Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Братята

Превод: Зорница Димова

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-84-X

ИК Обсидиан, София, 2000

Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София

История

  1. — Добавяне

4

Теди погледна шишенцата с лекарства, строени на ръба на масата му като малки палачи, готови да го избавят от мъките му. Йорк бе седнал срещу него и четеше от бележките си.

— Той говори по телефона до три часа тази сутрин със свои приятели от Аризона.

— С кои по-точно?

— С Боби Ландър, Джим Галисън и Ричард Хасел. Както обикновено. Те му помагат за парите.

— А с Дейл Уайнър?

— Да, с него също — отвърна Йорк, смаян от паметта на Мейнард. Теди беше затворил очи и разтриваше слепоочията си. Някъде между тях, дълбоко в съзнанието си той съхранявате имената на приятелите на Лейк, спонсорите му, доверениците му, членовете на предизборния му щаб и учителите му от гимназията. Цялата тази информация беше надлежно скътана, за да се използва в случай на нужда.

— Нещо необичайно?

— Не, нищо особено. Нормални въпроси за човек, който смята да направи такава неочаквана стъпка. Приятелите му бяха изненадани, дори шокирани и имаха доста резерви, но в крайна сметка ще се съгласят.

— Питаха ли за парите?

— Разбира се. Лейк не им даде кой знае какви обяснения, но все пак им каза, че парите няма да бъдат проблем. Те май не му повярваха.

— Той запази ли в тайна разговора ни?

— Определено.

— Притесняваше ли се да не го подслушваме?

— Не мисля. Проведе седем разговора от офиса си и осем от дома си. Не е звънял по клетъчния телефон.

— Факсове? Електронна поща?

— Не е изпращал. Прекара два часа със Скиара, началник…

— … на предизборния му щаб.

— Точно така. Двамата планираха кампанията. Скиара иска той лично да организира всичко. Харесаха Нанс от Мичиган за вицепрезидент.

— Не е лош избор.

— Изглежда стабилен. Вече го проверяваме. Развел се е на двайсет и три, но това е било преди трийсет години.

— Няма да бъде проблем. Лейк готов ли е с решението си?

— О, да. Той е политик, нали? Ние му обещахме ключовете към царството. Вече пише предизборни речи.

Теди извади хапче от едно шишенце и го глътна, без да пие нещо с него. Намръщи се, сякаш му бе загорчало. Сбърчи чело и каза:

— Йорк, кажи ми, че не сме пропуснали нищо за този човек. Кажи ми, че няма скрити скандали.

— Няма. Ровим се в мръсното му бельо от шест месеца. Няма нищо, което би могло да ни навреди.

— Не се готви да се жени за някоя глупачка, надявам се?

— Не. Среща се с няколко жени, но нищо сериозно.

— Секс със стажантки?

— Не. Чист е.

Повтаряха разговор, който бяха водили многократно. Още веднъж нямаше да навреди.

— Някакви тъмни финансови сделки от предишен живот?

— Това е неговият живот, Теди. Няма нищо.

— Алкохол, наркотици, медикаменти, хазарт по интернет?

— Не, сър. Той е чист, трезвен, хетеросексуален, умен и наистина забележителен.

— Хайде да говорим с него.

* * *

Арън Лейк отново бе отведен до стаята дълбоко в недрата на Лангли. Сега трима хубави младежи го пазеха, сякаш на всеки ъгъл ги дебнеха опасности. Конгресменът вървеше дори по-бързо от първия път, вдигнал глава и изправил гръб. Сякаш растеше с всеки изминал час.

Отново поздрави Теди и стисна мазолестата му ръка, а след това последва покритата с одеяло инвалидна количка към бункера. Седна от другата страна на масата. Размениха си любезности. Йорк ги наблюдаваше от една стая в дъното на коридора, където три свързани със скрити камери монитора предаваха всяка дума, всяко движение. До Йорк седяха двама мъже, чиято работа бе да следят чрез записите начина, по който хората говорят, дишат и движат ръцете, очите, главите и краката си, и от това да преценят истинността на думите им.

— Спахте ли добре снощи?

— Всъщност да — излъга Лейк.

