Труди Канаван
Мисията на посланика (6)

Глава 5
Приготовления

Когато протегна ръка да докосне стената, Сери почувства прилив на странна привързаност. Някога старата ограда на града бе символ на разделението между бедни и богати — бариера, отвъд която можеха да преминават само Крадците и приятелите им, когато зимното Прочистване прогони всички бездомни скитници и обитателите на препълнените бараки извън града.

Сега тя не означаваше нищо за имардинците, освен неясен спомен за миналото. Стената представляваше част от сграда, собственост на Сери — просторен склад, където вносителите можеха да съхраняват стоките си, законни или контрабандни. В сградата имаше няколко входа към някогашната подземна мрежа от проходи, известна като Пътят на Крадците, но те се използваха рядко. Сери ги държеше само като евентуални пътища за бягство, но напоследък Пътят не можеше да гарантира безопасна евакуация.

Сери се отдалечи от стената и седна. Бе решил, че добре обзаведеното жилище на втория етаж на склада е подходящо за живеене. Завръщането в старото му убежище бе немислимо. И без болезнени спомени, то очевидно не бе безопасно. Не че някое от останалите му леговища бе по-добре защитено, но все пак съществуваше вероятността местоположението им да не е известно на убиеца.

Ала Сери нямаше намерение да се крие. Всеки път когато излезнеше в града, дали в квартала му или не, някой можеше да го нападне. Което го накара да се замисли дали не е сбъркал в предположението си, че той е истинската цел на убиеца.

„Не. Дори да са изчакали да си тръгна, преди да избият семейството ми, същинската им цел съм аз. Селия и момчетата нямаха врагове“.

При мисълта за тях гърдите го пристегнаха и за миг дъхът му спря. Но той успя по някакъв начин да улови тази задушаваща мъка и да я превърне в нещо друго — дълбока нарастваща ярост. Ако убиецът (или убийците) или човекът, който ги беше изпратил, възнамеряваше да нарани Сери, значи бяха успели. И щяха да си платят за това! И в този ред на мисли бе по-важното да разбере кой е убил семейството му и защо, а не как са открили убежището и са проникнали в него.

Той въздъхна дълбоко няколко пъти. Гол бе предположил, че Ловецът на Крадци може да ги е убил, но Сери отхвърли тази мисъл. Легендарният убиец не преследваше семействата. Той избиваше само Крадците.

Разнесе се тих звън, който мъжът веднага разпозна. Стана и се приближи до тръбата, която стърчеше от стената и притисна ухо към нея. Гласът, който отекна вътре, бе променен, но разпознаваем. Сери обиколи стаята, дърпайки ръчки и завъртайки дръжки, докато една част не се завъртя и Гол не влезе в помещението.

— Как мина? — попита Сери, връщайки се при стола си. Гол седна срещу него и потри ръце.

— Вече тръгнаха слухове. Не знам дали някой от нашите се е разприказвал или убиецът се е похвалил — Сери кимна. Някои обичаха да разказват за прочутите си жертви, сякаш за да демонстрират умствения си капацитет. — Съмнява ме, че Аний ще каже нещо — додаде Гол.

— Би могла, ако се наложи. По обичайните маршрути ли мина?

Гол кимна.

— Как вървят нещата?

Облегнат на стола си, Сери изслуша разказа на своя телохранител и приятел, относно преживяното от деня. Беше му ужасно трудно да се съсредоточи върху думите на мъжа, но Сери направи всичко възможно. За негово огромно облекчение делата в квартала се движеха в обичайното русло. Гол не бе открил никакви доказателства, че някой се е възползвал от объркването на Сери.

— И така — каза Гол. — Какво ще правиш сега?

Сери сви рамене.

— Нищо. Очевидно някой очаква да реагирам по някакъв начин, но няма да му доставя това удоволствие. Ще продължа да работя по обичайния начин.

Гол се намръщи, отвори уста, но я затвори, без да каже нищо. Сери успя да разтегли устни в невесела усмивка.

