Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (18)

σ

В ледената вода на подземния поток ние се изкъпахме за първи път след катастрофата на „Сълзата на Чандра“. Чистата, прозрачна планинска вода отми от тялото ми полепналия прах от дългите седмици напрегната работа. Натърках се силно със сапун и влажна кърпа, за да сваля повърхностния слой кожа, а после се загледах в белите пенливи петна, които потокът отнасяше бързо.

След като измих небесния слой от тялото си, аз се излегнах по гръб във водата. Последните остатъци от хранителната таблетка на Фан ми помогнаха да се изкъпя в ледената вода, без да изпитвам дискомфорт. Лежах, заслушан в успокояващия ромон на потока и в равномерните удари на Гея, майка на всички неща, дълбоките пулсации на земята, които прогонваха умората и ме посрещаха с добре дошъл в утешаващата й прегръдка.

На няколко крачки надолу по течението Жълт заек методично търкаше тялото си от потта и мръсотията с бамбукова четка, която бе намерила в една от шатрите, въпреки че кожата й вече сияеше, сякаш е от чисто злато. Когато приключи, тя развърза плитките си и си изми косата, докато засия като гарванови криле на лунна светлина.

Фан беше запалил малък огън близо до задната стена на пещерата и ние с Жълт заек се изсушихме на него, а през това време старият даоист зае мястото ми в потока. Щом останахме насаме, аз се наведох към Жълт заек и й прошепнах в ухото:

— Трябва да ти разкрия една тайна. В случай че не доживея утрешния ден.

Тя се извърна и ме погледна втренчено.

— Аякс — рече, също шепнешком, и гласът й бе нежен като морски бриз и хаплив като зимен полъх, — нима ще предадеш клетвата, дадена на боговете?

— Не — отвърнах. — Никого няма да предам, тъй като все още се намираме в Хадес и дългът ми повелява да ти помогна да избягаш.

Тя кимна бавно и аз доближих устни до ухото й. След това й прошепнах тайната на Орфическите мистерии. Научих тази, която пазеше живота ми, как да освободи душата си от царството на мъртвите.

Сега, когато съм изправен пред вас, о, богове, заявявам открито с цялата си убеденост, че думите, прошепнати на Жълт заек, не нарушават моята клетва. Защото именно с тази тайна Езон ми бе предал и дълга да се погрижа за нашето оцеляване, а когато я разкрих на Жълт заек, въвеждайки я в свещената група на онези, които знаят истинския път на Орфей, все още не бях изпълнил докрай този дълг. След като й разкрих тайната, аз вече не се страхувах от последствията от моите действия.

Малко по-късно Хелиос се спусна над планините на запад, но двата слънчеви фрагмента продължаваха да озаряват нашия склон като два маяка, насочващи Езон и Рамоночон по обратния път. Изкъпани и преоблечени, Жълт заек, Фан и аз излязохме да ги посрещнем и да им помогнем със закотвянето на лунната шейна за скалата.

— Как мина? — попитах моите вестоносци, когато се прибрахме обратно в пещерата.

— В началото поднебесните не искаха да пращат делегация — докладва Рамоночон, след като се протегна уморено и се почеса по раменете. — Беше очевидно, че подозираха някаква клопка. Но когато им казах, че Фан е жив и е помогнал за връщането ни, генералът се съгласи и те решиха да дойдат, за да видят с очите си какво може да го е накарало да рискува живота на своето семейство.

— Не мисля, че ще бъдат разочаровани — обади се Фан. — И ако всичко мине добре, семейството ми ще бъде спасено.

Обърнах се към Езон. Той потопи шепи в потока и отпи от чистата, студена вода. След това избърса една сияеща капчица от устните си.

— Генерал Антиокъл, командирът на ескадрилата небесни кораби, която ни преследва, склони да дойде тук. Иска да разбере какво може да е накарало двама спартански офицери и един атински учен да забравят дълга си.

— Добра работа — похвалих ги. — А сега елате да седнем. Трябва да обсъдим някои неща, преди да настъпи утрото.

По моя молба Рамоночон намери няколко листа оризова хартия, бамбукови писалки и мастилница с червено мастило, оставени от будистите. Двамата с Фан се настанихме на покрития с кожи под на най-голямата шатра, разстлахме хартията върху дървени подложки и се заехме да пишем.

