Ник Хорнби
Дългият път надолу (19)

Джейджей

Докато Джес звънеше на всичките си познати, за да открие къде се е замъкнал оня тип Час, аз се бях подпрял на стената, гледах града през мрежата и се опитвах да си представя каква музика щях да слушам в този момент, ако имах уокмен или дискмен. Първото, което ми хрумна, беше „Abominable Snowman in the Market“ на Джонатан Ричман, може би защото песента беше сладникава и глупава и ми напомни за онова време от живота ми, когато бе точно така. След това започнах да си тананикам „In Between Days“ на „Кюър“, което бе малко по-смислено. Не беше днес, не беше и утре, не беше миналата година, нямаше да бъде и догодина и цялата тази работа с покрива се превръщаше в някакъв междинен унес, в който да прозрем, че все още не сме убедени накъде са се отправили безсмъртните ни души.

Джес прекара на телефона десет минути, докато изцеди източниците си на информация за Час и най-сетне се върна, за да каже, че най-вероятно той е на парти в Шордич. Слязохме пеша петнайсетте етажа, огласяни от звуци на течове и наситени със смрадта на опикано, а след това излязохме на улицата, разтреперани от студ, докато чакахме да се появи някое такси. Всички, освен Джес, мълчаха, но тя дрънкаше за всички. Разказа ни кой е организирал партито, кой ще бъде там.

— Ще бъдат всички познати на Теса.

— А, те ли? — попита Мартин.

— И Алфи ще бъде там, и Табита, и тайфата, дето ходят в събота. И Киселия Пийт, и останалите от графичния дизайн.

Мартин изпъшка; на Морийн започна да й прилошава.

Млад африканец, подкарал скапан стар форд, спря до нас. Свали прозореца и се наведе.

— Къде ще ходите?

— Шордич.

— Трийсет лири.

— Майната ти — надигна глас Джес.

— Млъквай — сряза я Мартин и се качи отпред. — Аз плащам — уточни той.

Останалите се качихме отзад.

— Честита Нова година — поздрави шофьорът.

Никой от нас не отговори.

— На парти ли? — попита шофьорът.

— Ти изобщо познаваш ли Киселия Пийт? — попита я Мартин. — Надяваме се да го видим. Ще падне голяма веселба.

— Веселба ли? — изсумтя Джес. — Как може да си такъв чекиджия? — Ако човек смята да се шегува с Джес и да иронизира, тогава е най-добре тя да бъде предупредена предварително.

Сигурно вече бе станало четири сутринта, но наоколо се мотаеха десетки хора, и в коли, и в таксита, и пеша. Всички бяха на групи. Понякога хората ни махаха. Джес махаше на всички.

— Ами ти? — обърна се Джес към шофьора. — Цялата нощ ли ще работиш? Или ще кривнеш за малко да обърнеш някое и друго?

— Работа toute la nuit — отвърна шофьорът. — Тоест цяла нощ.

— Кофти късмет — заяви Джес.

Шофьорът се засмя весело.

— Да. Кофти късмет.

— А госпожата няма ли нищо против?

— Моля?

— Госпожата. La femme. Тя няма ли нищо против? Не се ли оплаква, че работиш нощем?

— Не, не й пука. Вече не. Не и там, където се намира.

Всеки, наострил емоционалните си антени, щеше да усети, че настроението в таксито стана черно и мрачно. Всеки с някакъв опит в живота, щеше да разбере, че този човек има какво да разкаже, че историята му, каквато и да бе тя, едва ли щеше да ни докара по-весело настроение. Всеки, който имаше здрав разум, щеше да замълчи.

— Ясно — отвърна Джес. — Лоша жена, значи, а?

Аз се намръщих, сигурно и останалите. Голямата уста отново се раздрънка.

— Не е лоша. Мъртва. — Уточни го с безизразен глас, сякаш говореше за някакъв факт, сякаш в неговата професия „лош“ и „мъртъв“ са два различни адреса, които често се случва да объркват хората.

— А-ха.

— Да. Лоши мъже я убили. Убили нея, убили майка й, убили баща й.

— А-ха.

— Да. В моята страна.

— Ясно.

И точно тук Джес реши да млъкне: точно в момента, когато мълчанието й щеше да я изобличи. Пътувахме, всеки потънал в собствените си мисли. Готов съм да се обзаложа на един милион, че в мислите на всеки един от нас се въртеше въпросът: „Защо този не беше горе? Да не би да се е качил и да е слязъл като нас? Дали ще ни се присмее, ако му разкажем за бедите си? Как стана така, че той се оказа такъв… инат?“

Когато стигнахме, където се бяхме запътили, Мартин му даде щедър бакшиш, а човекът остана доволен и благодарен и ни нарече приятели. Бихме искали да сме му приятели, но той сигурно нямаше да остане с много високо мнение за нас, ако ни опознаеше.

