки „Порицанието на Феникса“ в стремителна спирала.

— Изправи полета! — кресна Анаксамандър и насочи вакуумета към мен.

— Опитвам се — излъгах. Дръпнах дясната жица, по ръката ми преминаха познатите вибрации и десният чи-усилвател изгасна. Слънчевият фрагмент се освободи от теченията на естественото движение и сега следваше само моята команда. Изтеглих долния повод, корабът намали скоростта си и увисна на четвърт миля над повърхността на Афродита. Но не оставих време на Анаксамндър да забележи, че съм стабилизирал полета. Дръпнах още веднъж долната жица, този път по-силно, и носът на кораба се гмурна към планетата под нас. След това, миг преди да се разбием, изтеглих силно горната жица и съвсем леко дясната й лявата. Бръмченето на чи-усилвателите се върна, но преди да поемем нагоре, „Порицанието на Феникса“ одраска с кила си кожата на богинята на любовта.

Корабът нададе гневен вик с тона и гласа на лунната материя. Чух силен пукот, който ми подсказа, че килът ни е строшен. Една дъска на покрива на кабината се откърти и падна на главата на близкия войник, който рухна в несвяст на пода. Отново изтеглих горната жица и ние се понесохме в празнината между планетата и кристалната сфера. Продължихме навътре покрай зеленото кълбо и куцукайки като ранен кон, излязохме на орбита.

Сега само Хермес и Селена лежаха между нас и Земята.

— Предупредих те, че не мога да управлявам кораба, без да се съветвам с Фан — рекох на Анаксамандър. — Сега ще трябва да поправим кила, преди да продължим.

— Хубаво де — отвърна той. — Спираме за поправка.

— Ще ми е нужен Фан.

— Не, поднебесният си остава на мястото.

— Тогава поне ми позволи да повикам главен динамик Рамоночон.

Анаксамандър се отвърза от стената и се надвеси над мен. Той протегна облечената си в метална ръкавица ръка, улови ме за брадичката и ме накара да го погледна в очите. Усещах, че се опитва да ме сплаши с духа на истински войник, но боговете на войната не бяха с него. Отвърнах на погледа му, но се постарах да скрия омразата си.

— Добре — склони той. — Ще получиш индиеца.

— Освен това ще ми трябва и лабораторията на Михрадарий, тя е единствената оцеляла на този кораб.

— Съгласен — кимна той и излезе навън, за да се любува на Афродита и слънцето зад нея.

Двама войници доведоха Рамоночон, след което ни ескортираха до лабораторията на Михрадарий и застанаха на пост при вратата. Моят приятел имаше измъчен и уморен вид, дрехите му бяха разкъсани, видях синини и рани по шията и ръцете му. Улових го за ръката и му се усмихнах окуражаващо.

— Аякс — рече той. — Какво става?

— Малка авария — отвърнах. — Налага се да ремонтираме кила. Ще ми помогнеш за оборудването.

Отдалечихме се към другия край на лабораторията и аз отворих кожената торба, в която Фан държеше инструментите си. Рамоночон ме погледна въпросително, но аз само поклатих глава. Започнах да ровя из торбата, като същевременно му обяснявах на висок глас с технически термини каква е повредата.

Скоро войниците изгубиха интерес и аз постепенно преминах от гръцки на хинди.

— Жълт заек добре ли е? — попитах.

— Всичко е наред. Рамото й заздравя бързо благодарение на таблетките на Фан, но все още се преструва на ранена, за да заблуди пазачите. — Той спря и потърка леко синините по лицето си. — Анаксамандър искаше да подпиша признание, преди да достигнем луната.

— С помощта на Атина ще си върнем кораба далеч преди това.

— Имаш план? — попита той и се наведе към мен.

— По време на ремонта ще си направим инструменти — отвърнах и му обясних какво ми е хрумнало.

— Можеш ли да изработиш такива неща? — попита учудено той.

— С благоразположението на Атина — повторих — сигурно ще мога.

