Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Братята

Превод: Зорница Димова

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-84-X

ИК Обсидиан, София, 2000

Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София

История

  1. — Добавяне

6

Трети февруари се оказа най-тежкият ден в живота на Куинс Гарб. Без малко да се окаже и последен, ако лекарят му не беше извън града. Не можеше да получи рецепта за приспивателни, а не му стигаше смелостта да се застреля.

Денят беше започнал много приятно с късна закуска — купичка овесени ядки до камината. Беше сам. Дамата, за която бе женен от двайсет и шест години, вече бе тръгнала към града за поредния чай, доброволно организиран за набиране на средства, или за някоя друга благотворителна щуротия, която изпълваше времето й и го отърваваше от нея.

Навън валеше сняг, когато Куинс излезе от просторната си и претенциозна къща в Бейкърс, Айова, и се отправи към банката, където работеше. Пристигна за десет минути с единайсетгодишния си черен мерцедес. Той беше важна личност в града, член на фамилията Гарб, която притежаваше банки от няколко поколения. Куинс паркира на запазеното за него място зад банката, което гледаше към Мейн Стрийт, и прескочи набързо до пощата, както правеше два пъти седмично. От години държеше там частна пощенска кутия, тайно от жена си и най-вече от секретарката си.

Понеже беше богат като малцина други в Бейкърс, Айова, той рядко говореше с хората на улицата. Не се интересуваше какво мислят за него. Те боготворяха баща му и това бе достатъчно, за да върви бизнесът.

Дали обаче нямаше да се наложи да промени поведението си, когато старецът умреше? Дали нямаше да трябва да се усмихва по тротоарите на Бейкърс и да се запише в основания от дядо му ротариански клуб?

Беше му дотегнало сигурността му да зависи от прищевките на общественото мнение. Писнало му беше да разчита на баща си да привлича клиенти. Беше му дошло до гуша от банкерството, от Айова, от снега и от жена му. През това февруарско утро Куинс не искаше нищо друго, освен писмо от любимия си Рики. Хубаво кратко писъмце, което да потвърди тяхното пътешествие.

Куинс искаше три дни на корабчето на любовта с Рики. Може би никога нямаше да се върне.

Бейкърс имаше осемнайсет хиляди души население и централната поща на Мейн Стрийт обикновено беше пълна. Зад гишето винаги седеше различна служителка. Така беше наел кутията — бе изчакал да дойде на смяна непозната нему жена. Официално кутията бе наета от фирмата „Си Ем Ти Инвестмънтс“. Днес той се насочи право към нея.

Имаше три писма и докато ги пъхаше в джоба на сакото си, Куинс усети как сърцето му подскочи. Едното писмо беше от Рики. Бързо излезе на улицата и минути по-късно влезе в банката — беше точно десет. Баща му беше там от четири часа, но те двамата отдавна бяха спрели да спорят за работното време на Куинс. Както обикновено, той спря до бюрото на секретарката си и свали бързо ръкавиците, като че ли го чакаше важна работа. Тя му връчи пощата, предаде му две съобщения по телефона и му напомни, че след два часа трябва да обядва с един местен брокер на недвижими имоти.

Куинс затвори вратата след себе си, хвърли на една страна ръкавиците, а на друга палто и отвори писмото от Рики. Седна на канапето и си сложи очилата за четене, задъхан не от разходката, а от нетърпение. Когато започна да чете, почти трепереше от възбуда.

Думите го удариха като куршуми. След втория абзац Куинс изпусна тежка, болезнена въздишка. После заповтаря: „Господи! Господи!“ Накрая просто просъска: „Копеле!“

Тихо, каза си той. Секретарката винаги подслушва. Първото четене го шокира, при второто още не можеше да повярва. Едва при третото четене осъзна напълно какво се беше случило и устните му затрепериха. Не плачи, по дяволите, каза си той.

Хвърли писмото на пода и закрачи около бюрото, като се стараеше да избягва да гледа веселите лица на жена си и децата си. Събираните двайсет години семейни и училищни фотографии бяха наредени по масичката под прозореца. Погледна навън, където снегът се беше усилил и бе започнал да се натрупва по тротоарите. Господи, колко мразеше този град! Как беше мечтал да избяга и да отиде на брега на океана, където да се забавлява с красив млад приятел и може би никога да не се върне.

А сега щеше да си тръгне при други обстоятелства.