— Добре. Доколкото разбирам, вие сте съгласен да приемете сделката.

— Сделка ли? Не знаех, че говорим за сделка.

— Да, мистър Лейк, точно за това става въпрос. Ние ви обещаваме да бъдете избран, а вие обещавате да удвоите военните разходи и да се подготвите за руснаците.

— В такъв случай сделката е сключена.

— Чудесно, мистър Лейк. Много съм доволен. От вас ще излезе страхотен кандидат и чудесен президент.

Думите звъняха в ушите на Лейк. Все още не можеше да повярва. Президент Лейк. Президент Арън Лейк. Беше стоял буден до пет сутринта, като се опитваше да повярва, че му предлагат Белия дом. Изглеждаше толкова лесно.

Колкото и да се опитваше, не можеше да пренебрегне очевидните плюсове. Удоволствията на властта. Овалният кабинет. Всички онези самолети и хеликоптери. Да обикаля света. Сто помощници на негово разположение, във всеки един момент. Официални вечери с най-могъщите хора в света. И преди всичко място в историята.

Да, сделката си я биваше.

— Да обсъдим самата кампания — каза Теди. — Мисля, че трябва да обявите кандидатурата си два дена след първичните избори в Ню Хампшър. Нека прахът да се послегне. Оставете победителите да получат своите петнайсет минути слава, а изгубилите да похвърлят по тях още кал. После излезте на сцената.

— Това е доста скоро.

— Нямаме много време. Спираме да обръщаме внимание на Ню Хампшър и се подготвяме за Аризона и Мичиган на двайсет и втори февруари. Задължително трябва да спечелите в тези два щата. Когато това стане, ще се утвърдите като сериозен кандидат и ще сте готов за кампанията през март.

— Мислех да обявя кандидатурата си първо у дома, например във Финикс.

— В Мичиган е по-добре. По-голям щат, изпраща за Конгреса петдесет и осем делегати, в сравнение с двайсет и четирите на Аризона. От вас се очаква да спечелите в своя щат. Ако победите в Мичиган в същия ден, значи сте сериозен кандидат. Обявете кандидатурата си първо в Мичиган, а няколко часа по-късно и в своя район.

— Отлична идея.

— Във Флинт има завод за хеликоптери „Трилинг“. Те имат голям хангар и четири хиляди работници. Мога да поприказвам с директора.

— Убедете го — каза Лейк, макар да бе сигурен, че Теди вече е разговарял с шефа.

— Можете ли да започнете да снимате предизборни клипове вдругиден?

— Каквото кажете — рече Лейк, като мислено се отпусна на дясната седалка. Беше станало ясно кой ще кара колата.

— С ваше позволение ще наемем външна консултантска група, от чието име да се снимат клиповете. Ние обаче имаме по-добри хора тук и те няма да ви струват нищо. Не че парите ще бъдат проблем.

— Мисля, че сто милиона ще покрият всичко.

— Би трябвало. Във всеки случай ще започнем работата по клиповете още днес. Надявам се да ги харесате. Ще бъдат мрачни, ще всяват страх и ужас — ще става дума за плачевното състояние на армията ни, за всевъзможните заплахи от чужбина. Ще изплашим хората до смърт. После ще вмъкнем името и лицето ви и няколко думи и за нула време ще станете най-известният политик в страната.

— Славата няма да спечели изборите.

— Славата не, но парите ще ги спечелят. Те ще осигурят телевизионно време и социологически проучвания, а това е достатъчно.

— Ще ми се да мисля, че най-важното е посланието.

— Разбира се, мистър Лейк. Нашето послание е далеч по-важно от данъчните облекчения, осигуряването на работа за представителите на всички раси, абортите, доверието, семейните ценности и всички подобни глупости, на които сме се наслушали. Нашето послание е въпрос на живот или смърт. То ще промени света и ще запази богатството ни. Единствено това интересува хората.

Лейк кимна в знак на съгласие. Американските гласоподаватели биха избрали всеки, който им обещае да защитава икономиката и да пази мира.

— Имам човек, който да води кампанията — каза той. Време беше и сам да предложи нещо.

— Кой?

