Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (1)

α

Осланям се на милостта на Аполон, сред поетите, и на Деветте музи. Умолявам ги да укрепят немощния глас на един отдаден на науката изследовател, за да съумея в тяхна чест да предам историята си, като не я лиша от красота и същевременно я оставя правдива, каквато следва да бъде.

Но простете ми, о, богове, защото не е правилно да почитам Аполон заради сладкия му глас, а да оставям в забвение баща му Зевс, бог на гостите. И нека започна с това, че името ми е Аякс, че съм роден в град Тир в година 935 от основаването на Делоската симахия^[1], че предците ми са от знатно потекло, тъй като майка ми произхожда от прочута финикийска търговска фамилия, а баща ми е спартански генерал, който на младини командвал армии, а в зрелите си години служил като военен губернатор на множество градове-държави в Симахията.

Колкото до моите лични постижения, на двайсетгодишна възраст завърших Атинската академия и през следващите двайсет и три години служех на Симахията като учен в областите на пирологията и уранологията. От известно време заемам поста научен командир на небесния кораб „Сълзата на Чандра“ и на този кораб ръководя научните изследвания по създаването и осъществяването на проекта „Слънчев крадец“. Тъкмо заради тези мои действия на споменатия пост сега съм призован пред боговете, на които изповядвам своята история.

Още веднъж се прекланям пред Феб^[2] и Деветте музи, що го следват, и се моля за помощта им. С тяхната подкрепа и вашето снизхождение, позволете да започна тази история с последната мирна част от своя живот, този краен отрязък от отреденото ми от съдбините време, преди да бъде прекъсната нишката на моето съществувание.

В продължение на три години бях командир на „Сълзата на Чандра“ и през този период аз и моите помощници с огромни усилия на мисълта и чрез множество експерименти доведохме проекта „Слънчев крадец“ от теоретическа възможност до начеваща реалност. В края на тези три години най-сетне успяхме да сплетем върви от небесната материя, изкопана на вътрешните планети, в слънчева мрежа. Вярвахме и се надявахме, че скоро ще можем да използваме тази мрежа, за да уловим частица от небесния огън на Хелиос.

Но окончателното завършване на слънчевата мрежа все още изискваше продължителни и сложни изчисления и експерименти, които можеха да бъдат извършени само от Михрадарий, моя главен уранолог. Никакъв прогрес не можеше да бъде постигнат, докато той не приключеше тази част от проекта. Когато му поставих тази задача, Михрадарий потъна в дълбок размисъл, който продължи няколко минути, а след това обяви с поверителен тон, че ще може да завърши работата си до месец.

Ето как, за моя голяма изненада, аз и двама от основните ми помощници, Клеон, главният небесен навигатор на „Сълзата на Чандра“, и Рамоночон, моят главен динамик, се оказахме без работа за цели трийсет дена. Решихме да се възползваме от този неочакван дар и да напуснем временно кораба.

За близо хилядата дни, откакто моят екипаж се беше събрал на борда на „Сълзата на Чандра“, никой от нас не бе прекарвал повече от десет дена на Земята. Не зная как се чувстваха другите, но напоследък аз все по-често си мечтаех за разходка по неподвижната плоскост на Гея. За това как полагам умореното си от движение тяло върху спокойната й затревена повърхност, за да се насладя на тази статична сфера, увиснала в самия център на безкрайно движещия се Космос^[3].

Пратих съобщение до Земята с молба да получа разрешение от атинската администрация и спартанското военно командване, както и от делоските архонти, за едномесечна ваканция на трима ни. И двамата архонти се съгласиха без коментари. Спартанците също нямаха възражения, тъй като „Сълзата на Чандра“ оставаше под командването на Езон, военния командир на кораба и мой приятел. И те като мен знаеха, че твърдата ръка на този мъдър офицер ще е достатъчно условие за гладкото и безпрепятствено завършване на проекта. Но чиновниците в Атина бяха на друго мнение. Те нямаха нищо против отпуските на Клеон и Рамоночон, но в педантичните им умове мястото на командира на кораба беше на борда.

В продължение на четири дни между „Сълзата на Чандра“ и Атина сновяха пощенски капсули с моите доводи и техните контрадоводи. Най-сетне те се предадоха, но след като заплаших да изпратя оплакване до архонтите и ректора на академията. Намекнах за ужасяващи последици за техните кариери и за близки мои връзки с влиятелни хора, в които не бях съвсем сигурен. Моят блъф успя, но в злобата си бюрократите поискаха да намеря някакъв начин да заплатя за отсъствието си. Не без неохота предложих да направя лекционна обиколка на някои от градовете-държави в Средиземноморието, с което да изплатя месечния си отпуск.

След като въпросът най-сетне се уреди, Клеон, Рамоночон и моя милост очистихме бюрата си от текущите дела и се подготвихме за заминаване. Уговорихме се да напуснем кораба на Критския небесен пристан и да се върнем на борда точно след месец през Атинското пристанище. Поколебах се дали да не организирам официална церемония по изпращането, по време на която да предам тържествено научното командване на „Сълзата на Чандра“ на Михрадарий, моя първи заместник. Но като размислих, реших, че една официална церемония със съответните молитви, жертвоприношения и клетвополагане ще всее излишни тревоги сред екипажа, най-вече заради моето отсъствие. Но тъй като от друга страна не бих искал да напусна кораба незабелязано, като крадец посред нощ, вечерта преди да сляза на Земята, устроих скромно тържество в голямата банкетна зала на кораба.

Готвачите роби свършиха чудесна работа по приготвяне на ястията, център на които бе цяло едно печено агне, намазано обилно със зехтин и риган и поднесено с прясно приготвен хляб в корабната пекарна; имаше също свежи зеленчуци от всички краища на света и малки медени питки, шпиковани с фурми. За да подсили пламъка на празненството, Михрадарий предостави от запасите си няколко делви персийско вино, отлежавало много години в семейното му имение в Персеполис. Той разчупи печата, сочещ, че виното е от тъмночервена реколта, и от гърлото на амфората се разнесе опияняващ аромат. След това наля и смеси виното с вода и вдигна тост в моя чест, задето бях довел „Слънчев крадец“ толкова близо до окончателния успех.