— О, не си мисли, че не съм вбесен от убийството на семейството ми, Гол! Ще си отмъстя. Но успелият да нахълта в убежището ми е бил умен и предпазлив. Ще ми е нужно доста време да разбера кой е и защо го е направил.

— Щом докопаме убиеца, лесно ще разберем кой му е платил — увери го Гол.

— Ще видим. Имам чувството, че ще ни е нужно повече от това.

Гол кимна, после се намръщи.

— Има ли още нещо? — попита Сери.

Едрият мъж прехапа устната си и въздъхна.

— Ами… нали знаеш, че според Хер някой е използвал магия, за да се промъкне в убежището ти?

— Да — Сери се намръщи.

— Дерн го подкрепя. Казва, че няма никакви следи от взлом. При направата на ключалките е сложил малко маджун, така че той знае най-добре.

Дерн беше ключарят, който бе проектирал и монтирал заключващата система в убежището на Сери.

— Възможно ли е да е някакъв хитроумен шперц? Или самият Дерн?

Гол поклати глава.

— Той ми показа една ръчка, която се премества само, ако вратата е отключена отвътре — от вътрешността на ключалката, де — което означава, че може да е било направено единствено с магия. Попитах го, защо я е монтирал, а той отвърна: „За да се защитя“. Той никога не е обещавал, че ключалките му ще издържат срещу магия, затова трябва да има начин да докаже, че това е причината да бъдат разбити. Не знам. Струва ми се прекалено. Може и да си го измисля, за да се прикрие.

„А може би не“. Сери усети как настръхва. Може би през цялото време е грешал. Може би беше важно да разбере как убийците са достигнали до семейството му.

Той щеше лично да разпита Дерн и да провери ключалката. И ако се окаже, че човекът казва истината, Сери щеше да има още една следа към убиеца на семейството му, която, макар и смущаваща, все пак бе някакво начало.

— Трябва да поговоря с този ключар.

Гол кимна.

— Веднага ще го уредя.

 

 

Пърлър се усмихна и кимна на Лоркин, който влезе в стаята. Но лорд Марон се намръщи.

— Благодаря ви, че веднага се съгласихте да ни информирате подробно за всичко — каза лорд Денил. Той махна с ръка към масите и столовете, които представляваха единственото обзавеждане на стаята и всички насядаха.

Погледът на Марон прескачаше от Денил към Лоркин и най-накрая той се усмихна.

— Много сте уверен, че Висшите магове ще удовлетворят молбата на Лоркин да ви придружи в Сачака — каза той. — И че възражението на Черната магьосница Сония ще бъде отхвърлено.

Денил се засмя.

— Не съм съвсем уверен. Никога не съм подценявал влиянието на майка му, а и винаги биха могли да се появят неизвестни за нас фактори, които да променят мнението на Висшите магове. Но ако изчакаме до взимането на решение, Лоркин може да остане недостатъчно информиран — което ще бъде грешка.

— Същото ще се отнася и до заместника му — ако маговете решат, че не могат да го пуснат.

Денил кимна утвърдително.

— Бих довел и евентуалният му заместник, но други кандидати няма.

— В случай, че това се случи, аз бих могъл да ви намеря помощник, да го инструктирам и да ви го изпратя, когато е готов — предложи Марон.

— Ще съм ви много благодарен — каза Денил, кимайки с признателност.

Лоркин запази неутрално изражение на лицето си. Беше си доста дразнещо да те обсъждат така, сякаш въобще не си в стаята. Но все пак можеха изобщо да не го поканят на срещата, затова бе благодарен на Денил, че го включи.

— И така, откъде да започна? — каза Марон, отвори една чанта и измъкна няколко листа хартия. — Това са бележките ми, които изготвих късно снощи и които ще прибавя към тези на предшествениците ми. Нали разполагате с всички доклади на досегашните посланици?

— Да. И ги прочетох всички. Невероятно четиво.

Марон се усмихна накриво.