Морийн не искаше да идва с нас, ала ние я поведохме по стълбите към апартамент, който бе най-точното подобие на нюйоркски мезонет. В Ню Йорк Сити щеше да струва цяло състояние, което означаваше, че в Лондон също ще бъде цяло състояние плюс трийсет процента. Все още беше пълно с народ, нищо че бе четири сутринта и беше бъкано с такива, дето не ги понасям: студенти изкуствоведи. Да, Джес вече ни бе предупредила, но въпреки това останах шокиран. Вълнени шапки, мустаци с липсващи части, разни нови татуировки, пластмасови обувки… Добре де, аз съм либерален човек и не исках Буш да избомби Ирак, обичам кльопачката, както и всички други, обаче тези типове ме плашат и направо ги ненавиждам, главно защото нямаше да харесат бандата ми. Когато свирехме в някой колежански град и се изправяхме пред такава сбирщина, знаех, че направо ще ни скапят. Тези хора не харесват истинската музика. Не харесват „Рамоунс“, нито пък „Темптейшънс“, или „Матс“; падат си по Ди Джей Блипи и тъпите му пискуни. Или пък се преструват, че са разни скапани гангстери и слушат хип-хоп за убийства и оръжие.

Така че не бях очарован от компанията. Притеснявах се, че ще се сбия и дори знаех защо може да има бой: щях да защитавам или Мартин, или Морийн от подигравките на разни скапаняци с катинарчета, или някоя жена с мустаци. Не стана така. Странното бе, че Мартин, облечен в костюм, с изкуствения си тен, а Морийн с шлифера и удобните обувки, се смесиха идеално с гостите. Изглеждаха толкова нормални, сякаш бяха попаднали точно където трябва. Мартин и зализаната му като за пред камера коса спокойно можеше да мине за някой от групата „Крафтверк“, а Морийн можеха да я вземат за доста смахнат вариант на Мо Тъкър от „Велвт Ъндърграунд“. Аз пък, с избелелите черни дънки, кожено яке и стара тениска с надпис „Житан“, бях като някакво изкопаемо.

Случи се само един инцидент, който ме накара да си кажа, че може и да се наложи да счупя носа на някого. Мартин си пиеше вино направо от бутилката, когато двама го зяпнаха.

— Мартин Шарп! Нали така, от сутрешния блок!

Намръщих се. Никога не се бях движил със знаменитост и не ми беше хрумвало, че да отидеш на парти с Мартин е все едно да отидеш на парти гол: дори тъпите студенти изкуствоведи го забелязаха. Само че тук ставаше нещо по-сложно. Те не просто го познаха.

— Да бе! Добро попадение! — обади се приятелят му.

— Ей, Шарпи!

Мартин им се усмихна любезно.

— Сигурно хората ти го казват непрекъснато — продължи единият.

— Какво?

— Нали знаеш. Ей, Шарпи, това-онова.

— Да — съгласи се Мартин. — Така е.

— Лоша работа, а. От всички хора в телевизията тебе те изкараха най-големия говньо.

Мартин сви рамене безгрижно и се обърна към мен.

— Добре ли си?

— Това е животът — отвърна той и ме погледна. Кой знае как бе успял да придаде нова дълбочина на изтърканото клише.

В същото време Морийн бе истински ужасена. Подскачаше всеки път, когато някой избухнеше в смях или изругаваше, или счупеше нещо. Наблюдаваше купонджиите така, като че ли пред нея бяха увеличени снимки на Даян Арбъс^[1].

— Искаш ли нещо за пиене?

— Къде е Джес?

— Търси Час.

— След това ще си тръгнем ли?

— Разбира се.

— Добре. Никак не ми харесва тук.

— И на мен.

— Къде, според теб, ще отидем след това?

— Не знам.

— Ще отидем, обаче, заедно, нали?

— Май да. Нали така се разбрахме? Поне докато открием този тип.

— Дано да не го намерим — призна Морийн. — Поне известно време. Бих пила едно шери, ако има.

— Знаеш ли, май тук едва ли имат шери. Тези типове не са от хората, които пият шери.

— Ами бяло вино? Дали има?

Открих две пластмасови чашки и бутилка, в която беше останало малко.

— Наздраве.

— Наздраве.

— Всяка Нова година е все същото, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш. Топло бяло вино, кофти купон, пълен с разни боклуци. А си бях обещал тази година всичко да е различно.

— Къде беше по това време миналата година?

— На парти, вкъщи. С Лиза, бившата ми.

— Хубаво ли беше?

— Горе-долу. Ами ти?

— Вкъщи. С Мати.

— Ясно. Ами ти, преди година, мислила ли си…

— Да — побърза да отговори тя. — О, да.

— Ясно. — Не знаех какво друго да кажа, затова продължихме да отпиваме от чашите и да наблюдаваме скапаняците.