Тази сцена е изрисувана ярко в паметта ми, спомням си изправената аристократична стойка на Михрадарий, неговата широка атинска туника, каквито носят преподавателите в Академията, и значката на дясната му ръка, докато вдига купичката с вино. Лъчите на залязващото слънце озаряваха алената течност, а сребристото сияние, идещо от корабната палуба, очертаваше черния силует на Митра, изрисуван на дъното на купата.

— За Аякс от Атина — обяви Михрадарий и ясният му глас отекна надалеч в студения въздух. — Командире, пожелавам ти да се насладиш на заслужен отдих след тежката работа.

Сведох глава в знак на благодарност и целият екипаж на „Сълзата на Чандра“; между който научният ми екип и войниците на Езон, вдигна купи и пи за моя триумф, който щеше да е и техен.

В смесената светлина от лъчите на залязващото слънце, първите трепкащи звезди и сребристото сияние на лунния камък, от който бе изработен корабът, на свой ред вдигнах съдинката с разредено вино и пих за здравето и просперитета на моя екипаж. Тъмновиолетовият Дионисиев дар се стече в гърлото ми и ме изпълни с възторг при мисълта за моите предстоящи успехи. Около мен гостите пиеха вино и се смееха, възхвалявайки шумно своя командир и себе си за положените усилия. О, богове, колко е лесно да се поддадеш на високомерието. О, Прометей, творецо на човека, защо си ни дарил с толкова малко от твоята божествена предвидливост?

Окъпан в топлината на виното и възхвалата, аз си взех чиния агнешко и тръгнах на обиколка из залата, приемайки благосклонно поздравленията и комплиментите, с които ме обсипваха присъстващите. В един ъгъл, седнали на два допрени дивана, открих Михрадарий и Рамоночон, погълнати от оживена дискусия. Причудлив контраст бяха тези двамата — високият, енергичен и млад персийски гений, проницателен и ясен в идеите си, и възрастният, предпазлив индиец, внимателно заобикалящ острите ръбове на недоказаните предположения, който прокарваше път за възгледите на Михрадарий, за да могат да бъдат приложени на практика. През трите години, откакто работехме заедно, те си бяха изградили практиката да спорят непрестанно — спорове, в които се бе родила уникалната конструкция на слънчевата мрежа и механизмът, с който тя беше прикачена за кораба.

— Командире — посрещна ме Михрадарий, когато се приближих към тях.

— Аякс — Рамоночон ме поздрави като приятел, а не като подчинен своя командващ.

— Рамоночоне, нямаш работа през следващия месец — заговорих. — Защо си седнал тук и спориш с Михрадарий?

— Трябваше да обсъдим един аспект от конструкцията на мрежата.

— Не те питах за какво спорите — рекох. — А защо?

Рамоночон засмука замислено палец. Остана така в продължение на няколко секунди, мислейки напрегнато.

— Навик — рече накрая. — Нищо повече.

Той сведе глава в престорен срам и похапна малко от агнешкото в чинията си. Двамата с Михрадарий се засмяхме на тази сцена.

— Не се тревожи за слънчевата мрежа, главен динамик — обърна се Михрадарий към Рамоночон. — Ще запазя идеите ти в ума си, докато се върнеш.

— Благодаря, главен уранолог — кимна Рамоночон. Усмихна се за миг, сетне лицето му помръкна и остана така, докато той не прогони тази сянка с леко помръдване на главата. — Но аз и сам мога да пазя идеите си в главата.

Зачудих се какво може да го безпокои и тъкмо възнамерявах да го попитам, когато от тълпата изникна Клеон и застана между нас. Носеше малък поднос с маслини и подсладени пшеничени питки, една от които стърчеше от устата му. Верен на питагорейската си клетва, моят главен небесен навигатор не хапваше месо, което не му пречеше да се отнася с обожание към всякаква друга храна.

— Михрадарий — заяви Клеон, докато облизваше последните трохи от питката от рехавата си, проскубана брада. — Разчитам на теб да пазиш кораба ми, докато съм на Земята.

В мелодичния глас на навигатора се долавяше шеговита развеселеност, но под нея се усещаше ясната нотка на загриженост. Разбирах, че на Клеон му е трудно да напусне кораба, който пилотираше от три години. Макар че неговият заместник-навигатор беше опитен пилот, той не бе тъй надарен, нито толкова добре подготвен, колкото прекаралия години в изучаване на питагоровите формули и размишления Клеон.

Михрадарий кимна търпеливо на Клеон.

— Кажи ми какво според теб трябва да направя.

Двамата се заеха да обсъждат корабното ежедневие, включително разписанието на полетите, дейностите по поддръжката и така нататък. Михрадарий проявяваше забележително търпение към Клеон, обикновено моят първи заместник трудно изтърпяваше подобни разговори. Мислено си отбелязах, че някой ден от Михрадарий може да излезе чудесен научен командир.

Докато Клеон и Михрадарий преглеждаха разписанието за редуване на младшите навигатори, Рамоночон се изправи и потъна мълчаливо в тълпата, не желаейки да бъде въвлечен в един толкова посредствен разговор.

По сходни причини аз също се измъкнах, проправих си път през множеството от учени и войници, които бъбреха на всякакви теми или споделяха грандиозните си планове, и се отправих към дъното на залата, където готвачите роби чакаха с още храна и вино.

До масата за сервиране беше седнал моят съкомандир Езон. Похапвайки обикновен хляб, той стрелкаше с поглед присъстващите и следеше поведението на войниците и офицерите. Осезаемото присъствие на неговия спартански дух не позволяваше на хората да се отдадат всецяло на забавлението и непрестанно им напомняше, че са екипаж на небесен кораб от Делоската симахия.

И докато аз можех да вдъхновявам подчинените си с идеи и прозрения за „Слънчев крадец“, Езон беше този, който съхраняваше единството на екипажа, както на цивилните, така и на войниците, защото и едните, и другите си даваха сметка за важното военно значение на нашата работа. Вперил поглед в него, не за първи път осъзнах смисъла на един от основополагащите принципи на делоското управление — двама командващи начело на всяко начинание. Сърцето ми се сви болезнено при мисълта, че предстои да напусна, макар и за известно време, кораба. Дали всичко ще бъде наред, когато на борда останат само един командир и един заместник? Но мимолетното ми притеснение скоро бе прокудено от усещането за сигурност, което витаеше навсякъде из кораба.

