Джон Гришам
Братята (39)

39

Бъстър се придвижва на зигзаг в западна посока няколко дни, докато накрая не слезе от автобуса в Сан Диего. Океанът го привличаше — първият воден басейн, който бе виждал от месеци. Младежът обиколи доковете, като търсеше работа и си говореше с работниците. Капитанът на чартърно корабче го нае като момче за всичко. Бъстър слезе от корабчето в Лос Кабос, Мексико, в южния край на залива. Пристанището беше пълно със скъпи рибарски лодки и корабчета, много по-хубави от онези, с които някога бяха търгували заедно с баща му. Срещна се с няколко капитани и за два дни си намери работа при един от тях. Клиентите бяха богати американци от Тексас и Калифорния, които прекарваха повече време в пиене, отколкото в риболов. Бъстър не получаваше заплата, но работеше за бакшишите, които ставаха толкова по-големи, колкото повече се наливаха клиентите. В лош ден си докарваше по двеста, при повече късмет — петстотин долара в брой. Живееше в евтин мотел и след няколко дни спря да се оглежда зад гърба си. Лос Кабос скоро стана негов дом.

 

 

Уилсън Аргроу внезапно беше преместен от Тръмбъл и изпратен в един затвор с лек режим в Милуоки, където остана само една нощ, преди да избяга. Понеже не съществуваше, нямаше как да го хванат. Джак Аргроу го посрещна на летището с билет в ръка и двамата отлетяха заедно за Вашингтон. Два дни след като напуснаха Флорида, братята Аргроу, Кени Сандс и Роджър Литър, се появиха в Лангли, за да получат следващата си задача.

* * *

Три дни преди да отлети от Вашингтон за конгреса в Денвър, Арън Лейк пристигна в Лангли, за да обядва с директора. Очакваше приятно изживяване — успелият кандидат за пореден път благодари на гения, който го бе подтикнал да се кандидатира. Речта за приемането на номинацията беше написана от един месец, но Теди бе казал, че иска да обсъдят някои негови предложения.

Въведоха го в кабинета на Теди, където старецът го чакаше, завит както винаги с одеялото си. Изглежда блед и уморен, помисли си Лейк. Помощниците изчезнаха, вратата беше затворена и Лейк забеляза, че няма наредена маса. Седнаха встрани от бюрото, лице в лице, много близо един до друг.

Теди хареса речта и направи много малко забележки.

— Речите ви стават прекалено дълги — измърмори той тихо. Но напоследък Лейк имаше толкова много неща за казване.

— Още ги редактираме — каза той.

— Ще спечелите изборите, мистър Лейк — прошепна Теди едва чуто.

— Чувствам се добре, но няма да е лесно.

— Ще спечелите с петнайсет процента.

Лейк спря да се усмихва и се заслуша напрегнато.

— Това е голяма разлика — каза той.

— Проучванията ви дават лека преднина. През следващия месец вицепрезидентът ще ви задмине. Нещата ще останат несигурни до средата на октомври. Тогава ще има ядрена криза, която ще разтърси света. А вие, мистър Лейк, ще бъдете месията.

Тази перспектива изплаши дори месията.

— Война? — попита тихо Лейк.

— Не. Ще има жертви, но те няма да бъдат американци. Натли Ченков ще бъде обвинен, а добрите гласоподаватели в нашата страна ще се стекат към урните. Можете да спечелите дори с двайсет процента.

Лейк си пое дълбоко дъх. Искаше да зададе още въпроси, дори евентуално да възрази за кръвопролитията. Но нямаше смисъл. Планът на Теди за действията им през октомври вече беше задействан. Лейк не можеше да каже или направи нищо, за да го спре.

— Продължавайте в същия дух, мистър Лейк. Същото послание. Светът ще стане много по-страшен и ние трябва да бъдем силни, за да защитим своя начин на живот.

— Досега това послание вършеше работа.

— Опонентът ви ще се отчае. Ще ви атакува заради това, че засягате една-единствена тема и че харчите толкова много пари. Ще ви оплюе и ще постигне някакъв напредък. Не изпадайте в паника. Светът ще се преобърне наопаки през октомври, повярвайте ми.

— Вярвам ви.