На светлината на слънчевите фрагменти, проникваща през отвора на пещерата, ние постепенно обрисувахме моста между нашите науки. Фан, привикнал да пише с четчици, се затрудни на няколко пъти в изписването на поднебесните йероглифи с моливи. Моята ръка също трепна неведнъж, непривикнала да държи бамбукови пръчици. Но проблемите на тленните ни обвивки бързо бяха преодолени от познанието, което бликаше направо от душите ни и се изливаше върху листовете през тази дълга и ярка нощ.

Когато Хелиос се възкачи на изток, за да поздрави своите отвлечени деца, приковани за планината, аз бях изписал трийсет листа с гръцки текст и формули, докато Фан бе изпълнил само пет страници с далеч по-сбитите поднебесни йероглифи.

— Готови сме вече да посрещнем нашите гости — заявих.

Езон и Жълт заек бяха облекли своите ризници, старателно почистени и лъснати през нощта. На вратовете им висяха медни спартански плочки с изрисувания лик на Хера, а от шлемовете им стърчаха наперено конски опашки. Също през нощта Рамоночон бе зашил скъсаната копринена тога на Фан и сега старият даоист изглеждаше съвсем достолепен. Моят индийски приятел бе изпрал преподавателската ми тога, която сега се белееше, и дори беше почистил синкавите ширити по края. След като я облякох, поставих гордо на рамото си значката на командира с немигащия бухал на Атина върху нея.

Самият Рамоночон носеше скромно будистко шафраново расо. Жълтият цвят подчертаваше недвусмислено и дръзко отделянето му както от Симахията, така и от Царството.

На третия час след идването на зората ние се подредихме в очакване да се появят гостите. Бяхме се изправили на десет крачки навътре от входа на пещерата, двамата с Фан в центъра, Рамоночон вдясно от мен, Жълт заек и Езон по фланговете. Спартанците стояха неподвижно, опрели на гърдите си оголените си мечове.

Откъм входа повя вятър и донесе със себе си малко сняг. В сърцето ми отекна далечна гръмотевица. Нещо величаво и същевременно ужасяващо се надигна вътре в мен, то бързо набираше мощ и скоро изпълни пещерите на моята душа. В главата ми си даваха среща оглушителни гръмотевици, светкавици озаряваха душата ми, но всичко това не ме безпокоеше, защото силата на божеството, което властваше над небесата, ми помагаше да се възнеса над бурята във вътрешния ми мир.

Обърнах глава надясно и видях Фан, изправен неподвижно и смълчан, с крехко тяло като понесена от вятъра птица и същевременно твърд и непоклатим като течение в океанските дълбини. Той също ме гледаше, а през очите ни онези, които бяха обладали душите ни, се измерваха с погледи, след това се пресегнаха през потоците от пневма, които ни бяха приковали един към друг и внимателно се докоснаха.

— Аякс — проговори Езон зад мен. — Дойдоха.

Обърнах се и погледнах към входа на пещерата. Огромна лунна шейна се беше приземила отвън. До нея тъкмо кацаше драконово хвърчило. Делегациите слязоха от своите транспортни средства и се отправиха в две колони към пещерата. Вдясно вървяха представителите на Делоската симахия, водени от спартански генерал и атински учен — и двамата със значки на командири. Не познавах спартанеца, но ученият беше шейсетгодишен мъж на име Поликрат. Бяхме изучавали заедно преди години поднебесната наука и знаех, че притежава жив и пъргав ум. Усещах ръката на Атина зад неговото присъствие.

Зад тези двама водачи крачеха дузина войници с леки бронзови пехотни ризници и прибрани мечове и вакуумети, а в края на редицата имаше две жени, също в преподавателски тоги. Генералът отдаде чест на Езон и Жълт заек и те отвърнаха по същия начин. Поликрат ме разглеждаше с нескрито любопитство, сякаш се опитваше още сега да разгадае смисъла на моята постъпка.

