Джон Гришам
Братята (31)

31

Писмото пристигна благополучно заедно с милиони други, тонове хартия, отиващи в столицата, за да захранват държавните служители с работа още един ден. Беше сортирано по пощенски код, а после по улица. Три дни след като Бъстър го беше пуснал, последното писмо на Рики до Ал Кониърс пристигна в пощенската кутия. Екипът за наблюдение го намери при рутинна проверка на „Мейлбокс Америка“. Пликът беше разгледан и незабавно изпратен в Лангли.

Теди беше между две съвещания и за малко се оказа сам в кабинета си, когато Девил се втурна при него, стиснал тънка папка.

— Получихме това преди трийсет минути — каза той, като подаде на Теди три листа хартия. — Това е копието. Оригиналът е в папката.

Директорът нагласи очилата си и погледна копията, преди да започне да чете. Марката беше от Флорида, както обикновено. Почеркът също беше познат. Още преди да започне да чете, знаеше, че се е случило нещо ужасно.

Скъпи Ал,

В последното си писмо ти се опита да прекратиш нашата кореспонденция. Съжалявам, но няма до бъде толкова лесно. Аз не съм Рики, а ти не си Ал. Аз съм в затвора, а не в някаква скъпа клиника за наркомани.

Аз знам кой сте, мистър Лейк. Знам, че напредвате блестящо и номинацията ви е в кърпа вързана, знам колко пари пристигат при вас. Тук, в Тръмбъл, ни носят вестници и ние следим успехите ви с голяма гордост.

Сега, когато знам кой всъщност е Ал Кониърс, аз съм сигурен, че бихте искали до не разгласявам нашата малка тайно. С удоволствие бих го направил, но ще ви струва скъпо.

Искам пари и искам до бъда освободен от затвора. Мога до пазя тайна и знам как до се пазаря.

Парите са по-лесната част, защото вие имате толкова много. Освобождаването ми ще бъде по-сложно, но вие имате какви ли не влиятелни приятели. Сигурен съм, че ще измислите нещо.

Аз нямам какво да губя, а съм готов да ви съсипя, ако откажете до преговаряте с мен.

Казвам се Джо Рой Спайсър и съм затворник във федералния затвор в Тръмбъл. Измислете начин да се свържете с мен, и то бързо.

Аз няма да изчезна.

 

Искрено Ваш,

Джо Рой Спайсър

Следващото съвещание беше отменено. Девил намери Йорк и десет минути по-късно тримата се заключиха в бункера.

Първият вариант беше да убият съдиите. Аргроу можеше да го направи с подходящите средства — хапчета, отрова и така нататък. Ярбър можеше да умре в съня си. Спайсър можеше да падне на пистата. Хипохондрикът Бийч можеше да получи погрешна рецепта от аптеката на затвора. И тримата не бяха особено силни и здрави и не можеха да се опрат на Аргроу. Лошо падане, счупен врат. Имаше толкова начини смъртта им да изглежда случайна.

Трябваше да стане бързо, докато още чакаха отговор от Лейк.

Само че щеше да бъде мръсно и ненужно сложно. Три трупа едновременно в безобиден затвор като Тръмбъл. И тримата бяха близки приятели, които прекарваха по-голямата част от времето си заедно, а всеки щеше дар умре по различен начин в рамките на много кратък период. Това щеше да събуди безкрайни подозрения. Ами ако Аргроу бъдеше заподозрян? Поначало историята на престъплението му съвсем не беше изпипана.

Освен това ги плашеше факторът Тревър. Където и да беше сега, имаше някакъв шанс да чуе за смъртта им. Новината щеше да го изплаши още повече, но можеше и да го направи непредсказуем. Имаше вероятност той да знае повече, отколкото предполагаха.

Девил щеше да работи по плана за елиминирането им, но Теди беше против. Нямаше задръжки да убие Братята, но не беше сигурен, че това би предпазило Лейк.

Ами ако Братята бяха казали на някой друг?

Обсъдиха всички възможни сценарии. Йорк предложи като хипотеза да върнат писмото в кутията, за да го намери Лейк. И без това той беше забъркал тази каша.

— Той няма да знае какво да прави — каза Теди.

— А ние да не би да знаем?

— Засега не.