— Майк Скиара, началникът на предизборния ми щаб. Той е най-близкият ми съветник и аз му имам пълно доверие.

— Има ли опит на национално ниво? — попита Теди, макар да знаеше, че няма.

— Не, но е много способен.

— Добре. Това е вашата кампания.

Лейк се усмихна и кимна. Радваше се да чуе това. Беше започнал да се чуди.

— Някакви предложения за вицепрезидент? — попита Теди.

— Имам предвид едно-две имена. Сенатор Нано от Мичиган ми е стар приятел. Също и губернаторът на Тексас Гайс.

Теди се замисли. Нелош избор, макар че Гайс не беше подходящ. Беше от богато семейство, беше изкарал колежа с хокей, бе играл голф докъм четирийсетата си година, а после бе похарчил цяло състояние от парите на баща си, за да си купи един губернаторски мандат. Освен това Тексас едва ли щеше да представлява проблем.

— Нанс ми харесва — каза Теди.

Значи той ще бъде, за малко да отвърне Лейк.

Разговаряха за пари около час — за първата вълна, която щеше да дойде от различните комитети, за това как да получат милиони веднага, без да събудят много подозрения. После щеше да дойде втората вълна от военната индустрия. Третата щеше да бъде пари в брой от трудни за проследяване източници.

Щеше да има и четвърта, за която Лейк никога нямаше да разбере. В зависимост от предварителните проучвания Теди Мейнард и ЦРУ щяха буквално да изсипят кашони с пари в профсъюзите, църквите за чернокожи и клубовете за ветерани в градове като Чикаго, Детройт и Мемфис, както и в дълбокия Юг. Щяха да намерят местни хора — вече ги набелязваха — и с тяхна помощ щяха да са в състояние да купят всеки глас, който можеха да намерят.

Колкото повече Теди Мейнард размишляваше върху плана си, толкова повече се убеждаваше, че мистър Арън Лейк ще спечели изборите.

 

 

Тясната кантора на Тревър се намираше в Нептун Бийч, на няколко пресечки от Атлантик Бийч, макар че никой не можеше да каже къде свършва единият плаж и започва следващият. Джаксънвил беше на няколко километра на запад и се разпростираше към океана с всяка изминала минута. Кантората беше преустроена лятна вила, така че от продъненото канапе на задната веранда Тревър виждаше плажа и океана и чуваше крясъците на чайките. Трудно беше да се повярва, че бе наел това място преди цели дванайсет години. Отначало му харесваше да се крие на верандата, далеч от телефона и клиентите, и да се взира безкрайно във водите на Атлантическия океан.

Беше роден в Скрантън и като всички северняци най-сетне се беше уморил да зяпа вълните, да броди бос по плажа и да хвърля трохи на птичките. Сега предпочиташе да си губи времето затворен в кантората.

Тревър изпитваше ужас от съдии и съдебни зали. Макар това да бе необичайно и дори донякъде достойно, то го принуждаваше да се посвети на друг вид адвокатска работа. Трябваше да се занимава с книжа — конфискация на недвижима собственост, завещания, лицензи, зониране — всички скучни, безинтересни, второразредни области на професията, за които никой не му бе казал в университета. От време на време работеше по някой случай с наркотици, стига да не се налагаше да се появява в съда, и тъкмо един от злощастните му клиенти от Тръмбъл го беше свързал с Джо Рой Спайсър. Не след дълго Тревър беше станал официалният адвокат на групата на Спайсър, Бийч и Ярбър. На Братята, както дори и той ги наричаше.

Не беше нищо повече от куриер. Внасяше писма, маскирани като официални документи и следователно защитени от правото на конфиденциалност между адвокат и клиент. После изнасяше техните писма от затвора. Не им даваше юридически съвети, а те и не искаха такива неща от него. Той оперираше с банковата им сметка и водеше телефонни разговори със семействата на клиентите им от Тръмбъл. Служеше за прикритие на мръсните им сделчици и по този начин избягваше съдебните зали и другите адвокати, което го устройваше прекрасно.

Освен това участваше в тяхната конспирация. Ако тя бъдеше разкрита, лесно щяха да го хванат, но той не се тревожеше. Операцията с изнудването беше твърде хитро измислена, защото жертвите не можеха да се оплачат. Той беше решил да поеме риска заедно с Братята и да се възползва от лесните пари и потенциалната печалба.