Вляво се изкачваха поднебесните, облечени в кафяви копринени брони, мечовете им бяха прибрани в пристегнати на гърбовете ножници, а персоналните чи-копия — затъкнати в коланите. Между тях вървеше техният генерал, мъж на средна възраст, облечен с тънка стоманена ризница, която бе прилепнала плътно по тялото му и следваше всяко негово движение. Най-накрая пристъпяха двама млади мъже с тоги, подобни на тази на Фан. Те погледнаха неуверено моя спътник и едва забележимо му се поклониха.

Двамата с Фан очаквахме мълчаливо приближаването на делегациите. Бяхме оставили сърцата си открити, за да могат божествените сили, които се бяха настанили там, да се пресегнат и да докоснат сърцата на тези мъже и жени. Шумът на вятъра се смеси с гръмотевиците в душата ми, а ромонът на потока — с хармонията на чи, която извираше от Фан, и тези два прекрасни звука бяха хорът на Небето и Земята, който посрещна новодошлите.

— Идвате за слънчевите фрагменти — заговорих аз и гръмотевиците зазвучаха в гласа ми. — Ще ги получите, след като учените ви прочетат тези документи.

Жълт заек пристъпи напред и предаде моя текст на Поликрат, а Езон отнесе работата на Фан на поднебесните учени.

Книжниците разтвориха предпазливо свитъците. Започнаха да четат с вяло любопитство, което скоро прерасна в осезаемо вълнение.

— Аяксе! — възкликна Поликрат и ме погледна с лице, на което се четеше страхопочитание. — Наистина ли си го направил?

— Чети нататък — отвърнах.

Една от помощничките му посочи с пръст пасаж от писанията ми.

— Този експеримент можем да направим още довечера — рече тя развълнувано.

Усмихнах се едва забележимо. Първите опити в работата на Фан и моята бяха подготвени така, че да могат да бъдат осъществени от обичайната група учени, придружаващи всяка по-голяма армейска част на всяка от двете империи. По-нататъшните експерименти, описани в текстовете, изискваха добре оборудвани лаборатории, каквито имаше само в Атина и Хангксу, и голям брой опитни учени.

Както и предполагах, възбудата и учудването на книжниците от двете страни нарастваха с навлизането им в същината на материята.

Съставянето на техническата част на тези тезиси не беше особено сложно. Далеч по-трудно бе да се вмъкнат между редовете исторически бележки, подсказващи по какъв начин двете империи бяха достигнали до този безкраен конфликт и защо и двете страни смятаха, че губят войната. Клио ме беше предупредила, че нито един простосмъртен не би разбрал тези думи, но след като Атина бе обещала, че научните познания, които им давахме, щяха да разсеят отчаяните настроения в Делоската симахия и Поднебесното царство, тогава може би след трийсет или петдесет години, или дори след век, щяха да се появят учени, способни да разчетат скритите послания в нашите текстове и да върнат историята на почетното й място в Академията.

И двете групи учени приключиха с четенето приблизително по едно и също време и се обърнаха към нас с купища въпроси. Но аз не им дадох никакъв шанс.

— Вземете — рекох и подадох един лист на Поликрат, а Фан предаде същия текст на поднебесните учени. На листовете бе обяснено как се привързва слънчев фрагмент за небесен кораб, като се използват инструменти, подобни на тези на „Порицанието на Феникса“. На чертежа на Фан имаше няколко бойни хвърчила в коридор от разреден въздух, насочен в подсилено чи-поле, там също се обясняваше как да бъде създаден подобен коридор с помощта на образци от пленено огнезлато.

— Тук ще намерите инструкция как да откарате със себе си своя слънчев фрагмент — добавих. — Вземете ги и си вървете.

— Но… — понечи да възрази Поликрат.

— Вървете! — изреваха устните ми с гласа на Зевс.

И двете групи напуснаха заднишком пещерата и духът, който се беше пробудил в мен, ги последва, за да се увери, че ще вземат своите слънчеви фрагменти и ще си идат, отнасяйки в домовете си тайните, които им бяхме съобщили. След като бурята напусна сърцето ми, Атина се появи отново и ме увери шепнешком, че днес няма да има битки, защото нито един от генералите няма да рискува това, което му бяхме предали.

Час по-късно огненото зарево над планините отслабна и накрая съвсем изчезна.

— Ето че откараха своите фрагменти — рекох аз. — Справихме се.

