Джон Гришам
Братята (27)

27

Първата работа на Чап в качеството му на стажант-юрист и помощник на Тревър беше да подреди бюрото в приемната и да изхвърли всичко, което напомняше за женско присъствие. Сложи всички неща на Джан в един кашон — от гилзите червило и пиличките за нокти до шоколадчетата с фъстъци и няколко доста еротични романчета. Имаше и плик с осемдесет долара и няколко цента. Шефът ги прибра, като каза, че били служебни.

Чап опакова фотографиите на бюрото й в стари вестници и ги сложи внимателно в друг кашон заедно с чупливите дреболии, каквито повечето секретарки много обичат. Той преписа бележника й с уговорените срещи с клиенти, за да знаят кой ще се появи. Нямаше много работа, което не го учуди. На хоризонта не се задаваше нито едно дело в съда. През тази седмица имаше две консултации, през следващата още две, а после нищо. Като разгледа бележника, Чап откри, че Тревър е минал на по-бавни обороти горе-долу по същото време, когато бяха пристигнали парите от Куинс Гарб.

Знаеха, че през последните седмици Тревър е започнал да залага повече, а вероятно и да пие повече. Джан на няколко пъти беше казала на приятели по телефона, че шефът й прекарва повече време в бара, отколкото в кантората.

Докато Чап работеше в приемната, опаковаше боклуците на Джан, подреждаше бюрото й, бършеше праха, чистеше с прахосмукачка и изхвърляше стари списания, телефонът иззвъня няколко пъти. Тъй като това влизаше в трудовите му задължения, той отговори на всички обаждания. В повечето случаи търсеха Джан и той учтиво обясни на всички, че тя вече не работи тук. Преобладаващото мнение беше, че така е по-добре за нея.

Рано сутринта пристигна преоблечен като дърводелец агент, за да оправи входната врата. Тревър се удиви на скоростта, с която действаше Чап.

— Как успя да го намериш толкова бързо? — попита той.

— Прегледах указателя — отвърна Чап.

Друг агент, който се представи за ключар, смени всички ключалки в сградата.

Сделката им включваше условието Тревър да не приема нови клиенти поне през следващите трийсет дни. Той спори дълго и упорито по тази точка, сякаш трябваше да пази блестящата си репутация. Помислете за всички, които имат нужда от мен, настояваше той. Само че те знаеха колко малко клиенти го бяха търсили през последните трийсет дни и не отстъпиха, докато той не се съгласи. Искаха да бъдат сами в кантората. Чап се обади на клиентите, които имаха уговорена среща, и им каза, че мистър Карсън ще бъде зает в съда през деня, в който би трябвало да се срещне с тях. Обясни, че ще му бъде трудно да определи друг ден, но ще им се обади, когато се освободи.

— Мислех, че той не ходи в съда — каза един от клиентите.

— Става въпрос за голямо дело — обясни сериозно Чап.

Когато списъкът с клиентите бе максимално изчистен, остана само едно посещение. Ставаше въпрос за издръжка на дете и Тревър представляваше майката от три години. Не можеше просто да й бие шута.

Джан се отби, за да вдигне скандал, и доведе със себе си някакъв приятел. Той беше млад, слаб, с козя брадичка, панталони от полиестер, бяла риза и вратовръзка. Чап реши, че най-вероятно продава коли втора употреба. Сигурно не би се затруднил да набие адвоката, но не искаше да рискува с Чап.

— Искам да говоря с Тревър — каза Джан, докато очите й шареха по наскоро подреденото бюро.

— Съжалявам. Той има среща с клиент.

— А кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм помощникът.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Вещите ви са в онези два кашона там — посочи Чап.

Тя забеляза, че рафтовете за списания бяха чисти и подредени, кошчето за боклук беше празно, а мебелите бяха излъскани до блясък. Миришеше на спирт, сякаш бяха изчистили мястото, където тя бе седяла. Джан вече не беше нужна.

— Кажете на Тревър, че ми дължи хиляда долара заплата — заяви тя.

— Добре — отвърна Чап. — Нещо друго има ли?

