Джон Гришам
Братята (18)

18

Екипът от Лангли отлетя за Демойн, където агентите наеха две коли и един микробус и с тях за четирийсет минути стигнаха в Бейкърс, Айова. Появиха се в тихото, затрупано със сняг градче два дни преди писмото. Преди Куинс да го вземе от кутията си, те бяха научили имената на началника на пощата, кмета, началника на полицията и майстора на палачинки в кафето до магазина за железария. Никой в Бейкърс обаче не знаеше кои са те.

Наблюдаваха как Куинс бърза към банката, след като излезе от пощата. Трийсет минути по-късно двама агенти, известни само като Чап и Уес, намериха банката, където работеше мистър Гарб Младши, и се представиха на секретарката му като инспектори от Федералния резерв. Наистина изглеждаха като представители на държавна институция — тъмни костюми, черни обувки, къса коса, дълги палта, лаконичен тон и делови маниери.

Куинс се беше заключил и отначало не искаше да излезе. Те настояха пред секретарката, че посещението им е спешно, и след почти четирийсет минути вратата леко се отвори. Мистър Гарб изглеждаше като човек, който е плакал. Беше блед, измъчен и явно никак не му се искаше да говори с когото и да било. Все пак ги покани да влязат. Беше твърде нервен, за да им поиска документи за самоличност. Дори не запомни имената им.

Седна зад масивното си бюро и погледна към седналите срещу него близнаци.

— Какво можем да направим за вас? — попита той и се усмихна измъчено.

— Вратата заключена ли е? — на свой ред запита Чап.

— Да, защо? — Близнаците имаха усещането, че мистър Гарб прекарва целия ден при заключени врати.

— Може ли някой да ни чуе? — попита Уес.

— Не. — Куинс изглеждаше още по-нервен.

— Ние излъгахме — каза Чап. — Не сме от Федералния резерв.

Куинс не знаеше дали да се ядоса, да се успокои или още повече да се изплаши, затова просто застина на мястото си — с отворена уста, в очакване на изстрела.

— Дълго е за обясняване — заяви Уес.

— Имате пет минути.

— Всъщност разполагаме с колкото си искаме време.

— Това е моят кабинет. Вън.

— Не бързайте толкова. Ние знаем някои неща.

— Ще извикам охраната.

— Не, няма.

— Видяхме писмото — каза Чап. — Онова, което току-що взехте от пощата.

— Взех няколко писма.

— Но само едно е от Рики.

Раменете на Куинс увиснаха, а очите му бавно се затвориха. После отново се отвориха и той отпрати към мъчителите си поглед, в който се четеше пълно, безусловно поражение.

— Кои сте вие? — промърмори той.

— Не сме ви врагове.

— Работите за него, нали?

— За кого?

— За Рики или както, по дяволите, се казва той.

— Не — каза Уес. — Той е и наш враг. Да кажем само, че един наш клиент е в същото положение като вас. Наеха ни да го защитим.

Чап извади от джоба на палтото си дебел плик и го остави на бюрото.

— Ето двайсет и пет хиляди долара в брой. Пратете ги на Рики.

Куинс зяпна плика с отворена уста. Бедният му мозък беше задръстен, с толкова много мисли, че му се виеше свят. Затова той отново затвори очи и примижа силно в усилие да се концентрира. Да оставим въпроса кои бяха тези двама мъже. Как бяха прочели писмото? Защо му предлагаха пари? Колко знаеха?

Със сигурност не можеше да им има доверие.

— Парите са ваши — каза Уес. — В замяна искаме малко информация.

— Кой е Рики? — попита Куинс, едва отворил очи.

— Какво знаете за него? — каза Чап.

— Името му не е Рики.

— Така е.

— Той е в затвора.

— И това е вярно — кимна Чап.

— Твърди, че има жена и деца.

— Това е вярно донякъде. Разведен е с жена си. Децата са още негови.

— Той твърди, че те тънат в мизерия и затова се налага да изнудва хората.

— Не бих казал. Жена му е много богата, а децата са последвали парите. Не знаем защо той изнудва хората.

— Но бихме искали да го спрем — добави Чап. — Имаме нужда от помощта ви.

Куинс внезапно си даде сметка, че за пръв път в живота си седи в присъствието на двама души от кръв и плът, които знаят, че е хомосексуалист. Идеята го ужаси. За миг му се прииска да отрече всичко и да скалъпи някаква история как се е запознал с Рики, но нищо не му идваше наум. Беше твърде изплашен, за да използва въображението си.

