Ник Хорнби
Дългият път надолу (53)

Джес

Пуснах компютъра на татко и написах в „Гугъл“ „Синди Шарп“ и открих интервю, което тя бе давала за някакво женско списание, когато Мартин бе влязъл в затвора. „Синди Шарп за пръв път говори за разбитото си сърце“ и разни такива. Дори имаше снимка с двете момиченца. Синди приличаше на Пени, с тази разлика, че бе по-възрастна и по-дебела, сигурно защото беше раждала. А сигурно няма да сбъркам, ако се обзаложа, че Пени приличаше на петнайсетгодишната, с тази разлика, че петнайсетгодишните са дори по-слаби от Пени и имат по-големи цици. Големи чекиджии са това мъжете като Мартин. Мислят си, че жените са като шибани лаптопи, или нещо подобно. Като например моят се скапа и вече мога да си намеря по-тъничък, който прави какво ли не.

Та прочетох аз интервюто и от него разбрах, че тя живее в някакво село, Торли Хийт, на шейсет и пет километра от Лондон. Ако си е въобразявала, че като се забие там, ще спре хора като нас да не почукат на вратата й, за да й кажат да се върне при съпруга си, значи яко се е объркала, защото журналистката описваше много точно къде се намира къщата — срещу демодиран магазин на някакъв ъгъл точно до селското училище. Казваше ни всичко това, защото искаше да разберем колко идеалистичен е животът на Синди. С изключение на факта, че мъжът й бе в затвора, защото бе преспал с петнайсетгодишна.

Решихме да не казваме на Джейджей. Сигурни бяхме, че ще се опита да ни спре, като ни пробута някоя смрадлива причина. Сигурно щеше да разправя, че не е наша работа или че ще прецакаме последния шанс, който му оставал. Само че ние бяхме готови с непоклатими аргументи. Говоря за нас с Морийн. Ето как разсъждавахме. Може би Синди наистина мразеше Мартин, защото той бе от играчите, които са готови да хукнат накъдето им попадне и с когото им попадне. Само че сега той бе готов да извърши самоубийство и сигурно нямаше да кривне с никоя, поне известно време. Така че накратко казано, ако тя не искаше да го приеме обратно, значи го мразеше толкова, че искаше той да умре. А това е много силна омраза. Истина е, че той самият никога не бе споменавал, че иска отново да се събере с нея, но имаше нужда от стабилна домашна среда, от място точно като Торли Хийт. По-добре да не правиш нищо на място, където така или иначе няма какво да се прави, вместо да висиш в Лондон, където си заобиколен само от неприятности — тийнейджърки, нощни клубове и небостъргачи. Поне така мислехме ние.

Така че определихме деня и поехме. Морийн беше направила ужасни старомодни сандвичи с яйца и някакви други екстри, а аз не можах да ги ям. На Падингтън се качихме на метрото, след това се прехвърлихме на влак за Нюбъри, а накрая на рейс за Торли Хийт. Притеснявах се, че двете с Морийн няма да има какво да си кажем, че ще се отегчим до смърт, че аз ще изтреса нещо тъпо единствено от скука. Не стана така и причината бях аз, защото положих усилия. Реших, че ще бъда като журналистка и по време на пътуването ще се постарая да разбера всичко за живота й, колкото и отегчителен и потискащ да беше. Единственият проблем бе, че наистина се оказа отегчително и потискащо, затова се изключвах, докато тя говореше и намислях следващия въпрос. На два пъти тя ме погледна доста странно, затова реших, че съм я попитала за нещо, което вече ми е била казала. Като например в един от случаите се обърнах към нея, докато тя нареждаше нещо си, което завършваше, че била срещнала Франк, а аз я попитах кога била срещнала Франк, но май точно в този момент ми беше казала, че тогава е била срещнала Франк. Значи трябваше да се усъвършенствам, ако исках да интервюирам хората. Но пък честно казано, нямаше да интервюирам хора, които не вършеха нищо и имаха синове инвалиди, нали? Така че във всеки друг случай щеше да ми бъде по-лесно да се съсредоточа, защото те щяха да ми обясняват за новите си филми и разни други неща, които са доста любопитни.

Както и да е, работата беше там, че изминахме целия път до оная майна, без аз да я попитам дали е правила секс кучешката или някоя подобна простотия. И тогава разбрах, че съм изминала много път след новогодишната вечер. Бях пораснала като човек. Това ме накара да си помисля, че историята ни приближава към края си, че все пак ще има хепиенд. Не само че бях израснала като човек, но вече достигахме момента, когато се опитвахме да разрешим проблемите си. Не си седяхме кротко и не хленчехме. Някои истории завършват и по този начин, нали? Когато хората покажат, че са научили някои неща, проблемите започват да се разрешават. Гледала съм цял куп такива филми. Днес ще оправим работите на Мартин, след това ще се погрижим за Джейджей, после идвах аз, а накрая бе Морийн. След деветдесет дни щяхме да се срещнем на покрива, да се усмихнем, да се прегърнем с пълното съзнание, че животът продължава.