— Сачака е много по-различна от Киралия. И от останалите Обединени земи. Очебийните разлики произлизат от всеобщата употреба на черната магия и от робството, но има и някои неуловими от пръв поглед. Примерно отношението им към жените. Макар мъжете да се държат покровителствено към тях в собственото им семейство, те се отнасят към всички останали с подозрителност и страх. Имат някакви странни вярвания, че когато са далеч от мъжете, жените се събират на групички и им гласят всякакви неприятности. Някои дори вярват, че има тайна организация или култ, който отвлича жените от семействата им и променя съзнанията им с магия, за да убеди жертвите в правотата на идеите й.

— Смятате ли, че е истина? — попита Лоркин.

Марон сви рамене.

— По-скоро преувеличават. Страховита история, която да попречи на жените да се събират, да сплетничат и да обменят идеи как да манипулират мъжете си — той се засмя, но после въздъхна и се натъжи. — Малцината, с които се срещнах, бяха покорни и самотни. Липсваше ми компанията на образованата, уверена в себе си жена, макар че щом се срещнах отново със сестра ми, бързо забравих, че такова нещо ми е минавало през главата — той махна с ръка. — Отклоних се. Важното е да знаете, че не трябва да разговаряте с жените, освен ако не ви поканят.

Бившият посланик продължи да говори, а Лоркин започна да си води бележки в подвързания с кожа бележник, който му бе останал от ученическите дни. Марон премина от въпроса за жените, брака, семейният живот и наследството към сложните съюзи и конфликти между основните сачакански семейства и накрая стигна до дворцовия протокол, който трябваше да се спазва.

— Преди са имали сачакански император — посочи Денил. — Сега е крал. Аз успях единствено да открия, че тази промяна е била извършена през първите стотина години след Сачаканската война.

— Знаете ли точната дата и защо сачаканците не са започнали отново да наричат водачите си „императори“ след като управлението на държавата отново е преминало в техни ръце?

— Боя се, че никога не ми е хрумвало да ги питам за това — призна си Марон. — Реших, че е най-добре да избягвам да говоря твърде открито за времето, когато Гилдията е управлявала Сачака. Негодуванието срещу нея е силно… — той се поколеба и се намръщи. — Подозирам, че причината за това по-скоро е пустошта, отколкото промените в обществото им, които е направила Гилдията — или по-скоро които не е успяла да направи.

— Те знаят ли как е била създадена пустошта? — попита Денил.

Марон поклати глава.

— Дори и да знаеха, никога нямаше да го споменат пред мен. Ще трябва сам да зададете тези въпроси. Само внимавайте кога и по какъв начин ги поднасяте. Личи си, че са трупали ненавистта си от много дълго време.

Денил погледна към Лоркин.

— Смятате ли, че за Лоркин ще е опасно да влезе в Сачака?

Лоркин се сепна и погледна бившия посланик. Сърцето му затупка бързо. Кожата му настръхна.

Марон го огледа замислено.

— Логичният отговор е — не повече отколкото за всеки млад магьосник. Но не бих споменавал твърде често името на баща ви — каза той на Лоркин. — Те го уважават като защитник на Киралия, но не и заради онова, което се е случило преди това. В същото време признават, че Дакова, магьосникът-ичани, когото Акарин е убил, е бил изгнаник и е сглупил да пороби магьосник-чужденец, затова е заслужил съдбата си. Според мен едва ли някой би тръгнал да отмъщава за Дакова, освен брат му — а той загина по време на нашествието.

Лоркин кимна и почувства как тялото му се отпуска под прилива на облекчение.

— Дори да е така — каза Денил, — трябва ли Лоркин да очаква неотзивчивост от сачаканците или техните роби?