През следващата седмица двамата с Рамоночон извършихме няколко полета с лунни шейни до кила на кораба, придружени неизменно от нашите пазачи. Поставихме огромна кожена превръзка върху дългата двайсетина стъпки цепнатина на корпуса. Аз картографирах чи-линиите и използвайки инструментите на Фан, с които той веднъж вече бе „изцерил“ кораба, задействах същия процес. За да ускорим затварянето на цепнатината, прибягнахме до демонтирано от витлата на шейните огнезлато, което разтваряше и приглаждаше назъбените краища на пробойната. Тази причудлива комбинация от методи за ремонт и лечение свърши отлична работа и омекналата материя, насочвана от чи-линиите, се затвори в сребрист белег. Заедно със запълването на цепнатината се запълни и бездната в ума ми. Водени от дръзката Атина, мислите ми се стрелкаха от една наука към друга, от един светоглед към неговата противоположност.

Войниците ни следяха бдително, тъй като Анаксамандър им бе поръчал да не ни позволяват да се занимаваме с друго освен с ремонта на цепнатината. Отнасяха се към нас с нескрита подозрителност, но не ни пречеха, поне докато вършехме това, което им се струваше правилно.

Не беше никак лесно да се работи под носа им, но с покровителството на хитрия Хермес успяхме да отрежем десет кожени ленти, да поставим сребърни нитове в единия им край, да изрисуваме червени линии по гладката им повърхност и да покрием обратната страна с фини огнезлатни мрежи.

Когато приключихме с това, съобщих на Анаксамандър, че корабът е готов за полет. Той нареди да ме затворят в килията при Езон, докато заедно с хората си извърши оглед на ремонтите работи.

Благодарение на последното му решение не само се събрах отново с Езон, но за пореден път се убедих, че боговете водят Анаксамандър към собствената му гибел. Не би могъл да ми предостави по-изгодна възможност да го надхитря, дори ако беше положил главата си на дръвника и ми бе подал меча. Защото в замяна на затвора ми осигури възможност да предам на Езон една от кожените ленти със сребърни нитове.

— Какво е това? — попита Езон.

— Сложи си я под туниката — отвърнах. — Огнезлатната страна трябва да гледа навън.

— Но каква роля изпълнява?

— Ще те защитава от вакууметите на войниците.

— Какво? Как е възможно една толкова тънка лента да служи за броня?

— Това не е броня и не ме карай да обяснявам, защото ще навлезем в сложни подробности.

— Добре, Аякс — въздъхна той, пъхна лентата под туниката си и я нагласи пред сърцето.

Вече бях дал на Рамоночон останалите ленти освен моята и тази на Езон. Едва успях да му обясня плана си, и се появиха войниците, които ме отведоха в навигационната кабина. Завързахме се, както винаги, бях отново в компанията на Анаксамандър и двама войници. Докато ми поставяха ремъците, напрегнах мускули, а след това разхлабих незабелязано възлите.

Насочих кораба в чи-потока, свързващ Афродита с Хермес, и постепенно започнахме да набираме скорост. През предното прозорче виждах как Хермес нараства, а зад него се появи малката сребриста точка на Селена. Луната беше на една линия с Хермес и Афродита. В началото това не ми направи впечатление, но след като песента на чи-потока зазвуча в главата ми, аз осъзнах, че чувам три гласа, а не два.

Някъде в дълбините на даоистките ми познания бавно се оформи мисълта, че три планети, подредени в една линия, създават твърде силен поток, но беше късно. Понесохме се все по-бързо и по-бързо по тази чи-река. Не знаех дали „Порицанието“ щеше да издържи на това натоварване, особено след последните сътресения. Но не можех да направя каквото и да било, за да спра полета.

За броени минути планетата на Хермес нарасна от мъничка точка до пълните си размери. Само след още няколко секунди вече бяхме излезли на ниска орбита над червеникавокафявата сфера. Задържах дъх и дръпнах леко горната жица. Тя се изопна и остави кървава резка върху дланта ми. Дръпнах отново и този път витлата се появиха в тънка златиста линия, разреждайки въздуха около мрежата.

„Порицанието“ се издигна плавно над хоризонта на Хермес. Четири пурпурни небесни кораба излетяха последователно от пещерата под нас, за да ни посрещнат, но ние ги подминахме. Хелиос теглеше колесницата ни, а чи ни пришпорваше допълнително и нямаше никакъв начин да забавим, за да се срещнем с хермеския конвой, дори и да искахме.

Малко след това профучахме над Хермес и оставихме назад неговата кристална сфера. Тримата певци се превърнаха в дует, след като гласът на Афродита постепенно се изгуби. Фан изключи чи-усилвателите и „Порицанието“ легна на орбита, на няколкостотин мили отвъд сферата на Хермес. Щяха да изминат няколко часа, докато тези четири кораба ни застигнат.

