Ник Хорнби
Дългият път надолу (2)

Морийн

Казах му, че ще ходя на парти по случай Нова година. Бях му казала още през октомври. Представа нямам дали хората изпращат покани за тържество по случай Нова година още през октомври или не. Най-вероятно не. (И откъде да знам? Не съм ходила от 1984 година. Джун и Брайън, дето живеят отсреща, организираха парти, преди да се преместят. А дори тогава аз се мернах за около час, час и нещо, след като той си легна.) Не можех да чакам повече. Обмислям тази възможност от май или юни и умирам от желание да му кажа. Тъпа работа. Той просто не разбира, сигурна съм, че не разбира. Все ми разправят да не спирам да разговарям с него, обаче нищо не стига до съзнанието му. А и как е възможно човек да умира от желание за подобно нещо! Това само показва какво можех да очаквам, нали?

В мига, в който му казах, ми се прииска да си призная всичко. Бях излъгала, нали така? Бях излъгала собствения си син. Това бе просто една малка нищо и никаква лъжа. Бях му казала месеци по-рано, че ще ходя на парти — парти, което си бях измислила. Всичко бях нагласила. Разказах му кой организира партито, защо са ме поканили и защо искам да отида, споменах кой още ще присъства. (Партито бе на Бриджет, Бриджет от църквата. Поканена бях, защото сестра й щяла да дойде от Корк и в някои от писмата си бе питала за мен. Освен това ми се искаше да отида, защото сестрата на Бриджет бе завела майка си в Лурд, Франция, и ми се искаше да разбера повече, за да мога някой ден да заведа и Мати.) Не бе възможно да си призная, защото знаех, че ще трябва да повтарям и греха си, и лъжата непрекъснато, до края на годината. Не само пред Мати, но и пред хората от дома, и… Май няма пред кого друг. Можех да кажа на някого от църквата или в магазина. Като си помислиш, това е смешна работа. Грижиш се денонощно за едно болно дете и няма как да извършиш грях, а един Господ знае от колко години не бях правила нищо, за което да ми се налага да си признавам. И след това най-неочаквано извърших толкова ужасен грях, че дори не мога да поговоря със свещеника, защото смятах да продължа да върша грехове, докато умра, което щеше да бъде най-големият ми грях. (И защо това да е най-големият ти грях? Нали цял живот ти разправят, че ще се възнесеш на едно прекрасно място, след като напуснеш земния си дом. А единственото, което ще те изпрати час по-скоро на мечтаното място, е нещо, което те възпира да се озовеш там. Да, разбирам, че това е като да предредиш опашката. Ако някой не си чака реда в пощата, хората започват да цъкат неодобрително. Понякога се случва да се обадят: „Извинете, аз бях преди вас“. Никой не казва: „Ще гориш в адски огън“. Това би било прекалено.) Намеренията ми не ме спряха да ходя на църква. Постоянствам, защото хората ще решат, че нещо не е наред, ако престана.

С приближаването на датата споделям с него все нови и нови неща, които уж съм разбрала. Всяка неделя се преструвам, че съм научила още нещо, защото в неделите се виждам с Бриджет. „Бриджет каза, че ще потанцуваме“. „Бриджет се притеснява, защото не всички обичат вино и бира, затова ще купи и алкохолни напитки“. „Бриджет няма представа кои от гостите ще са вечеряли“. Ако Мати разбираше, със сигурност щеше да реши, че въпросната Бриджет е луда, щом се притеснява за едно нищо и никакво събиране. Изчервявах се всеки път, когато я видех в църквата. Трябваше да разбера какво смята да прави на Нова година, но така и не я попитах. Ако имаше намерение да организира парти, може би щеше да реши, че трябва да ме покани.

Като си спомням всичко това, ме обхваща срам. Не заради лъжите — вече съм свикнала да лъжа. Срамувам се, че всичко това е жалка работа. Една неделя заразказвах на Мати откъде Бриджет ще купи шунка за сандвичите. Не можех да спра да мисля за Нова година, разбира се, че това бе начинът да говоря, без да кажа нищо съществено. Май и аз започнах да вярвам в това парти, както човек се вживява в някоя книга и вярва на разказа. Понякога си представям какво ще облека, колко ще изпия, по кое време ще се прибера. Дали да не се върна у дома с такси. Такива неща. Накрая ми се струваше, че наистина съм била. Дори в мечтите си не можех да си представя да заговоря някого на партито. Всеки път, когато си представях какво би било, бях доволна, че е дошло време да си тръгвам.