— Разбира се — Марон се усмихна и погледна към Пърлър, който се намръщи. — Те ще бъдат неотзивчиви, независимо кои сте. Освен затрудненията от общ характер, свързани със статуса и йерархията, ще трябва да свикнете и с робите. Дори когато не могат да направят нещо за вас, те няма да ви го кажат, защото това би означавало да откажат да изпълнят заповед. Трябва да се научите да интерпретирате думите и делата им — има сигнали и жестове, които в края на краищата ще усвоите — а аз ще ви науча как най-добре се дава заповед.

Последва сложният, но изненадващо логичен кодекс от общоприети правила за общуване с робите и Лоркин се подразни, когато малко по-късно разговорът им бе прекъснат от почукване по вратата. Денил махна с ръка и вратата се отвори. Щом видя магьосника, който стоеше на прага, Лоркин изтръпна.

„О, не! Какво ли е направила този път майка ми?“.

— Извинете за прекъсването — каза лорд Ротан и набръчканото му лице се разтегна в усмивка. — Мога ли да поговоря с лорд Лоркин за малко?

— Разбира се, лорд Ротан — отвърна Денил и се усмихна широко. Той погледна към Лоркин, после кимна към възрастния магьосник. — Вървете.

Лоркин потисна въздишката си и се изправи.

— Ще се върна възможно най-бързо — каза той на останалите и излезе в коридора. Когато вратата се затвори, той скръсти ръце и се подготви за лекцията, която неизбежно щеше да последва.

Както винаги, Ротан изглеждаше едновременно строг и в добро настроение.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш в Сачака, Лоркин? — попита тихо той. — Не го ли правиш просто напук на майка си?

— Да — отвърна Лоркин. — И не. Наистина искам да отида и не се опитвам просто да ядосам майка.

Старият магьосник кимна със замислено изражение на лицето.

— Наясно ли си с рисковете?

— Разбира се.

— Значи признаваш, че рискове съществуват.

Ха. Пипнаха ли те! Лоркин едва успя да сдържи усмивката си, изпълнен с топла привързаност към възрастния мъж. Ротан се бе навъртал наблизо през целия му живот, грижеше се за него, когато майка му трябваше да изпълнява задълженията си, помагаше му, когато имаше нужда от защита и подкрепа, мъмреше го и понякога дори го наказваше, когато момчето вършеше глупави неща или нарушаваше законите на Гилдията.

Но този път беше различно и Ротан сигурно го разбираше. Лоркин не нарушаваше никакви закони. Трябваше само да убеди стария си приятел и защитник, че не върши глупости.

— Разбира се, че рисковете съществуват — има ги във всичко, което вършат магьосниците — отвърна Лоркин, повтаряйки нещо, което самият Ротан обичаше да казва на учениците си.

Възрастният магьосник присви очи.

— Но дали в този случай не са твърде големи?

— Това ще решат Висшите магове — отвърна Лоркин.

— И ти ще приемеш решението им?

— Разбира се.

Ротан наведе глава и когато миг по-късно отново срещна погледа на Лоркин, изражението му беше изпълнено със съчувствие.

— Разбирам, че искаш да направиш нещо с живота си. Очакванията ти сигурно са големи. Нали знаеш, че двамата със Сония винаги сме искали да имаш щастлив, спокоен живот?

Лоркин кимна.

— Има и други начини да оставиш своя отпечатък — каза му Ротан. — Начини, които също ще ти донесат удовлетворение и далеч няма да са толкова опасни. Трябва само да бъдеш търпелив и готов да сграбчиш възможността веднага, щом се появи.

— Така и ще направя. Възнамерявам да оцелея в Сачака и да се завърна, за да сграбча каквато възможност се появи на пътя ми — рече твърдо Лоркин. — Но засега искам да направя точно това.

Ротан го изгледа мълчаливо, после сви рамене и отстъпи назад.

— Щом си сигурен и си обмислил възможните последствия… о, да не забравя, майка ти ме помоли да ти предам, че иска довечера да вечеряте заедно.

Лоркин сподави стона си.

— Благодаря. Ще отида.