Анаксамандър и войниците му бяха замаяни от полета. Те висяха уморено на ремъците, но все още бяха в съзнание и сигурно щяха да ме уцелят с оръжията си въпреки объркването. Отправих една лаконична, но пламенна молитва към Хефест, бога на занаятчиите, да благослови стъкмените от мен устройства, след това развързах ремъците и се изправих.

— Не мърдай! — предупреди ме Анаксамандър. — Той размаха вакуумета към мен с несигурните движения на пияница и се опита да си развърже ремъците.

Примирил се с мисълта, че съм на прага на смъртта, аз прекосих със спокойна крачка стаята и сграбчих дългата метална тръба, която той държеше в ръката си. Анаксамандър стреля от упор в гърдите ми. Дулото избълва откос тетраедри, които достигнаха на сантиметри от туниката ми. Някъде там те навлязоха в зоната на разреден въздух. Бронзовите куршуми се отклониха встрани и се забиха в стената. Сега и войниците откриха огън, но последствията бяха същите. Анаксамандър ме гледаше с разширени от ужас очи, когато му дръпнах вакуумета от ръката.

— Какво си направил? — попита той все още леко замаяно.

Не отговорих. Вместо това обърнах вакуумета към войниците.

— Хвърлете оръжията! — наредих и те ме послушаха. След това един по един ги завързах обратно за стената.

— Аякс — промърмори Анаксамандър. — Сега вече не ти мърда срещата с Хадес.

— Началник на охраната Анаксамандър — заговорих и се обърнах към него. — Аз, Аякс от Атина, единствен командир на кораба „Порицанието на Феникса“, те осъждам тук и сега на смърт по обвинение в подстрекателство към бунт. Присъдата ще бъде изпълнена от капитан Жълт заек от Спарта. Следващия път, когато я видиш, ще е последният в живота ти.

Обърнах се и напуснах кабината. След това прекосих откритото пространство до другата кабина. Трябваше да стигна до Фан, преди войниците да са надушили, че нещо не е наред.

Зад нас от корабите, които ни преследваха, литнаха дузина сребърни точки. Бързи лунни шейни. Преднината ни беше стопена до не повече от половин час.

Шмугнах се през вратата на кабината на Фан и се изправих пред първия пазач, който все още се бореше с ремъците.

— Сядай веднага! — креснах и напъхах дулото на вакуумета в носа му. Завързах го, после и неговия другар и чак тогава освободих Фан от мястото му при пулта за управление.

Лицето на стареца беше покрито с белези. Ръкавите на коприненото му наметало бяха скъсани и по ръцете му се виждаха синини. Очите му бяха помътнели от болка и терзания, но въпреки това той намери сили да ми се усмихне. Подадох му кожената лента.

— Сложи си това под дрехите.

Той я разгледа за миг с научен интерес.

— Прилича ми на устройство за контрол на движението на дребни метални предмети — обяви заключението си.

— Всъщност отразява изстрели от вакуумет.

— Но вакууметните тетраедри летят твърде бързо, за да бъдат контролирани от чи-потоци. Освен ако… — той обърна лентата и я погледна от другата страна. — Покрил си я с огнезлато.

— Да — кимнах, докато я нагласяваше под дрехата си. Дръпнах го навън и двамата се затичахме към тунела на затвора. През цялото време го държах за ръката.

— Огнезлатото само придава на тетраедрите допълнително ускорение, за да се отклонят в чи-потока.

— Невероятно — отвърна той, спря и ми се поклони дълбоко. — Небесата са вдъхновили ума ти за това откритие.

Отвърнах с поклон, сетне отново го задърпах към затвора. Но нямаше смисъл да слизаме там. Жълт заек, Езон, Рамоночон и нашите трима войници се появиха на входа зад редица от четирима невъоръжени последователи на Анаксамандър. Езон и Жълт заек носеха ризници и държаха в ръце вакуумети.

Те ме видяха, спряха и козируваха. Миг по-късно Ксенофан, Хераклит и Солон последваха примера им.

— Командире, как да постъпим със затворниците? — попита Езон.

Така и не можах да отговоря, защото откъм складовата пещера се зададоха останалите войници на Анаксамандър. Веднага щом ни съгледаха, те извадиха мечове и вакуумети и се хвърлиха към нас с яростни викове, които отекнаха надалеч под пурпурното небе.