Езон ми кимна и ми подаде купичка с вино.

— Наслаждавай се на почивката си, Аякс — пожела ми той. — Остави командването на мен.

Изпих виното до последна капка, оставих купата и стиснах Езон за лакътя — жест между истински приятели.

— Не се съмнявам в това — рекох.

Езон върна жеста, неговата покрита с белези силна ръка притисна уверено и успокояващо моята. Двамата заедно вдигнахме тост за нашия екипаж и за „Слънчев крадец“ и под възторжените възгласи на моите хора аз се прибрах, за да си събера багажа и да позволя на виното в главата ми да се изпари.

На следващата сутрин „Сълзата на Чандра“ се приземи на критския небесен пристан, за да попълни запасите си. Клеон, Рамоночон и аз се разделихме с нашите другари и подчинени и напуснахме кораба, нетърпеливи да се насладим на удоволствията, които предлага само Земята. Клеон остана в Крит, в гилдията на небесните навигатори, за да набави нови витла за нашия кораб и да се запознае с последните достижения в математиката в компанията на своите колеги питагорейци. Ние с Рамоночон споделихме лека закуска от хляб и маслини в малко ресторантче на брега. После той се качи на един бърз презокеански кораб, пътуващ към неговата родина Индия. Сам и най-сетне на спокойствие, аз оставих тялото си да попие с пълна сила удоволствието на неподвижността, преди да позволя на ума си да си припомни сладостите на луксозния живот, до които можех да се докосна само в централното море на Делоската симахия.

Първата ми спирка беше Мемфис в Египет, там се разходих по брега на Нил, наблюдавах как робите събират папирусна тръстика, която сетне пресоваха на свитъци, и видях параходите, пренасящи злато и екзотични храни от сърцето на Африка към Средиземноморския басейн. Отдадох нужната почит на Тот-Хермес в неговия храм в Мемфис и прочетох лекция с десетгодишна давност за свойствата на поглъщащите светлина вещества пред преподаватели и начеващи студенти.

Оттук продължих към Ерусалим, където участвах в оживен дебат с пирологичната колегия в равинската школа относно двигателните свойства на различни видове огън. Спорихме в продължение на седем часа без прекъсване и прекратихме дебатите едва когато навън се стъмни и започна еврейският свещен празник. На следващия ден по улиците освен мен имаше само още неколцина заблудени посетители, а гражданството си беше останало у дома, за да се моли, или се бе отправило към храмовете, където да отдаде дан на техния бог.

На следващия ден продължих с подземното вакуумно метро до пристанището в Газа и се качих на спартански боен кораб, пътуващ за Рим, за да натовари нови попълнения за войната в Северна Атлантея. Форумът в Рим кипеше от последните новини за сраженията, търговци и аристократи спореха яростно за това каква стратегия трябва да прилага спартанското върховно командване, за да може да завладее равнините на този континент, и какви са възможните противодействия на Поднебесното царство в опита му да спре нашите армии. От всички народи в Делоската симахия в своето увлечение по войната римляните са най-близо до спартанците.

Когато напусках Форума, бях спрян от стар ветеран, който на младини беше служил под командването на баща ми. Почерпих пенсионирания войник с купичка вино и изслушах с уважение разказа за кампаниите, в които бе участвал като юноша и за битките край бреговете на Мисисип.

Той най-много се сърдеше за това колко е лесно на днешните войници, тъй като по негово време в армията все още нямало небесни кораби. В онези дни врагът владеел напълно небето с бойните си хвърчила и войниците можели да разчитат за защита единствено на артилерията. Преди да си тръгна, той ме попита как е баща ми. Усмихнах се и вдигнах рамене. Не исках да му кажа, че не съм разговарял с татко от две десетилетия.

Нямаше нищо чудно в това, че лекцията ми в римската школа не се радваше на кой знае каква популярност, тъй като бях отказал да говоря за разработването на нови оръжия. Спартанците щяха да поискат главата ми на тепсия, ако си бях позволил да издам и най-малката подробност относно един толкова важен военен проект като „Слънчев крадец“. Нощта преди да си тръгна, посетих една новоорфическа драматична постановка в катакомбите под Пантеона и отдадох почит на Зевс, след което отплавах.

От Рим се отправих към Сиракуза, където направих традиционно жертвоприношение с кръв от чернорунеста овца, пред паметника на героя учен Архимед, един от първите велики оръжейни майстори. Малцина се молят за неговото застъпничество, но аз се нуждаех от цялата небесна подкрепа, която можех да осигуря за успешния завършек на моята работа. На оживеното сиракузко пристанище взех кораб за Стълбовете на Херакъл, откъдето продължих по суша в задушната стоманена кабина на бойна огнена колесница — отправих се на изток, през северното крайбрежие на Африка. Войниците, които управляваха парозадвижваната колесница, ме попитаха дали някога съм изпитвал по-голяма горещина. Аз, който подготвях пленяването на частица от самото слънце, нямах друг избор, освен да се смея през целия път до Картаген.

Обитателите на тази част от света са много старомодни хорица. От всички градове в Средиземноморието Картаген е единственият без модерни удобства. Най-високите им сгради са едва триетажни, нямат небесен пристан, нито вакуумно метро за градски транспорт и климатизиращи филтърни мрежи над покривите на къщите си. Дори отказват да отглеждат домашни животни във ферми за самозараждане.

Без съмнение има хора, които извличат някакво перверзно удоволствие от подобно примитивно съществуване, но аз слязох на Земята, за да се забавлявам. Изнесох една максимално съкратена лекция, отговорих на колкото се може по-малко въпроси и избягах с първия възможен кораб за Тир, града, в който съм се родил.

В Тир пристигнах четири дни преди края на моята ваканция. В мига, в който стъпих на брега, бях заобиколен, от две дузини роднини по майчина линия. Млади братовчеди дърпаха краищата на преподавателската ми туника и ми задаваха всякакви въпроси за живота на небесния кораб. Чичовците ми предлагаха съвети за това как да се държа с подчинените си, а лелите ми съобщиха с поверителен тон имената на няколко подходящи брачни партии, на които бих могъл да спра избора си, тъй като вече съм бил на четирийсет и три и нямало начин да стана по-млад.

