Джон Гришам
Братята (10)

10

Лъфкин завършваше втория си ден в Кайро с вечеря в открито кафене на Шари ел-Корниш, близо до парковете. Посръбваше силно черно кафе и гледаше как търговците затварят магазините си, където се продаваха килими, медни джезвета, кожени чанти и спално бельо от Пакистан — всичко бе предназначено за туристите. На няколко метра от него стар продавач внимателно сгъна палатката си и изчезна, без да остави никаква следа.

Лъфкин беше издокаран като съвременен арабин — бял панталон, сако в цвят каки и бяла филцова шапка, която бе нахлупил почти до очите. Наблюдаваше света иззад скъпи слънчеви очила. Лицето и ръцете му бяха загорели, а косата — подстригана съвсем късо. Лъфкин говореше перфектен арабски и се вписваше с лекота в света, простиращ се от Бейрут до Дамаск и Кайро.

Стаята му беше в хотел „Ел-Нил“ на брега на река Нил, на шест оживени пресечки оттук. Докато Лъфкин се разхождаше из града, към него внезапно се присъедини висок слаб чужденец, който говореше трудно разбираем английски. Те се познаваха достатъчно добре, за да си имат доверие, затова продължиха спокойно разходката си.

— Според нас ще стане тази вечер — каза агентът, чиито очи също бяха скрити зад тъмни очила.

— Продължавай.

— В посолството има прием.

— Знам.

— Доста подходящо място. Улицата е много оживена. Бомбата ще бъде в камион.

— Какъв камион?

— Не знаем.

— Нещо друго?

— Нищо — отвърна агентът и се изгуби в тълпата.

Лъфкин изпи сам бутилка пепси в бара на хотела и се замисли дали да се обади на Теди. Бяха минали четири дни от разговора им в Лангли, а Теди не го беше потърсил повече. И преди се беше случвало. Теди нямаше да се намеси. Напоследък в Кайро беше опасно за американци и западноевропейци и никой не можеше да обвини ЦРУ, че не е предотвратило атентата. След обичайните обвинения и високопарни слова този терористичен акт щеше да бъде заровен дълбоко в дебрите на националната памет, а после забравен. Американците бяха претръпнали от толкова много атентати и покушения както на своя територия, така и в чужбина. Двайсет и четири часа новини, непрекъснати горещи точки — винаги някъде по света имаше криза. Извънредни съобщения, един шок тук, друг шок там, и скоро човек преставаше да следи събитията. Просто не успяваше да им хване края.

Лъфкин напусна бара и се прибра в стаята си. От своя прозорец на четвъртия етаж виждаше вечното гъмжило на града, строен векове наред. Покривът на американското посолство беше точно пред него на по-малко от километър и нещо.

Той отвори едно романче на Луис Л’Амур и зачака фойерверките.

 

 

Камионът беше всъщност двутонен пикап волво, зареден от горе до долу с хиляда и шестстотин килограма пластичен експлозив, произведен в Румъния. На вратата беше красиво изписан фирменият знак на един известен доставчик на храни в Кайро, който снабдяваше повечето западни посолства. Волвото беше паркирано близо до служебния вход, който водеше към сутерена.

Шофьорът беше едър, дружелюбен египтянин, когото охраняващите посолството пехотинци наричаха Шейк. Той често минаваше оттук, докато разнасяше храни и напитки за различни светски събития. Сега лежеше на пода на пикапа си с куршум в черепа.

В десет и двайсет бомбата беше детонирана с дистанционно управление, задействано от стоящ на отсрещната страна на улицата терорист. Щом натисна нужните копчета, той се скри зад една кола, тъй като се страхуваше да погледне.

Експлозията изтръгна няколко носещи колони в сутерена и посолството рухна на една страна. Взривът разпръсна парчета от сградата на стотици метри разстояние. Повечето околни сгради пострадаха сериозно. Стъклата на прозорците в радиус от петстотин метра се напукаха.

Взривът завари Лъфкин да дреме на стола си. Той скочи на крака, излезе на тесния балкон и се взря в облака прах. Покривът на посолството вече не се виждаше. След няколко минути лумнаха пламъци и завиха безкрайни сирени. Лъфкин облегна стола си на парапета на балкона и се намести. Явно нямаше да се спи. Шест минути след взрива електричеството в Гардън Сити угасна и Кайро потъна в мрак, като изключим оранжевите отблясъци от пожара в американското посолство.

Той се обади на Теди.