— Вие ще спечелите изборите, мистър Лейк. Продължавайте да повтаряте същото послание.

— Това и ще правя.

— Добре. — Теди затвори за миг очи, сякаш искаше да подремне. После ги отвори и заговори: — А сега да минем на друга тема. Любопитен съм какви са плановете ви, щом влезете в Белия дом.

Лейк беше озадачен и му личеше.

Теди продължи:

— Трябва ви партньорка, мистър Лейк, първа дама, някоя, която да благослови Белия дом с присъствието си. Да дава приеми и да украси къщата, хубава жена, достатъчно млада, за да има деца. Отдавна не е имало деца в Белия дом, мистър Лейк.

— Вие се шегувате — каза удивено Лейк.

— Харесва ми тази Джейн Кордел от вашия екип. Тя е на трийсет и осем години, умна, образована и достатъчно хубава, макар че трябва да свали седем-осем килограма. Разводът й е приключил преди дванайсет години и отдавна е забравен. Мисля, че от нея ще излезе страхотна първа дама.

Лейк наклони глава и внезапно се разгневи. Искаше да се нахвърли върху Теди, но за миг не можа да намери думи.

— Да не сте се побъркали? — успя да промърмори той.

— Знаем за Рики — заяви Теди хладнокръвно, а очите му пронизваха Лейк.

Лейк се задави, а когато накрая изпусна дъха си, успя само да изрече едно:

— Господи!

Заби за миг поглед в краката си. Тялото му беше сковано от шока.

На всичкото отгоре Теди му подаде лист хартия. Лейк го взе и веднага разпозна копието от последното си писмо до Рики.

Скъпи Рики,

Мисля, че е най-добре да прекратим кореспонденцията си. Пожелавам ти успешно лечение.

 

Искрено твой,

Ал

Лейк за малко не се впусна да обяснява, че нещата не са каквито изглеждат. Все пак реши да не казва нищо, поне засега. Мъчеха го безкрайни въпроси. Колко знаеха? Как се бяха добрали до писмата? Кой друг знаеше?

Теди го остави да страда мълчаливо. Нямаше закъде да бърза.

Когато мислите му донякъде се проясниха, политикът в Лейк се намеси. Теди му предлагаше изход. Теди му казваше: „Просто ме слушай, синко, и всичко ще бъде наред. Прави каквото ти казвам.“

Затова Лейк преглътна и заяви:

— Аз всъщност я харесвам.

— Естествено. Тя е идеалната партньорка.

— Да. Много е лоялна.

— Спите ли с нея?

— Не. Още не.

— Започнете да го правите. Дръжте се за ръце по време на конгреса. Нека тръгнат клюките, нека природата да си свърши работата. Една седмица преди изборите обявете, че по Коледа ще се жените.

— Голяма или малка сватба?

— Огромна. Светското събитие на годината във Вашингтон.

— Идеята ми харесва.

— Бързо й направете дете. Малко преди встъпването в длъжност обявете, че първата дама е бременна. Ще бъде страхотна новина. Освен това ще бъде толкова хубаво в Белия дом отново да има деца.

Лейк се усмихна, кимна и се престори, че идеята му харесва, а после внезапно се намръщи.

— Някой ще разбере ли за Рики? — попита той.

— Не. Той беше неутрализиран.

— Неутрализиран ли?

— Никога няма да ви пише отново, мистър Лейк. А вие ще бъдете толкова зает да играете с дечицата си, че няма да имате време да мислите за хора като Рики.

— Кой беше тоя Рики?

— Браво, Лейк, това исках да чуя.

— Много съжалявам, мистър Мейнард. Много съжалявам. Повече няма да се случи.

— Разбира се, че няма. Аз притежавам всички писма, мистър Лейк. Не забравяйте това. — Теди забута количката си назад в знак, че срещата е приключила.

— Това беше моментна слабост — каза Лейк.

— Няма значение, Лейк. Грижете се за Джейн. Купете й нови дрехи. Тя работи твърде много и изглежда уморена. Нека си почине. От нея ще стане страхотна първа дама.

— Да, сър.

Теди стигна до вратата.

— И без, повече изненади, Лейк.

— Да, сър.

Теди отвори вратата и излезе.