— Какво всъщност направи? — попита Езон.

— Промених войната. От отчаяна борба на две страни, които нямат никакви допирни точки и следователно не им остава нищо друго, освен да воюват, в конфликт между нации, които постепенно ще се опознават, и вече няма да се налага да мерят сили по всички фронтове и да използват цялата вселена за материалите, от които се нуждаят.

— Не разбирам — рече Езон, загледан в небето и следващ пътя на Хелиос с тъжен поглед.

— Вече девет века Академията оправдава неспособността си да разбере даоистката наука, като обявява, че ще го стори веднага след като Поднебесното царство бъде завладяно. Като им дадох това, което бях научил за даоизма, аз запалих огън, който ще изпепели това извинение, пламъка на познанието, който ще погълне всички умове в Академията. Желания, сдържани деветстотин години, ще бликнат през разпукания бент и ще подхранят интереса на учените от различни дисциплини към постиженията на техните колеги оттатък. В Академията ще се възцари нов възглед и за герои ще бъдат провъзгласявани онези учени, които са показали напредък не във военните разработки, а в опознаването на даоистките науки.

Хера се спусна на раменете на Жълт заек и божествената й близост се долови в гласа й:

— А Спарта ще приеме, че характерът на войната се е променил от вечен конфликт към периодични стълкновения, от постоянна битка за окончателна победа — в разпокъсани сражения за ограничени цели. Величието на войната ще се издигне към нови висини, тъй като подвизите на героите от Спарта няма да бъдат обезсмисляни през следващите години, векове или дори хилядолетия.

— А в почивките между сраженията — намеси се Рамоночон, приседнал кротко на пода в своето шафраново расо — двете страни ще общуват помежду си.

Езон откъсна замечтан поглед от небето.

— Не виждам как ще стане това.

— В моите бележки към Академията се казва всичко, което знам за даоистката наука — заговорих, — но въпреки че за изучаването й ми помогнаха боговете, все още не зная достатъчно за дао, чи-потоците и начина, по който влияят на природата. Бележките на Фан са сходни на моите в тази част, в която обрисуват на поднебесните учени постиженията на нашата наука, но съществуват празнини в тяхното разбиране за формите, материалите и силите. И двете страни разполагат с достатъчно информация, за да започнат научни изследвания, но прогресът им ще е отчайващо бавен.

— Академията и преди е работела бавно.

— Но сега ще знаят, че врагът притежава отговорите на техните въпроси. Ще се опитат да използват пленници, за да се сдобият с нужната информация, но и това няма да им помогне. В периодите на мир, когато Спарта и поднебесните генерали не намират за какво да спорят, през ничията земя между вражеските линии ще прелитат въпроси и учените, които се сдобият по един или друг начин с отговорите, ще се издигат високо в академичните среди.

Едва сега почувствах, че гърлото ми е пресъхнало от тази дълга реч и изведнъж странна летаргия завладя тялото ми.

Без да я моля, Жълт заек ми донесе купа с вода от ледения ручей.

Докато затварях очи, за да отпия от съдинката, пред погледа ми изникна обгърнатият в облаци Олимп. От висините на тази божествена планина върху крилатите си сандали се спусна Хермес, стиснал в ръка жезъл с увита около него змия. Богът на вестителите сграбчи душата ми и ме отнесе на склона на планината, пред божествения съд.

И това е краят на моята история, о, богове. Опитах се, доколкото ми беше по силите, да разбера и следвам заповедите и предупрежденията, които ми отправихте, и да изпълня задълженията, които стоварихте върху немощните ми плещи. Сега коленича пред вас и прегръщам сияйните ви нозе с надеждата, че съм постигнал всичко, що е било поискано от мен. Клио, моля се делата ми да възвърнат преклонението пред теб. Селена, Хермес, Афродита и Хелиос, дано небесните ви тела никога не бъдат разкъсвани заради военните начинания на простосмъртните човеци. Атина, о, покровителко моя, дано съм отървал града, носещ твоето име, от слепотата, поразила гражданите му. А на теб, о, всемогъщи Зевсе, и на теб, Хера, царице на небесата, поднасям от цялата си душа своите благодарности за честта, която ми оказахте — честта да ви служа за създаването на един по-справедлив свят.