Ник Хорнби
Дългият път надолу (8)

Джес

Не биваше да вдигам шум. Това ми беше грешката. Да, грешка беше, ако наистина съм имала намерение да се самоубия. Трябваше да мина тихо и бързо през мястото, където Мартин бе срязал телта, да се кача по стълбата и след това да скоча. Само че аз не го направих. Изкрещях нещо като „Разкарайте се от пътя ми, нещастници“ и нададох онзи смразяващ индиански боен вик — поне така ми се стори в онзи момент — а Мартин ме претърколи като ръгбист още преди да съм минала и половината разстояние. След това май коленичи върху мен и заби лицето ми в онова грапаво подобие на асфалт, дето покриват с него сградите. Тогава наистина ми се прииска да съм мъртва.

Не знаех, че това е Мартин. Така и не бях успяла да видя нищо, докато той не ми навря носа в оная гадост, та тогава разбрах колко е противно. Разбрах какво се канят да правят двамата още в мига, в който излязох на покрива. Не е нужно да си гений, за да се сетиш. Така че, когато той седна отгоре ми, аз се разсмърдях.

— Как стана така, че на вас двамата ви е позволено да се самоубиете, а на мен — не?

Той веднага се обади.

— Прекалено млада си. Ние вече сме прецакали нашия живот. Ти още не си.

Аз се ядосах.

— Ти пък откъде знаеш?

Той пак се разфилософства.

— На твоята възраст още никой не е успял да си прецака живота.

— Ами ако съм убила десет човека? Дори родителите и защо не близначетата си?

— А направила ли си го?

— Да, направила съм го — наежих се аз. (Въпреки че не бях. Просто исках да го видя какво ще каже.)

— Е, след като си тук, значи ти се е разминало, нали така? На твое място щях да се кача на първия самолет за Бразилия.

Не му останах длъжна.

— Ами ако искам да платя за това, което съм направила с живота си?

Той отвърна единствено:

— Я вземи да млъкнеш.