— Да, новият клиент от вчера, Йейтс Нюман. Кажете на Тревър, че проверих във вестниците. През последните две седмици не е имало прегазени хора по онази магистрала. Нито пък се споменава за убита жена с презиме Нюман. Тук има нещо нередно.

— Благодаря, ще му кажа.

Тя се огледа за последен път и се подсмихна, когато видя новата врата. Приятелят й изгледа свирепо Чап, сякаш се канеше да скочи и да му счупи врата, но спря да се ежи, когато тръгна към вратата. Заминаха си, без да счупят нищо, хванали по един кашон, докато вървяха по тротоара.

Чап ги проследи с поглед, а после започна да се подготвя за предстоящото изпитание. Чакаше ги обяд.

 

 

Предишната вечер хапнаха наблизо в претъпкано ново ресторантче за морски деликатеси на две пресечки от „Сий Търтъл Ин“. Цените бяха безбожни за такива малки порции, но тъкмо затова Тревър, най-новият милионер в Джаксънвил, беше настоял да идат там. Разбира се, почерпката беше от него и той не се скъпеше. Напи се след първото мартини и не си спомняше какво е ял. Уес и Чап му обясниха, че техният клиент не им позволява да пият. Поръчаха си минерална вода и се грижеха чашата му да е пълна с вино.

— Аз бих си намерил друг клиент — заяви Тревър и се закикоти на собствената си шега. — В такъв случай трябва да пия за трима — обяви той по средата на вечерята и така и направи.

За тяхно облекчение адвокатът се оказа кротък пияница. Те продължиха да му доливат чашата, за да видят докъде ще стигне. Той ставаше все по-мълчалив и се смъкваше все по-надолу на стола, а след десерта даде на келнера триста долара бакшиш. Помогнаха му да се качи в колата и го откараха вкъщи.

Той заспа с куфарчето на гърдите си. Когато Уес изключи лампата, Тревър лежеше на леглото, облечен в смачканите си панталони и бялата памучна риза, с развързана вратовръзка и обувки на краката. Хъркаше и стискаше здраво куфарчето си с две ръце.

Записът беше пристигнал малко преди пет часа. Парите бяха налице. Клокнър им беше наредил да го напият, да видят как се държи в такова състояние, а сутринта да се захванат за работа.

В седем и половина те се върнаха в къщата му, отключиха вратата със свой собствен ключ и го намериха горе-долу така, както го бяха оставили. Една от обувките му беше паднала на пода, а той се беше свил на кълбо, стиснал куфарчето като футболна топка.

— Стига сън! — извика Чап, докато Уес палеше лампи, дърпаше нагоре щори и вдигаше възможно най-много шум. В интерес на истината Тревър скочи от леглото, изтича до банята, взе си набързо душ и двайсет минути по-късно се върна в стаята с нова вратовръзка и изгладени дрехи. Очите му бяха леко подути, но той се усмихваше, готов да се справи с новия ден.

Милионът му действаше добре. Всъщност Тревър никога не се беше справял толкова добре с махмурлука си.

Закусиха набързо с кафе и кифлички в „Бийч Джава“, а после енергично се заеха за работа в кантората. Докато Чап бдеше в приемната, Уес бе притиснал Тревър в кабинета му.

По време на вечерята си бяха изяснили някои неща. Тревър най-сетне им каза имената на Братята, а Уес и Чап майсторски се престориха на учудени.

— Трима съдии? — повториха те с привидно недоверие.

Тревър се усмихна и им кимна гордо, сякаш той и никой друг беше измислил този гениален план. Искаше да ги накара да повярват, че има достатъчно мозък и умения, за да убеди трима бивши съдии да прекарат времето си, като пишат писма на самотни хомосексуалисти, за да може той, Тревър, да прибере една трета от печалбите им. Дявол да го вземе, та той беше гений!

Останаха още няколко неизяснени въпроса и Уес бе твърдо решен да притиска адвоката, докато не получи отговорите.