За да наблегне на последния въпрос, леля ми Филида настоя да присъствам на сватбата на моята племенница на следващия ден. Беше ми отредила централна роля, наложи се да държа една от големите червени свещи пред олтара на Ищар. От балконите в залата и иззад позлатената фигура на богинята на любовта към мен бяха вперили жадни погледи две дузини млади жени, привикани на сгледа от моите лели. Мисля, че успях да поукротя ентусиазма им, като насочих мислите си изключително към тържествеността на настоящия момент и си придадох съответното изражение. Не зная дали благодарение на това или по някаква друга причина, но и този път годявката ми се размина.

На сватбеното тържество се отдадох до забрава на финикийската кухня, опитвайки агнешко, задушено във фурми и смокини, пилешко, готвено с атлантийска гулия, вино, държано в кедрови бъчви, и уханни сладкиши с мед и ядки. В редките случаи, в които устата ми беше празна, трябваше да отбивам печалбарските предложения на моите братовчеди търговци. За тях науката не беше нито безкористно търсене на познания, нито жизнен фактор за успеха на войната между Делоската симахия и Поднебесното царство. Не, науката за тези хорица беше източник на нови приспособления, които да продават. Искрена наслада ми доставяше умението, с което отразявах опитите им да ме въвличат във всякакви сложни схеми, според които аз трябваше да изобретя нещо, което те да продадат, и после да си поделим натрупаното богатство.

Останах още един ден при семейството на майка ми, преди да се кача на кораб за Атина, където предстоеше да изнеса последната лекция, да се срещна с Клеон и Рамоночон и да се кача на борда на „Сълзата на Чандра“, който щеше да ни очаква на небесния пристан.

В пристанището на Тир открих спартански бързоскоростен куриерски кораб, който трябваше да ме откара в Атина. Издълженият и елегантен стоманен съд с неговите продълговати огнезлатни витла, щръкнали като шипове от носа, щеше да стигне града на познанието само за половин час. Но аз не исках ваканцията ми да свърши толкова бързо, предпочитах поне още малко да се насладя на спомена от преживяното през изминалия месец, преди да се потопя в строгата и консервативна атмосфера на Атинската академия. Ето защо заявих на капитана, че ще си потърся друг превоз. Малко по-надолу на кея се натъкнах на финикийски търговски кораб, който също щеше да плава за Атина, но щеше да измине разстоянието до кралицата на градовете за спокойните дванайсет часа. Свитъкът с личния ми знак и печата на архонтите, както и няколко обола от кесията бяха достатъчни, за да си осигуря място на кораба.

Ето как се озовах на откритата палуба на невъоръжен стар параход вместо в стоманената черупка на флотска фрегата, когато поднебесното бойно хвърчило изфуча от мирното следобедно небе и се опита да ме убие.

В началото атакуващият въздухолет беше само точка върху ослепителния диск на слънцето и аз го взех за небесен кораб на стотици мили над земята. Но докато се спускаше право надолу, той нарастваше твърде бързо, за да се намира на толкова голямо разстояние. Хвърчилото се стрелна встрани от слънцето и силуетът му се очерта върху един самотен облак. Извита серпентина с дължина двайсетина стъпки и широки прозрачни криле по средата на корпуса. Знаех какво е това — копринен дракон с човешки пилот и достатъчно даоистко въоръжение, за да потопи без усилие кораба.

Драконът описа дъга над облака, след това събра криле и пикира право към търговския параход. На върховете на крилете му трептяха сдвоени чи-копия, които вдигаха по повърхността на морето вълни от невидима ярост. Моят крехък товарен кораб се люшна напред-назад и аз тупнах на палубата. Грубият дъсчен под одра неприятно бузата ми. В същия миг огромна вълна заля борда, окъпа туниката ми, хвърли солени пръски в очите ми и изми кръвта от надраната ми буза.

Притиснах краищата на туниката към раната и се намръщих от острото смъдене. Закашлях се и заедно с храчката изхвърлих солена морска вода. Отново блеснаха сребристите копия, царството на Посейдон се подчини на беззвучната им команда и от доскоро спокойното море се надигнаха нови вълни, които блъснаха корпуса. Корабът се наклони рязко на една страна и едва не се прекатури. Запълзях по палубата, като се вкопчвах с нокти в дъските, за да се добера до навигационната рубка в средата.

Придвижвайки се мъчително по хлъзгавия под, не спирах да плюя солената вода, която бях нагълтал. В началото примесвах храчките с клетви срещу това старо корито, което дори нямаше въжени перила. Сетне обаче проклятията ми се насочиха натам, накъдето трябваше, а именно към мен самия, задето бях избрал цивилен транспорт. Но още докато пълзях и ругаех, неволно се замислих върху невъзможността на ситуацията — намирах се в Средиземно море, не на бойната линия в Атлантея. Как, в името на Атина, един вражески въздухолет бе достигнал центъра на Делоската симахия и къде беше спартанският флот, когато имахме нужда от него?

Сянката на дракона затрептя в пъстроцветна грациозност, докато летящата машина се издигаше нагоре и описваше лупинг — змия, захапваща собствената си опашка. Драконът увисна за миг в тази фигура, разпери криле и се спусна надолу, право към перката на допотопния параход. Хвърчилото профуча над мен и закри слънцето с блестящото си тяло. За миг успях да зърна пилота, дребен мъж в черно копринено джи^[4], който теглеше енергично кормилните жици и извръщаше чи-копията към десния борд на кораба. Поех си въздух и отправих беззвучни молитви за спасение към Посейдон и Амфитрита, изпълнен с отчаяната увереност, че следващият залп ще ни потопи.

Оглушен от тътнежа на чи-копията, така и не чух изстрела, който ни спаси, но слава на боговете, го видях. Тънък и ярък стълб на хоризонта, сочещ от морето към небето. При гледката сърцето ми се изпълни с надежда, тази черта от разреден въздух означаваше само едно — нейде извън полезрението ми вакуумно оръдие се готвеше за стрелба. Надеждите ми скоро станаха реалност, стоманен тетраедър с размерите на човешка глава литна право нагоре в коридора от разреден въздух. Тренираното ми око проследи траекторията на блестящия метален предмет и аз веднага прецених, че мерачът си е свършил добре работата. Двайсетградусовият наклон на балистичната крива щеше да отведе тетраедъра непосредствено над главите ни точно в момента, когато снарядът изгуби инерция.