Мисълта как Арън Лейк ще реагира на тази засада и как ще се опита да запуши устите на Братята беше почти забавна, но и донякъде справедлива. Лейк беше забъркал тази каша; нека той да се оправя с нея.

— Всъщност ние забъркахме кашата — каза Теди — и ние ще се справим.

Те не можеха да предскажат и следователно да контролират какво ще направи Лейк. Глупакът някак се беше измъкнал от мрежите им за достатъчно дълго време, че да пусне писмо до Рики. И беше действал толкова малоумно, че Братята бяха разбрали кой е той.

Без да споменаваме очевидното: Лейк беше човек, който тайно си кореспондираше с хомосексуалист. Той живееше двоен живот и не заслужаваше особено доверие.

Известно време обсъждаха дали да му кажат, че е разкрит. Йорк настояваше за това още от получаването на първото писмо от Тръмбъл, но Теди не беше убеден, че подобен ход ще е наистина правилен. Притесненията му за Лейк винаги бяха придружени с надежди, че писмата ще спрат, преди да мине много време. Теди искаше тихо да уредят проблема и чак тогава да говорят с кандидат-президента.

Ох, как искаше да си поговори открито с Лейк. Искаше да го сложи да седне на онзи стол отсреща и да му покаже на екрана копия от всички писма. И копие от обявата в списанието. Щеше да му каже за мистър Куинс Гарб в Бейкърс, Айова, друг идиот, който се беше хванал на измамата, а също и за Къртис Ван Кейтс от Далас. „Как можа да направиш такава глупост!“ — искаше да изкрещи Теди на Арън Лейк.

Само че трябваше да гледа на нещата в по-широк план. Проблемите с Лейк бяха дребни в сравнение с националната сигурност. Руснаците идваха и когато Ловкия Ченков и новият режим дойдеха на власт, светът щеше да се промени завинаги.

Теди беше неутрализирал далеч по-силни хора от трима престъпни съдии във федерален затвор. Подробното планиране беше най-силната му страна. Внимателно, търпеливо планиране.

Срещата им беше прекъсната от съобщение от кабинета на Девил. Паспортът на Тревър Карсън беше сканиран на излитане от летището в Хамилтън на Бермудските острови. Заминал с полет за Сан Хуан, Пуерто Рико, и трябвало да кацне след около петдесет минути.

— Знаехме ли, че е на Бермудските острови? — попита Йорк.

— Не — отвърна Девил. — Явно е влязъл, без да използва паспорта си.

— Може би не е такъв пияница, за какъвто го мислехме.

— Имаме ли човек в Пуерто Рико? — попита Теди. Гласът му беше една идея по-развълнуван. Само една.

— Разбира се — отвърна Йорк.

— Кажете му да надуши следата.

— Има ли промяна в плановете ни за стария Тревър? — попита Девил.

— Не, никаква — отвърна Теди.

Девил си тръгна, за да се заеме с поредния етап в кризата „Тревър“. Теди се обади на една секретарка и поръча ментов чай. Йорк отново препрочиташе писмото. Когато останаха сами, той попита:

— Защо пък да не ги разделим?

— Да, и аз си го мислех. Трябва да се направи бързо, преди да са имали време да разговарят. Да се изпратят в три различни затвора на голямо разстояние един от друг и да се следи да нямат достъп до телефон и поща. А после какво? Те все още ще знаят тайната. Всеки от тях би могъл да провали Лейк.

— Не съм сигурен, че имаме връзки в Бюрото по затворите.

— Може да се уреди. Ако се наложи, ще говоря с министъра на правосъдието.

— Откога си приятел с министъра на правосъдието?

— Това е въпрос на национална сигурност.

— Трима престъпни съдии от федерален затвор във Флорида имат нещо общо с националната сигурност? Бих искал да чуя този разговор.

Теди пиеше чая си със затворени очи, обгърнал чашата с пръсти.

— Това е твърде опасно — прошепна той. — Ако ги ядосаме, ще създадат още повече проблеми. Не можем да поемаме такива рискове в този случай.

— Ами ако Аргроу успее да намери писмата от Лейк? — продължи Йорк. — Помисли си — това са затворници, доказани престъпници и никой няма да повярва на историята им за Лейк, ако нямат доказателства. Доказателствата са документи, листове хартия, оригинални и копия от кореспонденцията им. Те се пазят някъде. Ако ги намерим и им ги вземем, кой ще им обърне внимание?