— Разкажи ни за Куинс Гарб — каза той. — Пощенската му кутия беше наета от фалшива корпорация. Как разбра истинската му самоличност?

— Лесна работа — отвърна самодоволно Тревър. Не само че беше гений, но и богат гений. Вчера сутринта се беше събудил с главоболие и бе прекарал първия половин час в леглото, потънал в тревоги за парите, загубени на комар, западащата си адвокатска практика и все по-силната зависимост от Братята и тяхната далавера. Двайсет и четири часа по-късно се беше събудил с по-тежко главоболие, което обаче беше смекчено от балсама на един милион долара.

Тревър беше обзет от еуфория и гореше от желание да довърши тази работа, за да започне истинския си живот.

— Намерих един частен детектив в Демойн — каза той, като пиеше кафе, вдигнал крака на бюрото в обичайната си поза. — Изпратих му чек за хиляда долара. Той прекара два дни в Бейкърс… Вие били ли сте в Бейкърс?

— Да.

— Страхувах се, че ще ми се наложи да отида. Изнудването действа най-добре, ако успееш да надушиш някой известен тип с парички. Той ще бъде готов да плати всичко, за да си държиш езика зад зъбите. Както и да е, този детектив намерил една чиновничка в пощата, която имала нужда от пари. Била самотна майка с много деца, стара кола, малък апартамент, нали разбирате. Вечерта той й се обадил и казал, че ще й даде петстотин долара в брой, ако тя му каже кой е наел кутия 788 на името на „Си Ем Ти Инвестмънтс“. На другата сутрин й се обадил в пощата. Срещнали се на паркинга по време на обедната й почивка. Тя му дала листче с името на Куинс Гарб, а той й дал плик с пет стодоларови банкноти. Тя изобщо не го попитала кой е.

— Това типичен метод ли е?

— С Куинс Гарб проработи. С Къртис Кейтс, онзи от Далас, вторият, когото изнудихме, беше малко по-сложно. Детективът, когото наехме, не можа да намери вътрешен човек, затова се наложи да следи пощата три дни. Струваше ни хиляда и осемстотин долара, но накрая го видял и записал номера на колата му.

— Кой е следващият?

— Сигурно онзи тип от Дарби, Пенсилвания. Подписва се като Брант Уайт и изглежда обещаваш.

— Четеш ли писмата понякога?

— Не, никога. Не знам какво пише в тях и не искам да знам. Когато сме готови да притиснем някого, те ми казват да проуча кутията и да разбера истинското име. В случай, че човекът използва псевдоним като вашия клиент. Няма да повярвате колко много хора се подписват с истинските си имена. Невероятно.

— Знаеш ли кога в писмата искат пари?

— О, да. Те ми казват да се обадя на банката на Бахамите, че се чака паричен превод. Банката ми се обажда веднага щом пристигнат парите.

— Разкажи ни за Брант от Ъпър Дарби — каза Уес. Той си водеше обстойни бележки, сякаш имаше опасност да пропусне нещо. Всъщност всяка дума се записваше на пет различни касетофона от другата страна на улицата.

— Знам само, че са готови да се нахвърлят отгоре му. Той, изглежда, няма търпение, защото са си разменили едва няколко писма. При някои имаш чувството, че им вадиш зъб, като съдим по броя на писмата.

— Но ти нали не записваш колко писма са минали през теб?

— Нищо не записвам. Страхувах се да не дойдат някой ден федералните със заповед за обиск, затова не исках да държа доказателства, които да ме уличат като съучастник.

— Много умно от твоя страна.

Тревър се усмихна, горд с досетливостта си.

— Ами да, аз съм се занимавал много с наказателно право. След известно време започваш да мислиш като престъпник. Както и да е, не успях да намеря подходящ детектив в района на Филаделфия. Още работя по въпроса.

Брант Уайт беше измислен в Лангли. Тревър би могъл да наеме всички детективи в североизточните щати и пак да не открие кой стои зад неговата пощенска кутия.