В главата ми изплуваха уравненията, обуславящи движението на предмет с такива размери и материал, и те допринесоха за увереността в нашето спасение, но скоро бяха изместени от спомени от детството ми, когато, изправен пред класа, рецитирах опростената формулировка на аристотеловските закони на движението.

Земен обект, следващ посоката, в която е приложена сила, се движи в права линия, докато забави и спре.

Тетраедърът преустанови правия си полет петстотин стъпки над дракона. В разредения въздух различавах добре отблясъците на слънчева светлина върху четирите страни и шестте остри като бръснач ръба на пирамидата.

Земен обект, следващ посоката на естествено движение, ще продължи в права линия безкрайно…

Тетраедърът литна право надолу към хвърчилото, разкъсвайки коприна и бамбук, плът и кости, както сърп папирусна тръстика.

… освен ако не бъде спрян от някаква сила.

Опръсканият в кръв и омотан в копринени нишки снаряд тупна на палубата и остави дълбоки дири върху прогнилите дъски. Наоколо се разхвърчаха трески, но тетраедърът не проби палубата, само се претърколи няколко пъти и замря, сякаш открай време е бил закрепен за кораба също толкова солидно, колкото пирамидите в пясъците на Гиза.

Раздробеното тяло на дракона изгуби контрол върху ветровете, които го носеха, и се блъсна в задвижващата перка, набивайки снопове коприна и бамбукови пръчки между лопатите. Колелото спря да се върти и откъм парния двигател долетя протяжен вопъл, докато машината се напъваше отчаяно да поддържа ход.

Металното тракане прогони вцепенението и изпълни сърцето ми със страх. Хукнах назад, като няколко пъти се подхлъзнах върху наклонената, мокра палуба. Край мен търчаха моряци. Викове „Напусни кораба!“ ечаха от навигационната кула. Някои от хората се мятаха през борда, завладени от безразсъдното желание да се отдалечат колкото се може повече, преди архаичната машина да експлодира.

Чи-копията, все още стърчащи като нокти от натрошените криле на дракона, се огънаха под натиска на огромните лопати. На палубата се посипаха сребристи отломки, някои от тях се забиха в голите тела на моряците. Закрих лицето си с ръце и тъкмо навреме, защото дузина игли се впиха в кожата на предмишницата ми, вместо да се забодат в очите ми.

Палубата се наклони наляво, надясно, сетне отново наляво, докато морските течения, разлюлени от силите на поднебесната наука, се бореха с естествения ход на вълните. Продължих да крача сред този хаос и най-сетне се добрах до парната машина.

Два димни стълба бликаха от дюзите от двете страни на огромната бронзова сфера, пълна с кипяща вода. Потоците от нагорещена пара се опитваха да задвижат сферата, коженият ремък, който я свързваше с колелото на перката, очакваше да бъде завъртян, за да може на свой ред да задвижи колелото, с чиято помощ корабът пореше морската шир. Но тялото на дракона се беше вклинило между лопатите на перката и не позволяваше да се осъществи този дар на движението. Отказът се предаваше на кожения ремък, който не можеше да се върти върху ролките и застопоряваше машината. Това беше и крайната точка на веригата от отрицателни въздействия.

Но парата продължаваше да блика по тръбите, опитвайки се упорито да пресъздаде принципите, обуславящи зараждането на света, и да придаде движение на телата. Върху сферата се появиха пукнатини, разхвърчаха се нитове и дузина малки струйки се присъединиха със свистене към рева на кипящата вода.

Приклекнах под сферата, усуках около ръката си края на тогата и отворих вратичката на пещта, която подгряваше водата. Огнени езици се стрелнаха към небето. Хвърлих се назад тъкмо навреме, за да не ме изгорят.

Парата от сферата се превърна в гъста мъгла, докато огънят, който доскоро я подгряваше, продължаваше да се издига нагоре, озарявайки ярко всичко наоколо и вероятно се виждаше на огромно разстояние. Пожарът щеше да продължава да се разгаря, ако не беше вятърът, който бързо разпиля подхранващите го атоми и ги накара да се смесят с техните събратя в сиянието на дневната светлина.

Рухнах на палубата, изсъхналото ми гърло с мъка пропускаше влажния въздух. Изкашлях гъста храчка върху подгизналата си тога, после се отпуснах по гръб, плувнал в пот като маратонец. Облакът от пара постепенно се превърна в ситен ръмеж. Освободено от натиска на ремъка и тласкано от морските вълни, колелото се завъртя назад и натрошеното бойно хвърчило заедно с трупа на пилота цопнаха в тъмната като вино вода.

Екипажът нададе възторжен вик, а аз се надигнах, олюлявайки се, за да приема възхвалата, но се оказа, че не мен аплодират. От изток към нас се приближаваше дълъг двеста стъпки стоманен кораб, обрасъл от носа до кърмата със страховити вакуумни оръдия и натъпкан с тежковъоръжени войници. Приседнах изтощено и отправих благодарствени молитви за нашето спасение към Арес и Атина. Флотът беше пристигнал.

Със спартанска точност бойният кораб „Лисандер“ се изравни с повредения параход, извади допреди малко паникьосаните, а сега крещящи възторжено моряци от водата и постави подвижно мостче между двата съда. По време на тези лишени от припряност маневри аз се подпрях на един празен контейнер, попих кръвта от бузата си и гледах. Близостта на „Лисандер“ възвърна усещането ми за сигурност. Това беше продълговата, елегантна фрегата, облицована от носа до кърмата със стомана, която да я защитава от въздушни атаки. Металният корпус бе боядисан в Практично сиво. Единствената украса на целия кораб беше фигурата на носа, изобразяваща Хера, богинята закрилница на Спарта, със скръстени на гърдите ръце и очи, оглеждащи хоризонта за всеки, който би дръзнал да вдигне ръка срещу нейния народ.

