Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Братята

Превод: Зорница Димова

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-84-X

ИК Обсидиан, София, 2000

Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София

История

  1. — Добавяне

34

Майката на Тревър пристигна от Скрантън. Тя дойде със сестра си, лелята на Тревър Хелън. И двете бяха на около седемдесет години и в доста добро здраве. Загубиха се пет пъти между летището и Нептун Бийч, а после обикаляха улиците един час, преди да открият случайно къщата на Тревър, където майка му не беше ходила от шест години. От две години не беше виждала сина си. Леля Хелън не го бе виждала поне от десет, но той не й липсваше особено.

Майка му паркира взетата под наем кола зад неговия фолксваген и се разплака, преди да излезе.

Каква съборетина, помисли си леля Хелън.

Входната врата беше отключена. Къщата беше изоставена, но дълго преди собственикът й да си замине, в мивката се бяха събирали чинии, боклукът се беше трупал, а прахосмукачката не беше напускала килера.

Миризмата изгони първо леля Хелън, а майката на Тревър скоро я последва. Нямаха представа какво да правят. Тялото му още беше в Ямайка, в претъпкана морга, и според нелюбезния младеж, с когото бяха говорили в Държавния департамент, щеше да им струва шестстотин долара да го докарат вкъщи. Авиолиниите щяха да им съдействат, но в Кингстън цареше голяма бюрократщина.

Отне им половин час лошо шофиране, докато намерят кантората му. Междувременно за тяхното пристигане се разчу. Помощникът Чап ги чакаше в приемната, като се опитваше да изглежда едновременно зает и скърбящ. Офис-мениджърът Уес беше в задната стая, за да слуша и да наблюдава. Телефонът беше звънял непрестанно в деня, когато научиха новината, но след поредицата съболезнования от други адвокати и един-двама клиенти той отново замлъкна.

На входната врата имаше евтин венец, платен от ЦРУ.

— Не е ли хубаво — каза майка му, докато двете се качваха по стълбите.

И това е съборетина, помисли си леля Хелън.

Чап ги поздрави и се представи като помощник на Тревър. В момента се опитвал да затвори кантората, което било извънредно трудно.

— Къде е момичето — попита майката със зачервени от плач очи.

— Тя напусна преди известно време. Тревър я хвана да краде.

— Господи!

— Искате ли кафе? — попита той.

— Да, прекрасна идея. — Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна срещу тях на паянтовия плетен стол. Майката беше замаяна. Лелята беше любопитна, очите й шареха из кантората и търсеха някакъв признак на просперитет. Не бяха бедни, но на тяхната възраст никога нямаше да забогатеят.

— Много съжалявам за Тревър — каза Чап.

— Просто ужасно — каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.

— Той имаше ли много клиенти? — попита леля Хелън.

— Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.

— Вие секретар ли сте? — попита Карсън.

— Не, помощник. Вечер уча право.

— Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? — попита леля Хелън.

— Не — отвърна Чап. — Надявах се, че затова сте дошли.

— О, ние сме прекалено стари — каза майката.

— Колко пари остави той? — попита лелята.

Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.

— Нямам представа. Не се занимавах с парите.

— А кой се занимаваше?

— Предполагам, че счетоводителят му.

— Кой е той?

— Не знам. Тревър не споделяше много.

— Така е — каза тъжно майка му. — Дори и като момче. — Тя отново разля кафето си, този път на канапето.

— Вие плащате сметките тук, нали? — попита лелята.

— Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.

— Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.

— Защо е ходил там? — намеси се майката.

— Взе си малко отпуск — отвърна Чап.

— Тя няма шестстотин долара — довърши Хелън.

— Напротив, имам.

— А, тук има малко пари — каза Чап и лелята изглеждаше доволна.

— Колко? — попита тя.

— Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.

— Дайте ми ги — заяви леля Хелън.

— Смяташ ли, че е редно? — попита майката.

— По-добре ги вземете — каза Чап мрачно. — Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.

— Какво друго ще иде в наследството? — попита лелята.

— Всичко това — каза Чап, като махна към кантората, докато отиваше към бюрото си. Извади смачкан плик, пълен с банкноти, прехвърлени преди малко от отсрещната къща. Даде го на Хелън, която го грабна и преброи парите.