— Всъщност — продължи адвокатът — аз бях готов да отида сам, когато Спайсър ми се обади да ида във Вашингтон и да проследя Ал Кониърс. После се появихте вие и… ами… останалото го знаете. — Той млъкна и отново се замисли за парите. Наистина беше съвпадение, че Уес и Чап влязоха в живота му точно когато той трябваше да тръгне да търси техния клиент. Само че на него не му пукаше. Тревър чуваше крясъка на чайките и усещаше горещия пясък. Долавяше ритъма на реге, така любим на ресторантските оркестри по островите, и усещаше как вятърът носи неговата яхта.

— Има ли друг съучастник на свобода? — попита Уес.

— Не — отговори суетно Тревър. — Нямам нужда от помощници. Колкото по-малко хора, токова по-добре действа планът.

— Колко хитро — поласка го Уес.

Тревър се облегна още по-назад на стола си. Таванът над него беше напукан и имаше нужда от боядисване. Преди няколко дни това би го разтревожило. Сега той знаеше, че таванът никога нямаше да бъде боядисан, не и ако трябваше сам да плати сметката. Той щеше да си тръгне оттук много скоро, щом Уес и Чап приключеха с Братята. Щеше да прекара ден-два в опаковане на документи, които и сам не знаеше защо пази. Щеше да раздаде старите си и неизползвани справочници по право. Щеше да намери някой току-що завършил беден адвокат и да му продаде мебелите и компютъра на много разумна цена. А когато приключеше с всичко това, той, адвокат Тревър Карсън, щеше да напусне тази кантора и повече нямаше да се върне в нея.

Каква прекрасна перспектива!

Чап прекъсна мечтите му с кесийка мексикански такос и безалкохолни напитки. Не бяха говорили за обяд, но Тревър вече поглеждаше часовника си, предвкусвайки още едно угощение в бара. Той си взе намусено едно тако и се нацупи за миг. Искаше да пийне.

— Мисля, че е добре да спрем да пием по време на обяд — каза Чап, докато седяха около бюрото на Тревър и се опитваха да не разсипят черния боб и мляното телешко.

— Правете каквото искате — отвърна Тревър.

— Говорех за теб — поясни Чап. — Поне през следващите трийсет дни.

— Това не беше част от сделката.

— Вече е. Ти трябва да си трезвен и нащрек.

— И защо по-точно?

— Защото така иска нашият клиент. А той ти плаща един милион долара.

— А не иска ли да си мия зъбите два пъти на ден и да ям спанак?

— Ще го попитам.

— Като му звъниш, кажи му да върви на майната си.

— Не преигравай, Тревър — каза Уес. — Просто намали пиенето за няколко дни. Ще ти се отрази добре.

Ако парите му бяха дали свобода, тези двамата започваха да го задушават. Бяха прекарали с него двайсет и четири часа и не показваха, че смятат да си тръгват. Всъщност ставаше точно обратното. Те просто поемаха нещата в свои ръце.

Чап си тръгна рано, за да вземе пощата. Бяха убедили Тревър, че се е отнасял небрежно към задълженията си и затова са го хванали толкова лесно. Ами ако го дебнеха и други потърпевши? Тревър лесно бе открил истинските имена на жертвите. Защо те да не могат да направят същото и да открият човека зад „Аладин Норт“ и „Лоръл Ридж“? Отсега нататък Уес и Чап щяха да се редуват да прибират пощата. Щяха да объркат евентуалните наблюдатели, като влизат в пощата по различно време и се обличат по различен начин — съвсем като в някое криминале.

Накрая Тревър се съгласи. По всичко изглеждаше, че знаят какво правят.

Имаше четири писма за Рики в кутията в Нептун Бийч и две за Пърси в Атлантик Бийч. Чап бързо провери двете кутии, а зад него имаше екип, който наблюдаваше да не би някой да го следи. Писмата бяха отнесени в отсрещната къща, където бързо бяха отворени, ксерокопирани и отново запечатани.

Копията бяха прочетени и анализирани от агенти, които искаха да правят нещо. Клокнър също ги прочете. Пет от шестте имена им бяха познати. Всички те бяха на самотни мъже на средна възраст, които се опитваха да съберат смелост да направят следващата крачка с Рики или Пърси. Никой не звучеше особено агресивно.