Склоних глава пред това изображение на царицата на небесата, сетне отправих изпълнен с гордост взор към пирамидата от оникс, която се издигаше на кърмата. Моят хелиофилен двигател, единственото ми голямо постижение преди „Слънчевия крадец“. Бяха изминали двайсет години, откакто открих как да привличам и улавям огнените атоми, танцуващи в слънчевите лъчи, и да ги използвам за движение на корабите. Оттогава всеки морски съд, построен във флотските корабостроителници, е оборудван с една от моите машини. Срещаха се толкова често, че вече малцина помнеха името на откривателя им, но такива са прищевките на богинята на славата.

Вежливо покашляне прекъсна съзерцанието ми. Млад етиопец с едва набола брада, облечен с поръбена в черно туника и с професионално-загриженото изражение на флотски доктор, стоеше до мен, стиснал чанта с инструменти.

— Не съм пострадал сериозно, докторе. Погрижете се за моряците — рекох, макар да знаех добре какъв ще бъде неговият отговор.

— Позволете аз да преценя това — отвърна младият мъж със спокойствие, натрупано през годините на професионална кариера. Лекарите винаги казват тези думи и с този глас, също както неизменно пренебрегват чужди заповеди, тъй като Клетвата на Хипократ има далеч по-голяма тежест от военната дисциплина.

— Няма сериозни поражения — обяви той, след като ми прегледа гърлото, потърка с тънка метална сонда раната на бузата и опипа крайниците ми за счупвания. — Само драскотини и пресъхнало гърло.

Той извади от чантата кафяво стъклено шишенце с египетския йероглиф за кръв и чисто гъше перо, напълни перото с червеникава течност от шишенцето и го забоде в ръката ми.

— Най-обикновена инжекция с Жизнерадостно настроение, за да ускори оздравителния процес — обясни, сякаш не го знаех. — Освен това се нуждаете от почивка. — Като че ли не си бях почивал цял месец.

Докторът се обърна да си върви и размени енергични поздрави с млада жена в броня, която току-що бе прекосила трапа от „Лисандер“. Нямаше да й обърна внимание, в края на краищата от бойния кораб непрестанно прииждаха хора, за да помагат на ранените. Но униформата й не беше флотска. Гърдите й бяха обгърнати в дебела стоманена ризница, имаше хоплитски меч и бронзов офицерски вакуумет с шейсетсантиметрово дуло. Ала това, което привлече вниманието ми, беше шлемът с пера от конски косми и желязната значка на ръкава, каквито носеха само випускниците на спартанската военна школа. Какво ли търсеше на един флотски кораб?

Тя стъпи на борда на финикийския параход и се отправи забързано към мен. Кожата й притежаваше бронзов загар като на туземците от Северна Атлантея, а дългата й, усукана на плитка коса, острите черти и жилестото, атлетично тяло ми подсказа, че е от градовете-държави на ксероките. Но очите й бяха в цвят, какъвто не бях виждал досега, златисти като Хелиос, с блясък, който в началото взех за хладен, сякаш вратите към душата й бяха двама стражи от замръзнал пламък.

— Командир Аякс? — попита тя с глас, в който идеално се съчетаваха ксерокски диалект и елинска дикция.

Кимнах, неспособен да откъсна поглед от тези студени златисти очи.

— Трябва да дойдете с мен — обяви тя с тон на съдия, произнасящ присъда.

— Какво?

Тя развърза малката кожена кесия на колана си и ми подаде папирусен свитък. В началото различих само няколко реда отпечатан на машина текст, два подписа и печата на Делоската симахия — два сключени кръга, в левия — атински бухал, в десния — паунът на Хера.

В писмото се казваше:

„Книжникът Аякс от Атина, научен командир на небесния кораб «Сълзата на Чандра», трябва да приеме капитан Жълт заек от Спарта за свой телохранител и да се подчинява на всички заповеди, които по нейна преценка засягат опазването на неговия живот.

 

По нареждане на:

Кройс, архонт на Атина

Милтиад, архонт на Спарта“

Прочетох писмото три пъти, опитвайки се да схвана смисъла. Идеята, че един спартански капитан ще приеме незначителна задача като тази да бъде нечий телохранител, ми се струваше най-малкото нелепа. Ако архонтите бяха възложили подобно поръчение на баща ми, той щеше да кипне от гняв, но Жълт заек го приемаше стоически. И защо след три години изведнъж ми беше нужен телохранител? Дали архонтите по някакъв начин не бяха научили за бойното хвърчило? Не, невъзможно!

— Какво значи това? — попитах. — Какво се е случило?

— Получих заповеди без обяснения. Повикаха ме, дойдох.

— Знаете ли как хвърчилото е стигнало дотук?

— Не.

— Известно ли ви защо е бил нападнат търговският кораб?

— Целта е била да ви убият — отвърна тя. — А сега, ако обичате, последвайте ме на „Лисандер“, за да мога да предотвратя следващ опит.

— Да ме убият? — повторих смаяно. — От всички военни обекти в Средиземноморието защо им е на поднебесните да пращат бойно хвърчило, което да убие мен?

— Не зная — рече жената. — Но ми съобщиха, че ще бъдат направени опити за покушение срещу вас. Командир Аякс, настоявам да дойдете с мен.

За миг не бях в състояние дори да помръдна, умът ми, шлифован от дългите години академично обучение, имаше нужда да разбере какво се случва, преди да разпореди някакво действие. А да напусна безпомощния търговски кораб заради безопасността на фрегатата, би означавало да оставя този въпрос нерешен. Но не можех да се възпротивя на заповедите на архонтите, нито да устоя на спартанската увереност в гласа на капитан Жълт заек, ето защо си събрах набързо багажа и я последвах на борда на „Лисандер“. През цялото време умът ми търсеше някакво разумно обяснение за тази иначе безумна атака.

Меките ми кожени сандали шляпаха отчетливо по стоманената палуба на бойния кораб, а бронзовите гамаши на моя телохранител не издаваха никакъв звук, сякаш шумът от дрънченето на метал в метал щеше да е светотатство, което дори тя не можеше да си позволи.

Моряците с кожени ризници преустановяваха заниманията си, спираха да зареждат оръдията и да мият палубата, за да й отдадат чест, докато вървяхме към носа на фрегатата. Но дори когато вдигаха ръка за поздрав, изглеждаха малко сконфузени и неуверени, сякаш не знаеха къде точно в йерархията да поставят капитан Жълт заек.