После си даде сметка, че тези двамата тук, които и да бяха те, бяха в състояние да го съсипят. Те знаеха тайната му и можеха да разбият целия му живот.

А вместо това му предлагаха двайсет и пет хиляди долара в брой!

Нещастният Куинс покри очите си с юмруци и простена:

— Какво искате?

Чап и Уес помислиха, че той ще заплаче. Не че това ги интересуваше особено, но нямаше за какво.

— Сделката е следната, мистър Гарб — заговори Чап. — Вие взимате парите и ни разказвате всичко за Рики. Покажете ни писмата. Всичко ни покажете. Ако имате папка или кутия, или някакъв тайник, където сте скрили някои неща, бихме искали да го видим. Щом приберем онова, което ни трябва, ще си тръгнем. Ще изчезнем също толкова бързо, колкото се появихме, и вие никога няма да разберете кои сме и кого пазим.

— И вие ще запазите тайната?

— Напълно.

— Нямаме причини да казваме на някого за вас.

— Можете ли да го накарате да спре? — погледна ги втренчено Куинс.

Чап и Уес спряха и се спогледаха. Дотук реакциите им бяха безупречни, но на този въпрос нямаше ясен отговор.

— Не можем да ви обещаем, мистър Гарб — заяви откровено Уес. — Но ще направим всичко възможно да спрем този така наречен Рики. Както ви казах, той безпокои и нашия клиент.

— Трябва да ме предпазите.

— Ще направим всичко възможно.

Изведнъж Куинс се изправи и се наведе напред, опрял ръце на бюрото си.

— Тогава нямам избор — обяви той. Не докосна парите, но направи няколко крачки към стара остъклена библиотека, пълна с измачкани и оръфани книги. С един ключ отвори шкафа отдолу, а с друг отключи малък сейф, скрит на втория рафт от долу на горе. Внимателно извади оттам малка тънка папка и бавно я остави до пълния с пари плик.

Докато отваряше папката, от интеркома се разнесе остър, неприятен глас:

— Мистър Гарб, баща ви иска да ви види незабавно.

Куинс се изправи ужасен. Усети, че пребледнява, лицето му се сгърчи от паника.

— Ами… кажете му, че имам среща — каза той, като се опитваше да звучи убедително, но всъщност приличаше на безнадежден лъжец.

— Вие му кажете — отвърна гласът и интеркомът превключи.

— Извинете — каза Куинс, като дори се опита да се усмихне. Вдигна слушалката, набра три цифри и обърна гръб на Уес и Чап с надеждата те да не чуят разговора.

— Татко, аз съм. Какво има? — попита той със сведена глава.

Последва дълга пауза, докато старецът свърши да мърмори.

Накрая Куинс успя да вземе думата:

— Не, не, не са от Федералния резерв. Те са, ъъъ, те са адвокати от Демойн. Представляват семейството на един мой състудент. Това е всичко.

По-кратка пауза.

— Ъъъ, Франклин Дилейни, едва ли си го спомняш. Той умря преди четири месеца, без да остави завещание, голяма бъркотия. Не, татко, няма нищо общо с банката.

Куинс затвори телефона. Не беше лоша лъжа. Вратата беше заключена. Това беше най-важното.

Уес и Чап се изправиха, приближиха се заедно до бюрото и се наведоха напред, докато Куинс отваряше папката. Първото нещо, което забелязаха, беше снимката, прикрепена към вътрешната страна на корицата. Уес я извади внимателно и попита:

— Това Рики ли трябва да представлява?

— Да, това е той — отвърна Куинс, засрамен, но решен да приключи с това.

— Добре изглежда — каза Чап, сякаш разглеждаха списание „Плейбой“. И тримата веднага се почувстваха неудобно.

— Вие знаете кой е Рики, нали? — попита Куинс.

— Да.

— Кажете ми тогава.

— Не, това не е част от сделката.

— Защо не желаете да ми кажете? Аз ви давам всичко, което искате.

— Не сме се разбирали така.

— Искам да убия това копеле.

— Успокойте се, мистър Гарб. Сключихме сделка. Вие получавате парите, ние папката и никой няма да пострада.

— Нека се върнем към самото начало — направи опит да се усмихне Чап, като погледна слабия измъчен мъж в голямото кресло. — Как започна всичко?

Куинс прехвърли няколко листа в папката и извади тънко списание.