Това беше шега, закачка, каза си той, но веднага си даде сметка, че греши. Изнудването беше твърде сериозно. Заплахата беше недвусмислена. Явно беше попаднал в ръцете на професионалисти.

Цял живот се бе борил с желанията си. Най-накрая някак си бе набрал смелост да се разкрие и веднага бе взет на мушка от професионален убиец. Каква глупост! Защо беше толкова трудно?

Докато гледаше снега, му идваха какви ли не мисли. Самоубийството би било донякъде лесен изход, но лекарят му беше извън града, а и Куинс всъщност не искаше да умира. Поне засега. Не беше сигурен откъде да намери сто хиляди долара, които трябваше да изпрати, без да събуди подозрения. Дъртият му плащаше мизерна заплата и се стискаше за всеки цент. Жена му настояваше да ръководи спестяванията им. Имаше малко пари във взаимоспомагателни фондове, но не можеше да ги изтегли, без тя да разбере. Животът на един богат банкер в Бейкърс, Айова, означаваше титла, мерцедес, голяма къща с ипотека и съпруга общественичка. Ох, как искаше да избяга!

Въпреки всичко щеше да иде във Флорида, да проследи откъде е изпратено писмото, да се срещне с човека, който го бе написал, да разкрие опита му за изнудване и да постигне някаква справедливост. Той, Куинс Гарб, не беше направил нищо лошо. Срещу него сигурно се извършваше престъпление. Навярно би могъл да наеме детектив, а може би и адвокат, които да го защитят. Те щяха да разкрият авторите на изнудването.

Дори и да намереше парите и да ги изпратеше, вратичката щеше да остане отворена и Рики, който и да беше той, можеше да поиска още. Какво би му попречило да го изнудва отново и отново?

Ако му стискаше, все пак щеше да избяга, да отиде в Кий Уест или някое друго топло местенце, където никога не вали сняг, да живее както сметне за добре и да остави жалките хорица от Бейкърс, Айова, да клюкарстват за него през следващия половин век. Само че не му стискаше и тъкмо това правеше Куинс толкова нещастен.

Децата му го гледаха — усмихнати луничави лица със сребърни шини на зъбите. Сърцето му се сви и той разбра, че ще намери парите и ще ги изпрати точно както беше инструктиран. Трябваше да ги предпази. Децата не бяха направили нищо лошо.

Акциите на банката струваха десет милиона, но всички все още бяха под строгия контрол на стареца, който в момента крещеше в коридора. Баща му беше на осемдесет и една години, много жизнен, но все пак стар. Когато той си отидеше, Куинс трябваше да раздели наследството със сестра си в Чикаго, но банката щеше да остане за него. Щеше да я продаде възможно най-бързо и да напусне Бейкърс с няколко милиона в джоба. Дотогава обаче беше принуден да угажда на стареца, както правеше досега.

Ако някой започнеше да тръби, че синът му Куинс е обратен, старият Гарб щеше да побеснее и да реши въпроса с наследството изцяло в полза на дъщеря си в Чикаго.

Когато крясъците в коридора спряха, Куинс се измъкна през вратата и мина покрай секретарката си, за да си вземе чаша кафе. Без да й обръща внимание, той се върна в кабинета, заключи вратата, прочете писмото за четвърти път и се опита да събере мислите си. Реши да събере парите, да ги изпрати където трябва и да се моли Рики да го остави на мира. Ако поискаше нова сума, Куинс щеше да се обади на лекаря си и да си купи приспивателни.

Брокерът на недвижими имоти, с когото трябваше да се срещне на обяд, обичаше да рискува и да използва разни вратички. Сигурно беше мошеник. Куинс започна да крои планове. Двамата щяха да уредят няколко неправомерни заема, да вдигнат цените на някои парцели, да отпуснат съответните средства, да продадат земята на някое подставено лице и т.н. Партньорът му знаеше как да го направи.

Куинс щеше да намери парите.

 

 

Мрачните предизборни клипове на Лейк се провалиха шумно, поне според общественото мнение. Проучванията от първата седмица показваха, че името му става все по-познато на избирателите, но клиповете се посрещаха с неприязън. Те плашеха хората, които просто не искаха да мислят за войни, тероризъм и стари ракети, прелитащи в мрака над планините. Хората гледаха клиповете (нямаше как да ги пропуснат) и чуваха посланието, но повечето гласоподаватели просто не искаха да бъдат обезпокоявани. Икономиката процъфтяваше и ако се обсъждаха някакви проблеми, това бяха вечните теми за семейните ценности и намаляването на данъците.