Автобусната спирка бе точно пред магазина, който се споменаваше в статията. Слязохме и застанахме пред магазина, а след това се огледахме, за да се ориентираме. Пред нас беше малка къща, нещо като вила, заградена с ниска стена, през която се виждаше градината, а там, две момиченца, омотани с шалове, си играеха с куче. Обърнах се към Морийн да я питам дали знае имената на децата на Мартин. А тя ми каза, че били Поли и Мейзи, което им отиваше. Ми да, естествено че Мартин и Синди ще си кръстят децата Поли и Мейзи, такива едни старомодни натруфени имена, все едно че господин Дарси от „Гордост и предразсъдъци“ всеки момент щеше да се покаже от съседната къща. Затова аз се провикнах.

— Здрасти на Поли и Мейзи!

Те ни погледнаха и се приближиха, а с това детективската ми работа приключи.

Почукахме на вратата и Синди ни отвори, погледна ни и май ме позна, а аз веднага се представих, че съм Джес от четворката в „Топърс“, и обясних, че съм свързана със съпруга й, както там дрънкали във вестниците. Това, между другото, беше лъжа. (Аз й казах на нея, че е лъжа, не ви го казвам само на вас. Много ми се искаше да знам къде и на какво да наблегна, когато говоря, защото чак сега разбирах колко са важни тези неща.)

А тя побърза да уточни, че ставало въпрос за бившия й съпруг, с което никак не ми помогна.

Аз трябваше да се съглася, че е точно така.

А тя ми пробута едно:

— Нима?

Затова натякнах, че е точно така и веднага заобяснявах, че не било нужно той да й бъде бивш съпруг.

Но пък тя бе категорична, че трябвало.

Все още бяхме на вратата.

Морийн се намеси и попита дали можело да влезем и да поговорим с нея. Каза, че е Морийн, че също е приятелка на Мартин, че сме дошли от Лондон с влака.

След това сме взели автобус, уточних аз. Просто исках да знае, че сме положили усилия, за да се доберем до нея.

Синди се извини и ни покани. А пък аз си мислех, че ще изтресе нещо за дома си, но тя се извини, че била толкова невъзпитана и ни е оставила да стоим пред вратата. Та затова си казах, че тук работата ще стане лесно и след не повече от десет минути ще съм я убедила да го прибере.

Влязохме във вилата и вътре ми се стори уютно, въпреки че съвсем не приличаше на снимка от списание, както си мислех. Мебелите не си отиваха много, да не говорим, че бяха стари и миришеше на куче. Тя ни покани в хола и там заварихме някакъв смотаняк, настанил се пред огъня. Не беше лош, а и май годинките му бяха по-малко от нейните, та затова си казах, че вече е успял да се намърда тук. Слушаше някакъв уокмен, беше си свалил обувките, а човек не слуша уокмен със свалени обувки в чужда къща, ако е просто на гости, нали така?

Синди се приближи до него, докосна го по рамото и му каза, че били дошли гости, а той веднага се извини. Обясни, че слушал Стивън Фрай, докато четял „Хари Потър“. Децата много го харесвали, затова решил да го прослуша. Дали сме били знаели какво е това. Аз веднага го попитах дали не му приличам на деветгодишна. Той, както трябваше да се очаква, не знаеше какво да отговори. Свали слушалките и натисна някакво копче.

Синди обясни, че момичетата си играели с кучето на Пол, а аз си казах „Какво от това“, въпреки че премълчах.

Синди му обясни, че сме приятелки на Мартин и той веднага попита дали да излезе, а тя го спря, защото искала и той да чуе каквото имаме да им казваме. Затова му обясних, че сме дошли да кажем на Синди, че трябва да се събере с Мартин, така че той можел и да не иска да слуша такива неща.

Морийн ме погледна и се зае да уточнява колко сме били загрижени за него. А пък Синди ни обясни, че изобщо не се била учудвала. След това Морийн й заразказва за оня тип, дето се хвърли, че било заради съпругата и децата му, след като го напуснали, а Синди веднага попита дали знаем, че Мартин ги е напуснал? Не били те тези, които са го напуснали. Аз веднага се намесих, за да й напомня, че тъкмо затова сме дошли, че ако те са го били напуснали, пътуването ни е щяло да бъде безсмислено. Бяхме си направили труда да дойдем, за да й кажем, че той вече мисли различно. Морийн също потвърди, че той вече съзнавал грешката си. А пък Синди каза, че не се съмнявала, че все някога щял се опомни, но когато моментът настъпи, щяло да бъде прекалено късно. Затова се почувствах длъжна да й обясня, че никога не е прекалено късно човек да научи каквото трябва, а тя отвърна, че за него вече било късно. Аз веднага й казах, че му дължи още един шанс, а тя се усмихна, не била съгласна, ама и аз не бях съгласна, че тя не е съгласна и тя отвърна, че трябва да приемем взаимното си несъгласие. Затова я попитах дали наистина иска той да умре.