Една стена в къщата беше боядисана в бяло и на нея беше нарисувана голяма карта на Съединените щати. С червени кабърчета отбелязваха кореспондентите на Рики, а със зелени — тези на Пърси. Под кабърчетата с черни букви бяха изписани имената на градовете.

Хвърлените мрежи ставаха по-широки. Двайсет и трима мъже редовно пишеха на Рики, осемнайсет си кореспондираха с Пърси. Представени бяха трийсет щата. С всяка изминала седмица Братята ставаха все по-ловки и по-агресивни. Вече пускаха обяви в три списания, доколкото знаеше Клокнър. Придържаха се строго към стандартите си и до третото писмо обикновено разбираха дали някой от новите има пари. Или съпруга.

Беше страхотно интересно да наблюдаваш как се развива играта и сега, когато имаха пълен достъп до Тревър, те нямаха намерение да пропуснат нито едно писмо.

Пощата за деня беше резюмирана в две страници и предадена на един агент, който отлетя за Лангли. Девил я получи на ръка в седем вечерта.

 

 

Първото обаждане за следобеда дойде в три и десет, докато Чап миеше прозорците. Уес още беше в кабинета на Тревър и му задаваше въпрос след въпрос. Тревър беше уморен. Беше пропуснал следобедния си сън и страшно искаше да пийне нещо.

— Адвокатска кантора — вдигна телефона Чап.

— Офисът на Тревър ли е?

— Да. Кой се обажда?

— А вие кой сте?

— Аз съм Чап, новият му юридически помощник.

— Какво стана с жената?

— Тя вече не работи тук. С какво мога да ви бъда полезен?

— Обажда се Джо Рой Спайсър. Аз съм клиент на Тревър и се обаждам от Тръмбъл.

— Откъде?

— От Тръмбъл. Това е федерален затвор. Тревър там ли е?

— Не, сър. Той е във Вашингтон и ще се върне след няколко часа.

— Добре. Кажете му, че ще му се обадя в пет.

— Добре.

Чап затвори и пое дълбоко дъх, също както и Клокнър от другата страна на улицата. ЦРУ току-що бяха установили първия пряк контакт с един от Братята.

 

 

Второто обаждане дойде точно в пет. Чап вдигна телефона и разпозна гласа. Тревър чакаше в кабинета си.

— Ало?

— Тревър, обажда се Джо Рой Спайсър.

— Здрасти.

— Какво откри във Вашингтон?

— Още работя по въпроса. Няма да е лесно, но ще го намерим.

Последва дълга пауза, сякаш Спайсър беше недоволен от новината и се колебаеше какво да каже.

— Би ли дошъл утре?

— Ще дойда в три часа.

— Донеси пет хиляди долара в брой.

— Пет хиляди долара?

— Добре ме чу. Вземи парите и ги донеси. Всички в банкноти от по двайсет и петдесет долара.

— Какво ще правиш…

— Не ми задавай глупави въпроси, Тревър. Донеси проклетите пари. Сложи ги в плика с писмата. И друг път си го правил.

— Добре.

Спайсър затвори, без да каже нищо повече. После Тревър един час обяснява икономическата ситуация в Тръмбъл. Парите в брой бяха забранени. Всеки затворник работеше и заплатата му отиваше в неговата лична сметка. Разходите, като междуградски разговори, ксерокопия, пощенски марки и прочие, се отчисляваха от същата сметка.

И все пак пари имаше, макар рядко да се виждаха. Затворниците ги внасяха тайно, криеха ги и ги използваха, за да плащат дълговете си на комар и да подкупват пазачите за дребни услуги. Тревър се страхуваше да внася пари. Ако той, като адвокат, бъдеще заловен да нарушава правилника, разрешението му за посещение щеше да бъде отнето завинаги. Все пак на два пъти беше внасял пари, по петстотин долара на десетачки и двайсетачки.

Не можеше да си представи защо са им пет хиляди долара.