Ник Хорнби
Дългият път надолу (49)

Мартин

Никога не съм бил от хората, които се задълбочават и вникват в нещата, и не го казвам като извинение. Някои биха казали, че най-големите беди ни ги стоварват тези, дето много мислят и се ровят. Аз не ви говоря за войни, глад, болести и престъпления — не става въпрос за тези беди. Мислех си за дразнещите вестникарски статии, за облените в сълзи гости в дискусионните предавания и така нататък. Сега вече разбирам, че е трудно да не се задълбочаваш, когато единственото, което можеш да направиш, е да седиш и да мислиш за себе си. Можеш да се опиташ да мислиш и за други хора, предполагам, но те са все хора, които познавам, а като мисля за тях пак стигам до там, където нямах намерение да се връщам.

В някои отношения това беше грешка. Не биваше да напускам хотела и да се отделям сам, защото макар и Джес да ме изваждаше от нерви, а Морийн да ме депресираше, те бяха част от мен, която никога нямаше да ме остави. Дори не е и това. Те ме караха да се чувствам завършен. Бях извършил някои неща и тъкмо затова имаше възможност да извърша и други подобни неща. А те не бяха извършили нищо и не бе трудно да си представя, че така ще бъде и занапред, че ще ми помогнат да се чувствам като световен лидер, който управлява многонационални компания вечер, а през уикендите води скаути.

Пренесох се в стая — почти същата като тази, в която бях досега, освен че тук имах изглед към морето и балкон. Цели два дена седях на балкона, втренчен в морето, и мислих задълбочено. Изводите, до които стигнах през първия ден, бяха, че съм прецакал почти всичко, че би било по-добре да съм мъртъв, че ако умра няма да липсвам на никого, че никой няма да съжалява за смъртта ми. След това се напих.

На втория ден бях станал съвсем малко по-разумен. След като предишната вечер бях стигнал до заключението, че ако умра няма да липсвам на никого, със закъснение осъзнах, че повечето от бедите ми са по вина на друг. Бях се отчуждил от децата си по вина на Синди, да не говорим, че Синди бе виновна за края на брака ни. Направил бях една грешка! Добре де, девет грешки. Девет грешки на фона на стотици възможности! Това бе деветдесет и един процента успеваемост и въпреки това се бях провалил на теста! Бяха ме тикнали в затвора, а) защото бях подведен, и б) защото отношението на обществото към сексуалността на тийнейджърите е прекалено остаряло. Загубих работата си заради лицемерието и неблагодарността на шефовете. Така че накрая на втория ден имах желание да убивам, вместо да се самоубия, а така вече бе много по-добре, нали?

Джес ме откри на третия ден. Седях в едно кафене, четях „Дейли Експрес“ отпреди два дена и пиех кафе с мляко, когато тя се настани до мен.

— Има ли нещо за нас? — попита тя.

— Може и да има — отвърнах аз. — Само че засега съм прочел само спортните страници и хороскопите. Още не съм обръщал на първа страница.

— Много смешно. Може ли да поседя при теб?

— Не.

Въпреки това тя се настани.

— Каква е цялата тази работа?

— Каква работа?

— Цялото това… цупене.

— Мислиш, че се цупя ли?

— А ти как би го нарекъл?

— Писнало ми е до смърт от теб.

— Че какво толкова сме направили?

— Не говорех в множествено число. От теб ми е писнало. Само от теб.

— Заради онази вечер ли?

— Да, заради онази вечер.

— Не ти е станало приятно, че те представих за мой баща, нали? Достатъчно стар си и можеш да си ми баща.

— Това ми е добре известно.

— Точно така. Затова трябва да го преодолееш. Вземи да се стегнеш.

— Стегнал съм се. Не ми пука.

— Защо ли не ми изглежда така.

— Джес, не се цупя. Да не би да си мислиш, че се изнесох от хотела, защото си казала, че съм ти баща?

— Аз така щях да направя.

— Защото го мразиш ли? Или защото би се срамувала от дъщеря си?

— И двете.

Така е при Джес. Щом разбере, че се отдръпваш, веднага започва да се преструва, че се е замислила (като казвам, че се е замислила, разбирайте „изпълнена с презрение към постъпките си“, което за мен лично е единственият извод, до който би могла да стигне, ако изобщо някога се замисли). Реших, че този път няма да се оставя да ме подведе.

— Този път няма да ти се вържа. Разкарай се.

— Сега пък какво съм направила? Мама му стара.

— Преструваш се, че те гризе съвестта.

— Какво значи „да те гризе съвестта“?

— Значи, че съжаляваш.

— Защо да съжалявам?

— Върви си.

— Защо?

— Джес, имам нужда от почивка. Най-вече искам да си почина от теб.

— Значи предпочиташ да се натряскам и да се надрусам.

— Да, много искам да го направиш.

— Как ли пък не. А като го направя, ще ми триеш сол на главата.

— Няма. Няма да ти трия сол на главата. Просто си върви.

— Отегчена съм.

— Иди да намериш Джейджей и Морийн.

— Те са отегчителни.

— Аз не съм ли?

— Кои знаменитости познаваш? Срещал ли си Еминем?

— Не.

— Познаваш го, ама не искаш да ми кажеш.

— За Бога!

Оставих някакви пари на масата, станах и си тръгнах. Джес тръгна след мен.

— Хайде да поиграем на табла.

— Не.

— Какво ще кажеш за малко секс?

— Не.

— Не ти ли харесвам?

— Не.

— Някои мъже си падат по мен.

— Тогава върви да правиш секс с тях, Джес. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но връзката ни приключи.

— Няма да приключи, ако те следвам през целия ден.

— И си въобразяваш, че от това ще излезе нещо?

— Пет пари не давам. Не забравяй какво каза на татко, че ще ме наглеждаш. Мислех, че нямаш нищо против. Мога да заменя дъщерите, които си изгубил. Така ще откриеш покой. Има толкова много филми, посветени на тази тема.

Съобщи ми последното като научен факт, сякаш то беше гвоздеят на замисления от нея сценарий.

— А какво ще кажеш за секса, който ми предлагаш? Той как се вмества в идеята да замениш дъщерите ми?

— Това ще бъде различно. Просто друг път към целта.

Минахме покрай противно кафене, наречено „Ню Йорк Сити“.

— От това място ме изхвърлиха, когато се сбих — заяви гордо Джес. — Ще ме убият, ако опитам отново да се вмъкна.

Сякаш, за да подчертае думите й, мърлявият собственик застана на вратата с убийствено гневен поглед.

— Трябва да отида да пишкам. Стой тук.

Влязох в „Ню Йорк Сити“ и открих тоалетната някъде в дъното, постлах програмата на телевизията от „Експрес“ върху седалката, седнах и заключих вратата. През следващия час, може би дори два часа, я чувах как крещи отвън, докато накрая спря. Реших, че си е отишла, но въпреки това останах още малко, за всеки случай. Беше единайсет сутринта, когато заключих вратата, а когато излязох бе станало три. Не съжалявам за изгубеното време. Нали затова бях на почивка.