Теди отпи още една глътка със затворени очи и замълча. После леко се намести на стола си и сгърчи лице от болка.

— Така е — каза тихо той. — Само че се притеснявам да няма някой на свобода, за когото да не знаем. Тези типове са на крачка пред нас и винаги ще бъдат. От доста време се опитваме да разберем какво знаят. Не съм сигурен, че някога ще ги настигнем. Може би са намислили да се освободят от документацията си. Сигурен съм, че в затвора е забранено да се води такава кореспонденция и те вече са скрили всичко. Писмата на Лейк са твърде ценни, за да не бъдат преснети и изнесени извън затвора.

— Тревър беше техният куриер. Виждали сме всички писма, които е изнасял от Тръмбъл през последния месец.

— Така мислим. Но не знаем със сигурност.

— Но кой тогава?

— Спайсър има жена. Тя е идвала да го вижда. Ярбър се развежда, но кой ги знае какво правят. Тя го е посещавала през последните три месеца. А може и да подкупват пазачите, за да им пренасят пощата. Тези хора скучаят, те са умни и много изобретателни. Не можем просто да приемем, че знаем всичко, което правят. А ако направим грешка, ако приемем твърде много предположения за истина, мистър Лейк ще бъде разкрит.

— Но как? Как ще го направят?

— Сигурно ще се свържат с някой репортер и ще му дават писмата едно по едно, докато не повярва. Ще се получи, убеден съм.

— Журналистите ще се нахвърлят отгоре му като луди.

— Не бива да се случи, Йорк. Просто не можем да го допуснем.

Девил се върна бързо. Американските митници бяха уведомени от властите на Бермудските острови десет минути след излитането на самолета за Сан Хуан. Тревър щеше да кацне след осемнайсет минути.

Тревър просто вървеше след парите си. Бързо беше научил основните принципи на прехвърлянето на пари от банка в банка и сега усъвършенстваше това изкуство. На Бермудските острови беше изпратил половината в една швейцарска банка, а другата половина — в една банка на Каймановите острови. На изток или на запад? Това беше големият въпрос. Най-бързият полет от Бермудските острови беше до Лондон, но идеята да се минава през проверките на летище Хийтроу го плашеше. Той не бе издирван официално, поне не от правителството. Към него нямаше предявени обвинения. Само че англичаните бяха толкова добри в митническия контрол. Щеше да тръгне на запад и да опита късмета си на Карибите.

Приземи се в Сан Хуан и веднага отиде в един бар, поръча си бира и се зае да проучи полетите. Нямаше защо да бърза и разполагаше с пълен джоб пари. Можеше да отиде където си иска, да направи каквото си иска и да остане колкото си ще. Изпи още една бира и реши да прекара няколко дни на Големия Кайман, където бяха парите му. Отиде до гишето на Еър Джамайка и си купи билет, а после се върна на бара, защото беше станало пет часа и му оставаха трийсет минути до качването в самолета.

Естествено, летеше първа класа. Качи се рано, за да може да си поръча още едно питие, и докато гледаше останалите пътници, забеляза познато лице.

Къде го беше виждал? Преди няколко минути на летището. Дълго слабо лице с рижа брадичка и тесни цепнатини за очи зад квадратните очила. Очите се взряха в него достатъчно дълго, за да срещнат погледа му, а после се извиха встрани, сякаш не бяха забелязали нищо.

Същото лице го беше наблюдавало до гишето, когато Тревър се обърна, за да си тръгне, след като си бе купил билет. Човекът стоеше наблизо и разглеждаше таблото със заминаващите самолети.

Когато бягаш, случайните погледи и блуждаещите очи ти изглеждат по-подозрителни. Ако видиш някого веднъж, няма да разбереш. Забележиш ли го отново половин час по-късно, значи някой следи всяко твое движение.

Спри да пиеш, каза си Тревър. Помоли за кафе след излитането и бързо го изпи. Слезе пръв от самолета в Кингстън и бързо мина през терминала и митническата проверка. От човека зад него нямаше и следа.

Тревър хвана двете си чанти и хукна към стоянката на такситата.