Подминахме един отворен люк, зад който видях стълба към каютите на екипажа. По-нататък мярнах отворената врата на баня и изведнъж усетих, че кожата ми смъди от засъхнала пот.

— Бих искал да се преоблека — рекох.

Капитан Жълт заек поклати глава.

— Долу е прекалено тясно. Възможно е там да се спотайва убиец.

— На спартанска бойна фрегата? Това е изключено.

— Също толкова, колкото и поднебесно хвърчило да стигне сърцето на Симахията.

— Но…

Тя посече въздуха между нас с дясната си ръка, слагайки край на спора.

— Безопасността е по-важна от вашето удобство. Ще се изкъпете, когато пристигнем в Атина.

Продължихме към носа и спряхме само на няколко крачки от фигурата на Хера. Моята телохранителка подаде глава под стоманения навес и огледа с бдителен взор морето и хоризонта. Проследих погледа й, питайки се какво ли може да търси там, но изведнъж в мен се пробуди военното обучение, на което ме бе подлагал баща ми, и аз видях това, което беше видяла и тя.

Наоколо имаше половин дузина кораби, четири от тях търговски съдове, следващи редовен маршрут между средиземноморските брегове, един пътнически параход, натоварен с цивилни, и още един военноморски кораб. Този последният беше дълъг едва двайсетина стъпки и само с едно оръдие, но всичко това бе за сметка на повишената бързина и маневреност. В небето над нас съзрях десетина точки, най-вероятно небесни кораби и лунни шейни, литнали високо над редките облаци. Но може и да не бяха. Ами ако на борда на някой от тях се спотайваше убиец? Ако някоя от тези реещи се точици беше друго поднебесно хвърчило? Ако след първата невъзможна атака последваше още една?

— Права сте, капитане — въздъхнах. — Моите извинения. Твърде дълго водих безметежен живот. Осланям се на вашата преценка.

Тя кимна едва забележимо и насочи вниманието си към въоръжението на нашия кораб, като плъзна поглед по вакуумните оръдия, монтирани на подобни на барабан въртящи се платформи, разположени на всеки пет стъпки покрай двата борда. Приличаха ми на два реда фалоси по време на Дионисов фестивал. Една по една цевите на тези оръдия описваха плавни кръгове във въздуха, докато артилеристите гресираха и изпробваха насочващите механизми. Моят телохранител кимна отново, сетне насочи неразгадаемия си поглед към мен.

Започнах да си мисля, че това назначение е нещо като наказание за мен. Тази мисъл ми донесе някакво перверзно облекчение, сякаш сама по себе си намаляваше възможността да се намирам в опасност. Но два факта отхвърляха една толкова успокояваща хипотеза. Първо: когато спартанските офицери допуснеха грешка, или получаваха опрощение, или ги екзекутираха — в зависимост от тежестта на простъпката.

И второ, по-тревожно: бойното хвърчило беше нападнало кораб, който пренасяше само екипаж от търговски моряци, вълна и червена боя. Единственото нещо на борда, което имаше стойност за Делоската симахия, несъмнено бе моята скромна особа на изтъкнат учен. От друга страна, едва ли можеше да се каже, че съм най-важната цел на Симахията. Освен ако Поднебесното царство не беше узнало за „Слънчев крадец“.

Мислите ми бяха прекъснати от вика на мичмана:

— Приготви се за отплаване!

Сграбчих машинално близкия парапет и запънах пети в пода.

— Разгърни витлата! — провикна се същият глас и по набраздената ватерлиния на корпуса изникнаха поредица от златисти клинове. Огненочервени отблясъци озариха навеса, окъпвайки статуята на Хера в божествена светлина. Заревото на любимата на Зевс се отрази върху бронята на Жълт заек и на свой ред подпали върху нея огнени светлини. Застанала неподвижно, спартанката изглеждаше толкова величествена, та аз си помислих — да бъда простен за богохулството — че пред мен стоят две богини, а не една.

Постепенно очите ми привикнаха със сиянието и мигът на вдъхновение отмина. Поех с пълни гърди повея от разреден въздух, който идеше откъм витлата. Импрегнираният с огнени елементи метал разреждаше океана, за да може корабът да се плъзга бързо по повърхността, без да се забавя от вълнението.

Докато се носехме право към Атина върху килим от несъпротивляващо се море, аз се улових по-здраво за перилата, за да удържа на инерцията. Единствената предпазна мярка на капитан Жълт заек срещу рязкото ускорение беше да се наведе леко напред и да напрегне крака. Това малко движение беше напълно достатъчно да я удържи на място и да й попречи да се плъзне по палубата и да се преметне през перилата. Неподвижна като Земята, тя оставяше на космоса да се мести около нея, запращайки спартанско предизвикателство срещу законите на физиката.

Морски пръски изригваха пред нас и заливаха палубата. Отново усетих парене върху раната и в очите, но охлузванията ми почти бяха завехнали и дори ми беше приятно да се къпя в този освежаващ дъжд. Затворих очи и вдъхнах от острата смес на сол и разреден въздух, сетне прочистих мислите си с една дълбока въздишка и се заех да подреждам странните събития, които се бяха случили, откакто напуснах Тир.

Две имена не ми даваха покой — Рамоночон и Клеон. Дали и на тях бяха пратили телохранители? По моя преценка те бяха дори по-важни от мен за Симахията. Клеон беше признат от всички за най-способния небесен навигатор, завършвал някога школата в Крит. А Рамоночон, въпреки че не беше випускник на Академията, бе най-опитният динамик от Индия до Атлантея. Ако Поднебесното царство искаше да върне разработките на небесни кораби в Делоската симахия с пет години назад, достатъчно беше да го премахне.

Още повече че Рамоночон сега беше на почивка в Индия, толкова близо до границите на Поднебесното царство. Щом са могли да пратят хвърчило за мен чак тук… О, Атина, молех се аз, носителко на егида, опази моя верен другар.

Наведох се към капитан Жълт заек и извиках, за да надвия рева на вълните, които се блъскаха в кораба:

— Пратихте ли пазачи на Клеон и Рамоночон?