Журналистите го смятаха за поредния аутсайдер, докато Лейк не обяви на живо в ефир, че за по-малко от седмица неговата кампания е получила единайсет милиона долара.

— Очакваме да съберем двайсет милиона за две седмици — каза той, без да се хвали, и това наистина стана новина. Теди Мейнард го бе уверил, че парите ще пристигнат.

Никой досега не беше получавал двайсет милиона за две седмици и до края на деня цял Вашингтон говореше за чутото. Интересът достигна връхната си точка, когато Лейк беше интервюиран, отново на живо, от две от трите телевизионни мрежи по време на вечерните новини. Изглеждаше страхотно — широка усмивка, гладки фрази, изискан костюм и хубава прическа. Този човек можеше да бъде избран.

Последното потвърждение, че Арън Лейк е сериозен кандидат, дойде по-късно същия ден, когато един от опонентите му го нападна директно. Сенатор Брит от Мериленд бе започнал кампанията си преди една година и бе финиширал втори в Ню Хампшър. Той бе събрал девет милиона долара, но похарчи доста повече и беше принуден да губи половината от времето си в събиране на пари, вместо в предизборни срещи. Беше му писнало да проси, да намалява персонала си и да се притеснява как ще си плаща телевизионните клипове и когато един репортер го попита какво мисли за Лейк и неговите двайсет милиона, Брит отсече:

— Това са мръсни пари. Никой честен кандидат не може да събере такава сума толкова бързо.

Брит се здрависваше с гласоподаватели под дъжда на входа на някакъв химически завод в Мичиган.

Коментарът за мръсните пари беше подхванат с голям ентусиазъм от пресата и скоро навсякъде се заговори за това.

Арън Лейк вече беше известен.

 

 

Сенатор Брит от Мериленд имаше други проблеми, макар че се опитваше да ги забрави.

Девет години по-рано се бе наложило да обиколи Южна Азия, за да събере някои факти. Както обикновено, той и колегите му от Конгреса летяха първа класа, отсядаха в хубави хотели и се хранеха със стриди, все в усилие да се запознаят с бедността в региона и да стигнат до дъното на скандала около „Найки“ и използваната от тях евтина работна ръка. В началото на пътуването си Брит срещна едно момиче в Банкок и като се престори на болен, остана там, докато колегите му продължиха разследването си в Лаос и Виетнам.

Името на момичето беше Пайка. Тя не беше проститутка, а двайсетгодишна секретарка в американското посолство в Банкок. Тъй като тя получаваше заплатата си от Америка, Брит изпита лек собственически интерес към нея. Той беше толкова далеч от Мериленд, от жена си, петте си деца и своите избиратели. Пайка беше удивително красива и мечтаеше да учи в Съединените щати.

Флиртът им бързо прерасна в роман и сенатор Брит едва си наложи да се върне във Вашингтон. Два месеца по-късно той отново летеше за Банкок по, както каза на жена си, неотложни, но секретни дела.

За девет месеца той летя четири пъти до Тайланд, все първа класа и за сметка на данъкоплатците. И най-запалените туристи в Сената започнаха да шушукат. Брит използва връзките си в Държавния департамент и по всичко изглеждаше, че скоро Пайка ще дойде в Съединените щати.

Така и не успя. По време на тяхната четвърта и последна среща Пайка му призна, че е бременна. Тя беше католичка и абортът беше изключен. Брит я отблъсна, като каза, че му трябва време да помисли, а после избяга от Банкок посред нощ. Търсенето на факти бе приключило.

В началото на кариерата си като сенатор фискалният хардлайнер Брит бе известен с критиките си към разсипничеството в ЦРУ. Теди Мейнард не бе казал нито дума, но се беше подразнил от тона му. Тънкото досие на Брит беше отупано от праха и внимателно разгледано, а когато сенаторът отиде за втори път в Банкок, ЦРУ го проследи. Разбира се, той не знаеше за това, но агентите седяха до него в самолета, също в първа класа, а освен това имаха и хора в Банкок. Наблюдаваха хотела, където влюбените прекараха три дни. Снимаха ги как вечерят в луксозни ресторанти. Видяха всичко. Брит беше сляп и глупав.