Тревър се измъкна от кантората, без да се обади на секретарката си, и се качи в ремонтирания си фолксваген костенурка от 1970 година, в който нямаше климатик. Тръгна по Първа улица към булевард Атлантик. Зад къщите и вилите се виждаше океанът. Беше облечен в стари сиво-кафяви панталони, бяла памучна риза, жълта вратовръзка и синьо спортно сако — всички ужасно измачкани. Мина покрай „Питс Бар и Грип“, най-старата кръчма по плажовата ивица. Адвокатът често се отбиваше там, макар колежанчетата също да я бяха открили. Вече дължеше 361 долара, изпити на кредит главно под формата на дайкири с лимон и бира „Коорс“, и наистина искаше да погаси дълга си.

Зави на запад по булевард Атлантик и започна да се бори с трафика към Джаксънвил. Ругаеше задръстването и колите с канадска регистрация. После мина в локалното платно, зави на север покрай летището и потъна в полята на Флорида.

Петдесет минути по-късно паркира пред Тръмбъл. Няма нищо по-хубаво от Федералната система, каза си за пореден път той. Много места за паркиране близо до главния вход, хубава градина, поливана ежедневно от затворниците, и модерна, добре поддържана сграда.

Подхвърли едно „Здрасти, Маки“ на белия пазач на входа и „Здрасти, Винс“ на чернокожия. В приемната Руфъс прекара куфарчето му на рентген, а Надин оформи документите за посещението му.

— Как е костурът, Руфъс? — попита Тревър.

— Не ще да кълве.

Никой адвокат в кратката история на Тръмбъл не беше идвал по-често от Тревър. Отново го снимаха, удариха печат с невидимо мастило на опакото на ръката му и го преведоха през две врати и един къс коридор.

— Здрасти, Линк — подвикна той жизнерадостно на следващия пазач.

— Добро утро, Тревър — отвърна Линк. Той отговаряше за залата за посещения, в която имаше много тапицирани столове, апарати за кока-кола и шоколад, място за игра на деца и малка веранда, където двама души можеха да седнат на масичка за пикник и да се видят насаме. Залата беше чиста, излъскана и съвсем пуста. Беше работен ден. В събота и неделя имаше много хора, но през останалото време Линк пазеше празно помещение.

Отидоха до стаята за среща с адвокатите — едно от няколкото преградени отделения с врати, които се затваряха, и прозорци, през които Линк можеше да наблюдава разговора, ако имаше такова желание. Джо Рой Спайсър ги чакаше и четеше спортната страница във вестника. Обичаше да залага на университетски баскетболни отбори и често уцелваше победителя в мача. Тревър и Линк влязоха в стаичката заедно и посетителят много бързо извади две двайсетдоларови банкноти и ги даде на пазача. Охранителните камери не можеха да ги хванат, когато правеха това точно зад вратата. Както обикновено Спайсър се престори, че не вижда какво става.

После куфарчето бе отворено и Линк се престори, че преглежда съдържанието му. Не пипна нищо. Тревър извади голям кафеникав плик, който беше запечатан и надписан „Юридически документи“. Линк го взе и го огъна, за да се увери, че в него има само хартия, не пистолет или шишенце с лекарства, а после го върна на Тревър. Бяха правили това десетки пъти.

Правилата в Тръмбъл изискваха пазачът да присъства при изваждането и разпечатването на всички пликове. Само че двете двайсетачки убеждаваха Линк да излезе и да чака пред вратата просто защото в момента нямаше нищо друго за пазене. Знаеше, че вътре се разменят писма, но не му пукаше. Стига Тревър да не внасяше оръжия или наркотици, Линк не искаше да се меси. И без това в затвора имаше много глупави правила. Той се облегна на вратата и не след дълго задряма прав, с единия крак изпънат, а другия свит в коляното. Като кон.

В стаята на адвокатите не се извършваше кой знае каква юридическа дейност. Спайсър все още беше погълнат от разпределението на точките в Баскетболните мачове. Повечето затворници се радваха на гостите си. Спайсър едва търпеше своя.