— Деветстотин и двайсет и нещо отгоре — каза Чап.

— Коя банка мислите, че използваше той? — попита Хелън.

— Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. — В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо. Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.

В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация — той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.

Един беглец, който следваше деветстотин хиляди долара от остров на остров, би държал някъде близо до себе си документите за банковите операции. У Тревър не откриха нищо.

Докато леля Хелън броеше единствените пари, които сигурно щяха да получат като наследство, Уес си мислеше за скритото състояние, изгубено някъде из Карибите.

— Какво да правим сега? — попита майката на Тревър.

Чап сви рамене и каза:

— Предполагам, че трябва да го погребете.

— Бихте ли ни помогнали?

— Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…

— Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? — попита Хелън.

— Ваша работа.

— Колко ще струва това? — попита лелята.

— Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.

— Но всичките му приятели са тук — каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.

— Той напусна Скрантън отдавна — каза Хелън, като стрелкаше поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.

— Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен — каза мисис Карсън.

— Всъщност поменът вече е планиран — отвърна Чап.

— Наистина ли? — възкликна удивена тя.

— Да, утре от четири часа.

— Къде?

— В „Питс“, на няколко пресечки оттук.

— „Питс“ ли? — повтори Хелън.

— Ами… това е нещо като ресторант.

— Ресторант значи. А защо не църква?

— Не съм сигурен, че той ходеше на църква.

— Като малък ходеше — защити го майка му.

В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.

— Дали да идем? — попита притеснено Хелън.

— Не бих ви посъветвал.

— Защо? — попита мисис Карсън.

— Ще бъде много шумно. Адвокати и съдии, нали разбирате. — Той погледна намръщено Хелън и тя схвана какво искаше да каже младежът.

Разпитаха го за погребални бюра и гробищни парцели и Чап усети как потъва все по-дълбоко в техните проблеми. ЦРУ беше убило Тревър. Трябваше ли да го погребва както подобава?

Клокнър не мислеше така.

Когато дамите си тръгнаха, Уес и Чап продължиха да прибират камерите, подслушвателните устройства и микрофоните. Разчистиха всичко и когато заключиха вратите за последен път, кантората на Тревър никога не бе изглеждала по-подредена.

Половината от екипа на Клокнър вече беше напуснала града. Другата половина следеше Уилсън Аргроу в Тръмбъл. И чакаше.

* * *

Когато фалшификаторите в Лангли приключиха работата по съдебната документация по делото на Аргроу, тя беше опакована в кашон и изпратена в Джаксънвил с малък самолет и трима агенти. Кашонът съдържаше между другото петдесет и една страници обвинения пред съда в окръг Дейд, папка с писма от адвоката на Аргроу, дебела папка с искове и други юридически ходове преди процеса, доклади, списък със свидетелите и резюмета на техните показания, протокол от процеса, анализ на съдебните заседатели, заключения преди произнасянето на присъдата и накрая самата присъда. Документите бяха подредени доста добре, но не прекалено, за да не събудят подозрения. Няколко копия бяха размазани, липсваха страници и висяха телчета — малки белези на действителността, добавени от добри хора в отдел „Документи“, за да придадат автентичност на фалшификатите. Деветдесет процента от всичко това беше излишно за Бийч и Ярбър, но самият обем на документацията й придаваше тежест. Дори кашонът беше стар.

Той беше доставен в Тръмбъл от Джак Аргроу, уж излязъл в пенсия адвокат, занимаващ се с недвижими имоти в Бока Рейтън, Флорида, и брат на затворника. Адвокатските пълномощия на Аргроу бяха изпратени по факса на съответния бюрократ в Тръмбъл и името му бе включено в одобрения списък на адвокатите.

Джак Аргроу беше всъщност Роджър Литър, служител на ЦРУ от тринайсет години, който беше завършил право в Тексас. Никога не беше виждал Кени Сандс, който се представяше за Уилсън Аргроу. Двамата се здрависаха и поздравиха, а Линк погледна подозрително към кашона на масата.

— Какво има тук? — попита той.

— Документите по делото ми — отвърна Уилсън.