„Като че ли имам някакъв избор“ — помисли си той. Беше научил по трудния начин, че отхвърлянето на поканата за вечеря е нещо, което майка му не прощава лесно. Преди пет години му се беше случило да пропусне една вечеря — и то не изцяло по своя вина — и тя дори и до днес успяваше да го кара да се чувства виновен.

Ротан се обърна да си върви. Лоркин пристъпи към вратата, но се спря и погледна назад през рамо.

— Ти ще присъстваш ли, Ротан?

Възрастният мъж се спря, погледна го и се усмихна.

— О, не. Тя иска да бъде само с теб.

Този път Лоркин не успя да сподави стона си. Докато насочваше магията си към дръжката на вратата, той чу кискането на отдалечаващия се Ротан.

Сония погледна към мъжа, който седеше срещу нея на масата и се зачуди, не за пръв път тази вечер, защо изобщо си бе направил труда да я посети? Опитите за въздействие върху гласовете на Висшите магове при обсъждането на дадена молба бяха нещо нормално и се очакваха и от просителите, и от противниците им. Но едва ли някой се съмняваше как ще гласува тя, с нейния произход и очевидни симпатии към нисшите съсловия. Защо изобщо се опитваше да вложи усилията си в убеждаването на останалите Висши магове?

— Законът очевидно е прилаган нечестно; при това най-често в случаите с ученици от нисшите съсловия — заключи Регин. — Но не може да се отрече, че някои от тях наистина идват от семейства, които са въвлечени в престъпни дейности.

— Аз редовно лекувам хора, въвлечени в престъпни дейности — каза му тя. — И познавам други от града, които печелят парите си по не съвсем законни начини. Това не ме прави престъпник. И никой магьосник не става престъпник само защото някой от роднините му се оказва такъв. Достатъчно е магьосникът — или ученикът — да се държи така, както искаме от него.

— Само ако можехме да вярваме, че е така — отвърна Регин. — Но всички ученици и магьосници, независимо от произхода им, които имат някаква връзка с непочтени хора чрез семейството или приятелите си, са много по-податливи на изкушенията от онези, които не са — той се намръщи. — Аз вярвам, че този закон им помага, особено ако не са способни да го правят сами. Той би могъл да им послужи като извинение, ако върху тях бъде приложен натиск.

— Или да ги накара да се разбунтуват, ако бъде приложен неправилно. Или ако бъде нарушен по невнимание, те могат да решат, че щом са нарушили един закон, няма да има значение, ако нарушат и друг. Освен това съществуват и онези, за които забраненото е най-сладкия плод.

— И точно за тях законът ще действа като спирачка.

— Или обратното, като стимул? — тя въздъхна. — Слабостта на този закон е в непоследователното му прилагане — и аз не вярвам, че може да се намери решение на проблема.

— Съгласен съм, че това е слабостта му, но и в това, че не може да се намери решение — Регин се облегна назад и затвори очи. — Проблемът е, че нещата се променят. Престъпността се промъква сред висшите съсловия. Законът е необходим за тях, а не за нисшите.

Сония повдигна изненадано вежди.

— Едва ли смятате, че богатите класи не са посещавали комарджийниците и бордеите и в миналото? Мога да ви разкажа някои истории…

— Не — Регин отвори очи и я погледна. — Не говоря за обичайните лудории. Това е нещо по-голямо. По-злобно. И далеч по-организирано.

Сония разтвори устни, с намерението да го накара да се изясни, но я прекъсна почукване по вратата. Тя се обърна, отключи я с малко магия и когато я отвори, в стаята влезе Джона, понесла голям поднос с храна.

Лелята на Сония — и нейна прислужница — ги погледна и се поклони учтиво.

— Лорд Регин — жената остави подноса на масата, погледна отново към Сония и отстъпи назад.

— Не си отивай заради мен — Регин се изправи и се обърна към Сония. — Ще се върна някой друг път — той леко наклони глава. — Благодаря, че ме изслушахте, Черна магьоснице Сония.

— Приятна вечер, лорд Регин! — отвърна тя.