 

 

В края на ноември се бяха установили в Монте Карло, най-вече защото там беше красиво и топло, но и защото много хора говореха английски. Освен това имаше казина, нещо задължително за Спайсър. Нито Бийч, нито Ярбър знаеха дали той печели, или губи, но явно Джо Рой се забавляваше добре. Жена му продължаваше да се грижи за майка си, която още не беше умряла. Отношенията им бяха много напрегнати, защото Джо Рой не искаше да се върне вкъщи, а тя не искаше да напусне Мисисипи.

Тримата живееха в малък, но красив хотел в края на града и обикновено закусваха заедно два пъти седмично, преди да се пръснат, всеки по работите си. Месеците летяха, Братята свикваха с новия си живот и се виждаха все по-рядко. Имаха различни интереси. Спайсър искаше да играе комар, да пие и да прекарва времето си с жени. Бийч предпочиташе морето и риболова. Ярбър пътуваше и изучаваше историята на Южна Франция и Северна Италия.

Но всеки от тях винаги знаеше къде са останалите. Ако някой изчезнеше, другите двама искаха да знаят това.

Не бяха прочели нищо за помилването си. Бийч и Ярбър прекараха часове в една римска библиотека в четене на американски вестници малко след пристигането си. За тях нямаше нито дума. Не поддържаха контакт с никакви близки у дома. Жената на Спайсър твърдеше, че не е казала на никого, дето мъжът й е пуснат от затвора. Тя още смяташе, че той е избягал.

В Деня на благодарността Фин Ярбър пиеше еспресо в едно кафене на открито в центъра на Монте Карло. Беше топло и слънчево и той едва си спомняше, че денят е важен американски празник. Не се интересуваше, защото никога нямаше да се върне. Бийч спеше в хотелската си стая. Спайсър беше в едно казино на три преки.

Изведнъж се появи смътно познато лице. Човекът бързо седна срещу Ярбър и каза:

— Здравей, Фин. Помниш ли ме?

Ярбър спокойно отпи от кафето си и се взря в лицето отсреща. За последен път го беше виждал в Тръмбъл.

— Уилсън Аргроу от затвора — рече новодошлият и Ярбър остави кафето си, за да не го разлее.

— Добро утро, мистър Аргроу — поздрави го Фин бавно и спокойно, макар че искаше да каже много други неща.

— Предполагам, че си изненадан да ме видиш.

— Всъщност да.

— Не е ли страхотна новината за победата на Арън Лейк?

— Предполагам. Какво мога да направя за теб?

— Просто искам да знаете, че винаги сме наблизо, в случай, че ви потрябваме.

Фин се закиска:

— Не ми се вярва. — От освобождаването им бяха минали пет месеца. Братята бяха пътували от страна в страна, от Гърция до Швеция, от Полша до Португалия, като бавно се придвижваха на юг с промяната на времето. Как би могъл да ги проследи Аргроу?

Беше невъзможно.

Аргроу извади едно списание от вътрешния джоб на сакото си.

— Попаднах на това миналата седмица — каза той, като го подаде на Фин. Списанието беше отворено на една от последните страници, където имаше заградена с червен маркер обява:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен американски господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Ярбър я беше виждал и преди, но сви рамене, като че ли нямаше представа.

— Не ти ли изглежда познато? — попита Аргроу.

— Всички ми изглеждат еднакви — обясни Фин и хвърли списанието на масата. Беше европейското издание на „Свободно време“.

— Проследихме адреса до пощата тук, в Монте Карло — каза Аргроу. — Току-що наета кутия под фалшиво име и всичко останало. Какво съвпадение.

— Виж какво, не знам за кого работиш, но ми се струва, че не попадаме под вашата юрисдикция. Не сме нарушили никакъв закон. Защо не се разкараш?

— Разбира се, Фин, но нима два милиона не ти стигат?

Фин се усмихна и огледа красивото кафене. Отпи глътка кафе и каза:

— Човек трябва да се занимава с нещо.

— Доскоро — каза Аргроу, скочи на крака и изчезна.

Ярбър допи кафето си, като че ли нищо не се беше случило. Погледа известно време улицата и движението по нея, а после си тръгна. Трябваше да събере колегите си.