— Само хартия — каза Джак.

Линк пъхна ръка в кашона и обърна няколко папки. След няколко секунди претърсването приключи и пазачът излезе от стаята.

Уилсън плъзна един лист по бюрото и каза:

— Това е клетвената декларация. Преведете парите в панамска банка и ми изпратете писмено потвърждение, за да имам какво да им покажа.

— Без десет процента.

— Да, те така мислят.

Не се бяха обаждали в Женева Тръст Банк в Насау. Това би било безполезно и рисковано. Никоя банка не би превела подобна сума при такива условия. А ако се опитаха, щяха да възникнат въпроси.

Парите в панамската банка бяха нови.

— В Лангли се притесняват какво става — съобщи адвокатът.

— Напред съм с графика — отвърна банкерът.

 

 

Кашонът беше изпразнен на една маса в юридическата библиотека. Бийч и Ярбър започнаха да преравят съдържанието му, а новият им клиент Аргроу ги гледаше с престорен интерес. Спайсър имаше по-важна работа. Той играеше седмичния си покер.

— Къде е присъдата? — попита Бийч, като ровеше из купа.

— Искам да видя обвинителния акт — промърмори Ярбър.

Намериха каквото търсеха и се отпуснаха на столовете си, за да прекарат следобеда в четене. Четивото на Бийч беше доста скучно. Не и това на Ярбър.

Обвинителният акт се четеше като криминален роман. Заедно със седем други банкери, двама адвокати и единайсет души, споменати само като наркотрафиканти, и шестима господа от Колумбия Аргроу беше организирал и ръководил сложна схема за изпирането на наркодолари в брой и превръщането им в почтени спестявания. Поне четиристотин милиона бяха изпрани, преди властите да се усетят, а, изглежда, техният човек Аргроу беше в центъра на цялата работа. Ярбър му се възхищаваше. Ако половината обвинения бяха истина, значи Аргроу беше много умен и талантлив финансист.

Аргроу се отегчи от мълчанието и излезе, за да се разходи из затвора. Когато Ярбър дочете обвинението, той прекъсна Бийч и го накара да го погледне. Колегата му също го хареса.

— Сигурно е скрил някъде част от плячката — каза той.

— Естествено — съгласи се Ярбър. — Четиристотин милиона долара, и това са само намерените пари. Какво мислиш за обжалването му?

— Не изглежда обещаващо. Съдията е следвал правилата. Не виждам грешки.

— Горкият човек.

— Горкият човек друг път. Ще го пуснат четири години преди мен.

— Аз не смятам така, мистър Бийч. Мисля, че прекарахме последната си Коледа в затвора.

— Наистина ли го вярваш? — попита Хатли.

— Наистина.

Бийч остави обвинителния акт на масата, а после се изправи, протегна се и започна да се разхожда из стаята.

— Досега трябваше да се е обадил — рече той много тихо, макар че нямаше никой друг освен тях двамата.

— Имай търпение.

— Но първичните избори почти свършиха. Той седи във Вашингтон горе-долу през цялото време. Писмото е у него от седмица.

— Не може да не му обърне внимание, Хатли. Просто се опитва да реши какво да прави. Това е всичко.

 

 

Последната заповед от Бюрото по затворите озадачи началника на Тръмбъл. Кой, по дяволите, си нямаше друга работа, освен да гледа картата на федералните затвори и да се чуди къде да се бърка? Братът на началника печелеше по сто и петдесет хиляди годишно, като продаваше стари коли, а самият Емит получаваше едва половината от това, като ръководеше затвор и четеше идиотски заповеди от някакви чиновници, които вземаха по сто хиляди долара и не правеха нищо полезно. Толкова му беше писнало!

„Относно адвокатските посещения във федералния затвор Тръмбъл:

Отменям предишната си заповед, с която се ограничаваха адвокатските консултации до вторник, четвъртък и събота от 3 до 6 часа следобед.

От днес адвокатите имат право да посещават клиентите си всеки ден от 9 сутринта до 7 часа вечерта.“

Значи трябваше да убият онзи адвокат, та да сменят правилата — промърмори на себе си Емит Брун.