Джона отстъпи встрани и го пропусна край себе си. Когато вратата се затвори зад гърба му, жената повдигна изненадано вежда.

— Прекъснах ли ви? — попита тя.

— Да, но това няма значение.

Докато леля й подреждаше покритите съдини върху масата, Сония въздъхна и огледа стаята.

Когато за пръв път надникна в помещенията на магьосническите жилища, тя се впечатли от луксозното им обзавеждане, но не откри нищо необичайно в големината им. Не знаеше, че те са малки в сравнение с домовете, където живееха мъжете и жените от висшите съсловия. Всяко жилище се състоеше от две до четири стаи, в зависимост от големината на семейството на магьосника. Всички те бяха с доста скромни размери.

С изключение на обичайните оплаквания, повечето магьосници бяха склонни да живеят в подобни малки жилища — заради това, че се намираха в земите на Гилдията. Те се бяха адаптирали към ограниченията. Не се хранеха на трапезна маса, а блюдата се сервираха на малки масички пред столовете в гостната. Единствено изключение бяха официалните вечери на Гилдията, които се сервираха на дълга трапезна маса в Банкетната зала.

Всъщност имаше и още едно изключение — малката трапезария в седалището на Върховния повелител.

В съзнанието на Сония проблесна спомен за тази стая и за вкусовете, които не бе усещала от години. Улови се, че се чуди (и то не за пръв път) какво ли се е случило с прислужника на Акарин, Такан — някогашният сачакански роб, който готвеше такива невероятни ястия. След нашествието не се беше чуло нищо за него. Тя се надяваше, че е оцелял.

Джона седна с тежка въздишка на облекчение. Сония погледна към охлаждащите се блюда на масата. Храната не бе нещо екзотично, просто обичайните ястия от кухните на Гилдията. Тя се намръщи. Лоркин беше този, който трябваше да прекъсне разговора й с Регин.

— Той ще дойде скоро — увери я Джона, досещайки се какво е провокирало тревогата й. — Не би посмял да пропусне вечеря с майка си.

Сония изхъмка.

— Изглежда ми доста подготвен да не ми се подчини и да се остави да бъде убит в Сачака. Защо ще го притеснява някаква си вечеря?

— Защото тогава ще трябва да отговаря и пред мен — отвърна Джона.

Сония срещна погледа й и се усмихна.

— Можеш да си вървиш, ако искаш. Накрая само ще ти проглуша ушите с оплаквания.

— Ушите ми са свикнали. Освен това, ако той не се появи, няма да оставим всичката тази храна да се похаби, нали?

— Знаеш много добре, че ще чакам дори след като се развали, така че няма смисъл и двете да стоим гладни. Върви! Ранел сигурно е гладен.

— Той ще работи до късно тази вечер и ще вечеря в жилищата на прислужниците — Джона стана и огледа рафтовете с книги, после измъкна един парцал от джоба си и забърса праха.

„Няма да мога да я разубедя“ — помисли си черната магьосница. След като пристигнаха в Гилдията, за да помогнат на Сония по време на бременността, раждането и майчинството й, Джона и Ранел решиха да останат и си намериха работа като прислужници — Джона остана при Сония, а Ранел се хвана при шивачите на мантии. Двете им деца израснаха тук, играеха си заедно с Лоркин и накрая си намериха добре платени места като прислужници на богатите семейства в града. Джона беше много доволна от това. Никой от нейното съсловие не би могъл да се надява на повече. Човек, роден извън Домовете, можеше да влезе в благородническата класа на държавата единствено чрез приемането в магьосническата гилдия.

Вниманието им бе привлечено от почукване по вратата. Сония си пое дълбоко дъх и насочи магията си към ключалката. Вратата се отвори и в стаята влезе Лоркин с разкаян вид. Тя въздъхна с облекчение.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Майко… Джона. — Той кимна на двете жени. — Срещата свърши едва преди няколко минути.

— Дойде тъкмо навреме — каза Джона и се запъти към вратата. — Ако беше закъснял още малко, аз щях да ти изям храната.