Когато техникът увери Лъфкин, че линията не се подслушва, гласът на стареца долетя толкова ясно, сякаш единият беше в Ню Йорк, а другият в Бостън.

— Да, Мейнард на телефона.

— Аз съм в Кайро, Теди. И гледам пушеците над нашето посолство.

— Кога го взривиха?

— Преди по-малко от десет минути.

— Колко…

— Не мога да преценя. Аз съм в един хотел на километър и нещо оттам. Според мен много.

— Обади ми се след един час. Тази вечер ще остана тук.

— Дадено.

 

 

Теди примъкна количката си до един компютър, натисна няколко клавиша и след секунди откри Арън Лейк. Кандидат-президентът беше на път от Филаделфия към Атланта на борда на лъскавия си нов самолет. В джоба му имаше телефон, малко колкото запалка дигитално устройство, което беше напълно обезопасено срещу подслушване.

Натисна още няколко клавиша, телефонът иззвъня и Теди заговори пред монитора:

— Мистър Лейк, обажда се Теди Мейнард.

Че кой друг би могъл да бъде, помисли си Арън Лейк. Никой друг не можеше да използва този телефон.

— Сам ли сте? — попита Теди.

— Един момент.

Теди почака, а после гласът се обади отново.

— Вече съм в кухнята — каза Лейк.

— Вашият самолет има кухня?

— Да, съвсем малка. Чудесен самолет, мистър Мейнард.

— Добре. Извинявайте, че ви безпокоя, но имам новини. Преди петнайсет минути са взривили американското посолство в Кайро.

— Кой го е взривил?

— Не задавайте такива въпроси.

— Извинете.

— Пресата ще ви обсади. Обмислете какво ще кажете. Моментът е добър да изразите загриженост за жертвите и техните семейства. Сведете политиката до минимум, но поддържайте твърдо тезата си. Сега вашите клипове са пророчески и думите ви ще бъдат повторени многократно.

— Веднага започвам да се готвя.

— Обадете ми се, като стигнете в Атланта.

— Добре.

 

 

Четирийсет минути по-късно Лейк и екипът му кацнаха в Атланта. Пресата беше своевременно известена за пристигането му и още преди прахът в Кайро да се слегне, на летището се бе събрала цяла тълпа. Макар да не бяха получени кадри от посолството, няколко агенции вече съобщаваха за „стотици“ загинали.

На малкия терминал за частни самолети Лейк стоеше пред група развълнувани репортери, някои от които носеха камери и микрофони, други малки касетофончета, а трети старомодни бележници. Той говореше сериозно, без да ползва бележки:

— В този момент ние трябва да се молим за хората, които са убити или ранени в този акт на агресия. Нашите мисли и молитви са с тях и техните семейства, както и със спасителните екипи. Няма да политизирам това събитие, само ще кажа, че е абсурдно нашата страна за пореден път да бъде жертва на терористи. Когато аз стана президент, смъртта на нито един американец няма да остане ненаказана. Ще използвам новата ни армия, за да издиря и унищожа всяка терористична организация, която напада невинни американци. Нямам какво друго да кажа.

С тези думи Лейк потегли, без да обръща внимание на виковете и въпросите от тълпата проскубани псета.

Страхотно, помисли си Теди, който гледаше на живо от бункера си. Кратко, изпълнено със състрадание и все пак страшно сурово. Превъзходно! За пореден път се поздрави, че е избрал такъв прекрасен кандидат.

Когато Лъфкин му се обади отново, в Кайро минаваше полунощ. Пожарът беше потушен и спасителните екипи вадеха телата колкото се може по-бързо. Очевидно твърде много хора бяха погребани под развалините. Лъфкин беше на една пресечка оттам и гледаше заедно с хиляди други. Цареше хаос, а въздухът бе изпълнен с прах и дим. В своята кариера Лъфкин беше виждал много бомбени атентати, но този беше от най-страшните.

Теди завъртя количката из стаята и си наля нова чаша кафе без кофеин. Смразяващите клипове на Лейк щяха да започнат в най-гледаното време. Тази вечер предизборният екип щеше да похарчи три милиона долара, за да всее страх и ужас из цялата страна. Утре щяха да свалят клиповете, като обявят това предварително. От уважение към мъртвите и техните семейства кампанията на Лейк щеше временно да преустанови своите малки предсказания. А утре по обяд щяха да започнат масирани социологически проучвания.

