Ник Хорнби
Дългият път надолу (61)

Джес

Първият влак пътуваше на юг и аз слязох на Ландън Бридж и тръгнах да се поразходя. Ако сте ме видели подпряна на стената, загледана във водата, бихте си казали, че съм се замислила, но истината е, че не мислех. Всъщност в главата ми имаше думи, но само защото в главата ти се мотаят думи, не значи, че мислиш, както когато джобовете ти са пълни с дребни монети, не означава, че си богат. Думите, които се блъскаха в главата ми, бяха „гнус“, „копеле“, „гаднярка“, „мамка му“, „да им го начукам“, „чекиджия“ и се вихреха доста бързо, толкова бързо, че не можех дори да ги подредя в изречения. А това не са мисли, нали?

Така че останах известно време загледана във водата и тогава тръгнах по моста, купих си насипен тютюн, листчета и кибрит. След това се върнах отново на мястото си, седнах и си свих няколко цигари просто за да има какво да правя. Не знам защо не пуша повече, наистина не знам. Струва ми се, че просто забравям. Ако някой като мен забравя да пуши, че то пушенето съвсем ще пропадне. Вижте ме само. Сигурно сте готови да се обзаложите, че пуша като комин, ама не е така. Едно от решенията, които взех на Нова година, беше да пуша повече. Така е по-добре, отколкото да скочиш от небостъргач.

Както и да е, ето ме и мен, седях, подпряла гръб на стената, и навивах цигари, когато видях един от преподавателите в колежа. Той е старичък, от онези, дето се занимават с изкуство още от шейсетте. Преподава история на изкуството и аз ходих на няколко от часовете му, докато накрая се отегчих. Нямам нищо против него, казва се Колин. Не носи косата си на прошарена, посивяла опашка и не е облечен в избелели дънки и дънково яке. Никога не се бута да ни става приятел, което означава, че си има свои приятели. Не мога да кажа това за всички.

Ако трябва да ви предам всичко честно, би трябвало да ви кажа, че той ме бе забелязал, преди аз да го забележа, защото, когато вдигнах поглед от цигарата, която свивах в момента, той крачеше към мен. Ако трябва да ви предам всичко съвсем честно, трябва да ви призная какво точно си мислех, по-точно ругатните, които редях наум, може дори да не е било наум, нали разбирате. Исках да бъде наум, само че повечето думи ми се изплъзваха от устата просто защото бяха прекалено много. Сами изскачаха, сякаш ругатните избликваха от кранче и се вливаха в кофа (= главата ми), а аз не си бях направила труда да спра кранчето, дори след като кофата се бе напълнила.

Поне така виждах аз нещата. А той сигурно ме е видял как седя на земята, свивам цигари и ругая сама, а това едва ли му е направило добро впечатление, нали? Той се приближи и клекна, за да застане на моето ниво и ми заговори тихо. Започна:

— Джес, помниш ли ме?

Бях го виждала само преди два месеца, така че го помнех, разбира се. Но пък отвърнах, че не го помня и се разсмях, защото се предполагаше, че е шега, макар че не излезе като шега, защото той се представи, че е Колин Уиъринг и ми напомни, че ми бил предавал в часовете по изкуство. Аз веднага се съгласих с нещо като „Да, да“, а той пък взе, че си помисли, че това означава „Как ли пък не“. Моето „Да, да“ имаше за цел да му покаже, че съм се пошегувала, а пък те нещата взеха, че се объркаха. Излезе така, сякаш му показвах, че се прави на Колин Уиъринг, което си беше пълна дивотия. Естествено целият разговор се скофти. Все едно че си бях взела количка в супермаркета с някое дефектно колело, защото си мислиш, че няма да има проблем да я буташ, а тя все върви накриво, както стана и с това, което казвах.

Той започна да ме разпитва защо седя сама на земята. Казвам му, че съм се скарала със скапаната си майка заради някакви обеци, и той веднага разбира, че не мога да се прибера вкъщи. Обясних, че когато реша, няма проблем да се прибера. Просто трябваше да се кача на Северната линия в метрото, да се върна на „Ейнджъл“ и да си взема автобус. Само че нямах желание. А той ми обясни, че не трябвало да седя тук и попита дали няма някъде другаде, където да отида. В този момент разбрах, че му се струвам напълно откачила, затова побързах да стана, той отскочи, а аз му ги наговорих едни и се отдалечих.

След това обаче се замислих, и то не с ругатни. Първата ми мисъл беше, че много лесно ще се превърна в пълна кукувица. Не казвам, че ще бъде лесно да се живее по този начин — нямах предвид това. Просто исках да обясня, че имам много общо с някои от нещастниците, дето седяха по тротоарите и навиваха цигари. Някои от тях мразеха хората, а аз също мразех почти всички. Те сигурно са зарязали и приятели, и семейство, както бях направила аз. Кой знае, може би Джен също се е превърнала в кукувица. Може би просто гените ни са такива, нищо че баща ми е заместник-министър на образованието, може пък да се предава през поколение.

Нямах представа къде ще ме отведат всички тези мисли, но изведнъж разбрах, че съм загазила много повече, отколкото си давах сметка. Знам, че звучи глупаво, особено след като имах намерение да се самоубия, но това бе само за майтап, а ако наистина скочех, това също щеше да е просто на майтап. Ами ако все пак имах бъдеще на тази планета? Какво щеше да стане? Колко ли хора ще прецакам, от колко места ще избягам, преди да се озова седнала край реката, докато ругая на глас. Не остават много, прозвуча отговорът.

Така че ми оставаше само една възможност — да се върна в „Старбъкс“ или вкъщи, все някъде — където и да е, стига да не е напред. Ако вървите нанякъде и се натъкнете на тухлена стена, тогава просто се връщате.

След това, обаче, аз просто открих начин да прехвърля стената. Или по-точно, открих малка дупка в стената, през която да пропълзя. Срещнах един тип със сладко кученце и спах с него.