— Купих това от една книжарница в Чикаго — каза той, като обърна списанието така, че да могат да го прочетат. То се казваше „Свободно време“ и се определяше като издание за зрели мъже с алтернативни вкусове.

Остави ги да разгледат корицата, а после обърна на последните страници. Уес и Чап не го докоснаха, но очите им попиваха всичко. Имаше съвсем малко снимки и много дребен шрифт. В никакъв случай не беше порнографско.

На шейсет и четвърта страница имаше малък раздел за обяви. Една от тях беше заградена с червен химикал. Тя гласеше:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Уес и Чап се наведоха, за да прочетат обявата, а после едновременно се изправиха.

— И вие отвърнахте на тази обява?

— Да. Изпратих кратко писмо и след около две седмици получих отговор от Рики.

— Имате ли копие от писмото си?

— Не. Не съм копирал писмата си. Нищо не е излизало извън този кабинет. Страхувах се да правя копия тук.

Уес и Чап се намръщиха недоумяващо, а после разочаровано. Що за глупак беше този човек?

— Съжалявам — каза Куинс, като се изкушаваше да грабне парите преди двамата да са променили решението си.

Извади първото писмо на Рики и им го подаде.

— Просто го оставете на бюрото — каза Уес и двамата отново се наведоха, като разглеждаха писмото, без да го докосват. Куинс забеляза, че четяха бавно и с невероятна концентрация. Умът му започна да се прояснява и в него проблесна искрица надежда. Колко бе хубаво да разполагаш с парите и да не трябва да се тревожиш за още един взет с измама заем и новите лъжи, с които да прикриваш следите си. А сега той имаше съюзници, Уес и Чап, както и още някой, който работеше срещу Рики. Сърцето му се поуспокои и дишането му стана малко по-леко.

— Следващото писмо, моля — каза Чап.

Куинс нареди писмата по ред на пристигането, едно до друго — бледолилаво, светлосиньо и жълто, всички изписани с красиви печатни букви от човек, който разполагаше с много време. Когато свършеха с дадена страница, Чап внимателно наместваше следващата с пинцети. Пръстите им не докосваха нищо.

Както Уес и Чап щяха да отбележат доста по-късно, странното в тези писма беше тяхната пълна правдоподобност. Рики беше наранен и измъчен и ужасно се нуждаеше от някой, с когото да общува. Той будеше състрадание. Освен това имаше надежда, защото най-лошото за него вече бе минало и скоро щеше да бъде свободен да търси нови приятелства. Стилът беше превъзходен.

След гробно мълчание Куинс каза:

— Трябва да се обадя по телефона.

— На кого?

— По работа.

Уес и Чап се спогледаха несигурно, а после кимнаха. Куинс отиде с телефона до масичката и се загледа в улицата под прозореца, докато разговаряше с друг банкер.

По едно време Уес започна да си води бележки, сигурно за да се подготви за предстоящия кръстосан разпит. Куинс се въртеше до библиотеката и се опитваше да чете вестник и да се прави, че не забелязва какво прави Уес. Вече беше спокоен, мислеше с максимална яснота и планираше следващия ход, който щеше да направи, когато тези гадняри си тръгнеха.

— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.

— Да.

Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“

Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.

— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.

Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:

— Не можем да ви кажем.

Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.

— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?

— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.

— Лесно? Друг път правили ли сте го?

— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?

— Не.

— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.

За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.

— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?

За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха към работата.

— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?

— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.

— Искаме копия от всички писма.

— Това може да се окаже проблем.

— Защо?

— Къде ще ги снимате?

— В банката няма ли ксерокс?

— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.

— Тогава ще ги занесем някъде другаде.

— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.

— Нямате ли магазин за канцеларски материали?

— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.

Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.

— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.

— Къде?

— В дрогерията — отвърна Уес.

— Вие сте намерили дрогерията?

— Да, трябваха ни пинцети.

— Техният ксерокс е на двайсет години.

— Не, купили са си нов.

— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.

Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.

Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.

— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.

Уес веднага се оживи.

— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.

— Ами ако се ядоса?

— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.

— Цялата му поща ли четете?

— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.

Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.

— Как смятате да го спрете?

Без да знае защо, Уес отвърна:

— Сигурно просто ще го убием.

Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.

— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.

 

 

Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:

— Мисля, че е време да си вървите.

Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?

На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.