В този момент тя притихна и ми се стори, че съм я навряла в миша дупка. Само че тя заобяснява как и тя била мислила за самоубийство, когато нещата били най-зле, преди известно време. Само че за нея изход нямало, заради момичетата. А по всичко личало, че за него възможности имало много. Той не бил част от семейството. Не му било приятно да е част от това семейство. Тогава тя решила, че това си е негова работа. След като се чувствал в правото си да се чука с която пожелае, значи имал право и да се самоубие. Попита не сме ли съгласни?

Аз веднага обясних, че разбирам защо го казва, което си беше грешка, защото никак не ми помогна.

Синди каза:

— Казвал ли ви е, че аз не му позволявам да се вижда с момичетата?

А Морийн веднага отвърна:

— Да, споменавал е.

Синди уточни, че това не било истина. Тя не му позволявала да ги вижда тук. Можел да ги води в Лондон през уикендите, само че той не искал. Или пък казвал, че ще ги вземе, а после си измислял извинения. Не искал да бъде такъв баща. Коствало му прекалено много усилия. Предпочитал да се прибере след работа, понякога да им прочете приказка, преди да заспят, но в никакъв случай не всяка вечер, а, да, и евентуално можел да отиде на коледното тържество. Другото не било за него. След това се поколеба и се зачуди защо изобщо ни ги казва тези неща. А аз побързах да уточня, че той си е чекиджия. Тя се разсмя. Бил допуснал много грешки, призна тя, и продължавал да греши.

И тогава онзи тип Пол се намеси, че ако бил компютър, може да се каже, че е програмна грешка, та затова аз го срязах какво общо имало това с него. Синди веднага се намеси, че досега била изключително търпелива с нас. Две напълно непознати й потропали на вратата, за да й кажат да се събере отново с бившия си съпруг, с мъжа, който за малко не я съсипал, а тя ги кани и ги изслушва. Само че с Пол живеят заедно, той бил част от семейството и бил чудесен доведен баща на момичетата. Това било общото с него.

Тогава Пол стана и каза:

— Ще отнеса „Хари Потър“ горе.

За малко не ми излази по краката, а Синди се хвърли към него.

— Внимавай, мили.

В този момент разбрах, че е сляп. Слепец! Мама му стара! Затова имаше куче. Това се опитваше да ми подскаже тя, когато каза, че кучето било негово (А пък аз изтресох простотии от сорта „да не ти приличам на деветгодишна“. Господи, Боже Господи!). И какво излезе, че сме били целия този път, за да кажем на Синди да напусне един слепец и да се събере с мъжа, който се чукаше с петнайсетгодишни, а към нея се отнасяше като към боклук. Май напразно се бяхме разкарвали? А такива като него все се обясняват, че искат всички да се държат с тях като с нормални хора. Така че оставям настрани тази работа със слепотата. Само ще ви кажа, че се лашкахме чак дотук, за да кажем на Синди да зареже един готин пич, който се държи чудесно с нея и с децата й, за да се върне при онова говедо: Май се получи доста тъпо.

Ще ви кажа, обаче, какво ме вкисна. Единственото доказателство, че Мартин някога е имал нещо общо със Синди, бе нашата поява. Ние и децата, но пък те могат да са доказателство единствено ако се направи ДНК тест. Искам само да кажа, че що се отнася до Синди, той все едно че никога не бе съществувал. Техният живот си продължаваше напред. Синди си бе създала нов Живот. Докато се връщахме, се замислих как вървеше моят живот, въпреки че единственото, което бях направила, бе да се кача на влака, а след това на автобуса, без да попитам Морийн за сексуалните пози, които е пробвала. След като се срещнах със Синди, пътуването вече не ми се струваше чак толкова дълго. Синди бе успяла да се отърве от Мартин, беше се преместила на ново място и бе срещнала друг. Миналото й бе останало в миналото, а пък нашето минало, не знам… Нашето минало бе все още навсякъде около нас. Виждахме го всеки ден още със ставането. Все едно че Синди живееше на някое модерно място като Токио, а ние се бяхме забили на някое старо място като Рим, или нещо такова. Само че това не беше много точно, защото Рим е готино за живеене място, ми да, там с дрешките, сладоледа и готините момчета, абе всичко — и там беше готино като в Токио. А ние изобщо не живеехме на готино място. По-точно казано тя живееше в модерен мезонет, а ние се бяхме наврели в някаква мизерна дупка, която е трябвало да я съборят още преди години. В нашето жилище имаше дупки по стените, всеки, който пожелаеше, можеше да надникне и да ни прави физиономии. А двете с Морийн се бяхме опитали да убедим Синди да напусне готиния си мезонет и да се премести в оня боклучарник при нас. Май предложението ни издишаше отвсякъде, чак сега го разбрах.

Когато си тръгвахме, Синди ни каза, че би изпитала повече уважение към него, ако я бе попитал сам. А аз се зачудих какво има да я пита. Тя обясни, че ако може да му помогне, ще го направи. Само че според нея, той не искал помощ.

Когато го каза, веднага разбрах, че сме оплескали работата и сме могли да се справим много по-добре.