— Снощи ми се обади братът на Джеф Дагет — каза Тревър. — Момчето от Корал Гейбълс.

— Познавам го — отвърна Спайсър, като благоволи да свали вестника, защото на хоризонта се задаваха пари. — Осъден на дванайсет години за сделка с наркотици.

— Точно така. Брат му твърди, че някакъв бивш федерален съдия в Тръмбъл прегледал документите му и казал, че може да успее да свали няколко години. Този съдия поискал заплащане и Дагет се обадил на брат си, който пък се обади на мен. — Тревър свали омачканото си синьо сако и го метна на един стол. Спайсър намери вратовръзката му за отвратителна.

— Колко могат да платят?

— Вие споменавали ли сте някаква сума? — попита Тревър.

— Бийч може и да е говорил, не знам. Ние гледаме да взимаме по пет хиляди за по-съществено намаляване на присъдата — каза Спайсър, като че ли беше практикувал наказателно право във федералните съдилища години наред. Всъщност беше влизал в съдебна зала единствено в деня, когато го осъдиха.

— Знам — каза Тревър. — Не съм сигурен, че могат да платят пет хиляди. Момчето не е могло да си позволи адвокат.

— Тогава измъкни колкото можеш, но искам поне хиляда предплата. Момчето не е лошо.

— Ставаш мекушав, Джо Рой.

— Не, ставам по-стиснат.

Така си и беше. Джо Рой беше мениджърът на Братята. Ярбър и Бийч имаха таланта и образованието, но бяха твърде унизени от падението си, за да хранят някакви амбиции. Спайсър, който нямаше образование и не притежаваше почти никакъв талант, беше достатъчно манипулативен, за да следи работата на колегите си. Докато те тънеха в мрачни мисли, той мечтаеше за славното си завръщане.

Джо Рой отвори една папка и извади оттам чек.

— Искам да внесеш в сметката тези хиляда долара. Те са от тексаския ни кореспондент Къртис.

— Богат ли е?

— Мисля, че да. Започваме да притискаме Куинс от Айова. — Джо Рой извади красив виолетов плик, добре запечатан и адресиран до Куинс Гарб в Бейкърс, Айова.

— Колко ще му искате? — попита Тревър, като пое плика.

— Сто хиляди.

— Уха, не си поплювате.

— Той ги има и ще ги плати. Обяснил съм му как да ги преведе. Уведоми банката.

През двайсет и три годишната си практика като адвокат Тревър никога не беше получавал хонорар от порядъка на трийсет и три хиляди долара. Сега изведнъж можеше да види тези пари, да ги докосне. Без да иска, вече започваше да ги харчи наум — хиляди долари за разнасяне на пощата.

— Смяташ ли, че наистина ще стане? — попита той, докато мислено плащаше дълга си в „Питс Бар“ и внасяше чека си в МастърКард. Щеше да кара същата кола, любимия си фолксваген костенурка, но щеше да се бръкне за климатик.

— Разбира се, че ще стане — отвърна убедено Спайсър.

Имаше още две писма, написани от Ярбър от името на младия Пърси. Тревър ги взе с нетърпение.

— Тази вечер „Арканзас“ ще гостуват на „Кентъки“ — каза Спайсър, като се върна към вестника си. — Залозите са едно към четиринайсет. Какво мислиш?

— И повече може. „Кентъки“ са много силни на свой терен.

— Залагаш ли?

— А ти?

Тревър имаше букмейкър в „Питс Бар“ и макар да залагаше рядко, се беше научил да следва залозите на съдия Спайсър.

— Ще заложа стотачка на „Арканзас“ — каза Спайсър.

— Аз също.

Играха блекджек половин час, като Линк от време на време поглеждаше вътре и се мръщеше неодобрително. Картите бяха забранени по време на посещения, но на кого му пукаше? Джо Рой играеше усърдно, защото се готвеше за бъдещата си кариера. В стаята за отдих любимите игри бяха покер и джин руми и затова Спайсър трудно си намираше противник за блекджек.

Тревър не беше особено добър, но винаги беше готов да играе. Според Спайсър това беше единственото му положително качество.