 

 

Получиха сведения за сметката в Женева Тръст Банк, като подкупиха с четирийсет хиляди долара един служител на банката, когото бяха използвали и преди. „Бумър Риълти“ притежаваше сто осемдесет и девет хиляди долара. Адвокатът им имаше на сметка шейсет и осем хиляди. В разпечатката бяха изброени всички транзакции — всички получени и изтеглени суми. Знаеха коя банка в Демойн бе използвал мистър Гарб. Освен това знаеха, че от някаква банка в Далас са били преведени сто хиляди долара. Не можеха обаче да открият кой беше пуснал платежното нареждане.

Работеха на няколко фронта, когато Теди извика Девил в бункера. Йорк беше с него. Масата беше покрита с копия от писмата на Рики до Гарб и с копия на банковата разпечатка.

Девил никога не беше виждал началника си толкова потиснат. Йорк също нямаше много за казване. Той носеше отговорност за кашата на Лейк, макар че Теди обвиняваше себе си.

— Искам новини — каза тихо Мейнард.

Девил никога не сядаше, когато беше в бункера.

— Още проследяваме парите. Свързахме се със списанието. То излиза в Ню Хейвън, съвсем малък тираж, не съм сигурен дали ще можем да пробием там. Нашият човек на Бахамите следи всяко движение в сметката и ще ни съобщи, ако постъпят нови суми. Имаме екип, готов да претърси кабинета на Лейк в сградата на Конгреса, но това е трудна работа. Не съм оптимист. Изпратили сме двайсет души в Джаксънвил.

— Колко наши хора следят Лейк?

— Току-що ги увеличихме от трийсет на петдесет.

— Трябва да го наблюдаваме. Да го следим неотклонно. Явно не е човекът, за когото го мислехме, и ако го изпуснем от поглед за един час, той може да изпрати писмо или да си купи друго списание.

— Знам. Правим всичко възможно.

— Това е основният ни вътрешнополитически приоритет.

— Знам.

— Какво ще кажете да вкараме наш човек в затвора? — попита Теди. Идеята беше нова, Йорк я бе предложил преди по-малко от час.

Девил потърка очи и загриза нокти за момент, а после каза:

— Ще видя какво мога да направя. Ще се наложи да използваме връзки, до които не сме прибягвали досега.

— Колко затворници има във федералните затвори? — попита Йорк.

— Около сто трийсет и пет хиляди — отвърна Девил.

— Не можем ли да вкараме още един?

— Ще проверя.

— Имаме ли връзки в Бюрото по затворите?

— Това е нова територия, но работим по въпроса. Използваме един стар приятел в Министерството на правосъдието. Мисля, че ще стане.

Девил ги остави за малко. Щяха да го извикат отново след около час. Йорк и Теди щяха да му подготвят нов списък с въпроси и задачи.

— Не ми харесва идеята да претърсваме кабинета му в зданието на Конгреса — каза Йорк. — Твърде рисковано е. Освен това ще отнеме цяла седмица. Там има планини от документация.

— И на мен не ми харесва — каза тихо Теди.

— Защо не накараме нашите хора от отдел „Документи“ да напишат писмо от Рики за Лейк? Ще скрием предавател в плика, ще го проследим и може би той ще ни заведе до другите писма.

— Прекрасна идея. Кажи на Девил.

Йорк я записа на тефтерче с много други бележки, повечето от които задраскани. След малко зададе въпроса, който отдавна го вълнуваше:

— Ще му кажеш ли, че сме го разкрили?

— Още не.

— А кога?

— Може би никога. Нека съберем повече. Трябва да научим всичко, което можем. Той, изглежда, ревниво крие другия си живот — вероятно е започнал след смъртта на съпругата си. Кой знае? Може би ще успее да го запази в тайна.

— Но той трябва да знае, че си разбрал. Иначе може пак да се опита. Ако знае, че винаги го наблюдаваме, няма да прави глупости. Поне така предполагам.

— А междувременно светът загива. Ядрени оръжия се купуват, продават и прекарват през граница. В момента се водят седем малки войни, а още три всеки момент могат да започнат. Само през миналия месец се появиха десетина нови терористични групировки. Разни идиоти в Близкия изток събират армии и трупат петрол. А ние тук стоим с часове и се чудим как да се справим с трима съдии в затвора, които в този момент най-вероятно играят покер.

— Те не са глупави — каза Йорк.

— Да, но са несръчни. Мрежите им са оплели погрешния човек.

— Мислех, че ние сме сгрешили.

— Не ние, те.