По-късно, когато детето се роди, ЦРУ се порови в болничната картотека и получи медицинските данни, с които да свърже кръвната група и ДНК. Пайка остана на работа в посолството, така че лесно можеха да я следят.

Когато детето стана на една година, ЦРУ го снима как седи в скута на майка си в един парк. Последваха още снимки. На четири годинки детето започна смътно да прилича на сенатор Дан Брит от Мериленд.

Таткото беше изчезнал отдавна. Неговата страст да изследва положението в Югоизточна Азия беше силно отслабнала и Брит насочи вниманието си към други критични точки в света. След време той разви амбиции да стане президент — рано или късно всички сенатори се замисляха за това. Пайка не му се беше обаждала и той лесно забрави този кошмар.

Брит имаше пет законни деца и устата съпруга. Сенатор Брит и жена му работеха заедно и водеха кръстоносен поход в защита на семейните ценности и децата. Двамата написаха книга за отглеждането на деца в нездравата американска култура, макар че най-големият им син бе едва на тринайсет. Когато избухна сексуалният скандал с президента, сенатор Брит стана най-големият пуритан във Вашингтон.

Той и жена му спечелиха много поддръжници и парите на консервативните граждани заприиждаха. Брит се представи добре в Айова и за малко не спечели в Ню Хампшър. Парите му обаче свършваха, а рейтингът му се понижаваше.

И щеше да продължи да се понижава. След тежък предизборен ден антуражът му се настани да пренощува в един мотел в Диърбърн, Мичиган. Тъкмо там сенаторът най-сетне видя лицето на шестото си дете, макар и не на живо.

Агентът се казваше Маккорд и преследваше Брит с фалшиви документи на журналист от една седмица. Каза, че работи за един вестник в Талахаси, макар че беше агент на ЦРУ от единайсет години. Около Брит се тълпяха толкова много репортери, че никой не си даде труда да провери.

Маккорд се сприятели с един от сътрудниците на сенатора и късно една вечер на чашка в бара на „Холидей Ин“ си призна, че притежава нещо, което може да унищожи кандидат-президента Брит. Каза, че го е получил от лагера на неговия съперник, губернатора Тари. Това беше тетрадка с взривоопасен материал на всяка страница — описанието на Пайка, на тяхната връзка с всички подробности, две снимки на детето — последната правена преди месец, когато седемгодишното момче вече съвсем приличаше на баща си; документи за кръвната група и ДНК, които свързваха неделимо бащата и сина, както и данни за пътуванията, които показваха черно на бяло, че сенатор Брит е похарчил 38600 долара от парите на данъкоплатците, за да се среща с любовницата си на другия край на света.

Сделката беше проста и откровена — Брит трябваше незабавно да се оттегли от президентската надпревара и скандалът никога нямаше да се разчуе. Журналистът Маккорд беше етичен човек и не му допадаха такива мръсни игри — губернатор Тари щеше да си мълчи, ако Брит се откажеше от кандидатурата си. Дори мисис Брит нямаше да разбере.

Малко след един часа през нощта Маккорд се обади на Теди Мейнард. Пратката беше доставена. Брит планираше пресконференция по обяд на следващия ден.

Теди притежаваше компромати за стотици бивши и настоящи политици. Не беше трудно да ги хванеш. Достатъчно беше да изпречиш на пътя им някоя хубава млада жена.

Ако жените не свършеха работа, парите щяха да ги изкушат. Политиците толкова обичаха да пътуват за чужда сметка, да спят с чужди лобистки, да се подмазват на всяко чуждо правителство, което се сетеше да изпрати повечко пари във Вашингтон, да манипулират кампании и комитети, за да съберат по-големи суми. И бяха толкова уязвими. Достатъчно беше да ги наблюдават, и досиетата растяха. Жалко, че руснаците не бяха толкова лесни.

Макар да презираше политиците като цяло, Теди уважаваше няколко души. Арън Лейк бе един от тях. Той никога не тичаше по жени, не пиеше много и не притежаваше вредни навици, никога не се вманиачаваше на тема пари и не се правеше на по-голям католик от папата. Колкото повече Теди наблюдаваше Лейк, толкова повече го харесваше.

Мейнард взе последното си хапче за вечерта и си легна. Значи Брит беше отпаднал. Добре, че се отърваха от него. Набожният фарисей си заслужаваше урока. Теди реши да запази тетрадката и отново да я използва. Някой ден Брит можеше да потрябва на президента Лейк и момченцето в Тайланд щеше да бъде от полза.