Крайно време беше позитивната нагласа към кандидат-президента Лейк рязко да се повиши. Първичните избори в Аризона и Мичиган бяха след по-малко от седмица.

Първите кадри от Кайро показваха разстроен репортер, застанал с гръб към военна барикада. Група войници го гледаха гневно, сякаш щяха да го застрелят, ако още веднъж се опиташе да мине напред. Отвсякъде долиташе вой на сирени и проблясваха светлини. Само че репортерът знаеше твърде малко. Голяма бомба била избухнала в посолството в десет и двайсет, когато там започвал прием; точният брой на жертвите бил неизвестен, но със сигурност били много. Районът бил ограден от армията, която за по-сигурно отцепила и въздушното пространство, така че за жалост нямало да има снимки от хеликоптер. Засега никой не бил поел отговорност за атентата, но все пак репортерът спомена имената на три радикални групи. Обичайните заподозрени.

— Може да е някоя от тях, а може и някоя друга — подхвърли услужливо той. Тъй като не можеше да заснеме труповете, операторът трябваше да продължи да снима репортера, а тъй като нямаше нищо за казване, той продължи да говори колко опасен е станал Близкият изток, сякаш това беше новина и той бе изпратен да я отрази.

Лъфкин се обади на Теди към осем вечерта, за да му съобщи, че американският посланик в Египет не може да бъде открит и че има опасност той да е под развалините. Поне такива били слуховете. Докато разговаряше с Лъфкин по телефона, Теди гледаше репортера на лишения от звук екран; клипът на Лейк за тероризма вървеше на друг екран. Той показваше руините, кръвта, телата и терористите от някакъв друг атентат, а после спокойният, но силен и откровен глас на Арън Лейк обеща отмъщение.

Точно навреме, помисли си Теди.

 

 

В полунощ един съветник събуди Теди с чай с лимон и вегетариански сандвич. Както често се случваше, Мейнард бе задрямал в количката си. На стената с телевизионните екрани се движеха образи без звук. Когато помощникът си тръгна, Теди натисна едно копче и се заслуша.

Слънцето в Кайро отдавна бе изгряло. Посланикът не беше намерени се предполагаше, че е някъде сред развалините.

Теди никога не се бе срещал с посланика в Египет, който и без това беше никому неизвестен, но сега бъбривите репортери го идеализираха и възхваляваха като велик американец. Смъртта му не безпокоеше особено Теди, макар че тя щеше да засили критиките към ЦРУ. Освен това щеше да придаде тежест на последиците от атентата, което от своя страна бе добре дошло за Арън Лейк.

Досега бяха открити шейсет и един трупа. Египетските власти обвиняваха Идал. За тях той беше най-вероятният извършител, защото малката му армия беше взривила три западни посолства през последните шестнайсет месеца и защото той открито призоваваше към война със Съединените щати. Според настоящото досие на Идал в ЦРУ той разполагаше с трийсет войници и годишен бюджет от около пет милиона долара, като почти цялата сума идваше от Либия и Саудитска Арабия. На пресата обаче се намекваше, че става въпрос за армия от хиляда войници, разполагаща с неограничени средства, с които да тероризира невинните американци.

Израелците знаеха какво закусва Идал. Знаеха и къде. Можеха да го хванат поне десетина пъти, но засега той водеше своята малка война далеч от тях. Докато терористът убиваше американци и западноевропейци, на израелците не им пукаше особено. Те имаха полза американците да мразят ислямските фундаменталисти.

Теди се нахрани бавно, а после пак подремна. Лъфкин се обади към обяд египетско време, за да съобщи, че телата на посланика и жена му са намерени. Досега бяха открити осемдесет и четири трупа, от които седемдесет и три бяха на американци.

Камерите застигнаха Арън Лейк пред един завод в Мариета, Джорджия. Той се здрависваше в тъмнината с работниците при пристигането на новата смяна. Когато го попитаха за събитията в Кайро, кандидатът за президент отговори:

— Преди шестнайсет месеца същите тези престъпници взривиха две наши посолства и убиха трийсет американци, а ние не направихме нищо, за да ги спрем. Те са безочливи, защото на нас ни липсва твърдост да се борим с тях. Когато стана президент, ние ще обявим война на тези терористи и ще спрем убийствата.

Суровите думи бяха заразителни и докато Америка научаваше ужасните новини от Кайро, още седем кандидати лееха заплахи и ултиматуми. Дори и най-пасивните сега звучаха като родени за стрелба.