— Не зная — рече тя. — Получих заповеди направо от Делос, без никакви обяснения.

И тогава Атина ме озари с внезапно прозрение. Каквато и да беше причината за тъй спешното провождане на капитан Жълт заек, тя бе родена през последните часове. Атинските чиновници бяха добре осведомени за моя маршрут и ако имаше нещо обезпокоително, можеха да ме известят далеч по-рано. Какво ли бе станало през тези няколко часа, за да предизвика подобна реакция?

— Прибери витлата! — провикна се мичманът и ме извади от дълбокия размисъл.

„Лисандер“ забави ход, тъй като вече наближавахме пристанището. Сърцето ми затуптя. Ако имаше някакво място на света, където можех да намеря отговори, това беше Атина, градът на познанието.

Огледах с насълзени очи добре познатия ми пейзаж от хаотично пръснати постройки, които придаваха облика на града. Двайсететажните кули, вдигнати през последния век, караха Атина да прилича на огромна гора от бронз и стомана, а в основите им, като гъби около стари дънери, се бяха скупчили едноетажни ойкои^[5], построени преди хилядолетия от основателите на града. Повечето граждани скитаха из тази джунгла, без да знаят къде са и в кое време живеят.

Погледът ми се зарея нагоре, над високите метални дървета, към кулата, в сравнение с която те бяха като джуджета — небесният пристан на Атина, единствената сграда, която сякаш се надсмиваше на градската суета и шумотевица. Лъщящият стоманен цилиндър се издигаше на миля над пристанището. Последната му четвърт беше покрита със сигнални светлини и фенери, които да насочват приближаващите се кораби. Веднага щом небесните кораби се снизяваха към града, маяците ги ориентираха към върха на кулата. С корабите обикновено пристигаха новини и сурови материали от вътрешните сфери, а отпътуваха разпореждания от Земята за небесата.

„Лисандер“ тъкмо се бе присъединил към върволицата от морски кораби, навлизащи в пристанището, когато една дълга четиристотин стъпки сребриста стрела с корпус, нашарен от големи и малки оръдия, се отдели плавно от най-горната платформа на небесния пристан, издигна се във въздуха и се понесе на запад — летяща крепост, пратена към Атлантея, за да разчисти небето от бойните хвърчила. Без съмнение на борда на този кораб имаше и новаци, които виждаха за първи път Атина от високо и щяха да останат изумени от реда, който се наблюдаваше под привидния хаос. Беше изминал четвърт век от деня, когато аз самият бях дарен с подобно видение — единение и хаос, красиви като показваща се от водата Афродита. По онова време бях все още студент в Академията и моята паралелка по уранология трябваше да посети Луната, за да можем ние, ококорени юноши с глави, наблъскани с теоретични познания, да получим първия си практически опит по небесна механика. Пътувахме с един от училищните небесни кораби, свален от активна служба военен модел, лишен от каквито и да било удобства, с които можеше да се похвали например модерен съд от типа на „Сълзата на Чандра“.

Повечето от моите съученици тогава бяха вперили погледи в небето, нетърпеливи да разгледат сферите отблизо, но аз поглеждах надолу, надзъртайки над перилата на кораба, към мястото, което току-що бяхме напуснали — градът на богинята на мъдростта.

Тесните извити улички и ярко изрисуваните сгради, както стари, така и нови, бяха скупчени около три зони на трескава активност — пристанището, Акропола и Академията. Градът беше украшение, което се състоеше от три големи камъка, заобиколени от гроздове по-малки камъчета. Помня, че тогава се чудех дали в моментите, когато скучае, Атина понякога не отваря своята кутия със съкровища, за да се полюбува на най-красивото сред тях, щастлива, че никой друг от боговете не може да се похвали с перла, равна по красота на тази.

Щях още дълго да надничам през перилата, но моят учител ме беше дръпнал назад, за да ме пристегне с колани за седалката, тъй като ни очакваше кратък полет до Луната.

Прогоних спомените, докато „Лисандер“ маневрираше бавно в пристанището. Както винаги, кейовете бяха натъпкани с кораби от всички краища на Делоската симахия. Египетски шлепове търкаха бордове с персийски триреми, индийски фрегати, атлантейски дракари и още много други. И навсякъде сред тях спартански военни кораби изстрелваха сигнални ракети, за да поздравят завръщащите се у дома бойни другари.

Бях чувал много капитани да се оплакват от използването на линейни кораби като куриери между Спарта и Атина. Те горчиво се възмущаваха, че ги задържат в Средиземноморския басейн, когато биха могли да се сражават с поднебесните флотилии край Тихоокеанските острови или до бреговете на Атлантея. Предполагах, че капитанът на „Лисандер“ е на същото мнение, макар че нямах възможност да обсъдя този въпрос с него.

Сред тази тълпа от мускулести атлети зърнах самотен, но напълно самоуверен финикийски търговски кораб, почти същият като този, който бях изоставил насред морето. Опашка от тромави и яки нордически роби разтоварваше огромни бали от трюма: папируси, душата и кръвта на градската бюрокрация.

Хартията се товареше на малки каручки, с които я откарваха до крепостите на чиновничеството, скупчени около пристанището като създадени от човешка ръка скали: термитници, гъмжащи от хиляди работници, на чиято неуморна бумащина се крепеше самата Симахия. Мрежа от вакуумни тръби свързваше тези скали една с друга. Из пристанището се носеше несекващо метално дрънчене от куриерските капсули, фучащи по тръбите с шеметна бързина.

„Лисандер“ се изравни с един каменен кей и от палубата хвърлиха въжета, които бяха завързани надлежно за пилоните. Веднага след това беше спуснат трапът, който се удари с метален звън в бетонната платформа. Пристанищни роби понечиха да се качат на борда, но капитан Жълт заек им нареди да се върнат обратно.

— Никой да не доближава трапа на трийсет крачки — заповяда тя. Войници, моряци и роби побързаха да отстъпят. Заповедите на един спартанец не са нещо, което да пренебрегнеш с лека ръка. Едва когато се оформи достатъчно обширно пространство, за да се вижда какво става наоколо, Жълт заек ми разреши да сляза.

Ето как, с изтръпнали крайници, смъдяща кожа, залепнала тога и объркан ум, аз стъпих за последен път в града на Атина.