— Защо не останеш на вечеря? — попита той и се усмихна обнадеждено.

Тя го изгледа разбиращо.

— И двете да започнем да ти натякваме какъв си глупак?

Той примигна и се ухили печално.

— Лека нощ, Джона.

Тя изсумтя развеселено, преди да се измъкне през вратата и да я затвори след себе си.

Сония го погледна. Очите им се срещнаха за миг, след което Лоркин огледа стаята.

— Има ли някаква промяна тук? — попита той.

— Не — тя му посочи с жест другия стол. — Сядай! Яж! Няма смисъл да оставяме храната да изстива още повече.

Той кимна и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Сония забеляза, че той се храни с обичайния си ентусиазъм. Или може би бързаше за някъде? Искаше ли да приключи колкото се може по-бързо с вечерята? Да избяга от властната си майка и да се отърве от непрекъснатото напомняне за неща, които предпочита да забрави — като например рисковете при пътуването до Сачака?

Сония изчака да се нахранят и Лоркин да се поотпусне малко, преди да повдигне въпроса, който той със сигурност очакваше.

— И така — започна тя. — Защо Сачака?

Той примигна и отвърна на погледа й.

— Защото… защото искам да отида там.

— Но защо? Това е най-опасното от всички места — особено за теб.

— Лорд Марон не мисли така. Нито пък лорд Денил. Или поне, че няма да е по-опасно за мен, отколкото за който и да е друг.

Сония се взря в лицето му.

— Това е защото не могат да повярват в нещо, докато не видят доказателство за съществуването му. Единственият начин да се сдобият с доказателство, че Сачака е опасна за теб, е като те отведат там и наблюдават какво лошо ще ти се случи.

Той присви очи.

— Тогава ти също нямаш доказателство.

— Не и от този тип. — Сония се насили да се усмихне. — Едва ли ще ме определят като отговорен родител, ако те отведа в Сачака, за да проверя убеждението си, че там е опасно.

— Тогава откъде знаеш, че е опасно?

— От разказите на баща ти. От потвържденията, които са ми донесли посланиците на Гилдията и търговците. Всички са съгласни, че сачаканците са обвързани от своя код на честта, задължаващ ги да отмъстят за смъртта на всеки член на семейството — дори и да не са го харесвали, въпреки че е бил изгнаник.

— Но посланиците на Гилдията са проучили това. Те твърдят, че семействата на Карико и Дакова не търсят отмъщение. Братята им са представлявали бреме — смъртта им очевидно е донесла само облекчение.

— Но освен това казаха, че семейството е спечелило уважение за смелия опит на брата, въпреки факта, че ичаните са изгнаници и нашествието се е провалило — Сония сви рамене. — Много по-лесно е да чувстваш признателност и преданост към някой, след като вече е мъртъв. Не можеш да пренебрегнеш факта, че посланиците са разговаряли само с отделни членове на семейството, а не с всичките. А и когато главата на рода изрази определени възгледи, останалите, които не са съгласни с тях, си премълчават.

— Но не биха посмели и да действат срещу главата на семейството — посочи той.

— Ще го направят така, че да не бъдат заловени.

Лоркин поклати раздразнено глава.

— Никой няма да сипе отрова в храната ни или да ми пререже гърлото, докато спя. Дори да не успея да използвам магията срещу един и да издигна бариера срещу Друг, никой не би се осмелил да наруши мира между двете ни държави.

— Или пък ще те използват като идеалното извинение да го прекратят — Сония се наведе напред. — Може да се обидят, че Гилдията изпраща сина на Акарин в страната им. Малкото ти туристическо пътуване може да съсипе всичко, което Гилдията е постигнала след нашествието.

Очите на Лоркин се разшириха и лицето му се вкамени.

— Това не е туристическо пътуване. Аз… аз искам да помогна на лорд Денил. Смятам, че онова, което се опитва да направи, е… е… то би могло да ни помогне. Ровейки в миналото, ние можем да открием ново познание — нова магия — която да ни помогне да се защитим. Може да не се наложи да използваме повече черната магия.

За миг Сония остана безмълвна. След първоначалната изненада тя бе връхлетяна от чувство за вина.

— Нали не тръгваш на път, за да ме спасиш или нещо такова? — попита тя с неочаквано слаб глас.

— Не! — той поклати глава. — Ако намерим такава магия, тя ще помогне на всички ни. Може дори да помогне на сачаканците. Ако се окаже, че повече няма да се нуждаят от черната магия, може да склонят по-лесно да се откажат от робството.

Сония кимна.

— Мисля си, че всеки би могъл да потърси тази магия. Лорд Денил вече работи по въпроса. Защо точно ти трябва да отидеш?

Лоркин се поколеба.

— Лорд Денил се интересува единствено от запълването на пропуските в историята. Аз съм заинтригуван повече от това, как тази история — това познание — може да се използва сега. И в бъдеще.

Сония почувства студени тръпки по гърба си. Търсене на магическо познание. Точно това бе накарало Акарин да тръгне по света и накрая да се озове в Сачака. И неговият поход бе завършил много, много зле.

— Подобен стремеж за знания е превърнал баща ти в роб — каза му тя. — И той е извадил истински късмет, че се е стигнало само до това, а не до смъртта му.

По лицето на Лоркин премина замислено изражение, но той се изпъна и поклати глава.

— Този път е различно. Аз не съм скитащ, нежелан и незапознат странник в непозната страна. Сега Гилдията знае много повече за Сачака. Сачаканците знаят повече за нас.

— Гилдията знае само онова, което сачаканците й позволяват да научи. Сигурно има — и ще продължава да има — много информация, която крият от посланиците ни. Те няма как да са напълно сигурни, че ти ще си в безопасност там.

Той кимна.

— Не споря, че рисковете съществуват. Но от Висшите магове зависи дали в моя случай рискът е по-голям.

„Той има съмнения — помисли си тя. — Не е пренебрегнал рисковете“.

— И съм сигурен, че ти ще ги накараш да обмислят всички възможни последствия — добави той и я погледна. — Ако ти обещая, че ще се прибера у дома в мига, в който у двама ни с лорд Денил се породят и най-малките съмнения за опасност, ще оттеглиш ли възражението.

Сония се усмихна накриво.

— Разбира се, че не.

Той се намръщи.

— Аз съм ти майка — напомни му тя. — От мен се очаква да ти преча да се нараниш.

— Вече не съм дете. На двайсет години съм.

— Но все още си мой син — тя срещна погледа му и го задържа въпреки гнева в очите му. — Знам, че ще се ядосаш, ако ти попреча да отидеш. Предпочитам това, отколкото да те видя мъртъв. Предпочитам да се присъединиш към култа на Лонмар и повече никога да не те видя. Но поне ще знам, че си жив и щастлив — тя замълча за миг. — Казваш, че вече не си дете. Тогава си задай въпроса дали отчасти не правиш това, за да не се подчиниш на майка си? Доколко волята ти да заминеш произлиза от желанието ти да се докажеш като възрастен? Ако пренебрегнеш тези две желания, пак ли ще ти се иска да отидеш?

Лоркин не отвърна нищо, но лицето му се вкамени от гняв. Той внезапно се изправи.

— Ти не разбираш! Най-накрая открих нещо, което си заслужава да бъде направено и ти… ти просто трябва да се опиташ да го развалиш. Защо не можеш просто да ми пожелаеш късмет и да се радваш, че мога да направя нещо с живота си, вместо да се мотая наоколо, да се напивам и да приемам роет?

Лицето му почервеня, той отиде бързо до вратата и излезе от стаята, оставяйки Сония вцепенена, неспособна на нищо друго, освен да гледа втренчено изхода, със сърце, разкъсвано между любовта и гордостта, между решимостта да го защити и страха, че може да се провали.